Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 291 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Прелъстена невинност

Издателство „Торнадо“, Габрово

Редактор: Мая Арсенова

Първи коректор: Мариета Суванджиева

Втори коректор: Магдалена Николова

Техн. редактор: Никола Калпазанов

История

  1. — Добавяне

Глава 22

По-късно Катрин се радваше, че Дмитрий не беше наблизо по време на пътуването към Новий домик. Причината за това беше, че към нея се бяха присъединили само Маруся и Владимир. В присъствието на Дмитрий тя нямаше да забелязва нищо, освен него, но пред Маруся можеше да се отпусне. Дори намръщеният Киров не можеше да развали настроението й. Маруся не спираше да говори през цялото време.

Катрин научи много за хората, за страната и за местата, през които минаваха, за Дмитрий. Когато Маруся започнеше на говори, нищо не беше в състояние да я спре.

Вътрешността на страната бе невероятно красива, огряна от цветовете на лятото — диви цветя, високи сребристи брези, безкрайни полета златно жито, горички с ярко зелени борове. Най-живописни обаче бяха селата с розовите и сините си къщурки, всички с еднотипни червени врати. Катрин ги намираше за чудати, докато не узна, че подобни спретнати села са всъщност военни колонии. Каретата премина през достатъчно много от тях, за да може тя да види в униформи дори децата.

Тези военни колонии бяха една от темите, върху които Маруся обичаше да се разпростира, тъй като дълбоко ги ненавиждаше. Били основани преди около трийсетина години по нареждане на цар Александър. Скоро провинциите Новгород, Могильов, Керсон, Екатеринослав и Слободко-Украински вече приютявали една трета от армията в тези нови поселения. Процесът бил съвсем прост. Даден полк се въдворява в някоя област и автоматично всичките й жители ставали войници, резерв за частта, установена на тяхната земя. Старите селища били разрушени до основи и заместени от еднотипни къщички Новата роля на крепостните им била наблъсквана в главите с камшик и тояга. Всичко се военизирало, дори разораването на нивята ставало под ударите на барабан.

— А жените? — поинтересува се Катрин.

— Идеята на царя била войниците да се държат при семействата им, когато не воювали, а също и да се съчетае трудът на войника с труда на крепостния, на когото щяло да му се даде военна подготовка. Така че жените са важен елемент в колониите. Браковете се разрешават от военните власти. Нито една вдовица или стара мома не остава пренебрегната и никоя няма право на избор. Те трябва да се омъжат за мъжете, за които им се каже, и да раждат. Налагат се и глоби, ако не раждат достатъчно често.

— А децата?

— Записват се в детския армейски корпус на шестгодишна възраст и започват обучение. Всичко се прави по определени правила; грижата за добитъка, миенето на пода, лъскането на копчетата и ботушите, дори кърменето на децата, просто всичко. За най-малкото провинение — тоягата.

Катрин не можеше да повярва.

— И хората са се съгласили на всичко това?

Хората са крепостни. Те просто преминали от гражданско към военно робство. Е, да, мнозина са протестирали, умолявали, бягали, укривали се по горите. Имало дори едно голямо въстание в колонията в Чугуев, което стигнало до такива размери, че военният трибунал раздал стотици смъртни присъди, които били изпълнени просто чрез разстрел, а осъденият трябвало да мине дванайсет пъти под палките между редиците на батальон от хиляда мъже. Повече от сто и петдесет души умрели от побоя.

Катрин потърси с поглед потвърждения на отблъскващата история у Владимир, но той усърдно пренебрегваше двете жени. Намираше темата крайно неподходяща за обсъждане в женска компания. Жена му обаче беше във вихъра си, когато клюкарстваше, особено при наличието на такъв жаден слушател. А и имаше усет за драматичното. Не му даваше сърце да я лиши от удоволствието й.

— Александър обичал колониите си — продължи Маруся — Цар Николай също, но пък е по-войнствен от брат си. Той държи на реда, спретнатостта, така че естествено се чувства най-добре сред армейските офицери. Принцът каза, че царят дори в двореца си спял на армейско легло, както и когато пътувал из царството си на проверки по полковете и армиите. Принц Дмитрий е трябвало да го придружава на няколко пъти при тези инспекции, когато е бил в имперската гвардия.

Катрин не знаеше нищичко за тази най-елитна част в армията, нито пък че Дмитрий някога се е числял към нея, но Маруся бързо запълни липсите. Така разговорът се завъртя покрай Дмитрий, при което интересът на Катрин се усили, както и неодобрението на Владимир към избора на теми. Едно бе жена му да клюкарства за принца с другите слуги, съвсем друго — с външни хора, особено пък с тази особа.

След като описа ярката му, макар и кратка, военна кариера. Маруся продължи гордо с разбор на родословното му дърво, като се закле, че можело да се проследи чак до Рурик, човека, възхваляван като основател на руската държава.

— Рурик, един от групата варянги от Скандинавия, установили се през девети век покрай река Днепър, и завладял славянските племена, които вече се били заселили там.

— Имаш предвид викинги? — Едва сега Катрин направи връзката, поучудена от несъобразителността си. Самият Дмитрий би могъл да бъде въплъщение на древен викинг — Но, разбира се, трябваше да се досетя. Ръстът, цветът…

— Викингите, варянгите, да, те били свързани родословно, но малцина в Русия са толкова високи като нашия принц. Царската фамилия — да. Царят например е повече от шест стъпки — 180см висок.

