Боби Смит
Дамски пасианс (22)

Двадесет и първа глава

Късно следващата вечер Бранди лежеше в леглото и чакаше завръщането на Рейф. След вечеря той беше отишъл с Марк в бара, а тя се беше прибрала в каютата им, за да си събере багажа и да се приготви за пристигането им в Начез на следващата сутрин. Тя беше изморена и сънят щеше да й се отрази добре, но трябваше да поговори с Рейф за начина, по който щеше да се срещне с майка си и да й разкаже за внезапното си решение да се омъжи. Бранди беше събрала багажа си преди няколко часа и оттогава го чакаше да се върне, но вече наближаваше полунощ, а него го нямаше.

Бранди си каза, че Рейф не й липсва и че се радва, че той беше излязъл с Марк. Но часовете минаваха, а тя лежеше сама в леглото, което двамата бяха делили през нощите по време на това пътуване, и не можеше да не си спомни вълнението, което бе изпитвала при допира на ръцете му, сладостта на целувките му и мощта на любенето му. Раздразнена тя се обърна по корем и се опита да се настани удобно.

Почти беше заспала, когато чу вратата да се отвари и Рейф влезе в каютата. Бранди беше оставила лампата да свети слабо и увеличи леко светлината, когато той започна да се приготвя да си легне. Тя знаеше, че няма да й се удаде по-добра възможност и затова седна в леглото, за да му каже за онова, което не й излизаше от ума.

— Рейф, трябва да поговорим — каза Бранди.

— Не знаех, че ме чакаш.

— Важно е. Става дума за майка ми.

Той не отвърна нищо, а продължи да разкопчава ризата си.

— Когато стигнем в Начез, искам да се срещна с нея насаме.

— Защо?

— За да й обясня как стоят нещата.

Той се вцепени и се зачуди каква част от тяхната сделка смяташе да разкрие Бранди.

— И какво по-точно искаш да й кажеш?

— Как съм те срещнала и съм се влюбила в теб толкова бързо, че не съм успяла да ти устоя. Ще й кажа, че съм те желала толкова силно, че не съм могла да дочакам завръщането си у дома, за да се омъжа за теб.

Той долови нотката на горчивина в гласа й и това го жегна.

— Мислиш ли, че ще ти повярва?

— Надявам се — отвърна Бранди почти шепнешком. — Не мога да позволя на никого и нищо да нарани майка ми. Тя е работила усилено цял живот. Никога не й е било лесно и не искам сега да бъде наранена.

Рейф я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че според теб аз мога да я нараня нарочно?

— Истината за нас ще я сломи. Искам да ми дадеш честната си дума, че никога няма да й кажеш истината за нашия брак. — Бранди го погледна в очите и не отмести погледа си.

— Давам ти честната си дума, че няма да й кажа истината за нас, но няма ли тя сама да се досети, когато бебето се роди и ти си тръгнеш?

Споменаването на единствената причина, поради която той се женеше за нея, я накара да се напрегне. Бранди се помоли мислено да успее някак да намери парите, от които се нуждаеше, за да му плати, преди да настъпи този ужасен, съдбоносен ден.

— Ще мисля за това, когато му дойде времето. Кой знае? — усети, че го дразни тя. — А ако не забременея?

Рейф тихо изръмжа. Думите й помрачиха настроението му. Погледът му се втренчи в нея, сякаш искаше да проникне до дъното на душата й.

Бранди усети, че го беше притиснала твърде силно, и побърза да продължи.

— Искам първо да отида у дома сама и да прекарам около час насаме с майка ми, преди да те представя. Искам този момент да бъде много приятен и за двете ни. За останалото можем да се тревожим по-късно.

— Добре, Бранди. Щом така искаш, така да бъде. Ние с Клер все ще успеем да си намерим някакво занимание, докато ти говориш с майка си.

— Благодаря — каза тихо тя, докато той се приближаваше към леглото.

Рейф остана да я гледа известно време, след което легна до нея.

Вече не беше необходимо да казват каквото и да било. Телата им говореха вместо тях на език, стар колкото света.

