Боби Смит
Дамски пасианс (23)

Двадесет и втора глава

— Рейф, скъпи! — възкликна Мирабел, когато той слезе от файтона.

Преди Рейф да успее да каже нещо, тя сече бе слязла по стълбите и го прегръщаше. Мирабел беше мислила за него през цялото време, докато той бе отсъствал, и днес просто се беше отбила в дома му, за да провери дали вече не се знае датата на завръщането му. Неговото пристигане се бе оказало една прекрасна изненада и за нея. Съдбата сигурно имаше някаква причина да ги събере по този начин и Мирабел се надяваше да я отпразнува в леглото на Рейф.

— Мирабел… — бе единственото нещо, което той успя да изрече, преди тя да го целуне страстно по устните.

— Мисля, че сега разбирам за какво говореха Рейф и Марк онази вечер — прошепна Клер на Бранди, докато двете наблюдаваха другата жена от местата си във файтона.

— Мисля, че трябва да поеме нещата в свои ръце. Ти как смяташ?

— Само той може да го стори — съгласи се Либи. Поведението на Мирабел не можеше да остане незабелязано от никого.

— Скъпи — каза Бранди, докато слизаше от файтона. — Гости ли имаме?

Всичко се бе случило толкова бързо, че Рейф не бе имал никаква възможност да реагира. Когато чу гласа на Бранди, той хвана Мирабел за предмишниците и я отблъсна от себе си.

— Скъпи ли? — попита Мирабел. Лицето й беше поруменяло от целувката. Тя погледна към красивата жена, която слизаше от файтона зад Рейф.

— Здравейте — каза любезно Бранди, сякаш за нея беше ежедневие жени да целуват мъжа й толкова безочливо. — Аз съм Бранди Морган, съпругата на Рейф. А вие сте…?

Рейф пусна Мирабел, сякаш се беше опарил. Мирабел зяпна от удивление и тя се втренчи в красивата млада жена в безупречно облекло и прическа, която беше застанала пред нея. Изненадата й продължи само секунда и мигновено се превърна в бяс. Тя се обърна към Рейф гневно.

— Рейф, миличък, коя е тази особа? — попита Мирабел и сложи ръка върху неговата.

— Това е съпругата ми Бранди, Мирабел. Бранди, запознай се с Мирабел Чандлър… една стара приятелка. — Рейф се отдръпна от „старата приятелка“.

— Стара приятелка… — Бранди наблегна на думата „стара“, приближи се до Рейф и го хвана небрежно за ръката. — Здравей, Мирабел. Радвам се да се запознаем. Рейф и Марк са ми разказвали за теб.

— Съпругата ти? — Мирабел успя да се окопити достатъчно, за да се нахвърли върху Рейф. — Това някаква шега ли е? Коя е тази жена?

— Уверявам те, че това не е шега — заяви твърдо той. — Ожених се за Бранди в Сейнт Луис.

— Ти си женен? — повтори Мирабел, като местеше поглед между Рейф и младата жена, която стоеше до него.

— Съвсем женен — отвърна Рейф и се усмихна на Бранди с влюбено изражение, което не оставяше никакво съмнение за естеството на връзката им. След това наведе глава и целуна нежно жена си.

Мирабел трепереше от гняв. Малко й оставаше да загуби напълно самообладание, когато откъм файтона се чу друг глас.

— Рейф, скъпи, би ли ми помогнал да сляза? Искам да се запозная с твоята приятелка Мирабел — казваше Либи.

Рейф се обърна към възрастната жена, улови я с две ръце през кръста и я спусна на земята.

— Добро момче — каза Либи и потупа ръката му, преди да се обърне към Мирабел. — Толкова се радвам да се запознаем, Мирабел. Каква прекрасна изненада е да намерим някои от приятелите на Рейф при завръщането ни у дома.

— Ти пък коя си? — попита високомерно Мирабел, втренчена презрително в облечената в прости дрехи дребничка старица.

— Аз съм тъщата на Рейф. Можеш да ме наричаш Либи. Така правят всичките ми приятели — каза весело Либи.

— Ти си неговата тъща? Рейф Морган…! — Мирабел изръмжа името му и се обърна към него само за да види, че той помагаше на друга красива жена да слезе от файтона.

