Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (23)

Глава 23

Като се имаше предвид богатството на семейство Александрови, Новий домик не беше много претенциозен. Полускрито зад една горичка, имението се състоеше от голяма двуетажна постройка с широки крила; верандата и балконите се поддържаха от масивни бели колони. В типичен руски стил бяха плетениците по капаците на прозорците, пример за една от най-красивите дърворезби, които Катрин бе виждала.

С приближаването към къщата тя съзря алея, обградена от стари липови дървета, и водеща към овощна градина с ябълки, круши и череши. По-близо до къщата имаше цветни градини, истински празник от цвят и мирис в разгара на късното лято. По-отзад една зеленчукова градина отделяше множество постройки от къщата, а селото на не повече от миля. През последния етап от пътуването принцът бе яздил до каретата, която пътуваше Катрин, макар че бързаше да се прибере у дома, и това бе най-продължителното време в неговата компания, откакто бяха напуснали Санкт Петербург. Бе успявал да я избягва в хановете, където спираха да пренощуват и да сменят конете. Тя нямаше нищо против. Още на кораба бе отвикнала да го вижда, а и всеки път, когато го зърнеше, в нея се надигаха чувства, без които със сигурност можеше да мине.

Дали все още й беше ядосан, че миналата нощ отново бе настояла да спи заедно със слугите в дома на приятеля му Алексей? Разбира се. На него му личеше, когато беше ядосан — дълбока бръчка, присвити устни, мускулче, играещо по челюстта му, и убийствен поглед, с който я удостояваше, когато очите им случайно се срещнеха, сякаш че му се искаше да й извие врата.

Нищо чудно, че слугите му се страхуваха, когато беше в подобно настроение. Катрин допускаше, че и тя трябва да се страхува, а всъщност се забавляваше, поне в този момент. В гнева си Дмитрий приличаше на малко момченце. Напомняше й за брат й Уорън като дете и яростните му изблици, когато не ставаше на неговата. Пълното пренебрежение бе излекувало Уорън. С Дмитрий нямаше да е така лесно. Всъщност бе невъзможно да се пренебрегне такъв мъж. Можеше да се преструва, но истината беше, че тя винаги усещаше присъствието му и винаги знаеше кога е наблизо, дори да не го виждаше.

Когато стигнаха къщата, Катрин изпита безпокойство когато видя колко много хора ги чакаха пред главния вход. Дмитрий не обърна внимание на никого, дори и на леля си, приближи се до каретата и буквално измъкна Катрин навън, след което я повлече по стълбите и я вкара в къщата. Ето какво получаваше за това, че се забавляваше с нрава му.

В широкия вестибюл принцът обърна Катрин към себе си без да пуска китката й.

— Нито дума, Катя! — сряза я той, когато тя отвори уста да възрази. — Нито дума. Омръзнаха ми твоята упоритост и споровете с теб. Тук ще спиш където кажа аз, не при слугите, а където те настаня. Владимир! — извика той през рамо. — Бялата стая и се погрижи тя да остане там!

Катрин побесня. Той й беше обърнал гръб и си бе позволил да се държи с нея по-зле отколкото с дете.

— Ах, ти…

— За бога, не сега — изсъска Владимир в ухото й. — Той си го изкара и сега настроението му може само да се оправи, стига да не го предизвикаш отново.

— Може да си беснее колкото си иска — отвърна Катрин. — Не може да ми нарежда така.

— Не може ли?

Тъкмо щеше да възрази, но млъкна рязко. Разбира се, че можеше. Докато беше в негова власт, той можеше да я кара да прави каквото си поискаше. Това беше непоносимо. Но какво можеше да направи тя?

