Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (5)

Глава 5

— Какво да правя, Маруся? — попита Владимир съпругата си. — Той я иска. Тя отказва да сподели леглото му. Никога досега не съм се изправял срещу такъв проблем.

— Намери му друга — отвърна веднага тя, сякаш решението беше очевидно. — Знаеш какво ще се случи, ако той бъде разочарован тази вечер. Няма да можем да му угодим през цялото пътуване обратно. Ако баба му не го беше смъмрила за похожденията му, нямаше да бъде толкова лошо. Но тя го предупреди да стои настрани от прислужниците й и той се подчини от уважение към нея. Не се е облекчавал сексуално, откакто сме стъпили тук — невероятно дълго време, за да се откаже сега принцът доброволно. Пътуването към дома ще бъде десет пъти по-ужасно, отколкото докато идвахме насам и онази глупава графиня си промени мнението в последния момент и реши да не отплава с него.

Всичко това беше известно на Владимир. Проблемът му беше не само в това, че никога досега не му се бе случвало да се провали, изпълнявайки желанията на господаря си; тук ставаше дума да се гарантира приятно пътуване на всички вместо няколко седмици, през които Дмитрий щеше да бъде в мрачно настроение. Не че принцът не можеше да остане без жена, ако се налагаше, както щеше да бъде по време на пътуването им към Русия. Но когато такава нужда нямаше, както тази вечер, нищо не трябваше да му попречи да получи каквото искаше, защото, когато Дмитрий не беше щастлив, никой в домакинството му не беше щастлив.

Владимир си наля още една чаша водка и я пресуши на един дъх. Маруся продължи да тъпче една патица с каша, която щеше да бъде поднесена на Дмитрий за вечеря. За нея въпросът беше приключен. Владимир й бе казал само, че жената, която беше намерил за принца, му създавала главоболия.

— Маруся, защо една жена — при това не дама, а най-обикновена английска селянка — не е доволна, че един принц я желае?

— Трябва да е поласкана. Няма жена на света, която да не се почувства поласкана, дори ако не желае да спи с него. Покажи й снимката му. Това ще я накара да промени решението си.

— Да, ще го направя, но… но не мисля, че този път това ще има ефект. Тя беше обидена. Пролича си по изражението й. Просто не разбирам. Досега нито една жена не му е отказвала — девственици, омъжени, принцеси, графини, дори една кралица…

— Коя кралица? Не си ми казвал за това!

— Няма значение — отвърна рязко Владимир — Това не е нещо, което трябва да се разчува, а ти, скъпа, обичаш клюките.

— Е, на всеки мъж трябва да му бъде отказано поне веднъж. Това се отразява добре на мъжете.

— Маруся!

Тя се разсмя доволно.

— Шегувам се. На всеки мъж, освен на нашия принц. А сега престани да се тревожиш. Казах ти, иди да му намериш друга жена.

Владимир погледна отчаяно към празната си чаша и я напълни отново.

— Не мога. Той не ми каза: „Искам жена за тази вечер. Намери ми.“ Той посочи точно към тази и нареди: „Тази. Уреди го.“ Маруся, тя дори не е красива, ако се изключат очите й. Мога да му намеря цяла дузина жени по негов вкус, но той иска точно тази и ще трябва да я получи.

— Сигурно е влюбена — каза замислено Маруся. — Това е единствената причина, поради която една жена с ниско обществено положение би отказала подобна чест. Нито една селянка в Русия…

— Това е Англия — напомни й Владимир. — Може би тук мислят по различен начин.

— Идвали сме тук и друг път, но ти никога не си имал такива проблеми. Казвам ти, тя е влюбена в някого. Но има отвари, които могат да я накарат да забрави, да замъглят съзнанието й, да я направят по-сговорчива…

— Той ще си помисли, че тя е пияна — отвърна сурово Владимир. — Това няма да му хареса.

— Поне ще я има.

— А ако не се получи? Ако тя си спомни достатъчно, за да го отблъсне?

Маруся се намръщи.

— Не, това не е добро решение. Той ще побеснее. Не трябва да вземе тази жена насила. Той не би го и направил. Жените обикновено се борят коя да се хвърли на врата му. Той може да има всяка, която пожелае.

