Джоана Линдзи
Наследникът (5)

Глава 5

— Мили боже, никога ли не са ви казвали?

Дънкан Мактавиш се изправи зад писалището си, наклони се над него и почти изкрещя:

— Нима имам вид на човек, който знае за това?

Хенри го гледаше невярващо. Знаеше със сигурност, че Дънкан е на двайсет и една години. И през всички тези години никой не му го беше казал? Дори родителите му? Нито пък лорд Невил го беше предупредил, че внукът му не е уведомен. Вече започваше да се пита дали наистина Невил не знаеше.

Освен това се упрекна, че не бе разбрал по-рано кой стои пред него. Очите на младежа бяха действително точно копие на тези на Невил — тъмни, среднощно сини. Носът имаше патрицианския профил, с който бяха известни всички представители на семейство Такъри. Поне всички предшественици, чиито портрети висяха в галерията на Съмърс Глейд. Младият Дънкан обаче не приличаше по нищо друго на маркиза. Макар Хенри да не бе виждал маркиза на младини, знаеше портрета му от времето, когато бе бил на възрастта, на която беше сега внукът му.

В Невил Такъри, четвърти маркиз Бърмингдейл, нямаше нищо забележително, което да привлича вниманието. На младини той бе имал съвсем обикновена външност и това не се бе променило особено с времето, а той вече наближаваше осемдесетте.

Огромният ръст на Дънкан вероятно бе наследен от рода Мактавиш. Както и тъмночервеникавият цвят на косата. А освен това беше красив, и то много, по един мъжествен, суров начин. Именно тази мъжественост го правеше да изглежда по-възрастен за годините си.

Ако не знаеше точно на колко години е неговият домакин, Хенри щеше да се закълне, че е по-възрастен. Може би животът в тези диви планини преждевременно състаряваше човека — резкият климат, тежките условия, допълнително утежнени от изолираността на мястото.

Колкото до въпроса, който му беше зададен току-що, адвокатът наистина държеше старият Арчибалд Мактавиш да присъства на разговора. Той знаеше за обещанията, за които двамата се бяха споразумели след размяната на множество остри писма. И трябваше отдавна да е обяснил ситуацията на младия Дънкан.

— Това обещание е направено от майка ви преди вашето раждане — отвърна Хенри. — Иначе нямало да й бъде разрешено да се омъжи за баща ви. И тя го направила охотно. Обичала баща ви. Тогава никой не се възпротивил срещу него, със сигурност не и баща ви, който я искал, независимо от условията — той също много я обичал.

— Сър Хенри, ако не обясните веднага за какво обещание става дума, ще ви изхвърля на секундата обратно навън.

Заплахата бе изречена спокойно. Лицето на Дънкан бе непроницаемо, но адвокатът не се усъмни нито за миг, че той говори напълно сериозно. Освен това не можеше да го вини, че е толкова разстроен. Защо никой не му бе казал досега?

— Вие, или по-скоро първородният син на майка ви, който по-късно се оказва, че сте вие, бил обявен за наследник на лорд Невил, ако той самият не създаде други наследници, което така и не стана.

Дънкан седна отново на стола си.

— Това ли е всичко?

Хенри не беше сигурен как да подходи с младия си събеседник. Всеки друг на негово място би решил, че това е най-щастливият ден в живота му. Та малко ли беше най-неочаквано да разбереш, че си наследник на английски лорд? Но той знаеше отношението на шотландските планинци към англичаните, а Дънкан Мактавиш бе отгледан сред тях. Освен това не беше виждал никога английския си дядо, дори не бе стъпвал в Англия.

— Имате ли представа каква чест е това, лорд Дънкан?

— Не съм никакъв лорд, затова не ме наричайте…

— Точно за това става дума. Вие сте лорд — прекъсна го гостът. — Една от титлите на лорд Невил вече ви принадлежи заедно с имението към нея…

— Проклет да е, ако го е направил! — скочи отново младият мъж. — Няма да ме превърнете в англичанин само защото онзи старец е пожелал така.

— Но вие сте наполовина англичанин.

Това му спечели един наистина гневен поглед, който го накара да потрепери. Дънкан обаче се овладя и отговори спокойно. Изумително беше с каква лекота преминаваше от гняв към спокойствие и обратно.

— Нали знаете, че не съм длъжен да приемам тази английска титла?

— А вие разбирате ли, че ще станете маркиз Бърмингдейл, независимо дали го искате или не?

Настъпи продължително, смущаващо — поне за Хенри мълчание, нарушавано единствено със скърцане на зъби от страна на Дънкан. Най-сетне той проговори:

— Защо дойдохте да ми го съобщите, след като, както казахте, маркизът не е мъртъв?

— Вие навършихте пълнолетие. Част от обещанието на майка ви е по това време да бъдете изпратен при лорд Невил, ако е все още жив, какъвто е и случаят, за да може сам да ви инструктира, относно вашите отговорности и да се погрижи да се задомите както трябва, преди да умре.

— Да се задомя ли?

— Да се ожените.

— В такъв случай предполагам, че даже ми е избрал и годеница? — попита саркастично младият мъж.

— Ами, наистина го е направил — отвърна с безкрайна неохота Хенри.

При тези думи Дънкан Мактавиш избухна в гръмогласен смях.