„Не му обръщай внимание, Катрин. Поведението му е достойно за презрение и не заслужава и най-слабата реакция. Търпение. Времето ти ще дойде и когато това стане, Дмитрий Александров ще съжалява за деня, когато те е срещнал.“

Дмитрий вече съжаляваше. Никога, никоя жена не му бе създавала такова объркване и неудобства, а той дори не можеше да се похвали, че ги е компенсирала по някакъв начин. У него мъждукаше съмнение, че тя го правеше нарочно, изпитваше задоволство да го дразни и нервира и можеше да се каже, че се справяше прекрасно. Неблагодарна кучка. Но той бе уморен да я глези, уморен да губи търпение и здрав разум покрай нея. Стигаше му само да се огледа наоколо, за да види на какъв глупак се е направил току-що.

Всъщност бе направил нещо повече, осъзна внезапно той. Един поглед към неодобрителната физиономия на Маруся му подсказа, че е принизил Катрин в очите на всички присъстващи. В момента не го беше грижа. Голяма работа. Беше време малката й роля да приключи. Маруся и останалите се отнасяха прекалено почтително с нея, което подхранваше илюзиите й, че ще се измъкне безнаказано. А и прекаленото внимание от негова страна не беше помогнало. Стига вече.

Когато забеляза зачуденото изражение на леля си, Дмитрий се сети, че я беше подминал, без да й каже дума. Сега той я поздрави както подобаваше, но Соня Александровна Римска беше известна с прямотата си.

— Коя е тя, Митя?

Той проследи погледа на леля си и видя, че Катрин бе тръгнала след Владимир по стълбите. Вървеше с високо вдигната глава, опънати назад рамене и леко повдигната глава. Дразнеше го безмерно, че тя дори се движеше като дама.

— Не е важно. Просто една англичанка, която се върна с нас.

— Но ти я настани в личното си крило…

— Засега — прекъсна я рязко той. — Не се тревожи, лельо. Ще й намеря някаква работа, докато е тук.

Соня понечи да възрази, но си замълча. Бе висока, едра жена — почти шест стъпки. Вдовица, чийто брак бе продължил едва година, тя не бе скърбила за смъртта на непоносимия си съпруг и бе отказала да се омъжи повторно и да търпи мъченията на брачното ложе. Животът й, несекващ низ от разочарования, бе изчерпал докрай поносимостта й към низките страсти, с които мъжете бяха прокълнати. Собственият й брат бе отишъл дотам да се ожени за англичанка, просто защото не съществуваше друг начин, по който да я има, и сега родословната линия на Александрови щеше да бъде опетнена навеки. Ако само Миша не беше умрял, или ако поне бе оставил наследник, един законен наследник…

Изражение на леко отвращение помрачи чертите й, докато си вадеше заключения за спътницата на Дмитрий. Ето че вече водеше и мръсници вкъщи. Не можеше ли да бъде дискретен като братята и баща си и да се забавлява с някоя крепостна, като му се приискаше? Що му трябваше да я влачи чак от Англия? Какво си въобразяваше той? Не посмя обаче да го попита. Настроението му не предразполагаше към критика в момента, ако можеше да се съди по немногословието му, и тя не желаеше повече неблагоприятни сцени пред прислугата.

Изчака, докато Дмитрий размени няколко думи с дошлите да го посрещнат. Уважението, с което се отнасяше към простите слуги, бе направо нелепо, но за странностите му можеше да се благодари на онази англичанка, майка му, и той вече бе на възраст, когато едва ли можеше да бъде променен. Все пак Татяна щеше да му повлияе добре. Единствената точка, по която Соня нямаше никакво оплакване, беше избраната от Дмитрий невяста. Дано дългото отсъствие да не бе навредило на ухажването. Той нямаше никакво време за губене, още по-малко по някоя английска селянка.

С известно закъснение тя забеляза отсъствието на племенницата си.

— Настя не се ли върна с теб?

— Да, но я оставих да погостува малко на Варвара. — Истината беше, че сестра му се беше привързала твърде много към Катрин, което можеше да му създаде безкрайни проблеми, а Дмитрий нямаше нужда от това.

— Мислиш ли, че си постъпил разумно, Митя? Да не би пък случайно да не съм разбрала правилно съобщението ти, когато тръгна да я прибереш от Англия?

