Боби Смит
Дамски пасианс (29)

Двадесет и осма глава

Почукването на вратата събуди Рейф.

— Какво има? — изръмжа той, докато се надигаше в тъмнината и се питаше колко ли беше часът.

— Долу има един господин, сър — уведоми го Джордж през затворената врата. — Някои си господин Хамптън. Казва, че има важна информация и трябва да говори с вас незабавно.

При споменаването на името Рейф скочи от леглото и започна да се облича трескаво.

— Покани го в кабинета ми, Джордж. Ще сляза направо там.

През двете седмици, които бяха изминали, откакто агентът му се беше качил на кораба, Рейф не бе получил никакви новини от него. Понякога напрежението от очакването го бе подтиквало към чашката, но той се беше заклел, че повече няма да пие. Сега той се радваше, че бе взел това решение, тъй като в противен случай разсъдъкът му щеше да бъде замъглен, а му предстоеше важен разговор с Хамптън. Инструкциите му към агента бяха съвсем ясни — да следва Бен Роджърз навсякъде, когато той напуснеше кораба, и да разбере дали той е посетил две жени — една бременна и една възрастна — след което да се върне да докладва.

Рейф слезе в кабинета си. Той се опита да не изглежда твърде развълнуван, но се надяваше, че мъжът му носеше добри новини.

— Господин Хамптън, радвам се да ви видя отново.

Другият мъж се изправи и двамата се ръкуваха.

— Едно питие?

— Не, господин Морган, благодаря. Знам колко бързо искахте да получите тази информация и затова дойдох тук веднага след пристигането на кораба ми.

— Оценявам това. Е, какво разбрахте?

— Капитан Роджърз беше много предпазлив, което доста затрудни задачата ми, но успях да се справя.

— И?

— И вярвам, че успях да открия съпругата ви.

— Къде?

— Двете с майка й живеят в един пансион в Сейнт Луис, сър. — Мъжът подаде на Рейф едно листче, на което беше записан адресът на пансиона.

— Отлична работа, Хамптън.

— Благодаря ви.

Рейф отключи бюрото си и извади от него един плик.

— Ето останалата половина от възнаграждението ти, заедно с премия за добре свършената работа. Оценявам дискретността ти при изпълнението на задачата.

— Радвам се, че успях да ви донеса добри новини, сър.

Джордж изпрати посетителя и когато се върна, намери господаря си да го чака във фоайето.

— Джордж, събери ми багажа и се погрижи да приготвят файтона. Бранди е в Сейнт Луис и аз смятам да я върна у дома.

— Веднага, сър! — каза щастливо икономът. Той знаеше, че в този дом нямаше да настъпи спокойствие, докато госпожица Бранди не се върнеше.

 

 

Времето минаваше бавно. Рейф се успокояваше с мисълта, че в края на пътуването го очакваше Бранди. Възможността да я види отново оставяше всичко друго на заден план.

Когато сградите на Сейнт Луис най-сетне се появиха пред погледа му, Рейф имаше чувството, че ще скочи зад борда и ще доплува до брега по-бързо отколкото корабът. Той стисна силно перилата, за да се успокои, и зачака.

По време на цялото пътуване Рейф се бе чувствал уверен, че ще успее да убеди Бранди да се върне с него в плантацията, но сега внезапно изпита ужасно съмнение. Той се уплаши, че тя може би наистина го презираше и не искаше да има нищо общо с него. Не вярваше, че това бе така, но все пак не трябваше да отхвърля с лека ръка тази възможност. Въпреки това той беше решен да отиде при нея и да й каже, че я обича, и докато не го направеше, нищо друго нямаше значение.

Рейф нае един файтон да го закара до пансиона, в който живееха двете жени. Плати на кочияша да го чака, след което се изкачи по стълбите, които водеха към входната врата на къщата, със съзнанието, че следващите няколко минути щяха да бъдат решаващи за бъдещето му. Рейф почука на вратата и зачака.

