Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (30)

Глава 30

Надежда Фьодоровна наблюдаваше тайно англичанката, присвила очи от омраза. И колкото по-дълго я гледаше как търка кухненския под, тотално пренебрегвайки останалите, сякаш не бяха достойни за присъствието й, толкова по-силно я ненавиждаше.

Че коя беше тя, за Бога? Никоя. Беше толкова дребна, че можеше да бъде сбъркана с дете. Косата й бе безлично кафява, а Надеждината бе огненочервена, блестяща, гъста, може би най-красивото нещо в нея. Единственото, с което можеше да се похвали чужденката, бяха необикновените й очи. На практика в нея нямаше нищо, което да привлече мъж като Дмитрий Александров. Какво тогава бе съзрял принцът в нея, неуловимо за останалите?

Надежда не беше просто предубедена. Всички си задаваха същия въпрос. Но за Надежда, която преди години бе прекарала една прекрасна нощ с принца, но никога не бе успяла да го накара да я пожелае отново, тази въпросителна направо я изгаряше. Провалът й беше нещо, което тя така и не бе успяла да превъзмогне. А бе имала такива прекрасни планове — да роди син на принца, което би я издигнало невероятно и би й осигурило лек живот.

Не бе забременяла в онази единствена нощ с Дмитрий. Някои започваха да си мислят, че е импотентен, в това число и тя. По онова време вече бе достатъчно мъдра да осъзнае, че би могла да претендира, че детето е негово, ако забременееше бързо след срещата им. С малко помощ от по-похотливите лакеи тя бе сторила точно това и беше толкова доволна, толкова горда от постижението си, че не можа да не се похвали на сестра си, която я издаде на баща им. Той я беше напердашил толкова здраво за плана й да измами принца, че тя изгуби бебето и оттогава не бе изплувала от горчивината на разрушените си надежди.

Сега принцът бе довел тук тази грозна чужденка и я бе настанил в Бялата стая. В Бялата стая! На всичкото отгоре англичанката искаше да убеди всички, че принцът се интересуваше от нея не само като жена за леглото си, но и много повече.

Надежда се бе изсмяла високо, когато чу нареждането на принцеса Соня натрапницата да бъде наказана. Бе очарована, когато я изпратиха в кухнята и й възложиха най-мръсната работа. Сега вече не беше толкова високомерна. А и принцът не бе дошъл да я отърве от тежкия й живот, както бе очаквало половината домакинство, глупаво повярвали, че той няма да хареса начина, по който леля му се бе отнесла с жената. Да, но все пак я бе довел тук. И я бе оставил тук, вместо да я отпрати, когато приключи с нея. И също, снощи я бе потърсил на мига, в който се завърна, новина, вбесила Надежда до крайност, докато не разбра по-късно, че е извънредно разгневен на жената, несъмнено заради проявената към леля му непочтителност.

Никой не беше съобщил на англичанката, че принцът се е върнал. В действителност другите прислужници нарочно криеха новината в смехотворен опит да пощадят чувствата й. Тя дори не забелязваше шепота и съчувствените погледи, толкова малко внимание обръщаше на ставащото. Надежда нямаше търпение да сподели новината и тогава съперницата й щеше да разбере, че не е измамила никого с илюзиите си за техния принц Дмитрий.

Надежда беше донякъде изненадана, че Соня лично не го е сторила. Не беше трудно да се забележи неудоволствието й вчера сутринта, когато жената не бе възразила срещу новата си служба като проста чистачка. Без съмнение принцесата, подобно на Надежда, се бе надявала на съпротива, за да има извинение да я накаже отново.

Надежда поне бе имала удоволствието да бъде свидетел на унижението й. И не се забави да информира жената, какъв късмет била имала, че се е отървала толкова леко след бягството, кражбата на коня, създаването на безпокойства за брата на принца. И какъв беше отговорът на кучката?

— Аз не съм крепостна, глупачко, аз съм затворничка.

Съвършено естествено за един затворник е да се опитва да избяга. Всички го знаят.

Какво нахалство! Каква неблагодарност! Каква претенциозност! Тя май се мислеше за по-висшестояща, поради което и не можеше да бъде засегната от нищо, което и причиняваха или казваха. Надежда обаче държеше средството, с което щеше да поразклати донякъде самочувствието на другата, нещо, което като че ли никой друг нямаше желанието да стори.

Катрин би трябвало да е предупредена от злобните погледи, мятани й от огненокосата Надежда, която, докато минаваше покрай нея, нарочно разсипа купата с остатъци от храна. Ако Катрин не се беше отместила навреме, отпадъците щяха да се изсипят в скута й, вместо върху ръцете и коленете й.

— О, колко съм несръчна! — заяви на висок глас Надежда и коленичи уж да почисти разпиляното. Катрин си седеше на мястото и наблюдаваше дали рускинята наистина ще събере боклуците, но тя само побутна вече празната купа пред англичанката.

— Много е глупаво от тяхна страна да те карат да чистиш под, по който няма нито едно петънце — каза лукаво тя. — Мислех си, че ще ти дадат някаква работа, която да си струва усилията.

Значи ще се да се преструва, че е било случайност.