 

 

На следващия ден Бранди седеше нервно във файтона, който се движеше по улиците на Начез на път за малката наета къща, в която майка й очакваше завръщането на дъщеря си. За пръв път през живота си Бранди беше благодарна, че майка й вече не беше добре със зрението. Така тя може би нямаше да проникне зад фалшивата усмивка и фалшивите прояви на радост от страна на дъщеря й. Майка й винаги бе имала способността да я разчита като отворена книга. Бранди никога не бе успявала да я излъже или да скрие нещо от нея. Тя се надяваше, че този път щеше да успее. Освен това се надяваше и че ще убеди майка си, че чувствата й към Рейф бяха истински и че двамата наистина се обичаха и желаеха този брак.

Когато файтонът спря, Бранди си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и слезе. Тя плати на кочияша и влезе в къщата, готова да изрече най-голямата лъжа в живота си пред човека, когото обичаше повече от всичко друго.

— Мамо? — извика тя, когато влезе и видя, че в дневната няма никого.

— Бранди! Най-после се върна! Този път те нямаше толкова дълго, че бях започнала да се тревожа за теб — извика развълнувано Либи О’Нийл от кухнята, където седеше с Алтея, жената, която се грижеше за нея по време на отсъствието на Бранди. Либи беше дребна женица, но притежаваше голяма смелост и мъдрост и точно сега нищо на света не можеше да й попречи да скочи на крака и да тръгне към дъщеря си. Колкото и слаба да беше, тя успя да се изправи и тръгна забързано през къщата по посока на гласа на дъщеря си.

Бранди се озова в толкова необходимата й майчина прегръдка.

— Върнах се, мамо — въздъхна просълзена тя.

Либи долови вълнението в гласа й и след малко се отдръпна и погледна внимателно дъщеря си. Тя можеше да различи чертите на Бранди, но не беше в състояние да види ясно изражението.

— Какво има, скъпа? Да не би нещо да те тревожи?

— О, не, мамо. Нищо не ме тревожи. Просто се радвам да те видя. Липсваше ми.

— Не толкова, колкото ми липсваше ти. Как са Бен и останалите ти приятели? — попита тя, докато въвеждаше Бранди в кухнята и я настаняваше на един стол до масата.

— Госпожице Бранди, толкова е хубаво, че се върнахте здрава и читава у дома — каза Алтея. — Аз си тръгвам, за да можете двете да си поговорите на спокойствие.

— Благодаря, Алтея. Ще се видим по-късно.

— Да, госпожо.

Жената излезе и Бранди остана насаме с майка си.

— Разкажи ми за това пътуване. Нямаше те толкова дълго. Не ми е приятно, когато сме разделени за толкова време, но знам, че така трябва.

— Не, вече не трябва — обяви Бранди. Тя се беше опитвала отчаяно да измисли някакъв начин да премине по внимателно към темата за прибързания си брак, но реши, че най-добре беше да си каже всичко направо.

Либи се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога вече няма да се налага да те оставям сама.

Либи я изгледа с недоверие и надежда.

— Не те разбирам…

— Мамо — каза Бранди, коленичи пред майка си и взе ръцете й в своите. — По време на това пътуване срещнах един мъж… Той се казва Рейф Морган и ти скоро ще се запознаеш с него.

— И какъв е този Рейф Морган?

— Мамо… Докато бях в Сеинт Луис, аз се омъжих за Рейф.

Последва тишина и майка й се втренчи в нея с удивление.

— Сигурна ли си, че си взела правилното решение? — попита с тревога Либи. Тя знаеше, че дъщеря й не беше глупава, но понякога хората действаха импулсивно и след това съжаляваха за действията си.

— О, да, мамо. Взех правилното решение. — Този път Бранди казваше истината.

— Добре… добре…

Бранди забеляза сълзите, които се стичаха по бузите на майка й.

— Мамо? — Внезапно Бранди почувства уплаха, тъй като не знаеше как трябваше да разбира реакцията на майка си. Тя нямаше представа дали сълзите на Либи бяха признак на радост или мъка.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред… — Либи прегърна дъщеря си. — Това е най-добрата новина, която съм чувала през живота си. Отдавна се моля с теб да се случи някакво чудо. Най-после молитвите ми се изпълниха.

Бранди се отпусна на гърдите на майка си и си позволи отново да се почувства малка и защитена от нейната обич.

— О, мамо… Горя от нетърпение да те започзная с него. Той е много красив и е собственик на плантация. Ще живеем там… в Белерайв.