— Мога ли да ви помогна? — попита го една възрастна жена, която отвори вратата.

— Дошъл съм на посещение при две от наемателките ви, Бранди и Либи. Мога ли да вляза?

— Последната врата, горе вдясно.

— Благодаря.

Рейф се качи бързо по стълбите и мина по коридора. Той почука на вратата и чу гласа на Либи.

— Кой е?

— Аз съм, Либи… Рейф.

Настъпи тишина, последвана от стъпки, и вратата се отвори. Рейф се озова срещу Либи. Тя гледаше нагоре към него и по бузите й се стичаха сълзи.

— Ти дойде… — Либи говореше предпазливо, тъй като не знаеше каква беше причината за присъствието му тук.

— Къде е Бранди? Тук ли е? — попита нетърпеливо той. Беше дошъл чак до тук и трябваше да я види.

Либи отвори широко вратата.

— Не, няма я, но можеш да влезеш. Искам да говоря с теб.

Рейф влезе в малката стая и седна на един стол. Либи затвори вратата и седна срещу него.

— Защо дойде, Рейф?

— Искам да ви отведа с Бранди у дома.

— Защо? За да си прибереш печалбата ли?

— Не, защото мястото на една жена е до съпруга й.

— Ти никога не си й позволявал да ти бъде истинска съпруга. Постоянно си й повтарял, че не искаш такава. Защо си променил решението си? — Либи се намираше достатъчно близо до него и можа да забележи изписаната на лицето му тревога, докато той й отговаряше.

— Защото трябваше да загубя Бранди, за да осъзная колко много означава тя за мен и колко много се нуждая от нея. Обичам я, Либи. Не ми беше лесно да го призная, още по-малко пък да го осъзная. Никога през живота си не съм обичал жена и се уплаших, когато осъзнах колко отчаяно се нуждая от Бранди. Свикнал съм да бъда сам. Не съм свикнал да се нуждая от други хора или те да се нуждаят от мен. Това е нещо съвсем ново за мен.

— И?

— И открих, че след като веднъж съм го преживял, вече не искам да живея без това чувство.

Отношението на Либи се смекчи, защото тя чувстваше, че думите му са искрени.

— Ти наистина я обичаш, нали?

— Да, госпожо. Повече от всичко и не мога да понеса мисълта да живея без нея.

— Е, защо тогава се забави толкова? — попита Либи и се разсмя.

Рейф изглеждаше изненадан от думите й.

— Наложи се да наредя да проследят Бен, за да ви открия. Когато отидох да се срещна лично с него, той не пожела да ми помогне с каквото и да било. — Рейф потърка челюстта си, когато си спомни за срещата с капитана.

— Бен е добър човек. Той също обича Бранди. Радвам се, че дойде, Рейф, но трябва да ти кажа нещо. Бранди е моя дъщеря. Детето, което тя носи, е мое внуче. Не искам това дете да израсне нежелано и без да бъде обичано. Аз отгледах Бранди без баща, но й дадох обич. Няма да стоя и да гледам как това дете се използва като залог в борбата между вас двамата.

— Разбирам те, Либи, и ти обещавам, че ако Бранди не желае да има нищо общо с мен, ако иска да сложи край на брака ни, аз ще се съглася.

Либи се вгледа внимателно в него и кимна.

— Вярвам в теб, Рейф. Дълбоко в душата си ти си добър човек. Но сега трябва да докажеш това на дъщеря ми.

В този миг Бранди влезе в стаята. Когато видя Рейф да седи срещу майка й, тя замръзна на мястото си.

— Махай се! — каза тихо тя. Бранди се бе зачудила чий ли е файтонът, който чакаше отвън, и сега вече знаеше.

— Здравей, Бранди — каза тихо Рейф.

— Вън! Искам да се махнеш оттук! Получил си писмото ми, нали? Ще ти върна парите! Само се махни и ни остави на мира!