— Какво благоволение — отвърна безизразно Катрин.

— Благоволение?

— Извинявай. Понякога забравям, че говоря с необразован.

— Мислиш се за много умна, а? Е, госпожице Умна Кучка, какво ще кажеш за това, че принцът те избягва, откакто се е завърнал?

— Дмитрий се е върнал? — развълнува се Катрин. — Кога?

— Рано миналата вечер.

Но защо не я беше потърсил? Снощи тя си беше легнала рано, но тази сутрин? Защо все още трябваше да стои тук?

— Лъжеш.

Устните на Надежда се извиха в подигравателна гримаса.

— Нямам причина да лъжа за това. Питай Людмила. Тя го е видяла да се прибира. Питай когото искаш. Всички искаха да запазят завръщането му в тайна от теб, защото ти настояваше, че той ще побеснее, когато разбере какво се е случило. Е, малка глупачке, той беше ядосан наистина, но на теб.

— Тогава леля му не му е казала истината.

— Мисли си каквото искаш, но аз знам нещо друго. Разговорът им е бил дочут. Принцеса Соня му е разказала всичко. Той знае, че чистиш пода, и хич не го е грижа. Глупачка. Наистина ли си мислила, че ще застане на твоя страна срещу леля си? Той е станал отдавна и се подготвя да отпътува отново днес.

Катрин не й повярва. Не можеше. Момичето бе злобно и язвително, макар че Катрин не знаеше какво бе сторила, за да си навлече враждебността й. В този момент обаче Родион влезе в кухнята и веднага разбра какво се бе случило. Той не можеше да излъже Катрин. Откакто Николай я бе върнал, бе проявявал любезност към нея.

— Какво си направила, Надежда? — попита той.

Слугинята се изсмя и се върна в своя ъгъл от кухнята.

Родион незабавно приклекна да помогне на Катрин да събере остатъците от разпиляната храна. Тя не каза нищо, докато не изчисти всичко, след което се обърна спокойно към него:

— Вярно ли е, че Дмитрий е тук?

Той не смееше да я погледне в очите.

— Да.

Измина цяла минута в мълчание.

— И знае къде може да ме намери?

— Да.

Едва тогава я погледна и веднага съжали. Мили Боже, не бе виждал такава бездънна болка в нечии очи. Побоят не я беше прекършил, но няколкото подбрани думи от злостната Надежда го бяха сторили.

— Съжалявам — добави той.

Катрин не го чу. Тя сведе глава и започна да мести механично четката по пода. Родион се изправи и огледа стаята, но внезапно всички изглеждаха необичайно заети и не смееха да погледнат в тяхна посока, освен злорадстващата Надежда. Обърна се и излезе от кухнята.

Катрин продължаваше да търка на едно и също място. Колко щеше само да се ядоса Соня, ако разбереше, че тази задача бе като милостиня за Катрин. Толкова се бе разгневила, като не й дадоха право на избор, освен да се подчинява и да върши каквото й наредят, но мигновено бе разсъдила, че Соня само дебне отказа й, за да я накаже отново, така че я бе лишила от удоволствието. Щеше да търка проклетия под до края на света, ако трябваше, но нямаше да се оплаче.

Обаче, вместо да влоши състоянието на възпаления й гръб, физическият труд я бе облекчил, тъй като непрестанните бавни движения на ръцете служеха като масаж на всеки мускул, смекчаваха напрегнатостта, успокояваха отоците, вместо да ги подсърдват, както бе станало при ездата. И след цял ден търкане вчера, когато бе очаквала да е полумъртва от болка и изтощение, тя се бе усетила просто здравословно уморена, след което се наспа като бебе. Днес всички движения й се удаваха още по-лесно, само слаба болка я пробождаше от време на време тук-там. Почти можеше да забрави за побоя, стига да не докосваше гърба си.

Сълзите, насъбрали се в очите й, най-сетне потекоха. „Дотук с опита да се разсееш, глупачко. Кога за последно си плакала не от болка, а от мъка? Спри! Недей! Нямат основания! През цялото време знаеше, че той пет пари не дава за теб. Спомни си само как замина, без да каже една дума, без да подсигури безопасността ти. Само няколко думи към леля му и това средновековно наказание нямаше да те сполети.“

О, Боже, толкова я болеше, че се задушаваше. Как можеше Дмитрий да я остави тук ей-така, без дори да се поинтересува как се чувства след жестокия побой? Ето колко малко значение имаше за него. От това я болеше най-много.

Бе прекарал нощта тук, бе си легнал да спи знаейки, че леля му я е осъдила на робство в кухнята, и не бе направил нищичко за да промени нещо в положението й. Никакви извинения. Никаква закрила. И щеше пак да замине. Дали беше негова идеята с какво да се занимава тя, докато е тук? Копеле такова.

„А ти се влюби в него, ти, жалка глупачке, въпреки че знаеше колко безумно е това. Е, получи си заслуженото. Винаги си знаела, че любовта е глупаво чувство, и сега получаваш потвърждение за това.“

Нямаше смисъл. Не можеше да чувства нищо друго, освен болката, която вцепеняваше сетивата й, докато най-накрая не остана нищо, освен бездънна празнота.