Боби Смит
Дамски пасианс (28)

Двадесет и седма глава

— Бранди? Либи? Какво се е случило? — попита Бен, докато влизаше запъхтян в стаята в евтиния хотел, в който двете жени бяха отседнали в Мемфис.

— Толкова се радвам, че дойде — каза Бранди и го прегърна. — Страхувах се, че може да не получиш съобщението ни.

— Предадоха ми го веднага щом слязох на брега. Още не съм се прибирал у дома. Защо сте тук?

Бранди го хвана под ръка, готова да му каже истината.

— Напуснах Рейф. Трябваше да го направя.

— Мислех, че щеше да бъдеш щастлива…

— Седни. Това е дълга история.

Бен се настани на един стол до Либи и изслуша внимателно разказа на Бранди. Когато тя свърши, той се беше намръщил.

— Знаех, че нещо между вас не е наред. Имах предчувствие…

— Знам. Исках да вярвам, че ще успея да се справя сама, но сега, когато съм бременна, вече е твърде късно. Трябва да мисля за бебето си.

— Разбирам те. Какво искаш да направя? Само ми кажи и ще го имаш.

Бранди погледна просълзена най-добрия си приятел.

— Трябва да се установим някъде, където Рейф не може да ни намери. Все ще успея да си намеря някаква работа. Ще изплащам дълга си към Рейф на вноски. Длъжница съм му и имам намерение да се разплатя с него. Само че не мога да му дам детето си. Не мога…

— Всичко ще бъде наред — увери я Бен, който вече беше започнал да мисли къде можеше да ги настани. Мястото трябваше да бъде такова, че Бранди да не прави впечатление, когато бременността й напредне. — Имам приятели, които притежават пансион в Сейнт Луис. Сигурен съм, че ще успея да ви намеря стая там.

— Но Сейнт Луис… — Бранди изглеждаше нервна при мисълта, че трябваше да се върне в града, в който се беше омъжила.

— Градът е голям.

— Благодаря ти.

— Трябва да остана в Мемфис тази вечер и ще отпътувам утре следобед. Защо не дойдете на вечеря у дома? — покани ги Бен, който знаеше, че семейството му щеше да се зарадва да се види отново с тях.

 

 

Рейф не беше в добро настроение, докато изминаваше последните няколко километра до Белерайв. През цялото време, докато бе отсъствал от плантацията, той бе мислил само за Бранди и се дразнеше, че не можеше да я забрави. Каза си, че щеше да му се наложи да я изтърпи още само няколко месеца, след което тя завинаги щеше да напусне живота му. Рейф бе смятал, че мисълта за живот без нея щеше да го накара да се почувства доволен, но не стана така. Настроението му стана още по-мрачно, когато сви по пътя, който водеше към къщата.

— Добре дошъл у дома, господин Рейф — поздрави го Джордж от верандата.

— Здравей, Джордж. Къде са всички?

— Всички ли, сър?

— Бранди и госпожа Либи.

— Ами, няма ги, сър.

Рейф се закова на мястото си и се втренчи в слугата.

— Къде са?

— Отпътуваха един ден след вас. Казаха, че отиват на гости на някакви приятели край реката.

— Какви приятели? — Доколкото Рейф знаеше, двете жени нямаха приятели, които живееха край реката.

— Не казаха, сър, но госпожа Морган остави писмо за вас в стаята ви.

Рейф мина покрай иконома, без да каже нищо повече. Той се качи на горния етаж, влезе в спалнята си и грабна плика от нощната масичка. Рейф изруга и го разкъса.

Скъпи Рейф,

Когато четеш това писмо, ние с мама вече няма да сме тук. Съжалявам, че трябваше да си тръгна по този начин, но не можех да понеса да остана в Белерайв, като се има предвид какви са отношенията ни.

Знам, че все още съм ти длъжница, и ти давам думата си, че дългът ми ще ти бъде изплатен. Аз обаче не мога и няма да го платя с детето си. Дългът е мой,, а не на бебето ми. Не мога да оставя детето си да израсне като теб, да вярва, че е нежелано и не е обичано от майка. Искам си бебето. Вече го обичам и не мога да си представя как бих живяла без него.

Моля те, не се опитвай да ме намериш. Не мисля, че би било добре да се виждаме отново. Една такава среща ще бъде твърде болезнена и за двама ни..

Желая ти щастие.

Бранди.

