Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (15)

Глава 15

— Искам да видя господин Киров — каза Катрин на единия от пазачите пред вратата на каютата си. Днес те бяха двама казаци, които очевидно не знаеха нито дума френски. Тя повтори желанието си на немски, след това на холандски, английски и испански. Нищо. Те просто я гледаха, без да се помръдват от местата си.

— Естествено — Беше достатъчно нервирана, за да си говори на глас. — Те всички искат да се поддадеш, Катрин, но опитват ли се изобщо да те улеснят?

Май просто трябваше да се откаже. Какво че изкара безсънна нощ в мъчителни опити да достигне до вярното решение. Това бе едва четвъртият ден от пленничеството й и тя със сигурност можеше да издържи още, дори и ако Маруся не й носеше тайно храна. Предаваше се не заради себе си, а заради другите.

„Лъжкиня. Искаш да се махнеш от тая килия. Толкова е просто.“

Тя опита още веднъж, за последен път преди гордостта й да й забрани.

— Киров. — Очерта фигурата му с жестове. — Нали го познавате? Едър мъж. Човекът на Александров.

Когато чуха името на принца, и двамата се оживиха. И на лицата им се разляха широки усмивки. Единият се изправи от столчето, на което седеше, и тръгна бързо към каютата на Дмитрий.

Катрин се паникьоса.

— Не! Не искам да говоря с него, идиот такъв!

Казакът стигна до каютата на принца и почука, след което започна да обяснява нещо на език, който Катрин никога не бе чувала. Тя изпита силно желание да се скрие обратно в каютата си, но не беше страхливка и не помръдна от мястото си, когато той тръгна към нея.

— Искала си да видиш Владимир?

— Ах, тези… тези… Те са разбрали всичко, което им казах, нали?

— Те знаят малко френски, но не достатъчно…

— Не ми казвай — изсъска тя. — Също като капитана, нали? Няма значение.

— Може би аз мога да ти помогна? — попита безизразно той.

— Не. Да. Не.

— Ако успееш да вземеш решение…

— Е, добре, де — тросна се тя. — Щях да предам съобщението на господин Киров, но щом си тук, мога да ти го кажа и сама. Приемам условията ти, Александров. — Той не каза нищо, просто продължи да я гледа втренчено. Гореща кръв започна да обагря бузите й. — Чу ли ме?

— Да! — Изненадата му беше очевидна. — Просто не очаквах… Искам да кажа, бях започнал да мисля…

Той млъкна, тъй като не знаеше какво да каже, а това беше нещо ново за него. Бе имал намерението днес да отиде при нея и да й каже да забрави за глупавите му изисквания и колко съжалява, че се е опитал да я принуди насила да ги изпълни. Никога досега не беше се държал толкова зле с жена, при това само защото я желаеше, а тя не искаше да има нищо общо с него. Но тъкмо когато бе започнал да мисли, че никога няма да отстъпи, Катрин се беше предала.

— Правилно ли съм разбрал, Катя? Ти ще работиш за мен?

„Е, знаеше си, че ще ти натрие носа, нали, Катрин? Това беше и основната причина да не искаш да го виждаш — добре де, една от причините. Само се вслушай в разтуптяното си сърце и веднага ще се сетиш коя е другата.“

— Не знам дали мога да го нарека работа — отвърна през зъби тя. — Ще помагам на сестра ти, тъй като тя очевидно има нужда от помощ. На сестра ти, Александров, не на теб.

— Това е все едно, тъй като аз плащам всичките й разходи.

— Разходи? Нали нямаш намерение пак да ми говориш за пари?

Точно това бе възнамерявал. Като работеше за него, тя щеше да спечели десет пъти повече отколкото в Англия. Всяка друга щеше да го знае, но присвитите й очи го накараха да премълчи точно пред тази…

— Много добре, няма да говорим за заплата — съгласи се той. — Но много ми се иска да знам защо промени решението си.

— Защо през последните няколко дни си бил в такова лошо настроение?

— Откъде си разбрала… каква връзка има това, по дяволите?

— Никаква, само дето ми беше казано, че аз съм била причината. Аз, разбира се, не повярвах, но след това ми бе казано, че всички на този кораб стъпвали на пръсти заради теб. Не знаеше ли, или просто не те интересуваше?

Той се беше намръщил доста преди тя да свърши да говори.

— Свърши ли с критиката?

Очите й се разшириха в престорена невинност.

— Нали ме попита защо съм променила решението си? Само се опитвах да ти обясня…

Той знаеше, че тя го дразни нарочно.

— Значи си се предала заради нещастните ми слуги, така ли? Ако знаех, че ще проявиш такова благородство, скъпа, щях да пренебрегна нуждите на сестра си и да настоя да задоволиш моите.

