Джоана Линдзи
Наследникът (11)

Глава 11

Никой не се изненада, че Сабрина побърза при първата възможност да се измъкне навън. Тя харесваше и четирите сезона и обичаше да се разхожда дори в най-студеното време. Природата, както в най-прелестните, така и в най-безмилостните си проявления, бе истинско чудо за нея. Доставяше й удоволствие да вдигне лице към падащите капки дъжд, вместо да изтича да се скрие, да усеща вятъра в косите си, слънцето — по страните си. Когато бе малка, лелите й се шегуваха, че била фея — просто била скрила някъде крилцата си и сега не можела да ги открие.

Изкачи хълма, на който понякога се бе спирала, когато бе идвала от другата посока при своите разходки. Този хълм бе най-близката точка до Съмърс Глейд, на която се бе озовавала досега, но оттам се разкриваше чудесна гледка към имението на лорд Невил. Беше го виждала през всички сезони, затова знаеше, че мрачният му вид сега щеше да се промени през пролетта, когато високите дървета наметнат отново зелените си мантии.

Това бе една наистина прекрасна стара къща, а сега, след като я видя и отвътре, бе действително впечатлена. Жалко, че маркизът не канеше по-често гости, за да я показва на своите съседи, които, подобно на семейство Ламбърт, винаги бяха изпитвали силно любопитство както по повод на него самия, така и на дома му.

Разбира се, той всъщност и сега не организираше някакво празненство, макар да му бяха дошли неочаквани гости. А дали щеше да положи усилия да им осигури приятно прекарване, все още можеше само да се гадае. Сабрина нямаше да се учуди, ако след разходката завареше лелите си да приготвят отново багажа. И това нямаше да я разстрои особено, макар да й се искаше най-сетне да се запознае с достопочтения лорд Невил, след като години наред бе живяла толкова близо до него, а никога не го бе виждала, даже отдалеч.

Тя обаче не бързаше да се върне и да разбере какъв е развоят на нещата. Щом стигна върха на хълма, седна, запленена от гледката, без да се притеснява, че може да изцапа дрехата си с пръст или трева. Алис и Хилари често се оплакваха на приятелките си, че като дете племенницата им никога не успяваше да доизноси дрехите си, тъй като винаги ги съсипваше със сок от къпини или петна от трева много преди да стане време да бъдат сменени с други, по-големи.

Тя беше и си оставаше безгрижна в това отношение, но външността, такава каквато я разбираха другите, никога не бе заемала особено високо място сред нещата, които я вълнуваха. Защо ли трябваше да си губи времето, след като нямаше кой знае какво да разкрасява?

Свали бонето и го остави на земята до себе си. Вятърът щеше да го издуха, ако панделките не бяха все още в ръката й, но тя така и не забеляза, че фасонът му се развали напълно. Беше затворила очи, за да усеща по-добре вятъра, който играеше с косите й и ги разпиляваше във всички посоки. Засмя се, когато едно кичурче се заплете около носа й и я погъделичка.

Причината да не чуе приближаващия конник, който за малко не я стъпка, не се дължеше само на факта, че беше със затворени очи и оглушена от вятъра. Той просто се приближи толкова бързо от другата страна на хълма, иззад гърба й, че се озова до нея, преди и двамата да забележат.

Сабрина се отърва на косъм. Когато конят се вдигна на задните си крака и ездачът му опъна юздите, за да избегне стълкновението, копитата на животното се стовариха върху бонето. Тя, естествено, не забеляза това… В момента цялото й внимание бе съсредоточено върху това да се изтърколи колкото се може по-далеч от жребеца, тъй като беше много по-лесно да направи това, отколкото да се изправи и да изтича с тежките си поли.

Но тя не бе единствената, която се овъргаля. Когато се вдигна на задните си крака, конят изхвърли конника от гърба си и той се приземи там, където хълмът се спускаше рязко надолу, така че ездачът се претърколи няколко пъти, преди да успее да се задържи.

Сабрина първа дойде на себе си. Непознатият седеше малко по-надолу, изглеждаше замаян или не можеше да проумее какво се бе случило. Жребецът се бе отдалечил, но не много, и пръхтеше неспокойно. Беше отнесъл бонето на девойката, все още закачено на едно от копитата му, и сега се опитваше да изпасе копринените цветя по него.

Първото, което й направи впечатление, бе силата на мъжа. Той просто се набиваше на очи, а късия зимен жакет подчертаваше широчината на раменете му. Но погледът й бе привлечен от краката му — те бяха голи, поне коленете, между шотландската поличка и високите ботуши.

Шотландска поличка през зимата? Колко необичайно! Беше виждала и преди минаващи през Оксбоу шотландци, но само през лятото. Повечето от тях предпочитаха да се обличат по-топло през по-студените дни. Не му ли беше студено на този непознат?

Изведнъж се сети кой трябва да е това — годеникът на Офелия. Поличката и тъмночервеникавите коси подсказваха шотландския му произход, а в Съмърс Глейд, накъдето препускаше, очакваха шотландец. Офелия със сигурност щеше да се изненада и да се откаже набързо от желанието си да се отървава от него. Как можеше да постъпи другояче — той бе толкова красив, че дори Сабрина затаи дъх.

Мъжът се изправи и тя установи с изненада, че е не само едър, а и много висок. Започна да изтръсква енергично прахта от поличката си, като при тези движения разголи на няколко пъти едното или другото си бедро. Девойката се изчерви. Той все още не я беше забелязал. А страните й и без това бяха порозовели достатъчно от вятъра, така че нямаше кой знае каква разлика.