Докато четеше и препрочиташе бележката, Рейф усети как в него се надига силен гняв. Бранди си беше тръгнала. Всъщност тя беше избягала от него.

— Джордж! — изрева той.

Икономът се появи на вратата на стаята му.

— Кога замина тя?

— Един ден след вас, сър.

Рейф изруга свирепо.

— Да оседлаят коня ми!

— Веднага, господине.

Рейф застана в средата на стаята си. Чувстваше се напълно объркан, а това не му се нравеше. Той тръгна по коридора към стаята на Бранди и когато влезе, откри, че всичките й дрехи си стояха на мястото. Тя не беше взела нищо купено от него. Беше оставила дори кутията за бижута. Той се отправи назад и по пътя хвърли един поглед в спалнята на Либи. Шалът, който й беше подарил, бе сгънат грижливо и оставен върху леглото. Рейф изпита ужасното чувство, че беше загубил нещо много скъпо. Те си бяха тръгнали. Той бе останал сам.

Въпреки гнева си, Рейф знаеше откъде трябваше да започне търсенето. Първо щеше да отиде при Марк и Клер, за да провери дали те не бяха говорили с Бранди или не я бяха виждали през последната седмица. Надяваше се усилията му да имат резултат. Бранди имаше толкова голяма преднина, че можеше да се окаже почти невъзможно да я намери без някой да му подскаже къде трябваше да я търси. Но той щеше да я намери. Тя носеше неговото дете. Рейф не можеше да я остави да си тръгне.

Конят му беше доведен и той се метна на седлото и се отправи към дома на Марк. Когато най-накрая спря пред къщата на приятеля си, конят му беше капнал от умора, но Рейф изобщо не забеляза това. Той можеше да мисли само за едно нещо — да намери Бранди.

— Рейф? Какво правиш тук? Нещо лошо ли се е случило? — попита го Марк, който излезе да го посрещне.

— Заради Бранди е. Да си я виждал или да си говорил с нея напоследък?

— Не, не съм. Защо?

Клер се появи на вратата заедно с децата.

— Какво се е случило с Бранди? — попита разтревожено тя.

— Току-що се върнах от Сейнт Луис и открих, че я няма.

Клер клекна пред Мери и Джейсън.

— Деца, защо не отидете да си поиграете, докато аз си поговоря с чичо ви Рейф?

— Разбира се! — Двете деца побягнаха, доволни, че не им се налагаше да учат.

Клер слезе при мъжете. Тя знаеше, че в тази къща беше само служителка, но това беше нещо различно. Бранди беше нейна приятелка.

— И не знаеш къде е отишла? — попита Клер, когато забеляза колко мрачно беше изражението на Рейф.

— Не, и точно затова дойдох тук. Мислех, че може би вие имате представа къде бих могъл да я намеря.

— Кога е заминала?

— Преди повече от седмица.

Клер го притисна още малко.

— Защо? Вие двамата бяхте толкова щастливи заедно.

Рейф погледна първо Клер, а след това и Марк и реши, че трябваше да им каже истината.

— Мисля, че има някои неща, които вие двамата трябва да научите.

Марк предложи да отидат в кабинета му, за да поговорят на спокойствие. Когато тримата се настаниха удобно, Рейф им разказа цялата история.

— Ти си изнудил Бранди да се омъжи за теб? — Марк се втренчи в приятеля си, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Тогава идеята ми се струваше добра. В крайна сметка, нали ти самият каза, че тя би била идеалната съпруга. Но аз си мислех, че ако се оженя за Бранди, ще мога да се справя с всички онези жени като Лоти Димърз, които не ме оставяха на мира, като същевременно ще се сдобия и с дете.

— Но ти си искал Бранди да си тръгне, след като роди — каза Клер, като го гледаше тъжно. — Сигурно си разбирал колко жестоко е това.

— Сега вече го разбирам, но тогава… Повечето жени, които познавам, бяха същите като майка ми — студени, суетни егоистки. Майка ми ни напусна, когато бях дете, защото не искаше да има нищо общо с баща ми и с мен. Когато Бранди се съгласи с условията ми, аз реших, че и тя е такава. Сега обаче осъзнавам, че съм сгрешил… за много неща.

— И какво смяташ да направиш?

— Ще се опитам да я намеря.

— Но защо? — прекъсна ги Клер. — Щом не я обичаш, защо искаш да я върнеш? Защо просто не я оставиш на мира? Не мислиш ли, че вече си я измъчил достатъчно? Ти си й наложил брак, които не е искала. Опитал си се да й отнемеш детето. В писмото си тя ти е дала дума, че ще ти изплати дълга. Защо тогава просто не я оставиш на мира?

