Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (9)

Глава 9

— Насам. — Владимир отвори вратата на каютата пред двамата носачи, които носеха сандъка на господаря му. — Внимателно! За бога, не го изпускайте. Много добре Можете да си вървите.

Владимир отиде до сандъка и се втренчи в ключалката. Ключът беше в джоба му, но той не го извади. Нямаше причина да пуска жената още сега. До отплаването им оставаше цял час и той предпочиташе тя да си остане на мястото, докато не бъдеше твърде късно да се опитва да избяга.

Той чу трополене отвътре и се усмихна. Без съмнение тя риташе с крака по стените. Определено не й беше удобно, но си го заслужаваше. Искала да го вкара в затвора. За какво? Та нали нищо лошо не й се бе случило.

Катрин беше на друго мнение. Сега имаше още една причина да не изпитва добри чувства към тези варвари руснаците. Да я набутат в сандък само за да я изведат от къщата, беше непоносимо. Но какво друго трябваше да очаква, след като толкова безразсъдно бе предупредила принца за намеренията си? Защо бе проявила такава глупост?

„Не, Катрин, не можеш да обвиняват себе си. Просто в негово присъствие ти беше невъзможно да мислиш ясно.“

Тя не се съмняваше, че именно той беше виновен за тази последна обида. Беше го предупредила повече да не изпраща Киров при нея, но въпреки това именно той бе влязъл в стаята малко след като принцът беше излязъл, преди тя да бе успяла дори да се облече напълно. Той бе дошъл с още един мъж — едър, облечен в ливрея на паж, който я бе заобиколил и преди тя да осъзнае какво става, се бе озовала по гръб с вързани китки и глезени и запушена уста.

След това пажът, който не бе казал нито една дума, я бе вдигнал с лекота и я бе понесъл надолу по стълбите. Но вместо да напуснат къщата, както бе очаквала, я бяха отвели в някаква стая на втория етаж и я бяха натъпкали в един сандък.

Неудобството й нямаше граници. Сгъната в кръста, с глава, опираща се в единия край на сандъка, тя лежете на ръцете си, които отдавна бяха изтръпнали до болка, и ако свиеше колене до гърдите си, после можеше да ритне другия край на сандъка. Усилието се оказа безплодно. Очевидно нямаха намерение да я освободят, докато не намереха за необходимо.

Катрин нямаше представа къде се намираше в момента. Тя бе усетила, че пътуват с файтон, и знаеше, че след това сандъкът бе отнесен някъде, но когато го бяха сложили на земята, не бе разбрала къде точно се намираше Не можеше да долови други звуци, освен затрудненото си дишане. Въздухът беше горещ и около ръба на капака нямаше нито една пролука.

Катрин си помисли, че ако останеше в сандъка още малко, сигурно щеше да се задуши. Ако обаче продължеше да мисли за това, сигурно щеше да я обземе паника, а на нея й се струваше най-разумно да запази спокойствие, при което въздухът щеше да й стигне за по-дълго време.

Но времето минаваше и тя започна да си мисли, че може би точно това беше решението на проблема, което руснаците бяха намерили. Ако смятаха, че тя наистина ще изпълни заплахата си, как можеха да я пуснат? Не можеха и този сандък може би щеше да се окаже ковчегът й. Но дали принц Дмитрий беше способен да направи това с нея, след… след… не, тя не вярваше, че той би постъпил така. Но Владимир беше способен да го направи. Неговата неприязън към Катрин беше очевидна.

В кухнята човекът, който заемаше централно място в мислите на Катрин, се навеждаше да вземе една дебела пирожка с месо. Жена му бе специалистка в правенето им. Маруся го спря, когато ръката му беше само на няколко сантиметра от целта му.

— Знаеш, че тези са за принца и принцесата — изсумтя тя. — Ако и ти искаш, съпруже, ще трябва да ме помолиш да ти приготвя.

Корабният готвач, който стоеше до Владимир, се разсмя.

— Тази вечер ще трябва да се задоволиш с моите ястия, като всички останали. — След това прошепна: — Какво става, да не ти е ядосана? Ако е така, късметлия си, че отказва да ти даде само храна.

Владимир се втренчи в мрачно развеселения готвач и той побърза да се върне при котлите си. Маруся се замисли. Когато по-рано бе казал какво беше решено да се направи с английската прислужница, тя се беше намръщила и троснато бе казала, че нито една жена не заслужава подобно отношение. Когато той бе отбелязал, че да я натъпчат в сандъка бе идея на принца, Маруся бе отвърнала, че на принца сигурно му има нещо, щом си позволява да се държи така с една жена.

— Той още ли спи? — попита сега Маруся.

— Да. Няма нужда да бързаш с вечерята му.

— Не се притеснявай за храната му. Тя ще бъде готова навреме. — Светлосините й очи се присвиха, което показа на съпруга й, че е силно раздразнена. — Какво направи с малката англичанка?