— Правилно си разбрала. Но вече не трябва да се тревожиш за нея. Тя се съгласи да се омъжи веднага щом постигнем съгласие за подходящ съпруг.

Соня го изгледа изненадано.

— Дал си й право на избор?

— Тя ми е сестра, лельо. Искам бракът й да бъде щастлив. Ти нямаше право на избор и виж какво се получи.

Соня си пое дълбоко дъх.

— Не е необходимо да обсъждаме това точно сега. Настя има късмет, че си толкова благоразположен, но само някой изключителен мъж ще успее да й надене юздите. Никой не знае какви щури идеи може да е възприела в Англия. Въобще не трябваше да й се позволява да ходи там, но ти знаеше добре мнението ми по този въпрос.

— Да, лельо — въздъхна той.

Разбира се, че го знаеше. Тя се бе противопоставила твърдо на сватбата на единствения си брат с чужденката и никога не се бе примирила с факта. Не прости на Пьотр до края на живота му и войната между двете жени бе започнала в мига, в който овдовялата Соня бе принудена да се прибере вкъщи. Ревността не й позволи да види добрите страни у Анна. Що се отнася до Соня, всичко, което Анна правеше, беше погрешно, а възгледите й — неприемливи. След смъртта й, чувствата й се прехвърлиха върху Англия като цяло. Дмитрий бе убеден, че единствената причина, поради която тя поддържаше кореспонденция със старата дукеса, бе удоволствието, което получаваше, като изтъкваше недостатъците и грешките на Дмитрий и Анастасия, които тя приписваше неизменно и единствено на майка им, макар че се въздържаше да го споменава пред майката на Анна.

— Е, в какъвто и скандал да се е забъркала Настя в Англия, проблемите няма да я последват чак тук. И като стана дума за брак, видя ли се вече с Татяна Ивановна?

Въпросът й не изненада Дмитрий.

— Току-що се върнах, лельо, и пристигнах тук направо. Но съм изпратил хората си да разберат къде се намира.

— Трябваше да питаш мен. В момента е в Москва, на гости на сестра си. Но аз дочух, че граф Лисенко е започнал да я ухажва веднага след твоето отпътуване и сега се носи слух, че тя е благоразположена към него.

Дмитрий сви рамене, сякаш това не го тревожеше особено. Никога не бе харесвал особено Лисенко, не и след като бяха в един и същи полк в Кавказ и той бе имал нещастието да спаси живота на графа, отървавайки се с минимални наранявания. Жестът щеше да е отдавна забравен и погребан, стига да не бе засегнал до крайност Лисенко, който след това бе решил да докаже, че е по-добър от двамата в стрелбата, лова, във всичко. Тъй че не беше изненадан, че Лисенко е спрял очите си на прекрасната Татяна. Но не беше разтревожен. Графът отдавна беше доказал, че е пълен глупак.

— Ще й изпратя съобщение, че съм се върнал.

— Не трябва ли да отидеш лично, Митя?

— И да излезе, сякаш изгарям от нетърпение?

— Тя ще се почувства поласкана.

— На нея ще й бъде забавно — възрази Дмитрий, раздразнен от настоятелността на Соня. — Няма да й се отрази зле известно време да остане в неведение дали още се интересувам от нея.

— Но…

— Никакви възражения! — тросна се той. — Ако не смяташ, че съм способен да спечеля сам принцесата, може би трябва да престана да се опитвам.

Това си беше предупреждение — ясно и просто, и Соня беше достатъчно умна да се вслуша в думите на племенника си. Тя стисна устни, обърна се и излезе от стаята.

Дмитрий се запъти към шкафчето с алкохола и си сипа щедра доза водка. Не изпитваше нужда леля му да му казва, че трябва да се заеме отново с ухажването на Татяна, но просто нямаше необходимото търпение да го стори точно сега и нямаше да го придобие, докато не облекчеше в някаква степен сексуалната си неудовлетвореност, която подклаждаше избухливостта му. Тук имаше жени, които можеха да му помогнат, но колкото и да бе напращял след дългия път, той не желаеше просто някоя. Искаше Катрин. По дяволите, винаги всичко се свеждаше до нея.

