Джоана Линдзи
Наследникът (15)

Глава 15

Офелия пристигна, докато Сабрина се наслаждаваше на ежедневната си разходка. Когато се прибра, тя научи за неочакваното посещение на лондонската си приятелка, която вече бе разопаковала вещите си. А посещението бе наистина неочаквано и при това Офелия беше сама, без родителите си.

Беше минала седмица от завръщането на семейство Рийд в Лондон. Хилари все още нямаше вести от лейди Мери, затова продължаваха да бъдат в неведение относно случилото се в Съмърс Глейд в деня, в който ги помолиха да напуснат имението.

Знаеха обаче, просто нямаше как да не знаят, тъй като цялата околия говореше само за това, че маркиз Бърмингдейл бе решил да организира грандиозен бал. Прислугата, която бе много по-надежден източник на информация от клюкарската мрежа на висшето общество, разпространила слуха, че маркизът организираше това тържество единствено с цел да намери нова годеница за своя внук.

Новината се оказа шок, поне за Сабрина. Тя все още не можеше да повярва, че младият шотландец бе отблъснал Офелия, след като я бе видял, каквато и да бе причината. Всъщност Офелия точно на това и се бе надявала, но Сабрина бе убедена, че веднъж, след като се запознаят, двамата ще бъдат щастливи да се сгодят. Но сега, както изглеждаше, Дънкан Мактавиш си търсеше нова годеница и със сигурност щеше да си намери, и то в най-скоро време, като се има предвид колко млади дами бяха поканени на бала в Съмърс Глейд.

Сабрина и двете й лели, разбира се, не бяха сред поканените, несъмнено заради стария семеен скандал, който бе раздухан отново и сигурно бе достигнал до ушите на маркиза, дори той да не си го бе спомнил сам. Всеки избягваше скандалите, когато си търсеше брачен партньор, а и никой не искаше да се сродява с безславен род или личност.

От вчера Съмърс Глейд бе започнал да се пълни с елита на английската аристокрация. Бяха пристигнали вече повече от стотина гости, включително и неколцина от тези, които бяха прогонени само преди седмица. Но това бе събитие, което не трябваше да се изпуска, тъй като бе обявено за „празненство на годината“.

Причината за подобна настройка се дължеше отчасти на факта, че мнозина от хората със синя кръв бяха не по-малко любопитни от съседите на лорд Невил най-сетне да се запознаят с маркиза отшелник. Други смятаха, че човек не може да откаже току-така на един маркиз, поради някаква причина. А една графиня дори бе отложила вече обявения бал в дома си, за да може да дойде в Йоркшир. Дори само този факт бе достатъчен да напрани поканата за бала още по-желана.

Хилари и Алис останаха разочаровани, че племенницата им не бе поканена и дори се скараха по този повод. Не защото смятаха, че тя има шанс да привлече погледа на бъдещия маркиз, а защото празненство от такъв мащаб щеше със сигурност да има и много млади господа. Сабрина също страдаше, но по съвсем друга причина. Просто съжаляваше за пропуснатата възможност да види отново Дънкан Мактавиш, след като първата й среща с него й бе доставила такава голяма радост.

А ето, че сега Офелия се бе появила най-ненадейно в Йоркшир и най-вероятно също нямаше покана за Съмърс Глейд. След като първоначалната й изненада премина, Сабрина се запита каква ли беше причината за това посещение. И точно този въпрос зададе на Офелия, по възможно най-мек начин, когато влезе в нейната стая да я поздрави.

— Аз си мислех, че се радваш на възможността да се завърнеш в Лондон с цялото вълнение там — рече тя.

— Когато по една случайност кажи-речи цял Лондон се намира тук?!

Сабрина повдигна вежди при този тон. Макар да бе дошла, приятелката й очевидно не искаше да бъде тук. Защо тогава бе пристигнала? Освен ако…

— Тогава значи са те поканили отново в Съмърс Глейд? Да не би да не им достигат помещения…

— Не ставай глупава. Разбира се, че не съм поканена. Дойдох да се скрия тук, ако трябва да знаеш наистина и да видя какво може да се направи, за да се поправи тази ужасна ситуация.

На Сабрина й беше трудно да разгадае тутакси плана на Офелия.

— От кого да се криеш? От родителите си ли? Те не знаят ли, че си тук?

— Кълна се, Сабрина, можеш да бъдеш досадно глупава — заяви нелюбезно гостенката. — На моите родители не им пука къде ходя. Точно сега са изключително недоволни от мен. Баща ми даже ме зашлеви. Можеш ли да повярваш? Той ме зашлеви! И аз никога, никога няма да му го простя.

— Значи все пак се криеш от тях?

