Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (28)

Глава 28

— Значи ти си малкото гълъбче, отлетяло от кафеза.

Побутване по крака съпровождаше това изявление, така че нямаше начин да не го чуе. Отвори объркана очи и го видя в краката си, наперен, ухилен, скръстил небрежно ръце — нейният златен гигант. Тук? Толкова скоро? Сърцето й отиде в петите.

— Дмитрий?

— Аха, значи наистина си ти. — Усмихна й се широко. — Не бях съвсем сигурен.

Сърцето й се върна на мястото си. Не беше Дмитрий, но можеше да му е близнак. Е, не съвсем. Същата стойка и ръст, да, съвсем същите. Същата златиста коса и привлекателен външен вид. Челото обаче беше май по-широко, брадичката — малко по-квадратна, а очите — ето, те разкриваха всичко. Трябваше да ги забележи веднага — бяха смайващо синьо, искрящи и закачливи.

— Николай?

— На твоите услуги, гълъбче.

Доброто му настроение беше доста дразнещо при тези обстоятелства.

— Какво правиш тука?

— Въпросът в по-голяма сила важи за теб, не мислиш ли?

— Не. Аз имам много разумно основание да бъда тук, а ти не, освен ако не са те изпратили подире ми…

— Но, разбира се.

Очите й се присвиха лекичко.

— Значи си изгубил времето си. Няма да се върна.

Катрин започна да се изправя. Позата лежешком не беше подходяща за разговор и спор, които неминуемо щяха да последват. Само че бе забравила състоянието си. Раменете й не искаха да се отлепят от земята, очите й се напълниха със сълзи и тя изстена високо.

— Виждаш ли какво става, като заспиш на коравата земя вместо в мекото легълце, което си изоставила — упрекна я меко Николай, след което ръката му се пресегна и я изправи на крака. Изпълненият с болка писък го изненада силно и той незабавно я пусна. — Боже мили, какво ти има? Да не си паднала от коня?

— Идиот такъв! — изохка Катрин с внимание, разделено между необходимостта да остане съвършено неподвижна и да го скастри подобаващо. — Не се преструвай, че не знаеш. Всички в Новий домик знаят, а ти си бил там.

— Ако всички знаят, значи са успели да го скрият от мен, за каквото й да говориш.

Очите й го прободоха с гневния си взор. Беше пребледнял, а изражението му издаваше загриженост. Казваше истината.

— Съжалявам — каза тя с въздишка, — че те нарекох идиот. Малко съм чувствителна и раздразнителна в момента — тя се усмихна вътрешно на избора си на думи, — понеже бях жестоко пребита с тояга.

— Митя не би посмял! — Николай бе ужасен, а и откровено казано — оскърбен от това обвинение към брат си.

— Разбира се, че не би посмял, ах, ти… — Едва не го нарече идиот наново, но моментът на безпристрастност бързо отлетя. — Той не знае и скъпо ще ми плати, като разбере. Проклетата ти леля ми стори това.

— Не мога да го повярвам — изръмжа Николай. — Соня? Сладката, добричката Соня?

— Виж сега, изтърпях достатъчно недоверие и съмнения през последните месеци и ми стигат за цял живот. Този път имам рани и синини, които доказват твърденията ми, а твоята сладка, добричка леля ще се плати за всяка една от тях, когато стигна до британското посолство. По една случайност посланикът е добър приятел на баща ми, който пък случайно е графът на Страфорд, и ако отвличането ми от Дмитрий не разбуни духовете, то това последно извращение неминуемо ще го стори! Почти съм решила да поискам леля ви да бъде заточена в Сибир! И можеш да спреш да ме зяпаш, сякаш са ми пораснали внезапно рога — добави тя язвително — Не съм луда.

Николай затвори уста и се изчерви лекичко. Никога досега не беше подлаган на такава унищожителна тирада. Не и от жена. Дмитрий го хокаше от време на време, но… Мили Боже, колко си подхождаха тези двамата! Какъв плам! Дали се държеше по същия начин с брат му? Ако да, можеше да разбере какво намираше за интригуващо Дмитрий в нея, понеже иначе тя въобще не беше негов тип. Самият Николай бе заинтригуван. Усмихна й се момчешки.