— Сложих я в каютата със сандъците с дрехи. Предполагам, че ще се наложи да опъна един хамак за нея.

— Тя как реагира?

— Помислих, че ще бъде най-добре да изчакам, докато се отдалечим достатъчно от Лондон, преди да я пусна да излезе.

— Е?

— Още не съм я пуснал.

— Но сигурно си пробил дупки в сандъка, нали? Знаеш колко плътно се затварят сандъците на принца.

Владимир пребледня. Дори през ум не му бе минало подобно нещо, а и как би могъл да се сети, след като никога досега не бе пъхал човек в сандък?

Маруся разчете правилно изражението му и зяпна от изненада.

— Да не си полудял? Върви и се моли да не е твърде късно! Върви!

Преди тя да успее да довърши, той вече бе изхвърчал навън. Думите на принца се върнаха в съзнанието му. И косъм не трябваше да падне от главата на англичанката. А щом принцът беше заплашил с най-сурово наказание само за това, то какво ли щеше да направи, ако жената умреше? Киров дори не смееше да си помисли.

Маруся тръгна след него и нямаше как тичането им през кораба да остане незабелязано. Когато подминаха каютата на Дмитрий, те вече бяха събрали петима любопитни слуги и няколко моряци от екипажа. Дмитрий, който се беше събудил само преди няколко минути, изпрати прислужника си Максим да провери какво става навън.

Прислужникът трябваше само да излезе, за да види, че всички се тълпят пред вратата на каютата, която се намираше малко по-надолу по коридора.

— Влязоха в склада, Ваше височество. — Принцът пътуваше с толкова много лични вещи, та дори чаршафи и посуда, че беше необходима една цяла кабина да ги побере. Вероятно някакъв куфар бе паднал. — Няма да се забавя много.

— Чакай — спря го Дмитрий, осъзнавайки, че Катрин вероятно беше затворена в склада и беше причината за безредието. — Това трябва да е англичанката. Доведи ми я.

Максим кимна, без дори да си помисли да попита за каква англичанка става дума. Той не беше в течение на всички дела на принца като Киров и се налагаше да изчака, докато разбере за всичко от Маруся, която не умееше да пази тайни. Не би и помислил да попита директно Дмитрий. Никой не се осмеляваше.

Когато влезе в каютата, Владимир беше твърде разтревожен, за да забележи, че има публика. Той отключи сандъка и вдигна капака. Очите на жената бяха затворени. Тя не помръдваше и дори не потръпна при внезапното нахлуване на ярката дневна светлина в тъмния й затвор. Владимир усети как го обзема паника, която заплашваше да го задуши Тогава обаче гърдите й се повдигнаха и тя започна да си поема въздух на пресекулки.

В този момент Владимир всъщност я харесваше заради това, че беше жива. Това обаче не продължи дълго. Когато очите й се отвориха и го погледнаха, погледът й бе изпълнен с такава убийствена ярост, че на него му се прииска просто да я остави на мястото й. Маруся го сръга в ребрата, за да му напомни, че не можеше да направи това.

Киров изсумтя, наведе се да извади Катрин от сандъка и я остави на крака. Тя не можа да се задържи права и се свлече към него.

— Виждаш ли какво си направил с глупостта си? Горкото създание не чувства краката си. — В каютата нямаше стол и Маруся затвори сандъка. — Сложи я да седне тук и ми помогни да махна въжетата.

Катрин изобщо не чувстваше краката си. Тя откри това, когато коленете й се подкосиха, докато я слагаха да седне на капака на сандъка. Ръцете й отдавна бяха станали безчувствени. Тя знаеше какво щеше да се случи, когато отново почувстваше крайниците си. Нямаше да бъде много приятно.

Владимир развърза въжетата, с които бяха стегнати китките й, а Маруся освободи краката й. Обувките й бяха останали в къщата. Косата й беше разрошена и се спускаше свободно по раменете и гърба й. Но най-отчайваща беше роклята й, която не беше напълно закопчана отпред и откриваше бялата й долна риза, която контрастираше рязко с черния плат на роклята. Когато забеляза тълпата, която се беше събрала на вратата и я наблюдаваше с любопитство, Катрин се изчерви като домат. Никой досега не я беше виждал в такъв вид, а сега повече от половин дузина хора се намираха с нея в тази малка стаичка.

Кои бяха всичките тези хора? И къде изобщо се намираше? Миг по-късно усети полюшването и си отговори. Бе го почувствала в сандъка, но до последно се беше надявала, че е сбъркала. До слуха й достигна руска реч и тя разбра, че се намираше на руски кораб.

Въжетата от китките й паднаха и тя протегна ръце напред, като внимателно разгъна лакти и рамене Владимир, който стоеше зад нея, посегна към кърпата, която беше натикана в устата й, но Катрин усети как пръстите му се поколебаха в косата й Много проницателно от негова страна. Той сигурно знаеше, че тя нямаше да се примири с това положение. Катрин му беше подготвила такава унищожителна тирада, че преди да бе свършила, ушите му щяха да хванат мазоли. Той обаче се поколеба, а тя все още не беше в състояние да накара пръстите си да й се подчинят и да свалят превръзката от устата й.