През следващите дни, затворнички на каретата и на взаимната си компания. Маруся и Кагрин се докоснаха до всяка възможна тема поне веднъж. Катрин научи за останалите от семейството на Дмитрий — за по-възрастния му брат Михаил, вече покойник; за двете му сестри — Варвара била едната — и техните семейства; за всичките незаконни деца, които били ценени и добре отглеждани като законните; и за лелята на Дмитрий — Соня, която според Маруся бе тиранин в поли. Нито една тема не беше табу, та дори и финансовото положение на Александров. Текстилни фабрики, една стъклена фабрика, медни мини, обширни имения в Урал с повече от двайсет хиляди крепостни, лятна резиденция на Черно море, дворецът на Фонтанка в Санкт Петербург, друг в Москва, Новий домик — и това било само част от фамилното богатство.

Освен това Дмитрий очевидно разполагаше с лично състояние, наследено от майка му, както и с множество предприятия, пръснати из цяла Европа, за които Маруся не знаеше много. Владимир, който знаеше, не искаше да говори за това. Маруся спомена само за петте му кораба, за замъка му във Флоренция, вилата във Фнезоле и провинциалното му имение в Англия, както и че до смъртта на брат му Михаил Дмитрий бе прекарвал повече време извън Русия, отколкото в своята страна.

Докато обсъждаха крепостничеството, Катрин научи, че тоягата не е единствения начин за уреждане на отношенията във военните колонии. Някои земевладелци дори използвали специални оглавници с шипове, за да внушат подчинение у своите подвластни. Започна да разбира свирепата лоялност на слугите на Александров, както и защо предпочитаха да бъдат нечия собственост, отколкото да са свободни да мизерстват с жалки заплати в ужасните трудови условия по градовете.

— Имаш ли представа коя година сме?

Маруся се изсмя. Не й беше нужно обяснение за насмешката на Катрин.

— Царете са говорили за премахване на крепостничеството. Александър искаше. Николай искаше. И как да не искат, като виждат колко далеч сме изостанали в сравнение с останалия свят. Винаги обаче са им били изтъквани причини да не го направят, защо моментът не бил подходящ, защо не било възможно — толкова много причини.

— Искаш да кажеш, че са отстъпвали пред натиска на земевладелците, отказващи да се разделят с робите си — рече презрително Катрин.

Маруся сви рамене.

— Аристократи… Това е техният начин на живот. Хората се страхуват от промени.

— Но Дмитрий е различен — отбеляза Катрин замислено. — Той не е типичен руснак, нали?

— Не, и това е заслуга на майка му. Тя му повлия в младите му години, поне докато сестрата на баща му, Соня, не се намеси. И тогава руската му леля го затегли в една посока, а английската му майка — в точно обратната. Двете се мразеха силно, което само влоши нещата. Принцът отрасна в Русия, но никога не забрави майчините си възгледи и наставления, особено относно премахването на крепостничеството. Тук е Русия, опитваща се всячески да подражава на Запада, но придържаща се към древната традиция на робството, която даже не е руска. Вярно, винаги е имало селяни, но Иван Грозни е бил този, който ги обвързал към земята така цялостно, че те изгубили правото да я напускат по своя воля.

Катрин имаше премного материал за размисъл по време на пътуването, най-вече защото страната й харесваше, стига да забравеше за жестокостта и несправедливостта, скрити под повърхността. Такава огромна власт, съсредоточена в ръцете на малцина, и огромното мнозинство, безропотно носещо робското бреме — това бяха представи, немислими за този век. Господи, баща й щеше да е в стихията си, ако получеше възможност да поработи върху реформите тук. Толкова неща се нуждаеха от промяна, прекалено много за сам човек — не, не беше вярно. Царят държеше абсолютната власт. Ако един човек можеше да превърне хиляди в роби, то друг можеше да ги освободи.

От мисли по Русия Катрин я заболя глава. Ако това беше нейната страна, щеше да е полудяла от безсилието да се направи нещо за условията тук. Но пък ако беше нейната страна, тя би могла да има и други възгледи. Колко хубаво, че нямаше да остане дълго тук. А защо изобщо трябваше да стои бе въпрос, който си задаваше поне за хиляден път. Само защото Дмитрий казваше така. Ха!

При първата смяна на конете Катрин оцени шансовете си за бягство и откри, че те бяха нулеви. Владимир очевидно беше получил заповед да не я изпуска от погледа си и да я държи настрани от любопитните погледи доколкото това беше възможно. Когато него го нямаше, Маруся, Лида или някоя друга слугиня заемаха мястото му.

През няколкото нощи, които прекараха в имения на приятели на Дмитрий, Катрин осъзна, че с всеки изминат ден бягството й ставаше все по-невъзможно. Тя спеше в една стая със слугите, на твърд сламеник, поставен направо върху пода. Ако бе пожелала, можеше да спи на меко легло в къщата, въпреки че вероятно нямаше да бъде сама. Дмитрий й беше предложил това, но след като бе научила пред какви трудности бяха изправени руските крепостни селяни и от гняв, че Дмитрий я причисляваше към тяхната класа, Катрин бе станала упорита. Щом не беше по-добра от останалите слуги, защо той правеше изключение за нея? Нямаше намерение да позволява това. Гордостта й беше твърде силна, за да й позволи да приеме трохите на щедростта му, след като знаеше какво беше истинското му мнение за нея.

Чувстваше се добре, когато се противопоставяше на Дмитрий и печелеше. Този могъщ и самонадеян принц нямаше да получи всичко на тепсия. Можеше да я завлече в дълбоката провинция и да я държи затворничка там, но не можеше да я контролира. Въпреки всичко тя си оставаше Катрин Сейнт Джон, имаше собствено мнение и не беше някаква проста слугиня, която се страхуваше да му се противопостави.