Рейф се втренчи в Клер. Истината в думите й беше болезнена. Той знаеше, че трябваше да направи точно това, което тя искаше, но имаше един малък проблем… Не можеше.

— Просто не мога да я оставя да си отиде, Клер.

— И защо не? — отвърна тя, решена да го принуди да признае истината.

Рейф вдигна поглед към нея и произнесе с мъка думите.

— Защото я обичам, а тя носи моето дете.

Клер се усмихна широко. Тя осъзнаваше колко много му бе струвало това признание и му се възхищаваше за смелостта да го изрече.

— Прекрасно е, че я обичаш. Просто е срамота, че ти беше необходимо толкова много време да осъзнаеш това. Казвал ли си й какво изпитваш към нея?

— Не. Имах намерение да го направя, когато се върна от Нови Орлеан, но тогава я намерих облечена като госпожица Бранди, готова да бъде домакиня на някаква игра на покер. Тогава тя ми каза, че го правела само защото искала да спечели достатъчно пари, за да се измъкне от брака си с мен.

— Разбира се, че е трябвало да ти каже това, особено след като току-що е открила, че е бременна и не е искала да бъде принудена да изостави детето си.

— След това отношенията ни се влошиха и сега…

— Сега трябва да я намериш и да й кажеш, че я обичаш.

— Знам. Надявам се само да не е твърде късно.

— Кой би си помислил, че нещата могат да се усложнят толкова? — каза ухилено Марк. — Добрата новина е, че трябва да ти поднесем поздравленията си. Ще ставаш баща! Мисля, че това си заслужава да се отпразнува.

— Да оставим това за по-късно. Днес не съм в настроение за празненства.

— А би трябвало да бъдеш — каза Клер. — Ти току-що призна, че обичаш Бранди. Надявам се да я намериш скоро.

— Аз също.

— Къде смяташ да я потърсиш сега? — поинтересува се Марк.

— Ще потърся приятеля й Бен. Ако някой знае къде се намира тя, то това е само Бен.

— Желая ти успех и ако имаш нужда от помощ, обади ми се — каза Марк.

Марк и Клер изпратиха Рейф навън и останаха да го гледат как се отдалечава.

— Надявам се да я намери скоро — каза тихо Клер, като си мислеше за болката, която изпитваха Рейф и Бранди сега, разделени заради куп недоразумения. — Знам колко е ужасно да обичаш някого и да го загубиш.

Марк никога не бе чувал Клер да говори така и когато погледна към нея, забеляза изписаното на лицето й напрежение. Той беше загубил Жанет и знаеше колко болезнена можеше да бъде една такава загуба, но не бе смятал, че Клер е загубила някого, когото беше обичала. Двамата никога не бяха говорили за хората, които бяха обичали.

— Говориш, сякаш знаеш от личен опит какво е да загубиш човек, когото обичаш.

— О, да — каза тя и се изсмя горчиво. — Ужасно е, когато някой умре, както стана с Жанет, но също толкова ужасно е да загубиш любим човек заради някакво недоразумение или просто защото той не е знаел какви са чувствата ти.

Марк се сети за Рейф и Бранди.

— Ако се бяха държали честно един с друг още от самото начало, ако си бяха казали истината, може би всичко това нямаше да се случи и те щяха да бъдат щастливи.

Клер не можеше да повярва, че Марк казваше това. Тя погледна към него и забеляза, че той също я гледаше. В този миг тя разбра, че повече не може да крие чувствата си към него. Беше чакала толкова години. Беше проявила търпение с надеждата, че той ще разбере истинските й чувства. Само че това не се беше случило. Сега тя осъзна, че никога вече нямаше да й се предостави такава възможност и Клер реши да се възползва от нея. Тя нямаше какво да загуби, но можеше да спечели много.

— Марк?

— Да?

— Отдавна искам да ти кажа, но се страхувах…

— И какво е то?

— Обичам те, Марк. Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Настъпи тишина; двамата стояха неподвижно и се гледаха втренчено.

Клер се уплаши, че беше провалила всичко. Тя се молеше да можеше да си върне всяка изречена дума!

— Ти ме обичаш? — повтори изненадано той.

— О, да, от години. Още преди да се запознаеш с Жанет и да се ожениш за нея. Защо според теб приех с такава готовност работата при Бранди? Защо смяташ, че се съгласих да бъда възпитателка на Мери и Джейсън? Направих го, за да бъда близо до теб.

