Боби Смит
Дамски пасианс (27)

Двадесет и шеста глава

Беше късно, отдавна минаваше полунощ. Бранди лежеше сама в леглото си и не можеше да заспи. Чувстваше се изморена, но това не беше необичайно. Трябваше да поспи, а сънят все не идваше.

От онзи съдбовен ден, в който Рейф се бе прибрал по-рано, той не бе спал с нея и не бе показал никакъв признак на обич. Преди това Бранди бе смятала, че да живее с него е трудно, но сега беше направо непоносимо. Нощ след нощ тя го чакаше да дойде в леглото й, но той не се появяваше. Понякога през нощта тя чуваше звук от конски копита и виждаше как се отдалечава в тъмнината. Тя не знаеше кога се прибира Рейф след тези нощни разходки, защото винаги заспиваше, преди да дочака завръщането му. Сърцето я болеше и тя се чувстваше нещастна, защото беше уверена, че през тези самотни нощи той търсеше топлината на леглото на Мирабел. Бранди не можеше да понесе мисълта, че Рейф се намираше в прегръдките на красивата вдовица, но не можеше да направи нищо, за да промени това. Очевидно беше, че той повече не желае да има нищо общо с нея.

Промяната в отношенията им не беше останала незабелязана за майка й. Когато тя бе направила забележка за отделната спалня, която сега имаше Бранди, тя беше измислила някаква история, че той бил свикнал да живее сам в продължение на толкова дълго време и сега имал нужда от малко уединение. Либи изглежда й повярва, но понякога Бранди се питаше дали наистина беше така.

Дните минаваха еднообразно. Тя си наложи да си намира достатъчно работа, за да няма много време да мисли. От време на време Клер изпращаше по някоя бележка, за да й разкаже как вървят нещата с Марк и децата, но ако се изключеше това, животът на Бранди беше монотонен. Прикриването на бременността й от всички се беше превърнало в основна цел на живота й.

Бранди въздъхна и се обърна на другата страна, опитвайки се да се настани по-удобно, но намери не спокойствие, а само отчаяние и страх за бъдещето на бебето си.

 

 

Рейф седеше в кабинета си и пресушаваше поредната чаша с уиски. Той вдигна празната чаша и се загледа в нея на светлината на лампата. Имало бе време в живота му, когато няколко питиета му бяха помагали да види по-ясно нещата, но това време беше отминало. Той разчиташе на алкохола от дни, а все още нищо не му се бе изяснило. Напротив, животът му беше станал много по-сложен.

Той все още я обичаше…

Рейф се беше опитал да отрече това. Беше се опитал да не обръща внимание на чувствата, които го обземаха всеки път, когато я видеше, но не беше успял да се скрие от истината. Той обичаше Бранди и всичкото уиски на света не беше в състояние да заличи тази истина.

Понечи да си налее още една чаша, но реши да не го прави. Изминалите нощи му бяха показали, че това не помага. Може би щеше да заспи за няколко часа, но когато се събудеше, мъчението щеше да започне отново.

Рейф отблъсна чашата встрани и се изправи. Той се олюля леко, след което се окопити и се ухили глуповато на образа, който бе създал опияненият му мозък. Капитан на собствения си кораб… Господар на съдбата си…

Рейф изсумтя презрително. Той не можеше да овладее дори чувствата си, камо ли пък да бъде господар на съдбата си!

Бранди…

Тя отново се намеси в мислите му и той усети топлина да се надига в тялото му. Дори след всичко, което се беше случило, Рейф все още не преставаше да я желае. Никога не бе познавал такова щастие, както когато я бе любил. Той бе мислил дали да не потърси Мирабел и дори през няколко нощи бе стигнал на половината път до къщата й, но в крайна сметка бе продължавал да язди бясно напосоки, опитвайки се да намери спокойствие за душата си.

Бранди…

Образът й упорито отказваше да бъде прогонен от мислите му. Рейф си спомни колко нервна бе била тя по време на първата им брачна нощ и как той бе излъгал при играта им на покер със събличане. Спомни си за нейната невинност и за реакциите й. Спомените за сладките й целувки, за копринената й кожа и за това колко щастлив се бе чувствал слят с нея, го възбудиха неимоверно. Той се бе надявал, че алкохолът ще притъпи нуждата му, но беше сбъркал. Колкото и да я презираше, Рейф все още я желаеше.