Ядосан, Дмитрий захвърли пълната чаша в огнището и излезе бързо от стаята. Намери Катрин в Бялата стая, загледана незаинтересовано през прозореца. Борис, който тъкмо внасяше куфара й, внезапно се разбърза и излезе, като видя, че Дмитрий иска да говори с нея.

— Няма да питам дали стаята ти харесва. Ти само ще ми кажеш не, и после…

— Тогава ще изпаднеш в поредния пристъп на бяс — довърши Катрин и се извърна бавничко да го погледне в очите. — Знаеш ли, Дмитрий, тези твои изблици започват да стават отегчителни.

— Изблици! Пристъпи!

— Това началото на следващия ли е? — попита тя с престорена невинност.

Той стисна здраво челюсти. Правеше го отново, провокираше го съвсем преднамерено до степен, където вече не можеше да мисли и едва смогваше да се владее, а най-вече забравяше за какво изобщо я беше потърсил. Но този път не забрави. Играта й можеше да се играе от двамина.

— Пропусна да споменеш твоя собствен темперамент.

— Кой, аз да съм темпераментна?

— Не, разбира се, че не — присмя й се той. — Ти пискаш и кряскаш само защото е полезно за дробовете.

Тя го изгледа невярващо за миг, после започна да се смее — топъл, искрен смях, който изпълни стаята и обгърна Дмитрий като магически воал. Не я беше чувал да се смее досега, не и така. Това го накара да осъзнае, че съществуваше страна от личността й, която бе останала скрита за него — чувство за хумор, а дори и закачливост. Като се замислеше сега, разбираше, че много от казаните от нея неща, които го бяха дразнили неимоверно, всъщност биха могли да са леки закачки.

— О, Боже — въздъхна Катрин след известно време и избърса сълзите от страните си. — Ти си невероятен, Дмитрий. Полезно за дробовете — ще го запомня за мига, когато брат ми ме обвини в тирания. Честичко ми се случва да губя търпение с него.

Не му се искаше да прекършва настроението на мига.

— И с мене.

— Особено с тебе.

Но тя продължаваше да се усмихва, докато говореше, и той се изпълни със странно удоволствие. Защо бе дошъл? Да наложи нови правила. По дяволите правилата. Откровено казано, не му се искаше да я променя или да разобличава преструвките й, на които тя очевидно се наслаждаваше. Само да не беше толкова чувствителен по отношение на нея! Но ако тя се бе шегувала с него, дори и само част от времето…

— Трябва да има някакъв начин да се справим — рече Дмитрий и привидно небрежно се приближи.

— С кое?

— Как с кое — с твоята липса на търпение, с моята липса на търпение, с избухливите ни темпераменти. Казват, че любовниците никога нямат време за спорове.

— Пак ли на това се връщаме?

— Никога не сме се отдалечавали.

Той се озова прекалено близко и Катрин предпазливо отстъпи.

— Всъщност чувала съм, че именно между любовниците избухват най-лютите разправии.

— Може и така да е, но едва ли е често. И когато го правят, пред тях лежи възможно най-приятният начин за сдобряване. Да ти кажа ли как?

— Мога да… — Отстъплението й бе блокирано от стената и тя завърши пресекливо: — … си представя.

— Защо тогава и ние не се сдобрим поне веднъж за разнообразие?

Наложи й се да притисне ръце към гърдите му, за да го задържи на място „Съсредоточи се, Катрин! Трябва да го разсееш. Измисли нещо!“

— Дмитрий, не искаше ли да ме видиш по някакъв конкретен повод?

Той се усмихна на нескопосания й опит да се измъкне и хвана ръцете й в своите.

— Ей сегичка ще пристъпя към причината, малка моя, само ако замълчиш за миг.