— Мирабел, това е Клер, придружителка на Бранди и майка й по време на пътуването им. Клер, запознай се с Мирабел Чандлър.

— Оооох! Мразя те, Рейф! — изсъска Мирабел, докато хвърляше последен поглед наоколо, преди да се отдалечи гневно към мястото, на което я чакаше нейният файтон. Тя се разкрещя на кочияша по неприличен за една дама начин и се качи сама.

Останалите мернаха за последен път каменния профил на Мирабел, когато кочияшът подкара файтона с бързината на подгонена от хрътки лисица.

— Ти си истински джентълмен, Рейф Морган — отбеляза Либи, която се чувстваше доволна от начина, по който се бяха развили нещата. — Да смятам ли, че тя няма да се върне повече?

— Благодаря за комплимента, а що се отнася до въпроса ти… — Той замълча и се загледа за миг след отдалечаващия се файтон. — С Мирабел човек никога не може да бъде напълно сигурен. Елате да влезем вътре. Искам да се запознаете със слугите и да разгледате къщата.

Рейф придружи жените в къщата и повика слугите, за да ги запознае. Джордж, Тилда и няколко от останалите прислужнички се появиха бързо. Те бяха наблюдавали как госпожица Мирабел си тръгва вбесена и изгаряха от нетърпение да разберат какво ставаше.

— Това са госпожа Либи О’Нийл и госпожица Клер Патерсън, а това е съпругата ми Бранди.

— Съпругата ви ли, сър? — Джордж го изгледа с удивление.

— Точно така, Джордж, съпругата ми.

Икономът се усмихна широко.

— Поздравление, господин Рейф. Това определено е най-хубавата новина, която съм чувал тук в продължение на години. Да, сър, така е. Как сте, госпожо?

— Радвам се да се запознаем — отвърна Бранди и се усмихна щастливо на топлото посрещане.

Удивлението, изписано по лицата на прислугата, потвърди онова, което Рейф й беше разказал за себе си. За никого не бе тайна, че той не бе искал да се жени, и появата му с Бранди им беше дошла като гръм от ясно небе, но ако се съдеше по израженията им, изненадата не можеше да се нарече неприятна.

— Надявам се, че никой от вас не е твърде разочарован, че госпожица Мирабел не е на моето място? — попита предизвикателно Бранди и в погледа й проблеснаха палави искрици.

При нейните думи Джордж извъртя очи, преди да отвърне ухилено:

— О, не, госпожо. Ние сме много доволни от всичко. Добре дошли в Белерайв.

— Благодаря, Джордж — каза Бранди, която вече беше започнала да харесва този човек.

Трите жени бяха разведени из къщата и останаха впечатлени от добре обзаведените стаи.

— Какво има там? — попита Бранди, докато минаваха покрай една затворена врата в коридора, който водеше към стълбите за втория етаж.

— Тази стая не се използва. Държим я заключена — беше единственото обяснение, което й даде Рейф.

Бранди беше озадачена, тъй като това беше единствената врата, която беше останала затворена пред тях по време на обиколката им, но не каза нищо. Те се качиха на втория етаж и останаха също толкова впечатлени от спалните там. Когато застанаха пред още една затворена врата, Рейф отново ги спря.

— Тази врата също се държи заключена. Вътре няма нищо, което да си заслужава да се види. Да излезем на балкона — покани ги той, за да отвлече вниманието им.

— Белерайв е прекрасен — заяви Бранди, когато застанаха на балкона на втория етаж, от който се откриваше изглед към огромна, поддържана в безупречен вид поляна.

— Това имение беше мечтата на баща ми. — Рейф, беше трогнат от страхопочитанието и уважението, с което Бранди, майка й и Клер се възхищаваха на дома му.

— А ти си го поддържал добре и си го направил още по-прекрасно. Баща ти би се гордял с теб — каза уверено Либи.

Рейф я погледна, забеляза откровеността в изражението й и изпита чувство, каквото не си бе позволявал да изпитва в продължение на години.

— Благодаря — каза той.