— Той желае тази, но тя не го иска.

Маруся го изгледа с отвращение.

— Започвам да се тревожа. Искаш ли да поговоря с нея и да видя каква е причината за отказа й?

— Можеш да опиташ — съгласи се съпругът й, който беше готов на всичко.

— Междувременно ти можеш да отидеш да поговориш с Булавин. Може да не излезе нищо, но миналата седмица той се хвалеше, че знаел как да накара всяка жена да го моли да я обладае. Може би притежава някаква магическа отвара.

— Глупости — намръщи се той.

— Човек никога не знае — подкачи го Маруся — Казаците винаги са живели близо до турците, а не се е чувало някой от турските султани да е имал проблеми с робините си.

Владимир махна намръщено с ръка, сякаш искаше да покаже, че всичко това са глупости, но мислено реши да поговори с Булавин. В момента беше толкова отчаян, че бе готов на всичко.

 

 

Катрин не можеше да стои на едно място. Тя обикаляше стаята в кръг и на всеки няколко минути се втренчваше в огромния гардероб, който двамата пазачи бяха изтикали пред единствения прозорец Въпреки че беше празен, той беше толкова тежък, че тя не можеше да го помръдне. Бе опитвала да го отмести в продължение на половин час, но безуспешно.

Стаята в която я бяха затворили, представляваше доста голяма спалня, която очевидно не се използваше. Тапети в розово и зелено — кралицата одобряваше това съчетание от цветове — покриваха стените. Мебелите бяха тежки, изработени в стил, който използваше гръцки и египетски мотиви в украсата. Леглото беше застлано със скъпа зелена сатенена покривка. Богатство. Къщата се намираше на Кавендпш Скуеър, в това Катрин беше сигурна. Само да можеше да излезе оттук и щеше да си бъде у дома след няколко минути — но за какво? Елизабет, която Катрин за последен път бе видяла да стои сама на ъгъла, вече сигурно се беше срещнала с Уилям. „Преди да успея да се върна у дима, тя ще бъде омъжена.“

Този глупав маскарад, това възмутително затруднение — за нищо. Елизабет омъжена за някакъв търсещ богатство непрокопсаник. Само това караше Катрин да се гневи на тези руснаци. Онзи варварин, онзи твърдоглав идиот, който я беше довел тук — заради него сега животът на сестра й беше провален. Не, той не беше виновен. Той просто бе изпълнил заповедта на господаря си. Принцът беше истинският виновник. За кого се мислеше той, по дяволите, че бе изпратил слугата си да му доведе Катрин по такава възмутителна причина? Ама че арогантност!

„Ще го науча аз него. Ще се погрижа да го хвърлят зад решетките. Знам името му. Дмитрий Александров, дали пък не беше Александров Дмитрий? Както и да е. Колко руски принцове може да се намират в момента в Лондон, Катрин? Няма да бъде трудно да бъде намерен.“

Идеята й се струваше доста приятна като мисъл, но беше неизпълнима. Скандалът, който щеше да се разрази, щеше да бъде по-неприятен от престъплението. Само тома й липсваше — да опетни името Сейнт Джон.

— Въпреки това, ако Бет не си е у дома, като се прибера и ако вече е омъжена, кълна се в бога, че ще го направя.

Имаше надежда, макар и съвсем слаба, че Елизабет беше излязла да се срещне с Уилям само за да поговорят и да обсъдят плановете си. Катрин имаше нужда да се вкопчи в тази мисъл. Ако беше така, то нищо не беше изгубено и всичко това беше само една неприятна случка, която тя щеше да се постарае да забрави.

— Госпожице, нося ви обяд и още една лампа. В тази стая е толкова тъмно, когато прозорецът е закрит. Вие говорите френски, нали? Аз го говоря много добре, защото това е езикът на нашите аристократи. Някои от тях дори не знаят руски.

Потокът от думи я засипа, когато една жена се появи в стаята с тежък поднос на ръце, който остави на ниска, кръгла масичка между два стола. Жената беше с половин глава по-висока от Катрин, на средна възраст, с прибрана в стегнат кок кафява коса и любезни сини очи. Тя не беше почукала, преди да влезе. Един от пазачите беше отворил вратата, за да я пропусне, и я беше затворил след нея.