— Добре умееш да си служиш с думите, гълъбче. Толкова огън в такова малко същество. — Изпепеляващият й поглед го накара да се разсмее. — Не чак толкова малко, а? Зряла и много добре сложена, чудесно. — Топлите му сини очи я обходиха одобрително от главата до петите. — Колко удобно, че си намерила това местенце, уединено и приятно. Можем да…

— Не, не можем! — прекъсна го тя рязко, прочела мислите му.

Не беше разубеден.

— Разбира се, че можем.

— Не, не можем!

Параша се оказа права по отношение на този господинчо. Ето я нея тук, в най-лошата си форма, облечена в най-грозната рокля, косата й — разрошена и пълна с борови иглички, забрадката, която бе отмъкнала от Параша, за да не изглежда подозрително без нея в селската си дегизировка, се беше смъкнала и омотала около врата й. Не го знаеше, но лицето й бе покрито тънък слой прах, набразден от ивици сълзи и пот. А този мъж, този негодник и предлагаше да се позабавляват тук, насред гората, посред бял ден, при все че бяха абсолютно непознати. Невероятно.

— Сигурна ли си, гълъбче?

— Абсолютно.

— Ще ми кажеш, ако промениш мнението си, нали?

— Непременно.

— Знаеш как да си служиш с езика — ухили й се той.

Катрин почувства силно облекчение, видяла, че той очевидно не беше ни най-малко разстроен от отказа й да легне с него. Колко различен от брат си беше!

— Предполагам, че си влюбена в Митя — продължи той с въздишка. — Винаги едно и също, знаеш ли. Първо виждат него и — той щракна с пръсти, — аз все едно, че не съществувам. Не може да си представиш колко е потискащо да бъдеш в една стая с него на бал или на парти. Жените го изпиват с очи, готови да се хвърлят в краката му. Като погледнат мен, ми се усмихват и ме потупват по рамото. Никой не ме взема на сериозно.

— Може би защото ти не искаш да те вземат на сериозно? — предположи Катрин.

Той отново се ухили широко, очите му заискриха развеселено.

— Колко си проницателна, гълъбице моя. Това скромно признание обикновено извиква съчувствие към мен.

— Което само доказва какъв непоправим нехранимайко си.

— Такъв съм си. След като съм разкрит, вече можем и да тръгваме.

— Няма да тръгваме никъде заедно, Николай.

— Хайде сега, не бъди инат, гълъбче. Освен че е немислимо да те оставя тук самичка, аз трябва да се съобразявам и с нарежданията на старата дама. Не че не мога да се оправя с нея, но тя държи връзките на кесията, когато Митя го няма, така че най-разумното е да се придържам към нейната страна. А тя беше направо побесняла, след като ти изчезна.

— Не се и съмнявам — сопна му се Катрин, — но ако питаш мен, нека да се пръсне от яд. Няма да се върна там да търпя тиранията й. Дмитрий не ме остави тук, за да бъда малтретирана.

— Естествено, че не е. И това няма да се повтори, дори ако трябва лично да те защитавам. Наистина, гълъбче, няма от какво да се страхуваш в Новий домик.

Все още не можеше да повярва, че Соня, сладката стара Соня, е заповядала да я бият с тояга. Умът му не можеше да го побере. Жената вероятно бе паднала и се бе ударила сама, и по известна само на нея причина обвиняваше Соня за болката си, а и беше достатъчно интелигентна, за да направи разказа си убедителен. Както и да е, той бе изпратен да я върне обратно, бе я намерил и не виждаше основание да не довърши мисията си. Пък и беше взела коня на Сава. Какво щеше да си помисли човекът, ако му кажеше, че я е пуснал да си върви просто ей-така? Със сигурност нямаше да повярва, че не е могъл да я намери. Нито пък Соня. Накрая щеше да му се наложи да замени коня със свой и да си навлече нежелан скандал със Соня.

— Знаеш ли, Екатерина — така звучи по руски името…

— За бога, няма ли да се научите — казвам се Катрин, хубаво старо английско име, или Кейт, даже Кит — о, Господи, кога ли някой пак ще ме нарече Кит!

— Много добре, Кит — Усмихна й се приятелски, макар че името въобще не звучеше по същия начин, омекотено от френско-руския му акцент. — Митя ще се оправи с това недоразумение, като се върне, а ти искаш да бъдеш там, като се върне, нали?