Клер и Либи получиха просторни стаи на втория етаж, в другия край на коридора от стаята на Рейф. Те се съгласиха да се срещнат за вечеря след един час.

Рейф и Бранди влязоха в стаята си и той затвори вратата след тях. Останаха насаме за първи път, откакто бяха слезли от кораба тази сутрин. Бранди му се усмихна.

— Оценявам любезността ти към майка ми — че се държа добре с нея и че я доведе в дома си.

— Сега, след като вече я познавам, разбирам загрижеността ти за нея. Ти беше абсолютно права, като предложи да я вземем тук.

— И ти наистина нямаш нищо против?

— Съвсем не. Всъщност, сега вече знам откъде си го наследила.

— Откъде съм наследила кое?

— Майка ти се изправи срещу Мирабел, без да й мигне окото. Тя е една смела жена.

— Да, наистина е такава. Винаги е трябвало да бъде. Никога не е имало някой, който да ни защитава или да се грижи за нас.

Думите й не бяха изречени с намерението да предизвикат съчувствие, а просто изразяваха фактите. Въпреки това Рейф откри, че му се искаше той да бъде човекът, който ще се погрижи тези две жени никога повече да не бъдат оставени без защита. Когато осъзна посоката, в която бяха тръгнали мислите му, той се смъмри.

Рейф се приближи до Бранди, прегърна я нежно и я целуна.

— Добре дошла у дома.

Тя почти повярва, че той казваше истината. В крайна сметка, те бяха сами в стаята му и нямаше пред кого да се преструват. Логичната й натура обаче я предупреди да не се опитва да търси нищо в думите и действията му.

— Белерайв ми харесва. Ти си много щастлив, че го имаш.

Рейф й се усмихна.

— Мисля, че ще сляза долу, за да видя какво е станало, докато съм отсъствал. Ще бъда в кабинета си.

Тя кимна и той я остави да разопакова багажа си.

Рейф слезе в кабинета си. Той тъкмо се беше заел за работа, когато вдигна очи и забеляза, че Джордж е застанал на вратата.

— Искаш ли нещо, Джордж?

— Госпожа О’Нийл слиза и се чудех дали ще искате да я доведа при вас, или да я настаня в дневната.

— Доведи я тук, Джордж, и благодаря. Между другото, тя не е добре със зрението и ще има нужда от помощ за някои неща.

Слугата кимна и излезе да посрещне Либи в подножието на стълбите.

— Ще те притесня ли, ако остана при теб? — попита Либи, когато Джордж я въведе в кабинета на Рейф.

— Съвсем не — отвърна той, докато се изправяше да я посрещне. — Влез и седни. Успя ли да се настаниш вече?

— Да, благодаря. С помощта на прислужниците ти разопаковането на багажа ми не отне много време. Стаята е много хубава. Оценявам загрижеността ти.

— За мен е удоволствие. — Той изчака Либи да седне пред бюрото му и едва тогава седна на своя стол.

Либи не виждаше добре, но успяваше да различи очертанията на събеседника си зад масивното бюро. Нейните инстинкти й подсказваха, че Рейф беше добър и очевидно възпитан човек, но въпреки това тя долавяше у него някакво колебание, сякаш той криеше нещо. Либи започваше да разбира на какво се дължеше това, докато седеше и го слушаше да говори за живота си. Той бе живял сам толкова дълго, че нямаше нищо чудно в това, че хората бяха изненадани от неочаквания му брак. От друга страна обаче, те никога не бяха срещали Бранди.

— Днес определено изненадахме твоята приятелка Мирабел, нали? — каза тя.

— Така е. Уверен съм, че ще мине доста време, преди тя да се опомни от изненадата.

— Наистина ли? Да не би да е смятала, че ще й поискаш ръката?

— Не, никога дори не съм си и помислял за това. Мирабел винаги е знаела, че не желае да се женя — каза той, след което побърза да добави: — Докато не срещнах Бранди.

— Повярвай ми, разбирам те. Когато се запознах със съпруга си, беше същото. И двамата веднага разбрахме, че сме създадени един за друг. Понякога си мисля, че любовта е дар от небето. Не си ли съгласен?

Рейф знаеше, че според Бранди в техния брак нямаше нищо божествено.

— Да.