Изгуби се в усмивката му и в целувката, която последва. Това не бе някоя опустошителна атака, целяща да я сломи. Страстта му бе омекотена по време на разговора, но все още беше там, както подсказваше нежното нашествие на езика и устните му. Както никога той споделяше, даваше от себе си и за няколко божествено дълги мига Катрин вземаше всичко, което й предлагаше, докато той не стана по-настоятелен и тя вече не можеше да се преструва, че не забелязва коравината, притискаща се в бедрото й.

Тя се откъсна бездиханна, паникьосана.

— Дмитрий…

— Катя, ти ме желаеш. — Гласът му бе тъй дрезгав, че разбуди странни вибрации в нея. — Защо отказваш и на двама ни?

— Защото… защото… Не, не те искам. Не.

Погледът му бе изпълнен със скептицизъм, обвиняваше я безмълвно в лъжа. Тя не можеше да измами нито него, нито себе си. Ох, защо не можеше той да проумее позицията й? Защо допускаше, че само защото се бяха любили веднъж, тя искаше да го направят отново? Разбира се, че го желаеше — и как иначе? Но да отстъпи пред това желание бе немислимо. Един от двамата трябваше да остане трезвомислещ, да прецени последствията. Очевидно той не възнамеряваше да бъде този някой или пък не го интересуваше какво ще стане.

— Дмитрий, как да те накарам да разбереш? Целувката ти ми беше приятна, но за мен всичко свършва дотук. За тебе свършва в леглото.

— И какво лошо има в това? — попита той отбранително.

— Аз не съм курва. Бях девица, преди да те срещна. И независимо колко много ме целуваш и колко много може… да ми харесва, не мога да позволя да отидем по-нататък. За мен всичко трябва да спре дотук. Така че…

— Да спре дотук! — прекъсна я той остро. — Целувка по ръката свършва дотук. Целувка по бузата свършва дотук. Но когато тялото ти се притиска в моето, за Бога, това е подкана да правим любов.

Топлина пропълзя по страните й, като осъзна че бе направила точно това.

— Ако ми беше позволил да се доизкажа, тъкмо щях да помоля да се въздържаш да не ме целуваш повече, така че да можем да избягваме подобни неприятни спорове.

— Аз искам да те целувам!

— Искаш далеч повече, Дмитрий.

— Да! За разлика от теб никога не съм го отричал. Желая те, Катя Искам да те любя. За мен предложението ти да спра да се опитвам е абсурдно.

Тя отмести поглед. Гневът му бе другото лице на страстта му и бе твърде опасен за нея в нейното възбудено емоционално състояние.

— Онова, което не разбирам, Дмитрий, е, че ти го приемаш толкова издълбоко. Даваш ли си сметка, че ние никога не сме разговаряли, просто разговаряли, за да научим нещо един за друг, за вкусовете и възгледите си? Всичко, което знам за теб, съм го научила от сестра ти и слугите ти. А за мен ти знаеш далеч по-малко. Защо да не можем да си поговорим поне веднъж, без това изгарящо напрежение да се препречва помежду ни?

— Не ставай наивна, Катя — каза й той горчиво. — Да разговаряме? Та аз дори не мога да мисля, когато съм покрай теб. Напиши ми писмо, по дяволите.

Когато вдигна очи, него го нямаше. Дали грешеше? Можеше ли да е възможно някакво бъдеше за нея с такъв мъж? Ако отстъпеше, нямаше ли интересът му да се изпари, както бе предсказала сестра му. Защо тогава да се отваря за емоционално обвързване, което вероятно беше обречено?

„Кога заблуждаваш, Катрин? Ти вече си затънала до уши. Искаш този мъж. Той те кара да изпитваш неща, за които не си подозирала, че съществуват, да вярваш в неща, на които винаги си се надсмиваш. Защо се колебаеш?“

Не знаеше защо. И всяка нова среща с Дмитрий я оставяше все по-несигурна.