— Не мога — отвърна Рейф, докато ставаше от мястото си и се приближаваше към нея.

— Мисля, че ще сляза долу за малко — каза Либи и излезе от стаята.

— Майко!

Либи обаче се направи на глуха и затвори вратата след себе си.

— Какво искаш от мен? — попита Бранди, вбесена, че Рейф бе успял да ги намери.

— Изглеждаш прекрасно, Бранди — каза той, без да сваля очи от нея.

— Искам да се махнеш оттук, Рейф. Давам ти думата си, че ще ти платя всичко до последния цент, но сега те моля да си тръгнеш… просто си върви… — Нервите й бяха опънати до крайност. Все едно, че се беше сбъднал най-ужасният й кошмар. Рейф я беше намерил и бе дошъл само за да й отнеме бебето.

— Бранди, изслушай ме, моля те. Не съм дошъл тук, за да те нараня. Дойдох, защото трябваше да те видя отново… да поговоря с теб…

— За какво? За това как ще се освободя от този брак след няколко месеца ли?

— Не — отвърна той, осъзнавайки колко дълбоко я бе наранил. — Дойдох да говоря с теб за нас.

— За нас ли? Такова нещо не съществува.

— Аз бих искал да съществува.

Той улови ръката й, но тя я издърпа, сякаш се беше опарила.

— Бранди, искам да ти кажа нещо и ако когато свърша, ти не си променила мнението си, ще си тръгна.

Тя отиде в другия край на стаята, за да се отдалечи от него. Мисълта, че все още го обичаше, беше твърде болезнена за нея. За миг, когато бе влязла в стаята и бе видяла Рейф да седи и да говори с майка й, сърцето й се беше изпълнило с радост. Той й бе липсвал, о, колко много й бе липсвал. Но сега тя се държеше предпазливо, тъй като се страхуваше, че може да издаде чувствата си.

— Бранди… — започна бавно Рейф — дойдох тук, защото те обичам.

Думите му я накараха да се напрегне, но тя не помръдна. Все още нямаше вяра нито на себе си, нито на него.

— Знам, че имаш много причини да не ми вярваш, но трябваше да ти кажа какво изпитвам към теб. Всъщност аз знаех, че съм влюбен в теб още когато се върнах по-рано от Нови Орлеан през онази вечер. Тогава се бях подготвил да ти го кажа, но ти ми каза, че отиваш да играеш покер само защото искаш да се отървеш от нашия брак.

При тези дъюуми тя се обърна към него и го погледна с удивление.

— Ако все още искаш това, трябва да знаеш, че от този момент нататък нямаш никакви задължения към мен. Не ми дължиш нищо. Ти си моя съпруга и носиш моето дете. Аз ще те издържам и ще се грижа за теб, независимо къде искаш да живееш. Искам само да ми позволиш да бъда част от живота на детето си. В писмото си ти казваш, че не искаш детето ни да порасне като мен, и си напълно права. Аз също искам да мога да обичам сина си или дъщеря си. — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Обичам те, Бранди. Искам да запомниш това.

Той изчака малко, за да й даде възможност да каже нещо… каквото и да е. Всяка секунда му се струваше цяла вечност но тя му отвърна само с мълчание.

Рейф се почувства победен и сведе рамене. Той погледна за последен път Бранди, която стоеше в другия край на стаята — толкова горда и толкова красива — и се обърна към вратата. Отсега нататък животът му щеше да бъде мрачен, но поне беше успял да познае за малко щастието от любовта й.

Ръката на Рейф беше върху бравата, когато Бранди го заговори.

— Рейф… — Гласът й беше задавен от вълнение. Това беше мъжът, когото обичаше! Той току-що й беше казал, че също я обича! А сега си тръгваше! Напускаше живота й. Бранди не можеше да го остави да си тръгне! Не можеше.