— Надявам се само вие двамата да бъдете също толкова щастливи, колкото бяхме аз и съпругът ми. Той почина, когато Бранди беше много малка, но няколкото години, които прекарахме заедно, бяха прекрасни… Аз бях много щастлива, че го имах, и още по-щастлива от това, че имам Бранди. Радвам се, че я обичаш. Молех се да я намериш.

— О, така ли? — Той се вгледа с изненада в нея.

— О, да. Моля се за теб, откакто разбрах, че зрението ми се влошава. Знаех, че докато на Бранди й се налага да се тревожи и да се грижи за мен, тя никога няма да остави свободно време за самата себе си. Каквато е твърдоглава, знаех, че има нужда от силен мъж и ми се струва, че е намерила точно такъв, какъвто й трябва.

— И това е хубаво?

— Много.

Рейф се почувства неудобно след всички тези хвалебствия, защото след смъртта на баща му никой не му беше казвал какви са добрите му страни, нито пък го беше карал да се чувства, сякаш постъпва правилно. Той бе останал сам, сам в продължение на толкова много години, че сега не знаеше как трябваше да приеме този комплимент, особено след като му беше направен от по-възрастна жена. Докато мислеше за това, Рейф осъзна, че никога досега не бе имал край себе си жена, която можеше да му бъде баба, и затова не знаеше как да се държи в присъствието на Либи. Самата мисъл за това го притесняваше повече от всичко, тъй като той беше свикнал да владее положението.

Тогава Рейф чу гласовете на Клер и Бранди и се зарадва. Разговорът с майката на Бранди го тревожеше по начин, който беше неразбираем за него.

Малко след това Джордж обяви, че вечерята е готова. На масата разговорът се насочи към предстоящото празненство.

— Говори ли с Рейф и Марк за празненството, докато ме чакахте на кораба тази сутрин? — обърна се Бранди към Клер.

— Да, и той каза, че двамата с Марк ще трябва да се заемем с подготовката в началото на следващата седмица.

— Добре — каза тя и кимна одобрително.

Рейф огледа първо едната жена, а след това и другата

— Защо имам чувството, че тук става нещо, за което не знам?

— Не става нищо — увери го Бранди. — Въпреки че, ако нямаш нищо против, бих искала да купя няколко рокли за мама.

— Разбира се. Файтонът и кочияшът са на твое разположение. Можеш да си откриеш сметка при шивачката.

— Рейф, не би трябвало ти да плащаш за дрехите ми възрази Либи. — Спестила съм малко пари.

— Не е необходимо да използваш своите средства. Докато живееш в моя дом, за мен ще бъде удоволствие да покривам всичките ти разходи.

— Ти наистина си толкова прекрасен, колкото те описа Бранди. Либи не познаваше мъж като Рейф и последният израз на неговата доброта я накара да се просълзи. — Това е много мило от твоя страна.

Рейф се загледа дълго в Бранди; след това, неизвестно защо, му се прииска да накара Либи да се усмихне.

— Мотивите ми са съвсем егоистични. Обичам да съм заобиколен от красиви жени.

Либи му отвърна с усмивка, която му казваше, че според нея той беше най-великолепният мъж на света. Рейф откри, че това му харесва.

— Вие с Марк преценихте ли вече през кои дни ще трябва да бъдете в дома му?

— Не, не сме стигнали чак дотам. Той каза, че ще се отбие тук тази седмица.

— Добре. Тогава ще обсъдим всичко.

Когато вечерята приключи, вече бе късно и всички бяха изморени. Бранди помогна на майка си да се прибере в стаята си и да си легне, след което се прибра в спалнята, която сега бе тяхната с Рейф. Той си беше легнал и я чакаше.

— Денят беше дълъг — каза уморено тя, като си мислеше колко много се бе променил животът й. Вече не можеше да се преструва, че все още е Бранди О’Нийл, която си играе на съпруга на Рейф.

— А аз се надяВам, че нощта ще бъде още по-дълга — каза той и се ухили, когато погледът му срещна нейния.

Бранди видя пламъка в дълбините на очите му и разбра какво искаше той. Реакцията на тялото й мигновено й показа, че колкото и да се опитваше да отрече това, тя желаеше Рейф също толкова, колкото я желаеше и той.

