Джоана Линдзи
Наследникът (10)

Глава 10

В това време Дънкан и неговият дядо, които нямаха представа за наплива от лондонски гости, се срещнаха за първи път на горния етаж. Младежът бе настоял да изчака в дневната на маркиза, тъй като личният му камериер бе отказал да го събуди по-рано от обичайния час. И така Дънкан изчака в продължение на почти два часа появата на стареца.

А когато това стана, камериерът се появи с пламнало лице зад него — очевидно Невил го бе смъмрил, че не го е събудил по-рано. Между другото младежът не бе имал нищо против чакането, тъй като то му бе дало възможност да огледа някои от вещите, които дядо му очевидно смяташе за ценни, след като ги държеше в дневната си.

Странни африкански маски, окачени на едната стена, показваха, че Невил бе посетил този континент в някой период от живота си, или поне бе искал да го направи. Друг ъгъл на стаята бе запълнен с произведения на китайското изкуство. На камината бяха подредени египетски статуетки. Очевидно Невил или обичаше да пътува, или колекционираше необичайни предмети, предимно антики.

Мебелите обаче бяха в същия френски стил, който преобладаваше навсякъде в къщата. Писалището имаше толкова кокетен вид, че Дънкан би се страхувал да го използва, за да не би да предизвика разпадането му, ако се облегне на него с лакът. Отгоре бяха поставени два портрета-миниатюри, на единия от които той разпозна майка си като съвсем млада, вероятно нарисуван непосредствено преди да замине за Шотландия и да се омъжи за Доналд. Вторият беше на дете с яркочервена коса.

Младият мъж спря и се вторачи. Сигурно беше негов, макар да не помнеше някой някога да го бе рисувал. Той изобразяваше играещо навън момченце, което не съзнаваше, че го наблюдават. А косата на Дънкан действително бе яркочервена в детството му, макар да бе потъмняла значително с възрастта. Всъщност не забеляза друга прилика, освен косата, но вероятно вината бе на художника, а и не виждаше причина това да не е наистина негов портрет.

Просто не можеше да си обясни защо Невил е искал да има негов портрет, след като нито веднъж през целия живот на Дънкан не бе направил опит да го види или поне да се свърже с него. Беше си кореспондирал с Арчи, но никога със своя единствен внук и това според него говореше красноречиво за чувствата на маркиза. Той му бе обещан и Невил най-вероятно гледаше на него като на поредното си произведение на изкуството, достойно да бъде ценено, но отношението му към него бе лишено от всякаква сантименталност.

И сега, когато се видяха за първи път — маркизът бе застанал на прага на вратата на спалнята си, двамата се взираха безмълвно един в друг, изненадани, тъй като никой не виждаше това, което бе очаквал.

Косата на Невил бе побеляла напълно и бе подрязана непосредствено до ушите, каквато бе модата в момента. Беше остарял някак… изискано. Нямаше съмнение, че е на преклонна възраст, но имаше много малко бръчки, а погледът му бе необикновено жив. Сребристата брадичка му придаваше изключително фин, макар и европейски вид. Това впечатление се подсилваше от слабостта или по-скоро от крехкостта и ниският му ръст. Стойката му обаче бе съвсем изправена. Този човек изобщо нямаше намерение да умира, както бе намекнал Хенри. Нищо подобно. Маркизът изглеждаше в превъзходно здраве.

— По-едър си… отколкото очаквах.

Това бяха първите му думи.

— А ти не си толкова стар, колкото очаквах — отвърна в същия дух внукът му. — Нито пък толкова болен.

Тези слова нарушиха изпълнената с напрежение тишина. Невил влезе с бодра крачка в дневната и зае с въздишка мястото си зад писалището. Тъй като не откри в цялата стая стабилен стол, който да не заплашва да се строши, ако седне на него, младежът застана срещу камината. Съвсем скоро обаче разбра, че изборът му беше неуместен, тъй като огънят гореше силно, и в стаята беше прекалено топло, а пред камината — нетърпимо горещо.

Затова се приближи до един от трите прозореца и понечи да го отвори.