Подтикнат от демони, които не можеше да пропъди, Рейф излезе от кабинета си и тръгна по стълбите към втория етаж. Той не се спря пред вратата на Бранди, а направо я отвори рязко и застана на прага, втренчен в жена си, която лежеше в леглото на майка му.

— Рейф…? — Бранди тъкмо беше започнала да се унася, когато вратата се беше отворила. Тя се стресна и седна в леглото, притиснала завивките към гърдите си.

Рейф стоеше неподвижно на прага. Докато беше идвал насам, той бе решил, че нищо няма да му попречи да се люби с Бранди. Но сега, докато стоеше и я гледаше, споменът за майка му се върна с такава сила, че страстта и нуждата му се изпариха мигновено. Той не помръдваше от мястото си и продължаваше да я гледа безизразно. След това се обърна отвратен и се отдалечи.

В продължение на един миг след отварянето на вратата Бранди не бе знаела какво да мисли. Тя бе изпитала слаба надежда, че Рейф бе дошъл, защото не можеше да живее без нея, защото я желаеше и я обичаше, но бързо беше пропъдила тази мисъл. Това беше истинският живот, а не някаква детинска фантазия. След това той си бе тръгнал, без да продума, оставяйки я да се чувства още по-ужасно отколкото когато бе влязъл.

Бранди стана от леглото, затвори вратата и я затисна с цялата тежест на тялото си, преди да бъде разтърсена от безмълвни ридания. Тя не знаеше колко дълго щеше да издържи така. Да работи като прислужница някъде, сигурно щеше да бъде по-добре, отколкото да продължава да живее по този начин. През целия си живот бе смятала, че най-лошо е да не знае с какво ще си изкарва прехраната на следващия ден, но сега беше научила един горчив урок и знаеше, че беше грешила. Бранди предпочиташе да бъде гладна и да знае, че е обичана, отколкото да притежава всичко, което можеше да се купи с пари, но да бъде самотна и мразена.

Тя се върна в леглото и се сви под завивките, сложила едната си ръка върху извивката на стомаха си. Тази нощ не можа да заспи.

 

 

Следващата седмица Рейф се върна в къщата рано през един следобед. Трябваше да замине по работа в Сейнт Луис и трябваше да подреди някои документи преди това. Либи седеше в дневната и стана да го посрещне, когато той влезе в къщата.

— Е, това ако не е приятна изненада — каза усмихнато тя. Либи уважаваше зет си и се притесняваше от хладината, която беше забелязала в отношенията му с Бранди.

Рейф не можа да се въздържи да не й се усмихне в отговор. Тя наистина беше единственият слънчев лъч в мрачното му ежедневие.

— Утре заминавам за Сейнт Луис и трябва да свърша малко работа тук преди това.

— О, значи пак ни напускаш… — Либи беше разочарована и не можа да го прикрие.

— Не се тревожи. Ще се върна.

— Обядът е почти готов. Искаш ли да обядваш с мен? Напоследък ми се случва да се храня все сама.

— С удоволствие бих обядвал с теб, но защо казваш, че напоследък се храниш сама? Къде е Бранди? — попита той.

— През последните няколко дни тя не се чувства добре, въпреки че сигурно не ти е казала, защото не е искала да те тревожи.

— Не се чувства добре ли? — Той се намръщи при мисълта, че Бранди може би беше болна. — Какво й има?

— Не ми казва, но забелязах, че е малко бледа и си почива много следобед.

Тилда се появи да каже на Либи, че храната е сервирана, и Рейф я уведоми, че също ще обядва. Двамата с Либи се нахраниха спокойно, като говореха за всичко, освен за Бранди. Когато свършиха, Рейф стана и се извини.

— Ще отида да видя как е жена ми, след което ще се заема с работата си.

— Надявам се да успееш да свършиш всичко.

Рейф остави Либи в трапезарията, качи се до спалнята на жена си и спря пред вратата. Той се поколеба и се зачуди какво точно трябваше да направи. Ако тя спеше и той почукаше, щеше да я събуди, а Либи бе казала, че тя не се чувства добре. Мисълта, че Бранди може би страда, го разтревожи и му се прииска да се увери, че всичко беше наред, преди да отпътува за Сейнт Луис. Рейф отвори предпазливо вратата и влезе в стаята.