Някъде зад нея се изля порой от руски думи и групичката до вратата бързо се разпръсна. Кърпата от устата й бе свалена, но езикът й бе пресъхнал и тя само успя да изграчи думата „вода“. Маруся излезе да й донесе вода, а Владимир клекна пред Катрин и започна да разтрива краката й. Тя с удоволствие щеше да го просне по гръб с един силен ритник, но не можеше да помръдне краката си.

— Дължа ти извинение — каза Киров, без да поглежда към нея. Гласът му бе мрачен, сякаш се насилваше да изрече думите. — Трябваше да пробия дупки в сандъка, но просто не се сетих за това.

Катрин не можеше да повярва на ушите си. А за това, че изобщо я беше напъхал в сандъка? Къде беше съжалението му за това?

— Това не беше… единствената ти грешка… ти… ти…

Тя се отказа. Твърде болезнено беше да говори, когато гърлото й беше толкова пресъхнало, а езикът беше като някаква подута гадост в устата й. Кръвта нахлуваше в краката й и чувството беше толкова неприятно, че й се наложи да стисне зъби, за да не изстене, Господи, и преди й себе случвало крайниците й да изтръпнат, ако останеше да лежи твърде дълго в едно положение, но никога чак толкова много.

Маруся се върна с водата и допря каната до устните на Катрин, която отпи жадно, без да мисли за приличието Поне една част от тялото й бе получила облекчение, въпреки че останалите протестираха. Хиляди иглички нападаха краката и ръцете й, докато не започна да й се струва, че няма да издържи повече. Тя изстена, въпреки че бе решила да не го прави.

— Тропай с крака. Това ще помогне.

Възрастната жена говореше любезно, но Катрин не можеше да го оцени точно в този момент.

— Аз… аз… о, дяволите да те вземат, Киров! Вече не разкъсват престъпниците с коне, но аз ще се погрижа това наказание да бъде приложено специално към теб!

Владимир не й обърна никакво внимание и продължи да разтрива краката й, но Маруся се разсмя, докато правеше същото с ръцете на Катрин.

— Поне духът й не е бил повреден от престоя в този сандък.

— Толкова по-зле — изръмжа Владимир.

Това, че двамата си говореха на руски, вбеси още повече Катрин.

— Говоря пет езика, но вашият не е от тях. Ако не говорите на френски, няма да ви кажа защо военният флот на кралицата ще преследва този кораб по целия път до Русия, ако се наложи.

— Ама че глупости — намръщи се Киров — Още малко и ще ни кажеш, че си говориш с вашата кралица.

— Не само това — отвърна Катрин, — но съм и нейна приятелка, откакто служих една година като нейна придворна дама. Но дори и да не беше така, само влиянието на граф Страфорд щеше да бъде достатъчно.

— Твоят работодател ли?

— Не се подигравай с нея, Маруся — предупреди Владимир жена си. — Един английски граф не би се интересувал къде се намира някоя негова прислужница. Те не са собственост на своите господари като нас.

Катрин долови презрението, с което той изрече тези думи, сякаш се гордееше, че е собственост на някого. Но фактът, че той не вярваше на нито една нейна дума, я ядоса още повече.

— Първата и най-голямата ти грешка беше, че предположи, че съм прислужница. Не те поправих, тъй като не исках да се разбере истинската ми самоличност. Но всичко това стигна твърде далеч. Графът ми е баща, а не работодател. Казвам се Катрин Сейнт Джон — лейди Катрин Сейнт Джон.

Съпрузите се спогледаха. Катрин не успя да види изражението на Маруся. То сякаш казваше на Киров; „Виждаш ли? Това вече обяснява арогантността й, заповедния й тон и високомерието й.“ Изражението на Владимир обаче не показваше никаква загриженост.

— Която и да си, губиш си времето, като се гневиш на мен — каза съвсем спокойно той. — Този път не действах своеволно, а изпълнявах заповеди — точни заповеди, които включваха дори и идеята за сандъка. Грешката, че не се погрижих за вентилацията обаче, си беше моя. Може би дори трябваше да те пусна по-рано…

— Може би? — избухна Катрин, на която й се искаше да стовари нещо тежко върху главата му.

Тя щеше да продължи, но точно в този момент вълна от силна болка премина през краката й и я накара да се превие със стон. Катрин издърпа ръцете си от тези на Маруся и заби нокти в бедрата си, но това не и помогна. Жизнеността на краката й се възвръщаше.

През последните пет минути Максим бе стоял на вратата и бе слушал с удивление разговора на тримата, но сега си спомни задълженията си.

— Ако това е англичанката, принцът иска да я види незабавно.

Владимир хвърли един поглед през рамо и усети както обзема предишният ужас.

— Тя не е в състояние…

— Той каза веднага, Владимир.