Той погледна назад към нея.

— О, Рейф… съжалявам… толкова съжалявам. Не исках да стане така.

— Знам — каза тъжно той, мислейки, че трябва да си тръгне. Нямаше смисъл да остава повече. — Сбогом, Бранди.

— Рейф, не… Почакай…

Той я погледна въпросително.

— Аз също те обичам — каза тя.

Погледите им се срещнаха и двамата се хвърлиха в прегръдките си.

Рейф я завъртя около себе си и я притисна силно към сърцето си.

— Съжалявам, че те нараних.

— Обичам те, Рейф, а и ти също ме обичаш. Вече нищо друго няма значение. — Тя се беше разплакала от радост и все още не можеше да повярва, че всичко това се случваше.

Тогава Рейф я целуна и целувката му издаде страстта и нуждата му от нея.

— О! — каза изненадано Бранди и се отдръпна.

— Какво има? Нараних ли те?

— Не… Но мисля, че синът ти току-що ми каза, че одобрява… — Тя сложи ръка върху издутия си корем.

Рейф се намръщи, защото не разбираше за какво става дума.

— Почувствах го да се движи… — обясни тя.

Рейф се втренчи пребледнял в нея.

— „Той“ ли?

— Разбира се. Ще си имаме син и той ще бъде прекрасен също толкова колкото теб.

— Син…

Тя го прегърна отново и започна да го целува. Най-накрая двамата се пуснаха, за да не стигнат нещата твърде далеч.

— По-добре да кажем на мама — каза усмихнато Бранди.

— Ще тръгнеш ли с мен веднага? Още тази вечер? Можем отново да се настаним в „Плантърз Хаус“. — Очите му заблестяха при спомена за първата им брачна нощ.

Бранди се усмихна закачливо.

— Мисля, че идеята ми харесва.

— Знаех си, че ще ти хареса.

 

 

Много по-късно същата вечер двамата лежаха в леглото си в един от луксозните апартаменти на хотела. Либи бе решила да прекара тази нощ в пансиона, за да не ги притеснява.

— Липсваше ми — каза Бранди, докато се наслаждаваше на близостта на Рейф.

— И ти на мен. Последния път, когато бях в Сейнт Луис и останах да преспя там, не можах да мигна, защото си мислех само за теб и за първата ни брачна нощ.

— Значи играта ни на покер ти е харесала?

— И още как — разсмя се Рейф. — Никога преди това не се бях забавлявал толкова да мамя на карти.

Бранди седна в леглото и се втренчи с негодувание в съпруга си.

— Ти си мамил?

Той се ухили похотливо, улови я за китката и я придърпа върху гърдите си.

— Разбира се, и трябва да ти кажа, че определено си струваше.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й и я притиснаха още по-силно към него. Тя се разтапяше под допира му. Струваше й се, че след като бяха прекарали толкова време разделени, просто не можеше да му се насити.

— Предполагам, че ти прощавам.

— Само предполагаш?

Нямаше нужда Бранди да му отговаря. Действията й показаха съвършено ясно, че му беше простила.

На следващата сутрин Рейф уреди завръщането им в плантацията. Двамата отидоха в пансиона да вземат Либи и багажа, след което вече бяха готови да тръгнат обратно.

Либи забеляза тайните погледи и усмивки, които си разменяха Бранди и Рейф, и разбра, че дъщеря й беше намерила истинското щастие. Това я накара да се по чувства доволна. Внуците й щяха да израснат обичани от родителите си.

Докато файтонът се движеше по пътя към дома му, Рейф си помисли, че Белерайв никога не му се бе струвал толкова красив. Лицето на Джордж се разтегна в широка усмивка, когато икономът забеляза, че Бранди и Либи седят във файтона заедно с господаря му.

— Добре дошли у дома, госпожо Морган — поздрави я той.

— Благодаря ти, Джордж. Прав си, сега наистина вече имам дом.