— Клер, аз…

— Знам — каза тъжно тя. Беше изиграла картите си и беше загубила. Не бе трябвало да забравя, че не може да играе добре покер. Тя съжаляваше, че го беше поставила в неудобно положение, и се радваше, че наоколо не бе имало никой, който да чуе разговора им. — Съжалявам. Не исках да те поставям в неудобно положение. Просто, след като изслушах историята на Рейф и Бранди, вече не можех да се преструвам. Искам да знаеш истината. Обичам те. Обичам те отдавна и не се срамувам от това.

Клер се обърна с цялото достойнство, което успя да събере, и понечи да се отдалечи.

Но разказът на Рейф бе накарал и Марк да застане лице в лице с действителността. Той настигна Клер само с две крачки и я хвана за ръката, за да й попречи да си тръгне.

— Досега не осъзнавах колко специални са нашите отношения. Щом трябва да правим признания точно сега, ще ти кажа, че ти предложих да работиш за мен, защото не можех да понеса мисълта, че ще се върнеш в Сейнт Луис. Тогава не осъзнавах на какво се дължи това. Предполагам, че все още не се бях възстановил от смъртта на Жанет, за да изрека думата „любов“, но, Клер… сега вече мога да го направя.

— О, Марк… — Тя го погледна в очите, като трепереше от вълнение.

— И аз те обичам, Клер.

Той я придърпа към себе си и устните му се впиха в нейните в сладка, страстна целувка, която остави и двамата без дъх. Те се отдръпнаха едва когато се сетиха, че беше посред бял ден и някой можеше да ги види.

— Клер, ще се омъжиш ли за мен?

— Да, да! О, да! — извика тя и се хвърли в прегръдките му. Те се целунаха отново, след което си наложиха да запазят приличие.

— Ще се оженим колкото може по-скоро. Съгласна ли си? — попита Марк, който се наслаждаваше на удоволствието да я прегръща.

— Какво ще кажеш за тази вечер? — попита Клер и се разсмя щастливо.

— Де да можеше — изръмжа в отговор той и не можа да се въздържи да си открадне още една целувка.

Те се гледаха влюбено, но Клер си спомни за Рейф и Бранди и изражението й стана сериозно.

— Надявам се само, че Рейф не е закъснял твърде много и ще спаси брака си с Бранди. Тя е горда жена, но двамата са създадени един за друг.

— Всичко ще се нареди добре — увери я Марк. — Когато Рейф си науми, че иска нещо, той винаги го получава, а той обича много Бранди.

— Надявам се, че си прав. Те заслужават да бъдат щастливи.

— Също като нас — добави Марк.

Клер го погледна усмихнато.

— Също като нас — повтори тя.

— Искаш ли да кажем на Мери и Джейсън?

Клер се поколеба за миг.

— Мислиш ли, че ще бъдат щастливи? Те са обичали много майка си.

— Да, така е, но ти не се опитваш да заличиш у тях спомена за Жанет. Ти ще го използваш за основа, върху която ще им изградиш нови спомени — и ще им дадеш нова обич.

— Също както ще направя и с теб — каза тихо тя и го погали по бузата. — Искам да те накарам да се усмихваш отново, Марк Лефевър. Искам да превърна живота ти в рай на земята.

Думите й го трогнаха силно и той отново я притисна към себе си. Тя беше върнала светлината в най-мрачните му дни, смеха в дома му и любовта в сърцето му.

— Ти вече го направи, Клер, вече го направи.

 

 

Рейф беше тръгнал за града с определена цел. Той търсеше Бен Роджърз и нямаше да се спре, докато не го намери. Отиде в офиса на корабната компания и разбра, че корабът на Бен щеше да се върне в Начез след една седмица. Той беше бесен от това, че трябваше да чака толкова дълго, за да говори с Роджърз, но знаеше, че междувременно можеше да свърши и доста други неща. Провери всички корабни компании, за да види дали Бранди и майка й не бяха пътували с техните кораби, но имената им не бяха включени в нито един от списъците на пътниците. Рейф зачака завръщането на Бен. Той възнамеряваше да намери Бранди и да я върне в дома си, където й беше мястото. Нищо нямаше да му попречи да направи това.

Седмицата измина бавно, но когато най-сетне настъпи денят, в който корабът трябваше да влезе в пристанището, Рейф се появи в града рано сутринта.