— Моля те, не го прави — възпря го дядо му и забелязал въпросителния му поглед, додаде с леко смутен тон: — Предупредиха ме да се пазя от теченията. Моите лекари, изглежда смятат, че белите ми дробове няма да издържат още едно възпаление. За съжаление това означава, че в стаите, където ходя най-често, се поддържа доста силна топлина.

— Значи все пак си бил болен?

— Прекарах цялата последна зима на легло. Тази година съм по-добре.

Дънкан кимна. Дядо му не се вайкаше — просто отбелязваше безстрастно факта. Младежът остана до прозореца, където беше сравнително по-хладно. Плувнал в пот, той съблече сакото си.

— Предполагам си наследил този ръст от баща си… И косата — отбеляза маркизът, без да сваля очи от него.

— Казват, че имам твоите очи.

— Би ли имал нещо против… да се приближиш, за да мога да ги видя?

Въпросът, изречен почти умоляващо, смути младежа.

— В такъв случай зрението ти не е добро?

— Нося очила — отговори или по-скоро изсумтя дядо му, — но все ги слагам някъде, където след това не мога да ги намеря.

Тонът му напомни толкова за Арчи, че той почти се отпусна. Наложи се да си каже, че това не е дядото, който го бе отгледал и бе заслужил обичта му. Този никога не бе участвал в живота му и не означаваше нищо за него.

Но все пак се приближи и застана право срещу писалището на Невил. И се почувства доста неудобно под зоркия му поглед. Едвам се удържа да не се извърне неловко, но все пак успя да остане на мястото си.

— Елизабет щеше да се гордее с теб, ако можеше да те види сега.

Това бе нещо като комплимент, но от него Дънкан изпита по-скоро досада.

— А ти откъде знаеш какво би почувствала тя, след като не си я видял нито веднъж след сватбата й?

Горчивината в гласа му беше явна. Дядо му трябваше да е напълно глух, за да не я усети, но макар някои от другите му сетива да започваха да му изневеряват с възрастта, слухът му все още бе наред. Той застина и дори да бе имал желание да говори за миналото, се отказа.

— Лейди Офелия и родителите й ще пристигнат днес — заяви рязко той. — В наш интерес ще бъде, ако се опиташ да й направиш добро впечатление. Тя ще спечели от този брак повече, отколкото ти, но имам информация, че е изключително популярна в Лондон и са й направени доста предложения, затова до сватбата ще трябва да се постараем да й се харесаме. Днешните млади хора — добави той, — без изобщо да се замислят, само заради някакъв каприз, нарушават даденото обещание.

Дънкан не беше сигурен дали последното не беше казано по негов адрес. Двамата имаха кръвно родство, но маркизът никога не се бе опитал да се свърже с него, дори и с писмо, преди да бе настъпил моментът „да изпълни обещанието си“, и дори тогава бе писал на Арчи, а не на внука си. Нямаше откъде да знае какъв човек е станал синът на дъщеря му… освен от онова, което му е казал Арчи. Младежът се намръщи, като се питаше какво точно бе казал единият му дядо на другия по негов адрес в множеството писма, които си бяха разменили през годините.

— Аз не нарушавам дадените обещания, след като ги направя, разбира се, но в този случай още не съм обещавал нищо.

Събеседникът му го изгледа изненадан.

— Сър Хенри не ти ли съобщи за годежа с…

— Той ми съобщи за годежа, който ти си стъкмил. Нима все още не си разбрал, че пред теб стои възрастен човек, не момче, чиито решения трябва да се вземат от друг? Дойдох заради майка си, ще се оженя заради Арчи, който явно иска да свърша тази работа колкото се може по-скоро, но аз сам ще си избера годеница. Ако твоята лейди Офелия ми хареса, може и да се оженя за нея, но нищо не ме задължава да го сторя, преди да съм я видял.

— Разбирам — промълви бавно старецът. — Дошъл си тук с намерение да се инатиш…

— Така ли мислиш? Аз бих казал, че не ми е никак приятно да бъда тук. Все някой — ти, Арчи, майка ми — трябваше да ми каже за проклетото й обещание, а не да научавам от някой си Хенри.

Дънкан побърза да излезе от стаята, преди да бе казал нещо, за което после щеше да съжалява. Не трябваше да разкрива истинските си чувства. Нямаше намерение да го прави, поне не толкова скоро.