— Добре ли сте?

Непознатият се завъртя рязко.

— О, ето ви и вас. Аз би трябвало да ви задам този въпрос. Забелязах, че седите там, едва в последния момент.

Тя му се усмихна. Акцентът му беше лек и приятен, гласът — плътен. Макар и странен за ушите й, той й допадна, стори й се някак лиричен. А тъмносините му очи я смутиха, когато се насочиха право към нея.

— Така и предположих.

— Моите извинения. С животното не си допаднахме особено — изръмжа той и погледна недоволно към коня. — Но аз и не съм кой знае какъв ездач. Предпочитам да вървя пеш, ако разстоянието не е много голямо.

Какво съвпадение! Също като нея. Тя можеше да язди, при това доста добре. Бяха я научили още като дете, но това със сигурност не бе сред достойнствата й. Дамските седла й се струваха изключително неудобни, освен това имаше два здрави крака, които Господ й бе дал, за да си служи с тях.

Споменаването на думата „разстояние“ я подсети да попита:

— Значи точно пристигате в Съмърс Глейд?

Той сведе поглед надолу към имението, преди да отговори:

— Не, просто трябваше да изпусна малко парата и реших, че онзи жребец ще ми свърши работа. Какво глупаво предположение. Трябваше да се досетя, че язденето по-скоро ще влоши състоянието ми, вместо да го подобри.

Девойката се засмя. Това накара събеседника й да я погледне отново, този път по-съсредоточено, отколкото първия.

Видът й беше ужасен, дългите кестеняви коси се бяха оплели, но това му се стори доста привлекателно. Беше дребна, но дори дългото палто, което стигаше до глезените й, не можеше да скрие пищността на гърдите й, макар да скриваше всичко останало. Забеляза, че две копчета се бяха скъсали… и най-красивите виолетови очи, които някога бе виждал.

Изведнъж му дойде някаква мисъл и той рязко попита:

— Да не би случайно вие да сте лейди Офелия?

— Мили боже, не, но вие трябва да сте варваринът от планините, за когото напоследък слушам толкова много.

Кой знае защо, това не го обиди. Може би заради игривите искрици в прекрасните й очи. Очевидно терминът „варварин“, използван във връзка с него, й се струваше забавен, а това от своя страна пък на него му се струваше забавно.

Беше сложил поличката, която по принцип не носеше през зимата, за да даде на Невил да разбере, че предпочита шотландските неща пред английските. И това наистина можеше да се стори варварско на другите, като се имаше предвид кое време на годината бе, но смехотворният английски студ не можеше да го смути. Сега, когато имаше време да се замисли над този факт, той също му се стори забавен. Затова отвърна развеселено:

— Да, това трябва да съм аз.

— Не сте толкова стар, колкото предполагах — продължи непознатата.

Младежът повдигна въпросително тъмночервеникавите си вежди.

— И колко стар мислехте, че съм?

— Поне четиридесетгодишен.

— Четиридесет! — изрева той. Смехът й беше заразителен. Дънкан се сдържа с мъка да не се разсмее с нея и дори успя да я изгледа строго, поне така се надяваше. — Значи се шегувахте с мен?

— Толкова очевидно ли беше?

— Малцина от познатите ми са такива смелчаци.

Девойката му се усмихна.

— Силно се съмнявам, че сте варваринът, за когото ви представят, но и аз не съм ходещият призрак, за който ме мислят. Слуховете и клюките са странно нещо. Те много рядко имат нещо общо с действителността, но много често се приемат за истина.

— Значи Невил е очаквал варварин, така ли? — попита Дънкан.

Тя премигна насреща му и се засмя отново.

— О, боже, силно се съмнявам в това. Той ви познава добре, нали ви е дядо. Не, не, става дума за онези, които още не са ви виждали, но знаят за вашето идване и правят всевъзможни предположения. Доста малко от обитателите на високопланинската част на Шотландия идват насам, за да докажат, че цивилизацията е стигнала вече и до тях.

Убедеността й, че дядо му го познава, жегна младежа. Но всичко останало му се стори толкова забавно, че му помогна да се почувства отново в свои води и го изпълни с желание да отвърне в същия шеговит дух, вместо да се впусне да обсъжда мнението на англичаните за шотландците.

— И трябва ли да бъдат?

— Какво?

— Цивилизовани.

Тя се замисли върху казаното.

— Е, може и да не са толкова цивилизовани, колкото англичаните, но сериозно се съмнявам, че тази страна продължава да създава истински варвари. Вижте себе си! Или изглеждате така цивилизовано само защото сте забравили да изрисувате лицето си като за война?

Младият мъж се преви от смях. От очите му бликнаха сълзи. Когато се поуспокои отново и вдигна очи, забеляза, че тя го гледа смръщено, след което изрече сериозно:

— Наистина е така, нали? Забравили сте.

Този път Дънкан се строполи на земята от смях. А след това се почувства почти нормално. Горчивината му бе изчезнала поне за момента. Усмивката на момичето доказваше, че отново се бе пошегувала.

Какво съкровище беше това момиче! Определено нямаше нищо общо с очакванията му, свързани с англичанките. Ако и другите бяха като нея, тогава може би нямаше да му бъде толкова неприятно да се ожени за някоя от тях.