Либи се усмихна лъчезарно на дъщеря си, погали я по бузата и Бранди я погледна с обич.

— Ти си красива жена, Бранди. Толкова се радвам, че най-сетне си намери подходящ мъж.

— И аз се радвам, мамо.

— Кога ще го видя? Надявам се да е скоро. Той сигурно е прекрасен, щом с успял да спечели сърцето ти толкова бързо.

— Той е много специален мъж, мамо. Надявам се да го харесаш.

— Щом ти го обичаш, аз също ще го харесам — заяви твърдо Либи. — В крайна сметка, той е имал здравия разум да се ожени за дъщеря ми. Как е възможно да не го харесам?

Двете се прегърнаха отново.

— Той ще дойде тук след малко. Помолих го да ни остави насаме, за да мога да ти кажа за нас.

— Тогава ми разкажи всичко!

— Но трябва и да си съберем багажа. Тръгваме за Белерайв веднага щом той дойде тук.

— Днес ли?

— Днес. Утре сутрин ще се събудиш в плантацията Белерайв.

— Направо не мога да повярвам! Ще ти предложа нещо — извади куфара ми и ще ми разкажеш цялата история, докато събираме багажа. Сигурно е прекрасна.

— О, да, така е.

Бранди започна разказа си, като същевременно събираше вещите на майка си и подготвяше и двете за един нов живот.

 

 

Половин час покъсно Рейф и Клер пристигнаха в малката къща. Като се имаха предвид чувствата му, Рейф не изгаряше от нетърпение за тази среща. Той слезе от файтона и помогна на Клер също да слезе.

Рейф огледа критично квартала, забеляза колко порутени бяха сградите и осъзна смисъла на думите на Бен за живота на Бранди. Къщата не беше хубава, но по всичко личеше, че обитателите й я поддържаха чиста и в добро състояние.

— С нетърпение очаквам да се запозная с майката на Бранди — каза Клер. — А ти? Тя сигурно е много интересна жена, щом е отгледала Бранди.

— Така е — отвърна уклончиво Рейф, докато двамата вървяха към къщата. Той почука на вратата и тя се отвори почти мигновено.

— Радвам се, че сте тук — каза с усмивка Бранди и ги покани да влязат. — Майка ми ви очаква.

Клер влезе първа, последвана от Рейф. Той не бе знаел какво трябва да очаква. Разказът на Бранди за влошаващото се здраве на майка й почти го беше накарал да мисли, че ще срещне прикована на легло жена, но жизнеността, която излъчваше крехката женица с посивяла коса, застанала в другия край на стаята, го изненада.

— Мамо, искам да те запозная с моята приятелка, Клер — същата, за която съм ти разказвала толкова много — и с Рейф. — Бранди поведе Рейф и Клер към майка си.

— Клер, Бранди ми е разказвала много за теб и за това как играеш покер. Мисля, че ще ти трябват още няколко урока, ако искаш да се справиш с моето момиче — каза Либи със закачлива усмивка.

Клер обикна Либи О’Нийл мигновено и целуна старата жена по бузата.

— Бих дала всичко, за да стана добра колкото Бранди. Може би някой ден ще успея да я победя.

Те се разсмяха и Либи насочи вниманието си към Рейф.

— Е, Рейф Морган, значи ти си се влюбил в дъщеря ми, а? — попита тя и наклони глава, за да се вгледа нагоре към лицето му.

— Да, госпожо, така е — отвърна той и по някаква неизвестна причина, макар да знаеше, че правеше онова, което Бранди бе пожелала, се почувства неудобно, че мамеше майка й.

— Ела по-близо, за да те огледам хубаво — каза Либи.

Рейф се приближи и Либи го огледа внимателно.

— Доколкото виждам, ти наистина си толкова красив, колкото те описа Бранди.

Откровеността й накара Рейф да се изчерви леко.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш, младежо. Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че винаги казвам онова, което мисля. Така животът е много по-лесен. Хората винаги знаят позицията ти и никога не ти се налага да си спомняш, че си излъгал и каква точно е била лъжата.

— Ще запомня това. — Той усети странно чувство на вина, но бързо се отърси от него. Истината, която Либи трябваше да знае, беше, че той обичаше дъщеря й и се беше оженил за нея толкова бързо, защото не можеше да живее без нея.