Жената оправи нещата върху подноса. Малка ваза, в която имаше една-единствена роза, беше паднала, но за щастие във вазата не бе имало вода Жената сложи лампата върху мраморната полица над камината. Тя беше вече запалена и Катрин се зарадва на допълнителната светлина. След това жената се върна до подноса и започна да маха похлупаците на съдовете.

— Катушки — обясни тя, докато откриваше ястие от топчета рибешко месо в бял винен сос. — Аз съм готвачката и затова знам, че ще ви харесат. Казвам се Маруся.

По-скоро слаба, тя изобщо не отговаряше на представата за една готвачка, помисли си Катрин и хвърли един поглед на храната. До катушките имаше малък самун ръжен хляб, плодова салата, парче торта за десерт и бутилка вино. Храната миришеше вкусно, а тя бе пропуснала закуската. Жалко, че беше твърде упорита, за да си позволи да се нахрани.

— Благодаря, Маруся, но можеш да отнесеш всичко това. Няма да приема нищо от тази къща, дори храна.

— Не е хубаво да стоиш гладна. Толкова си дребна.

— Дребна съм, защото… съм си дребна — отвърна сухо Катрин. — Това няма нищо общо с храната.

— Но принцът, той е толкова едър. Виждаш ли?

Тя буквално натика една малка снимка под носа на Катрин, така че тя нямаше как да отвърне поглед. Мъжът на снимката беше… невъзможен. Никой не можеше да изглежда така.

Катрин отблъсна ръката на жената.

— Много забавно. И това трябва да ме накара да променя решението си, така ли? Дори ако това наистина е вашият принц Александров, отговорът ми е все същият.

— Омъжена ли си?

— Не.

— Имаш любим, когото обичаш много?

— Любовта е за идиотите. Аз не съм.

Маруся се намръщи.

— Тогава би ли ми казала защо отказваш? Това наистина е моят принц. — Тя почука с пръст по снимката. — Не бих те лъгала, тъй като довечера ще се срещнеш с него. Той е мъж, изпълнен с енергия, жизненост и чар. И въпреки че е много едър, се държи много нежно с жените…

— Престани! — тросна се Катрин, която започваше да уби самообладание — Господи, ама вие сте невероятни. Първо онзи грубиян, който ме отвлече, а сега и ти! Не може ли вашият принц сам да си намира жени? Осъзнавате ли колко отвратително е да се опитвате да ме склоните, сякаш съм за продан? Е, аз не се продавам и никаква сума не може да промени решението ми.

— Ако възразяваш срещу заплащането, може би трябва да помислиш само как един мъж и една жена се наслаждават на компанията си. А и господарят ми обикновено ухажва жените си. Просто днес нямаше време за това, тъй като е на доковете, за да се увери, че с кораба всичко е наред. Утре заминаваме за Русия.

— Радвам се да го чуя — каза сухо Катрин. — Отговорът ми все още е отрицателен.

Владимир беше прав. Тази жена беше повече от упорита; тя беше невъзможна. За бога, тя притежаваше високомерието на принцеса и глупостта на най-бедната крепостна селянка. Нито една нормална жена не би отказала да прекара една нощ с Дмитрий Александров.

Имаше дори жени, които бяха готови да си платят за тази привилегия.

— Все още не си ми казала защо отказваш — отбеляза Маруся.

— Вие просто сте направили грешка и това е всичко. Аз не съм жена, която дори би си помислила да легне с напълно непознат мъж. Просто предложението не ме интересува.

Маруся излезе от стаята, като си говореше на руски и клатеше глава. В коридора тя срещна съпруга си, който я очакваше нетърпеливо. Не й се искаше да го разочарова, но нямаше друг избор.

— Няма смисъл, Владимир. Според мен тя или се страхува от мъжете, или не ги харесва. Няма да промени решението си. В това мога да ти се закълна. По-добре я пусни да си върви и съобщи на принц Дмитрий, за да може да направи други планове за тази вечер.

— Не, той ще получи онова, което пожела — заяви твърдо Владимир и й подаде една кожена торбичка. — Смеси малко от това с вечерята й.

— Какво е това?

— Магическата отвара на Булавин. Ако е вярно онова, което той твърди, принцът ще остане много доволен.