— Ах, ти…

— Хайде, хайде — каза той. — Не забравяй саможертвата си, преди да кажеш нещо, което отново да ме ядоса.

— Върви по дяволите!

Той отметна глава назад и се разсмя доволно. Как само гневът й противоречеше на скромния й вид. В бяло-розовата рокличка тя изглеждаше сладка и невинна с коса, пристегната с най-обикновена панделка, съвсем като малко момиченце. Устните й обаче бяха плътно присвити, очите й блестяха в ожесточение и малката й брадичка стърчеше заплашително. Наистина ли се бе тревожил, че освежително бодрият й дух ще бъде пречупен от грубото му отношение? Трябваше да знае, че няма да стане.

Все още усмихнат, той срещна гневния й поглед и отново усети странния ефект, който тя имаше върху него.

— Знаеш ли, че твоят характер ме вълнува?

— Не мога да кажа същото за твоя… — започна Катрин, но млъкна, когато осъзна смисъла на думите му.

Сърцето й сякаш се обърна в гърдите. Когато ръката му се плъзна нежно под косата на врата й и бавно я придърпа към него, тя се оказа безпомощна да предотврати онова, което знаеше, че предстои.

Устните му докоснаха нейните и крайниците й сякаш се разтопиха, а мозъкът й се превърна в каша. Езикът му се вмъкна безпрепятствено между зъбите й и уверено се разходи из устата й и Катрин усети топлина в слабините си. Хълбоците й инстинктивно се издадоха напред. Той все още я държеше само за врата. Тя беше тази, която притискаше тялото си, която се нуждаеше от допира от…

Дмитрий бе удивен от реакцията й. Той бе очаквал тя да издере лицето му с нокти, а не да се притиска към него. Вместо да се опитва да я примами да я вкара в леглото, както му бе изглеждало единственият възможен начин, е трябвало просто да я целуне.

Какъв глупак само се оказа. Не я беше причислявал към категорията на жени, които казваха не, а в действителност имаха предвид да. И все пак, в нея нямаше никаква престорена свенливост, никаква престореност в пламенността й. Не беше от онези изкусни, измамни жени, с които беше свикнал, и това го оставяше дълбоко объркан, та макар и очарован от внезапния си добър късмет.

Когато целувката свърши, Катрин не можа да се помръдне от мястото си. Ръката на Дмитрий се плъзна по лицето й и също както през онази съдбовна нощ, тя поглади буза в дланта му, без да съзнава какво върши. Едва след като чу острото му дихание при този нежен жест, тя дойде на себе си. Очите й бавно се отвориха за реалността и тя изстена нещастно в мига, в който пристъпи към действие.

Сложи ръце върху гърдите на принца и го блъсна силно. Той не помръдна, но понеже не я държеше, тя едва не падна назад в каютата си. Сега Катрин имаше нужда от разстояние между двамата, за да си възвърне самообладанието.

Тя се втренчи гневно в Дмитрий и вдигна ръка, когато той се опита да я доближи.

— Не се приближавай повече, Александров.

— Защо?

— Просто недей. И не смей да правиш това отново.

— Защо?

— Дяволите да те вземат заедно с всичките ти въпроси! Защото не искам да го правиш, затова!

Дмитрий остана на прага и се облегна на рамката на вратата, след което се загледа внимателно в Катрин.

Тя беше смутена. Беше също нервна и малко поизплашена, което породи у него чувство за надмощие, неизпитвано досега. Дали бе възможно тя да е също тъй изненадана като него от горещата си реакция на целувката му? Дали се страхуваше, че може да се повтори?

Малка глупачка. Защо толкова се противеше на насладите на плътта? Но тази случка го беше научила на нещо, с което щеше да се задоволи за момента — тя не беше съвсем безразлична към него. У тази жена имаше страст, която не се нуждаеше от афродизиак, за да бъде събудена. Нуждаеше се просто от нежно докосване, а щеше да има много други благоприятни възможности — той щеше да се погрижи за това.

— Много добре, Катя, успя да ме убедиш в отвращението си от целувките. — В гласа му се долавяше насмешка, защото и двамата знаеха колко глупави бяха тези думи. — Ела, ще те представя на сестра си. — Тя не помръдна и той добави. — Нали не те е страх от мен?

— Разбира се, че не — тросна се Катрин, — но щом искаш да дойда с теб, може би ще бъде по-добре да вървиш пред мен, за да ми показваш пътя.

Той се разсмя, но докато го следваше по коридора, й се стори, че го чува да казва:

— Печелиш този рунд, мъниче, но не обещавам, че винаги ще изпълнявам желанията ти.