Джоана Линдзи
Наследникът (34)

Глава 34

Сабрина се взираше през прозореца на стаята си към каретата, която стоеше отпред. Не се изненадваше, че плачеше всеки път, когато я видеше там. Вече нямаше сълзи, толкова много бе изплакала през последните дни. Екипажът продължаваше да идва всеки ден и да чака в продължение на няколко часа, преди да се върне в Съмърс Глейд, макар да бяха казали на кочияша да не си прави труда да идва повече.

Празненството очевидно щеше да продължи до самата сватба, която бе определена за средата на идната седмица. Може би Невил смяташе, че след като домът му така и така вече е пълен с гости, няма смисъл да си прави труда да разпраща покани за венчавката.

Поне такива бяха предположенията на съседите. Сабрина не ги беше чувала лично, но лелите й я държаха в течение, тъй като, за разлика от нея, продължаваха да приемат посетители. Девойката стоеше в стаята си и отказваше да излиза от нея. Не слезе да говори с Дънкан, когато се появи в деня след съобщението. Не се срещна с него и вчера, когато той отново дойде. И отказа да приеме Офелия, която дойде да я види и несъмнено, да изрази задоволството си, по-късно същия ден.

Но след като прекара три дни в сълзи и страдания, не можейки да си отговори на въпроса кое бе сложило така жестоко край на краткото й щастие, Сабрина изпадна във вцепенение. И това бе вид благословия. Мъртвите чувства не причиняват болка. Може би в крайна сметка щеше да успее да го преживее и отново да стане каквото беше преди. Само от време на време щеше да си припомня с въздишка събитията, които разбиха сърцето й. Засега вцепенението й помогна да се покаже от своето скривалище.

Но явно не бе избрала добре момента, когато слезе в дневната с надеждата да намери там някоя от лелите си. Вместо тях завари Офелия, която бе влязла току-що, а отворилата й камериерка бе отишла да потърси някоя от домакините.

Невероятно, но Сабрина не почувства нищо, нито дори ужас, че елементарното възпитание изискваше поне да поздрави своята посетителка. Вцепенението вършеше чудесна работа.

— По-добре ли се чувстваш? — попита с престорена загриженост гостенката, като я видя на прага.

— По-добре ли?

— Когато се отбих вчера, лейди Алис каза, че си се почувствала зле и тя те сложила да си легнеш. Настоях да те видя, дори да се кача в стаята ти, но тя не ми позволи.

— О, това ли — отвърна с пренебрежително махване Сабрина. — Нищо, което почивка да не може да оправи. И какво те води при нас? Нима празненствата не продължават в Съмърс Рийд?

— Продължават, но гостите намаляха значително — отвърна с лека досада Офелия. — Вероятно доста от другите дами решиха, че няма защо да си губят времето, като стоят повече.

Сабрина не се изненада. За много от младите момичета, които бяха поканени, това бе първи сезон и след като ергенът, когото бяха дошли да покорят, вече бе ангажиран, те трябваше да продължат да търсят, затова се върнаха в Лондон и предстоящите балове там.

Последва неловко мълчание. Фалшивата любезност просто не действаше след цялата жлъч, излята при последния им разговор. Отрицателните чувства бяха взаимни. И те се бяха постарали да си го покажат една на друга.

Офелия наруши тишината с дълбока въздишка.

— Бих искала да се извиня — заяви тя, като се изчерви, леко и сведе очи. — Осъзнавам, че бях малко злобна онази вечер на празненството и това бе причината да изгубиш търпение. Бих искала да обясня защо…

— Не си прави труда — прекъсна я, без да се церемони нейната домакиня. — Това наистина няма значение.

— За теб може би, но аз съжалявам за грубите слова, които разменихме. Все пак сме приятелки.

Сабрина сигурно щеше да изфучи презрително, ако не бе вцепенението й. В действителност двете никога не бяха били истински приятелки.

Офелия бе представила Сабрина на своите познати, но какъв избор имаше, при положение, че тя гостуваше дома й? Никакъв. Сега Сабрина си даваше сметка, че нейната домакиня тогава бе направила това доста неохотно и то, защото бе длъжна да го направи. Единствените случаи, в които се сещаше за тяхното „приятелство“ бяха, когато искаше нещо от Сабрина и я караше да й се чувства задължена.