Видът на Бранди, която спеше свита на кълбо, не му повлия така, както през онази нощ, когато бе прекалил с пиенето. Той застана до леглото и погледът му се плъзна по Бранди. Тя беше облечена само в нощница, а леката завивка се беше свлякла върху бедрата й. Рейф веднага забеляза, че Либи бе права. Бранди изглеждаше бледна, крехка. Погледът му се плъзна по-надолу и тогава той забеляза подутия й корем.

Докато гледаше втренчено доказателството за бременността й, Рейф усети прилив на радост. Бранди не беше болна. Тя носеше неговото дете! Той се чудеше как така не бе забелязал това досега.

Когато вълнението му премина, Рейф се изправи пред реалността. Бранди бе искала да намери начин да се измъкне от брака им и сега вече го имаше. Това беше началото на края.

Тя се събуди бавно и видя, че Рейф е застанал до леглото и я гледа със странно изражение. Бранди бързо сграбчи завивката и покри тялото си.

— Рейф? Какво има?

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита той.

— Да ти кажа какво? — отвърна с въпрос тя, с надеждата, че той може би не беше забелязал нищо, въпреки че нещо й подсказваше точно обратното.

— Че си бременна — отвърна Рейф.

Бранди забеляза студения му поглед и усети болка заради всичко, което се беше случило между тях.

— Никога, ако зависеше от мен!

Думите й бяха като удар за него и той отвърна по същия начин.

— О, ти би трябвало да се радваш за това, Бранди. Нали сама каза, че искаш само да се отървеш от този брак, а ние добре знаем какви са условията.

— Да, ние знаем прекрасно условията, нали? Когато всичко свърши, ти ще получиш онова, което искаше, а това е единственото нещо, което има значение за теб, нали? Рейф Морган да получи онова, което иска и когато го поиска.

Той се усмихна едва забележимо.

— Починете си добре, госпожо.

С тези думи Рейф излезе от стаята.

Вратата се затвори зад него и Бранди се почувства съкрушена. Тя остана да гледа втренчено след него; искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Вместо това тя бе изпълнена от хладна логика и мигновено разбра какво трябваше да направи. Трябваше да се махне оттук заедно с бебето си, докато все още можеше да го направи.

 

 

Бранди не можа да намери покой цяла нощ. Тя се опитваше да реши какво да каже на майка си и осъзна, че беше най-добре да й каже истината. Тя изчака Рейф да отпътува на следващата сутрин, след което отведе майка си в спалнята си, където можеха да говорят необезпокоявани.

— Какво има, скъпа? — попита Либи, когато двете останаха сами. — Рейф се разтревожи за теб вчера, когато му казах, че не се чувстваш добре. Как си днес?

Бранди едва не се изсмя, когато чу, че Рейф се бил разтревожил за нея. Тя беше сигурна, че той бе дошъл в стаята й от загриженост или защото е бил озадачен, но чак пък разтревожен? Никога.

— Днес се чувствам по-добре, мамо.

— Тогава за какво е цялата тази потайност? Какво толкова имаш да ми казваш, че трябваше да се качим тук?

Бранди я хвана за ръка и я отведе до един стол.

— Седни, мамо. Трябва да ти кажа нещо важно.

Либи се намръщи и седна на стола. Нещо не беше наред, но тя не знаеше какво точно.

Бранди застана пред майка си и се опита да подреди мислите си. Знаеше, че няма да й бъде лесно, но едва сега разбираше колко трудно щеше да й бъде в действителност.

— Мамо… Мамо… бременна съм.

Озадаченото изражение на Либи изчезна и бе заменено от радостно.

— О, Бранди! — Възкликна тя и скочи да прегърне дъщеря си. — Това е прекрасно! Рейф знае ли? Каза ли му вече? — Тя предполагаше, че той не знае, защото миналата вечер бе минала спокойно, а и тази сутрин също. В разговорите си с нея Рейф с нищо не бе показал, че скоро ще става баща, а тя ще бъде баба.

— О, да. Рейф знае.

Либи долови промяната в гласа на дъщеря си.

— Но той не изглеждаше развълнуван. Всъщност, през последните няколко седмици той се държи доста резервирано. Вярно, че винаги е учтив, но отношенията ви определено са се променили. Какво има, Бранди? Да не би Рейф да не иска бебе точно сега?