Офелия се хвърли на леглото с тежка въздишка, за да покаже, че е приключила с даването на обяснения на хора, които нямат достатъчно ум да я разберат. Приятелката й не се обиди. Беше се нагледала на подобни сценки в изпълнение на лондончанката, така че не се впечатляваше особено от тях. Струваше й се обаче, че този път тя не се преструва. Изглеждаше наистина разстроена.

Реши да не коментира повече. Мълчанието имаше изненадващ ефект върху Офелия. В повечето случаи то я караше да премине направо по същество към обсъжданата тема без повече подкани. Затова пък бе достатъчно слушателите й да покажат любопитство, за да ги разиграва часове наред, без да им каже нещо съществено.

И сега не беше по-различно. След малко тя измърмори нещо под нос и седна, като впери в Сабрина обвинителен поглед, сякаш тя бе причина за това, каквото и да бе то, което я разстройваше.

— Аз съм изпаднала в немилост — обяви тя с истеричен глас, който накрая премина във вой. — Обект съм на съжаление! Съжаление! Можеш ли да повярваш? Не, разбира се, че не можеш, тъй като наистина не е за вярване.

Сабрина отговори точно това, което се очакваше от нея:

— Не мога да повярвам.

Събеседницата й кимна.

— Но е вярно. Дори най-близките ми приятели се обръщат към мен с „бедничката“, преди да отпътуват за Съмърс Глейд с официална покана в ръка.

„Бедничката“ наистина звучеше доста съжалително.

— Но… защо? — попита предпазливо Сабрина.

Гневът се върна мълниеносно и изстреля Офелия от леглото. Тя направи няколко крачки, преди да каже:

— Заради онзи варварин, шотландеца, ето защо! От този глупак се очакваше просто да се съгласи с мен, че не си подхождаме за съпрузи. Това трябваше да стане по взаимно съгласие, така че никой да не страда впоследствие. Вместо това той настръхна заради някаква дребна критика и даде да се разбере, че не ме намира за приемлива партия. Сега всички знаят, че ме е изоставил буквално пред олтара.

— Но вие не сте стигали до олтара — отбеляза спокойно Сабрина.

И заслужи още един поглед, който говореше ясно: „Идиотка, каква е разликата?“. Но гласно Офелия каза:

— Значи все още не разбираш? Трябваше да бъда поздравена, че се отървах от един скалъпен в ада брак. Вместо това се превърнах в последната клюка. И тъй като той се отказа от годежа, сега всички мислят, че нещо при мен не е наред. Защо иначе няма да ме иска?

Сабрина въздъхна.

— Вече наистина нищо не разбирам. Бях готова да се закълна, че ти се надяваше той да се откаже от годежа.

— Не той! Моите родителите трябваше да го направят, тъй като те ме забъркаха в тази каша. Той трябваше да остане омаян от мен до самия край, каквото и да му говорех. Но той си е чист варварин и не осъзна, че от него се очаква да изиграе джентълменски ролята си. И сега няма да посмея да се покажа, докато тази история не отшуми… или той не се поправи.

Е, най-после частта с „криеницата“ се изясняваше. Сабрина обаче не можеше да си представи как според нея Дънкан можеше да се поправи. Единствената възможност според нея бе той да предложи някакво обяснение за отказа си, която да я постави в по-добра светлина.

— Какво му каза, че го накара да те отблъсне?

— Вече ти обясних, една съвсем безобидна забележка, която незнайно защо го обиди толкова много. Признавам, че беше малко необмислено от моя страна, но мисълта ми се замъгли, когато се появи във варварския си костюм. Той потвърди и най-лошите ми опасения по негов адрес. Ако се бе облякъл нормално, нямаше да се шокирам и първата ни среща щеше да премине по съвсем различен начин.

Сабрина трябваше да се съгласи с тази възможност. Та нали и тя самата бе сигурна, че щом се видят и се опознаят хубавичко, двамата ще се почувстват веднага щастливи, че са сгодени? Но вече познаваше Офелия достатъчно добре, за да знае, че тя преувеличава невинността си. Защо постъпваше така?

— Значи ще останеш при нас, докато клюките поутихнат?

— Божичко, не, това може да продължи цяла вечност. Все пак аз съм чудесна мишена за клюки. Не, ние сами ще поправим стореното.

Сабрина премигна.

— Ние ли?

— Да — кимна Офелия. — Това е най-малкото, което можеш да сториш, след като те приех, като приятелка и ти помогнах да се появиш в лондонските кръгове. Сега ти трябва да ми помогнеш.

— Ами, разбира се… стига да мога.

— Можеш — увери я Офелия. — И дори от теб не се иска кой знае какво. Просто ми уреди среща, това е всичко.

— Среща с кого?

— С бившия ми годеник, разбира се. Ще го накараме да ме поиска отново за съпруга. И тогава всичко ще изглежда като глупава свада на влюбени. Това ще бъде напълно приемливо и ще сложи край на клюките.