Джоана Линдзи
Наследникът (48)

Глава 48

Сватбеното тържество продължаваше, но част от гостите вече напускаха имението. Това бе причината никой да не забележи появата на двете девойки. Те пристигнаха точно когато си тръгваше малка групичка от поканените и мистър Джейкъбс можеше да бъде навсякъде другаде само не и край вратата.

Всъщност не останаха съвсем незабелязани. Рейфиъл Лок, който днес изглеждаше особено красив в официалния си сватбарски тоалет, се бе подпрял на отворената врата към дневната, където бяха събрани повечето от гостите, и по една случайност гледаше към вестибюла, тъй като току-що си бе взел довиждане със заминаващите. С чаша в ръка и леко зачервени очи — незнайно дали от недостатъчен сън или от прекаляване с алкохола — той очевидно не се чувстваше особено стабилно на краката си и затова се бе подпрял.

— Знам, че някои жени обичат да закъсняват, за да привлекат колкото се може повече погледи при появата си, но в този случаи закъснението ви е непростимо голямо.

Изрече забележката си достатъчно бавно, за да го чуят, и това ги накара да се изчервят. Нито Мейвис с пътното си облекло, нито Сабрина със семплата си ежедневна рокля и палто за разходки бяха облечени подобаващо за сватба, и този факт ги смути. Бяха предпочели да побързат, вместо да губят още време за смяна на тоалета, и бяха тръгнали веднага насам. Насочването на вниманието към тях бе последното, което желаеха.

Сабрина прекоси бързо разстоянието, което я делеше с бъдещия херцог.

— Не сме дошли за празненството, ако това изобщо може да се нарече така, а да предложим решение на проблема, с чиято помощ нежеланото събитие да бъде анулирано. Според мен това е чиста загуба на време, но Мейвис желае отчаяно да поправи грешката си. Така че не е нужно да насочваш вниманието към нас.

Макар да шепнеше, тонът й беше потаен и това накара Рейфиъл да се усмихне.

— О, обичам гатанки! На колко опита имам право, за да опитам да отгатна за какво става дума?

Младата жена го изгледа възмутено.

— Те са още тук, нали? Не са заминали на сватбено пътешествие?

— Ако имаш предвид младоженците, все още са тук и страдат. Офелия са я видели за последен път да се цупи в стаята си, а доколкото знам Дънкан се е захванал да пресуши запаса от бренди. Твърдо е решил, че щом се налага да се ожени днес, поне да не си спомня нищо.

Сабрина беше сигурна, че ако някой нямаше да запомни днешния ден, това със сигурност щеше да бъде нейният събеседник.

— Какво искаш да кажеш с това „щом се налага да се ожени“?

— Ами, че двамата все още не са венчани, разбира се — отвърна безгрижно той.

Младата жена усети, че я залива отново предишната вълна на облекчение. Но този път се овладя. Нямаше да позволи да изживее отново онова ужасно разочарование, ако се окаже, че просто не е разбрала правилно думите му.

— Наистина ли не са женени още?

Той й се усмихна.

— Не, наистина не са женени.

Тя отвърна на усмивката му и този път позволи облекчението да се изпише на лицето й. Беше опияняващо. Но това бе последното, което очакваше да завари в Съмърс Глейд, затова не след дълго объркването й надделя.

— И защо? — попита тя. — Доколкото знам всички бяха единодушни, че по-нататъшното отлагане само ще съсипе съвсем Офелия.

— Абсолютно вярно при създалите се обстоятелства, но това не е отлагане изобщо. Както разбрах, тъй като не станах свидетел на въпросната сценка, Невил се ядосал много от несъгласието на Мейвис да сътрудничи и да не казва за случилото се. Затова не се изненадах изобщо, когато получи криза тъкмо навреме, в началото на сватбената церемония тази сутрин. Изигра го чудесно. Трябваше да го отнесат до леглото му и да повикат лекар.

Сабрина се намръщи.

— Навреме ли? Убеден ли си, че наистина не му е било зле?

Събеседникът й се засмя.

— Ами, след като Дънкан се изпусна и спомена за спора между двамата му дядовци за честта кой да припадне… Просто съм сигурен.

— Ооо — промълви младата жена. Беше й трудно да повярва, че достопочтеният лорд Невил би се съгласил на подобен номер, камо ли да го изпълни.

Забелязал изпълненото й със съмнение изражение, Рейфиъл додаде:

— Това е само тактика за забавяне и тя не може да продължи безкрайно. Очевидно мисли, че ако успее да поговори лично с нея, ще я убеди да промени намеренията си. Ако това не подейства, смята да припомни на баща й за някакви дългове и да го принуди да се откаже. Изпрати незабавно човек до Манчестър, за да я доведе, след като местонахождението й най-сетне е известно. Много добре направи, като я доведе.

За щастие въпросната личност стоеше все още край входа и не чу всичко това.

— Не съм я довела, тя почти насила ме домъкна дотук. Не можеше да си прости, че е пристигнала прекалено късно, за да предотврати това и възнамеряваше да съдейства за анулирането на брака.

— Прекалено късно ли? Снощи останах с впечатлението, че е твърдо решена да си отмъсти на Офелия. Какво я е накарало да промени намерението си?

— Искала е само Офелия да мисли още известно време, че ще й се наложи да се омъжи за Дънкан.

— Не е особено мило от нейна страна, като се има предвид, че Дънкан също ще страда от това отмъщение.

— Съгласна съм, но я разбирам, след като научих малко повече за причината да презира толкова Офелия. И през цялото време е мислела да дойде днес тук, за да обяви истинските си намерения. Никой обаче не си е направил труда да й каже, че венчавката трябва да се състои тази сутрин. Изградила е предположенията си въз основа на минималния период от време, необходим за организиране на една сватба, и е смятала, че дотогава има поне още няколко дни.

Младият мъж поклати смаяно глава.

— Да, предположенията понякога сритват човека в зад… ъъъ, в зъбите, нали?

Сабрина се изкашля, но не успя да скрие усмивката си.

— Така е, аз самата напоследък изгубих няколко зъба поради същата причина.

Бъдещият херцог избухна в смях при тези думи. За нещастие този смях бе крайно неблагоприличен заради потиснатата атмосфера, витаеща в този момент в дома на лорд Невил. Гостите стояха в очакване да разберат доколко сериозно е състоянието на маркиза и при създалите се обстоятелства бе напълно нормално гръмкият смях да привлече всеобщото внимание.

Както си бе пийнал, Рейфиъл не забеляза нищо, но събеседничката му се изчерви до корените на косата си, когато погледите на всички намиращи се в стаята се насочиха неодобрително към тях. Побърза да излезе отвън, за да не я гледат.

Идеше й наистина да срита Рейфиъл, задето я бе накарал да се забрави дотолкова, че да реагира по обичайния си начин, като се опита да го разсмее. Тази мисъл я стресна. Даде си сметка колко отдавна всъщност не бе се опитвала да разсмее когото и да било. Изпита облекчение, че този импулс бе излязъл отново на повърхността. Това показваше, че ужасната депресия, която я бе налегнала, най-после бе на път да отзвучи…