— Ще се грижиш добре за дъщеря ми, нали?

— Да, госпожо.

— Добре. — Тя протегна ръка, улови неговата и усети силата му. Либи потупа ръката му с обич и му даде знак да седне до нея. Когато Рейф се подчини, тя го целуна по бузата и се обърна към дъщеря си.

— Намерила си добър мъж, Бранди. Сега разбирам защо си се омъжила за него толкова бързо.

— Значи го харесваш? — попита Бранди, като се усмихваше и местеше поглед от майка си към Рейф.

— О, да. Мисля, че двамата с Рейф ще станем много добри приятели — заяви уверено Либи.

Рейф не беше съвсем сигурен какво да мисли за тази дребна женица. Тя не приличаше на нито една от жените, които бе срещал през живота си. В нежния й допир, в любезните й думи, имаше нещо, което го караше да желае да се представи в най-добра светлина пред нея и да се увери, че нищо лошо няма да й се случи. Това чувство му беше непознато и го озадачаваше. Въпреки това начинът, по който тя го беше приела още при първата им среща, го беше трогнал както нищо друго в живота му и го беше накарал да я гледа с лека усмивка.

— Багажът на мама е събран — каза Бранди и посочи към малката купчина лични вещи. — Уведомих Алтея за плановете ни и й изпратих заплатата за още една седмица за това, че я освобождавам толкова ненадейно. Освен това уведомих и хазяина, че напускаме къщата. Можем да тръгнем веднага щом вие бъдете готови.

— Тогава да вървим — каза Рейф. Той вдигна куфара на Либи и го отнесе до файтона. След това се върна в къщата.

— Дълъг ли е пътят? — поинтересува се Либи.

— Ще стигнем за около час и половина — отвърна Рейф.

— Значи ще бъдем там, преди да се стъмни.

— Да.

— Това е добре, защото искам да видя как изглежда домът ти — каза тя.

— Нашият дом — поправи я Рейф, въпреки че не знаеше защо.

Либи го погледна в очите.

— Ще ме удостоите ли с честта да ме придружите до файтона, господине?

— С удоволствие — съгласи се без колебание той и това изненада Бранди.

Либи хвана Рейф под ръка и го остави да я отведе до файтона.

Бранди и Клер се спогледаха, поколебаха се за миг и тръгнаха след тях.

— Мисля, че тя го харесва — каза уверено Клер.

— Но дали той я харесва? — Бранди не можеше да скрие тревогата си, тъй като знаеше какво беше миналото на съпруга й.

— Че как би могъл да не я харесва? — отвърна Клер. — Майка ти е истинско съкровище. Ти си много щастлива, че имаш такава майка.

— Знам. Тя е най-мъдрата жена, която някога съм срещала, и определено най-сладката.

— На нея приличаш, нали?

Бранди се разсмя.

— Едва ли. Мисля, че като дете трябва да съм подложила нейната доброта на голямо изпитание, но понякога е добре човек да бъде куражлия.

— Без кураж ти не би постигнала всичко това — съгласи се Клер.

Забележката на приятелката й накара Бранди да замълчи и тя се запита дали онова, което беше постигнала, беше хубаво или лошо. Рейф им помогна да се качат във файтона.

— Разкажи ми за семейството си, Рейф — помоли го Либи, когато потеглиха. Тя искаше да научи колкото се можеше повече за мъжа, който й беше станал зет.

— Няма много за разказване, госпожо О’Нийл — започна той.

Либи го прекъсна незабавно.

— Минутка, младежо. Сега ти си част от семейството. Какви са тези официалности?

Рейф изглеждаше леко изненадан и сконфузен от укора й.

— Наричай ме Либи или дори мамо, ако искаш. Но госпожа О’Нийл? Никога.

— Да, госпожо.

Тя го изгледа. Рейф й се ухили. Никога досега не бе срещал майка като нея.

— Добре, Либи — каза той.

— Така вече е по-добре — каза весело тя. — А сега, за семейството ти…

Отговорът на Рейф беше кратък.

— Родителите ми са мъртви, а аз бях единственото им дете.

— Да, но сега имаш моята Бранди — каза Либи. — Вече не си сам.

— Така е — съгласи се той, хвана Бранди за ръката и й се усмихна.