Но както обикновено, Офелия не обърна внимание на липсата на интерес у събеседницата й към темата и се захвана да обяснява това, което смяташе за необходимо.

— Нали разбираш, през онази нощ аз не бях толкова уверена, колкото изглеждах. Не знам защо… Всъщност знам. Защото планът на Дънкан, с който той целеше да ме накара да ревнувам, действаше. Но, каквато и да бе причината, започнах да изпитвам съмнения и това ме ядосваше, което, за жалост, си изкарах на теб. Не съм свикнала да се съмнявам в себе си и после да се убеждавам колко глупаво е било от моя страна да изпитвам подобни чувства. Ами да, непосредствено след това той се отказа от по-нататъшни преструвки и ние отново се сгодихме.

Последната забележка пропука вцепенението на Сабрина. Непосредствено след това? Преди да попадне на Сабрина навън ли?

— Кога стана това? — попита тя.

— Има ли значение?

— Кога?

Острият тон накара Офелия да премигне, но поразмисли и отговори:

— Ами, веднага след като ти си отиде. Аз бях разстроена и се оттеглих. Дънкан явно ме е видял, като се качвам, защото ме последва и настоя — настоя, разбираш ли — да се сгодим отново. Толкова са неудържими тези шотландци. Предполагам, че просто не е можел да се преструва повече. Колкото по-скоро отново се сгодим, толкова по-скоро ще се оженим — вероятно го е осъзнал. И е толкова страстен — додаде тя, изчервявайки се леко. — Имах чувството, че ще ме обладае на мига, ако не ни бяха обезпокоили.

Чула това, Сабрина се отпусна на най-близкия стол. Шокът не бе по-малък, отколкото през онази сутрин, когато научи за съобщението… Ако можеше да се вярва на Офелия, страстта на Дънкан бе разбудена от нея. Тъй като не бе успял да я задоволи, зарази въпросното посещение, когато бе открил Сабрина сама, преди страстите му да бъдат охладени, той се бе възползвал от предоставилата се възможност. Случилото се нямаше нищо общо с нея самата. А през онази нощ в каретата бе съвсем тъмно и той бе имал възможност да си представя, че е с тази, която желае.

Като имаше предвид всичко станало, Сабрина повярва на своята събеседница. Ако тя не беше чак толкова красива или самата Сабрина — малко по-хубава, тогава може би щеше да има известни съмнения. Но не можеше да се самозаблуждава в това отношение. Офелия бе в състояние да я победи с вързани ръце, когато ставаше дума, за който и да е мъж.

Въпросът беше дали имаше право да обвинява Дънкан, задето бе взел това, което му бе дала така безусловно, след като вече е бил сгоден за друга? Не би ли постъпил така всеки мъж? Не, не можеше да го вини. Освен това все още го обичаше. Искаше й се да не го обича, но очевидно не зависеше от нея. Не че нещо щеше да се промени, ако го обвиняваше. Той пак щеше да се ожени за Офелия, а тя да бъде докрай съкрушена в деня на сватбата му.

А Офелия продължаваше, без да си дава сметка каква мъка причиняваха думите й на Сабрина.

— Толкова се радвам, че си изяснихме нещата и сме отново приятелки. Едит и Джейн ме изоставиха. Обещаха да се върнат за сватбата идната седмица, но се съмнявам, че ще намерят време, след като се озоват отново във вихъра на лондонския живот… Знам, че аз самата не бих намерила такова. Но без тях в имението е толкова скучно. Наистина трябва да дойдеш отново в Съмърс Глейд, Сабрина, дори само за да ми правиш компания.

За щастие бе й спестено обяснението защо за това и дума не може да става, когато Алис най-сетне пристигна, огледа бледото й изпито лице и я накара да си легне веднага, сякаш не бе прекарала в леглото последните три дни.

„Неразположението й още не е отзвучало“ и „Не трябваше още да слиза“ бяха обясненията, които Алис даде на гостенката. Не че Сабрина имаше нужда от извинения, за да се върне в стаята си. Офелия можеше да си мисли каквото иска, не я засягаше. Надяваше се само тя да е казала всичко, което е имала да й казва и да не се появява повече в дома й.