Трапът едва беше спуснат, когато Рейф се озова на борда и тръгна да търси капитана.

Бен се намираше на най-горната палуба и видя как Рейф се качва на кораба. Той бе знаел, че този момент ще настъпи все някога, и се радваше, че Бранди вече беше в безопасност в новия си дом. Тя беше щастлива, доколкото изобщо можеше да бъде щастлива при тези обстоятелства, и той възнамеряваше да не променя това. Бен й беше дал думата си, че ще запази местонахождението й в тайна.

— Роджърз, искам да говоря с теб — извика Рейф, когато стигна до палубата и видя капитана да върви в противоположната посока с гръб към него

Бен се спря и се обърна към него. Изражението му беше каменно.

— Какво искаш, Морган? — попита той, без да прикрива презрението си, сякаш му беше трудно дори да говори с Рейф.

— Искам си съпругата. Къде е тя? — попита Рейф, докато се приближаваше към капитана.

— Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Можеш и още как! Ти се единственият човек, когото тя би потърсила, ако е решила да избяга. Къде е тя? Искам да я отведа у дома.

Бен едва успяваше да се въздържи да не избухне.

— Предполагам, че не ти е хрумвало, че тя може да не иска да се върне „у дома“ и точно затова си е тръгнала?

— Къде е тя, Роджърз?

— Морган, ти не си в положението да изискваш от мен каквото и да било — изръмжа в отговор Бен. Бе намразил Рейф заради болката, която беше причинил на Бранди. Бен смяташе, че Рейф е абсолютен негодник, и изгаряше от нетърпение да го види поставен на мястото му.

— Ще я намеря.

— Тя не иска да бъде намерена, поне не от теб. Затова я остави на мира. Бранди започна нов живот и ти нямаш място в него. И е щастлива.

Откровените думи на Бен подействаха на Рейф като удар с камшик.

— Тя е моя съпруга.

— Тогава е трябвало да се държиш с нея като с такава. Ако знаех какви са били условията на брака ви, сватбата никога нямаше да се състои. Ти си едно безчувствено копеле. Добре, че не беше тук, когато тя ми разказа какво си направил. Можех да… — Кръвта на Бен кипна и той всеки момент можеше да загуби самообладание, когато си спомни за болката и отчаянието на Бранди. — Можех ли?! По дяволите, аз ще го направя!

Внезапно гневът на Бен надделя над самообладанието му и той удари Рейф с всичка сила и го повали на палубата. Докато стоеше над него, капитанът размаха заплашително юмрук.

— Махай се от кораба ми, Морган. Ако ми се мернеш още веднъж ппед очите, лошо ти се пише.

Ударът беше заварил Рейф напълно неподготвен и му бяха необходими няколко секунди, докато се окопити и се надигне. От ъгълчето на устата му капеше кръв, а челюстта го болеше ужасно. Роджърз имаше здрава ръка. Не бе трябвало да забравя, че Бен беше приятел и защитник на Бранди.

— Точно сега ще съм първият, който ще ти каже, че си заслужих това — каза Рейф, като гледаше капитана право в очите. — Но има нещо, което трябва да знаеш. Нещата се промениха.

— Да, бе — изсумтя Бен и с голямо усилие успя да се овладее да не го удари отново.

— Нямах възможност да й кажа това, преди да си замине, но аз я обичам. Тя носи моето дете и аз искам ние да бъдем едно семейство. — Той знаеше, че поема голям риск, като се разкрива пред Бен, но му се искаше да намери Бранди възможно най-бързо.

— Съжалявам, Морган, не мога да ти помогна. А сега се разкарай от кораба ми. — Бен му обърна гръб и се отдалечи.

Рейф разтърка ударената си челкст и тръгна към пристана. Той беше уверен, че Бен знаеше къде се намира Бранди. Всъщност, Рейф бе предвидил, че Роджърз ще реагира точно по този начин, и вече беше задействал резервния си план.

Докато слизаше от кораба, Рейф кимна едва забележимо на един мъж, който чакаше на пристана с багажа си, сякаш щеше да пътува с кораба на Бен Роджърз. Мъжът отвърна по същия начин и се качи на борда.

Рейф остана в града, докато корабът отпътува. Човекът му беше на мястото си и сега беше въпрос само на време, преди да научи местонахождението на Бранди. Дотогава можеше само да седи и да чака. Това не му беше много приятно, но засега нямаше какво друго да направи.