— Точно затова исках да седнеш. Имам да ти разказвам много неща и ако можех да избегна този момент, щях да се почувствам благословена. Но повече не мога да крия истината от теб.

— За какво говориш? — Либи беше напълно объркана.

— За мен и Рейф…

— Да?

— Предполагам, че ще бъде най-добре да започна от самото начало.

— И аз така смятам.

Бранди разказа на майка си как беше срещнала Рейф на кораба и как бе почувствала привличане към него, как той я беше спасил от пияния Джоунс и как тя му бе върнала услугата, като го беше спасила от Лоти Димърз. Тази история накара Либи да се разсмее сърдечно.

— Не знам какво стана след тази нощ. Дотогава го харесвах, но той ме обвини, че участвам в заговор срещу него, и ме попита какво искам.

— Рейф е направил това?

— О, да. Казах му, че не искам нищо от него, и когато на следващата сутрин той дойде да играе покер, аз бях твърдо решена да го победя.

Бранди замълча, когато си спомни унижението, което беше изпитала тогава.

— И какво се случи?

— Не успях.

— Загубила си?

— Много.

— Колко?

— Хиляди.

— Бранди! — Либи не можеше да повярва на ушите си.

— Знам. Имах добри карти. Мислех, че съм го победила. Но се оказа, че не съм, и нямах достатъчно пари, за да му изплатя дължимото.

— Винаги съм се страхувала, че някой ден можеш да бъдеш наранена по такъв начин — прошепна Либи. — Откъде взе парите?

Бранди си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Уредих си среща с него за следващата сутрин с надеждата, че ще успея да взема пари на заем от Бен, но Бен разполагаше само с част от онова, което дължах, и ми се наложи да отида при Рейф и да му предложа да му изплатя дълга си на вноски.

— И какво каза той?

Бранди преглътна нервно.

— Отказа. Направи ми контрапредложение.

Либи кимна и зачака.

— Каза, че ще ми опрости дълга, ако се омъжа за него, родя му дете и след това си тръгна. Каза, че нямал нужда от съпруга, но винаги бил искал деца и това му се струвало идеалният начин да ги има.

— Рейф не би могъл да каже подобно нещо! — Либи не можеше да поВярВа на ушите си. Предложението му противоречеше напълно на същността на мъжа, когото тя беше опознала и обикнала в Белерайв. Рейф беше добър човек. Това не можеше да бъде вярно.

— Съжалявам, мамо, но това е истината за брака ни.

— И ти си се съгласила с тези условия?

— Какво друго можех да направя? Дължах му пари, много пари.

— Но да се съгласиш да изоставиш детето си…

— Нямах намерение да се стига чак дотам. Надявах се да намеря начин да събера парите и да му върна дълга, преди да забременея. Само че не се получи точно така. Спомняш ли си вечерта, когато той се върна от Нови Орлеан?

— Да. Тогава си легнах рано.

— И добре, че направи така, защото пропусна онова, което се случи. Аз вече бях разбрала, че съм бременна, и знаех, че трябва да направя нещо, и то бързо. Уговорих да бъда домакиня на една игра на покер. Рейф трябваше да отсъства в продължение на дни, но се появи неочаквано точно когато се приготвях да изляза.

— И тогава те е преместил в другата спалня, нали?

— Да. Беше направо бесен. А вчера, когато откри, че съм бременна… Беше ужасно, мамо.

Либи стана от стола и прегърна дъщеря си.

— Съжалявам, скъпа. Толкова съжалявам. Не знаех нищо. Вие двамата изглеждахте малко напрегнати, когато бяхте заедно, но това е нормално. В едно семейство винаги има проблеми, които трябва да бъдат решени. Но никога не съм подозирала, че става въпрос за нещо подобно… — Либи все още не можеше да повярва, че Рейф беше мъжът, когото й беше описала Бранди.

— Разбирам защо го прави. — Майка й я погледна въпросително и Бранди побърза да й разкаже за трагичния край на брака на родителите му и болката, която той му беше причинил. — Но дори това не може да ме накара да приема. Точно затова ти разказах всичко, мамо. Трябва да се махнем оттук, веднага.

— Но, Бранди, помисли какво казваш. Наистина ли искаш да оставиш Рейф и просто да си тръгнеш? Той е бащата на твоето дете.

— Трябва да го направя, мамо. Той не ме обича. Дори не ме иска в дома си. Той иска само детето ни, а аз не мога и няма да изоставя бебето си.