— Няма ли да играеш покер тази вечер? — попита кисело тя.

— Нервна ли си?

Бранди млъкна и се замисли над думите му. По някаква неизвестна причина тя не се чувстваше неудобно, въпреки че това беше първата й нощ като съпруга на Рейф в неговия дом.

— Не… Не съм. Ти ме улесни много, дори с Мирабел. — Тя си спомни за другата жена в прегръдките на Рейф, за устните й върху устните на Рейф и изпита пристъп на ревност, който я накара да се приближи към леглото… към него… към съпруга си.

Той се ухили още по-широко.

— Много се изненадах, когато я видях тук.

— Тя винаги ли е толкова безочлива?

— Да.

Докато заставаше до леглото, Бранди изглеждаше замислена.

— Предполагам, че ши притежаваш дарбата да караш жените да се държат така…

— Така ли?

Тогава тя го целуна, пламенно и страстно. Искаше й се той да запомни само целувките и ласките й. Искаше й се да заличи всички мисли за другата жена от съзнанието му.

Тази нощ те повече не говориха за Мирабел.

 

 

Бранди се събуди малко след разсъмване и откри, че Рейф вече бе станал и се обличаше.

— Къде отиваш? — попита тя със сънлив глас.

— Тази сутрин трябва да се срещна с надзирателя. Съжалявам, че те събудих. Опитвах се да се измъкна безшумно.

— В леглото ще бъде много самотно без теб — каза непредпазливо тя.

Думите й накараха Рейф да спре да се облича и да се обърне към нея. На меката утринна светлина Бранди изглеждаше по-красива от всякога. Косата й беше разрошена, бузите й бяха поруменели от спомена за изминалата нощ, а очите й блестяха, сякаш криеха тайните на вековете. Докато я гледаше, Рейф усети топлина в слабините си.

— Трябва ли да излизаш толкова рано? — попита тя и вдигна ръка към него, подканвайки го да се върне към екстаза, който бяха споделили през нощта.

— Обещах му да се срещна с него след… — Рейф погледна часовника си. — След петнадесет минути.

Бранди се усмихна широко, когато разбра, че разполага с толкова много време. Тя отметна бавно завивките, за да му позволи да я огледа.

— Колко време ще ти трябва за да се съблечеш отново?

— Малко — изръмжа той. Докато гледаше идеалното, стройно тяло на жена си, Рейф забрави за важността на срещата си с надзирателя.

 

 

Клер знаеше, че след пристигането им в Белерайв Бранди вече няма да има толкова голяма нужда от нея. Бранди вече знаеше достатъчно и след празненството в дома на Марк несъмнено щеше да стане част от обществото. Оставаха й още една-две седмици да бъде на работата, за която я беше наел Рейф, и затова тя реши да се справи със своите проблеми. Клер щеше да има възможност да остане насаме с Марк по време на подготовката за празненството.

Когато на следващия ден Марк пристигна в Белерайв, Клер се развълнува силно, но успя да го прикрие, докато слизаше по стълбите. Той й бе липсвал толкова много. Тя все още си спомняше щастието, което беше изпитала от прегръдката им на борда на кораба, и се надяваше, че двамата щяха да се озоват насаме скоро.

— Марк… Добро утро — поздрави го тя, когато го намери да говори с Рейф във фоайето.

Той вдигна очи и на лицето му бавно се появи широка усмивка.

— Добро утро, Клер. Днес изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. Готов ли си да поговорим за празненството?

— Точно това обсъждахме с Рейф. Нека заедно да решим какво трябва да направим, за да бъде всичко наред.

— Значи искаш да дойда с теб веднага и да огледам дома ти?

— Това би било чудесно и обещавам, че ще те върна навреме.

Докато се отдалечаваше от Белерайв заедно с Марк, Клер се чувстваше невероятно щастлива. Толкова хубаво й беше да бъде до него. Единствената мисъл, която я тревожеше, бе, че той я смяташе за платена служителка, а не за приятелка. Но като такава тя поне щеше да има възможността да говори с него, а тя възнамеряваше през следващите дни това да й се налага доста често.