Бранди го погледна и му отвърна с изпълнена с благодарност усмивка. Рейф беше удържал думата си.

През целия път до плантацията те продължиха да си говорят за общи неща. Либи веднага беше харесала Клер.

— Моето момиченце работи дълго и усилено, за да направи живота ни по-добър. Прекрасно е, че ти й помагаш толкова, както и това, че Рейф се е сетил да те наеме. — Тя хвърли един поглед на Рейф и се обърна отново към Клер. — Бранди създава ли ти много неприятности?

Бързият поглед, който й хвърли Бранди, накара Клер да потисне усмивката си.

— Не, Бранди си е много добра. Виж, уроците по покер, които ми дава, нямаха толкова голям ефект, колкото моите уроци за нея. Страхувам се, че не съм схватлива колкото нея. Изглежда, че в тази област ми липсва талант.

— Това не е проблем. Ако продължим да играем, няма да бъде за пари, а само за удоволствие — каза Бранди.

— И на мен ми харесва да играя само за удоволствие — добави Рейф и хвърли един поглед на Бранди, когато си спомни за първата им брачна нощ.

Либи огледа доволно дъщеря си.

— Ти играеш много добре покер, скъпа, но винаги съм се тревожила от присъствието ти на онзи кораб. С Рейф ще бъдеш много по-щастлива. Просто го знам.

Бранди не каза нищо, защото не й се искаше да излъже майка си. По-щастлива с Рейф ли? Едва ли. Сега дните преди съдбоносната игра на карти й се струваха нереални. Оттогава животът й се бе променил толкова драматично, че тя почти не можеше да се познае. Сега тя беше истинска дама… госпожа Рейф Морган.

Един час по-късно Рейф обяви, че почти бяха пристигнали в Белерайв.

— Още колко ни остава? — попита Бранди, докато оглеждаше любопитно полята около тях.

— През последните десет минути се движим през територията на Белерайв, но до къщата остават още няколко мили. Като стигнем до отклонението, ще можете да я видите в далечината.

Когато след малко завиха, те бяха впечатлени от начина, по който високите дъбове се извиваха над главите им и оформяха великолепна арка. Когато файтонът излезе от прохода между дърветата, Бранди забеляза къщата и дъхът й замря.

Вдясно, разположена сред великолепието на горичка от величествени дъбове, се намираше Белерайв. Триетажната бяла къща, която блестеше под лъчите на късното следобедно слънце, представляваше доказателство за заслужената слава на гръцката възрожденска архитектура.

Бранди зяпна от удивление.

— О, Рейф… Домът ти е прекрасен.

Клер се беше втренчила безмълвно в сградата, а Либи седеше облегната в седалката си, тъй като от това разстояние все още не можеше да види нищо.

Рейф погледна къщата, с която бяха свързани толкова много от спомените му. Той знаеше, че сградата изглежда впечатляващо, и се възхищаваше на величието й, но Бранди изглеждаше изпълнена с такова страхопочитание, че той се опита да се отърси от спомена за предателството на майка си и смъртта на баща си и да види къщата през погледа на човек, който никога не бе влизал вътре и не познаваше историята й. За миг той успя да си спомни вълнението, което бе изпитвал всеки път, когато се бе прибирал у дома, спомни си за радостта на необремененото си детство и се усмихна.

— У дома сме си — каза той.

Докато гледаше към къщата, входната врата се отвори Рейф очакваше да види някой от слугите да излиза навън, но за негова изненада на верандата излезе Мирабел, вдигнала ръка за поздрав, сякаш беше господарката на този дом, която приветстваше завръщащия си съпруг.

Бранди също забеляза жената и хвърли един поглед на Рейф. Странното изражение, изписано върху лицето му, я изненада. Той изглеждаше намръщен, а едно мускулче на челюстта му потръпваше нервно.

— Коя е тази жена? — попита невинно Бранди, като си мислеше, че сигурно беше някоя негова близка.

— Мирабел — отвърна той през стиснати устни.

— Същата онази Мирабел, за която двамата с Марк говорехте на кораба ли?

— Същата.

Бранди и Клер се спогледаха в очакване на наближаващия сблъсък.

— Това ще бъде интересно — изсумтя Рейф, докато файтонът спираше пред входа на къщата.