— Има още едно нещо, което не си ми казала все още — каза тихо Либи.

— Какво? — Бранди не можеше да си представи какво имаше предвид майка й. Струваше й се, че й беше разказала всичко.

— Не си ми казала какви са чувствата ти към Рейф. Трудно ми е да повярвам, че не изпитваш нищо към него. Знам, че в противен случай никога не би се съгласила с условията на този брак.

Бранди беше принудена да се изправи срещу истината за чувствата си. Това й причини болка, но тя нямаше избор.

— Обичам го, мамо. Много го обичам, но той не ме обича. Никога не е имал някакви чувства към мен и никога няма да има. Обясни ми достатъчно ясно още в самото начало, че не иска съпруга. Ожени се за мен само за удобство.

По бузите на Бранди се стичаха сълзи и Либи я притисна още по-силно към себе си, сякаш така щеше да намали болката й.

— Какво искаш да направиш?

— Трябва да се махна оттук — още сега, докато него го няма. Не мога да му позволя да вземе детето ми. Не искам то да бъде отгледано от мъж, който не е способен да обича.

Либи кимна. Тя знаеше какво трябваше да бъде направено.

— Добре. Кога искаш да тръгнем?

Бранди погледна изненадано майка си.

— Знам колко много обичаш Рейф и си мислех, че ще се опиташ да спориш с мен и да ме убедиш да останем.

— Наистина обичам Рейф и ми е почти невъзможно да повярвам, че той е мъжът, за когото ти ми разказа току-що. Но ти си моя дъщеря, а и става дума за внучето ми. Ако ще се махаме оттук, то трябва да тръгнем възможно най-скоро. Имаш ли пари?

— Съвсем малко.

— Къде смяташ да отидем?

— Мислех, че ако успея да намеря Бен, той ще ми по могне. Само че не знам кога той отново ще се върне в града. Проблемът е, че разполагаме само с около десет дни до завръщането на Рейф. Трябва да тръгнем незабавно.

— Ще тръгнем днес. Кажи на слугите да приготвят файтона, защото искаме да отидем на гости на някакви приятели край реката.

— Да не вземаме много багаж, за да не се усъмни някой. В Начез можем да хванем кораба и да чакаме Бен в някой друг град. Така никой няма да знае къде да ни търси.

— Добре. Ще бъда готова след няколко минути. — Либи харесваше живота в Белерайв, но удобствата нямаха никакво значение в сравнение с щастието на дъщеря й и бъдещето на нероденото й внуче. Животът им нямаше да бъде лесен, но Либи беше сигурна, че щяха да се оправят. И преди го бяха правили.

— Ще се видим долу. Искам да оставя на Рейф бележка, за да знае защо съм направила това.

Либи кимна, тъй като знаеше, че Рейф заслужаваше поне толкова.

— Отивам да кажа на Джордж да приготви файтона.

Когато майка й излезе, Бранди се зае да съчинява бележката за Рейф. Това й отне доста време, но най-накрая писмото беше готово. Когато мастилото изсъхна, тя пъхна бележката в плик и го остави на нощното шкафче в спалнята на Рейф. Бранди се надяваше, че той щеше да я разбере, но нещо й подсказваше, че надеждите й бяха напразни. Тя се радваше, че щеше да бъде далеч от него, когато той прочетеше писмото.

Бранди и майка й се държаха съвсем естествено и изглеждаха щастливи, докато напускаха Белерайв. Нито една от тях не се обърна да погледне назад.

Пътуването до града беше изнервящо, защото Бранди се страхуваше, че Рейф може да се появи неочаквано всяка минута и да осуети бягството й. Когато стигнаха до пристана, те освободиха файтона и провериха разписанието на кораба на Бен.

Оказа се, че Бен щеше да бъде тук след един ден. Те използваха по-голямата част от парите си, за да си купят билети за един кораб, които тръгваше същия следобед за Мемфис. Бранди знаеше, че семейството на Бен живееше там и щяха да успеят да го намерят, когато се прибереше у дома си. Тя се надяваше, че той можеше да ги отведе някъде, където те щяха да започнат нов живот.

Късно следобед корабът им напусна Начез. Либи остана в каютата им, но Бранди излезе на палубата и се загледа в града, докато той не се изгуби от погледа й. Тя се чудеше дали някога отново щеше да види Начез.