— Дали щях да бъда на път за Санкт Петербург, ако исках? Освен това може да минат седмици, преди Дмитрий да се завърне. Не, не може и дума да става. Но тогава… — тя млъкна замислено, преценявайки възможностите си при неговата неотстъпчивост. — След като Дмитрий ще е този, който може да изглади това недоразумение, както го наричаш, защо вместо това не ме заведеш при него? Намирам го за приемливо решение.

Николай се разсмя възхитен.

— Чудесна идея, малка Кит, стига да осъзнаваш последствията да пътуваш сама с мен на такъв дълъг път.

— Уверявам те, че репутацията ми не може да бъде съсипана повече.

— А аз те уверявам, че няма начин да те заведа до Москва, без да те вкарам в леглото си — щеш не щеш. Това е последствието, което имам предвид. До Новий домик мисля, че ще мога да се удържа, тъй като е съвсем близо.

— Близо, как ли не! — извика тя, вбесена, че си играеше с нея като котка с мишка. — Трябва да съм изминала поне петдесет мили вчера.

— По-скоро двайсет, гълъбче, и не е било вчера, а тази сутрин.

— Искаш да кажеш…

— Сега се свечерява. Можем да се върнем навреме за вечеря, ако спреш да вдигаш такава врява.

— Добре, де! — изкрещя тя. — Чудесно! Но ако онази вещица леля ти вземе, че ме убие в лудостта си, ти ще си виновен, ти… ти… похотлив звяр такъв! И не се надявай, че духът ми няма да те преследва, тоест ако имам шанса, защото най-вероятно Дмитрий ще те убие първи, като научи, че ти си отговорен за моето злощастие!

Имаше и друго още да му каже, но му обърна гръб и се опита да яхне коня без негова помощ. Беше готова да му издере очите, ако й предложеше да й помогне. А то не беше лесно. Господи, и най-малкото движение й причиняваше силна болка! Все пак успя да се справи, подпирайки се на удобен скален къс. Николай само стоеше там и я зяпаше с удивление, чувствайки се малко гузен, не, всъщност доста гузен, докато слушаше гневната й реч.

— Не можа ли да се опиташ да бъдеш джентълмен? Е, не, това щеше да е прекалено много да го искам от теб, нали? То не е присъщо на фамилията ви качество, както научих от горчивия си опит с вас. Бях отвлечена, дрогирана, използвана, затворена. И това не е всичко, което изтърпях от Александрови. Не дай си Боже веднъж да проявите малко съвест!

За миг тя присви силно очи. Нямаше да позволи на болката да я победи. В никакъв случай.

— Защо? Защо аз? — Николай ясно долови жалостивия й въпрос. — Защо му трябваше да ме влачи по Русия? Защо му трябваше да ме задържа със себе си, след като… след… Боже мили, човек би си помислил, че съм някоя ослепителна красавица, когато знам, че просто минавам за хубавичка. Защо е толкова важно за него да…

Николай силно желаеше тя да довърши точно това изречение, но не би. Когато побутна коня да тръгне, тя изстена мъчително, сгърчена от болка, и той бе сполетян от съмнения по въпроса за действителната й значимост за Дмитрий.

— Кит, гълъбче, може би…

— Нито дума повече! — изрече тя с такова презрение, че Николай се сви. — Ще се върна да се срещна пак с тази кучка, но между временно не искам повече да слушам празните ти дрънканици.

Тя пое напред и го принуди да се забърза, за да се изравни с нея. Настигна я едва при храсталаците покрай пътя, които му бяха подсказали къде да свърне да я търси. По дяволите, наистина не знаеше какво да прави. Да се съобразява с настроенията на леля Соня, беше едно, но да предизвика гнева на Дмитрий — съвсем друго. Да се опита пък да се разбере с тази свадлива жена — бе трето. Най-накрая той реши, че ако тя наистина е от значение за Дмитрий, брат му несъмнено би желал да я намери където я бе оставил, а не в Санкт Петербург, където щеше да му се наложи да я издирва. Тоест, ако искаше да я открие. Милостиви Боже, колко хубаво щеше да бъде да научи какво наистина ставаше тук.