Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (31)

Глава 31

— Ботушите ми! — изръмжа Дмитрий нетърпеливо. — Няма да се представям в двора. До края на деня ще са покрити с прах.

Семьон се втурна да донесе ботушите, които бяха лъснати само наполовина. Защо точно той бе трябвало да се окаже в подножието на стълбите, когато принцът бе имал нужда от прислужник и го бе повикал да замени Максим? Беше станал на кълбо от нерви, претръпнал в очакване англичанката да се втурне и да разкаже на Дмитрий цялата история, а не полуистините, с които го бе залъгала принцесата. Но пък тя не знаеше, че принцът се е върнал. Защо да напуска кухнята? Все пак не можеше да се разчита на това. Нямаше да съумее да се успокои, докато Дмитрий не заминеше отново, а слава Богу, той тъкмо това се приготвяше да направи.

Дмитрий зърна отражението си в огледалото и се изненада от буреносния си вид. Нищо чудно, че горкият Семьон изглеждаше толкова уплашен. Цяла сутрин ли беше толкова ядосан? Откъде да знае. Откровено казано, още не беше доизтрезнял. Двете бутилки водка не бяха произвели желания ефект, а именно да го накарат да заспи. Само бяха разпокъсали в още по-голяма степен мислите му. И ето, дори и след безсънната нощ, все още не беше изморен. Божичко, какво не би дал за малко сън, за да заличи всичките си проблеми от съзнанието.

— Искате ли парадната си сабя, господарю?

— Сигурно трябва да взема и медалите си за из път — тросна се в отговор Дмитрий, но веднага побърза да се извини.

Бе облякъл една от старите си униформи просто защото беше във войнствено настроение. Яркочервеното яке все още беше в отлично състояние, пристегнатите бели панталони бяха безупречни, високите ботуши лъщяха като нови. Ако царят можеше да прокара вижданията си в цялата страна — и военни и цивилни — щеше да ходи в униформа. В Русия униформите не се пенсионираха заедно притежателите си. В двора рядко можеше да се види мъж облечен в друго.

На вратата се почука.

— Влез! — извика рязко принцът, преди Семьон да успее да доближи вратата.

В стаята влезе Родион, който, изглежда, се притесни, когато видя намръщеното изражение на Дмитрий. Да се застъпи за жената и да изясни ситуацията, бе едно нещо, но да се изправи пред сърдития принц — съвсем друго.

Семьон се досети за целта на посещението му и пребледня като платно. Родион се бе напил през нощта, когато жената бе получила треска след побоя. Той беше този, който я занесе при Параша. Той беше този, който предупреди кухненската прислуга да я остави на мира. Но и той имаше дял в наказанието, също както и Семьон, макар да не бе имал друг избор. Не можеше да го забрави, даже и да искаше.

— Е? — излая Дмитрий.

— Аз… мисля, че има нещо, което трябва да знаете… за англичанката… преди да тръгнете, господарю.

— Катрин. Името й е Катрин — изръмжа Дмитрий — няма нищо, което можеш да ми кажеш за нея и което да ме изненада, така че можеш да си спестиш усилията. Всъщност предпочитам никога да не чувам нищо за нея!

— Слушам, господарю. — Родион се обърна и понечи да излезе, едновременно облекчен и разочарован.

Семьон тъкмо беше започнал да се успокоява, когато Дмитрий спря Родион.

— Съжалявам, Родион — въздъхна принцът — Не мислех всичко това. Какво имаш да ми казваш за Катрин.

— Само това, че… — Родион погледна към Семьон и успя да си наложи да продължи — леля ви нареди да я бият с тояга, господарю, при това толкова лошо, че тя не се свести почти два дни. Сега работи в кухнята, но не по собствено желание. Ако беше отказала, щеше да бъде наказана отново.

Дмитрий не каза нищо. Известно време той остана втренчен в слугата си, след което излезе толкова бързо от стаята, че Родион трябваше с отскок да се отмести от пътя му.

— Защо ти трябваше да го правиш, тъпако? — извика Семьон. — Не видя ли изражението му?

Родион вече изобщо не съжаляваше.

— Тя беше права, Семьон. Щеше да стане далеч по-зле, ако бе научил по-късно, след заминаването си. Но той е справедлив човек. Няма да ни обвинява, задето сме изпълнили заповедите на принцесата. Него не го интересува кой е размахвал тоягата, а защо е било направено и това ще обясни леля му, ако може.

Някъде отдолу долетя трясък от кухненската врата, който се разнесе из цялата къща. Последваха още три трясъка, но не толкова силни, когато няколко от жените в кухнята изпуснаха онова, което държаха.

Всички очи бяха вперени в принца, застанал в рамката на вратата, макар някои да поглеждаха към изкъртените панти. Всички, освен Катрин. Нея просто не я беше грижа нито за драматичната му поява, нито че отиде при нея, нито че коленичи без колебание. Знаеше, че е тук. Присъствието му не можеше да бъде объркано, но това вече нямаше значение. Ако бе дошъл предната нощ, тя вероятно още щеше да плаче на рамото му. Вече беше твърде късно и той можеше да върви по дяволите.

— Катя?

— Махай се, Александров.

— Катя, моля те… не знаех.

— Какво не си знаел? Че съм тук ли? На мен пък ми е известно нещо друго. Случайно научих, че онази вещица, която ти се пада роднина, ти е разказала всичко.

Тя все още не беше вдигнала глава. Роклята, с която беше облечена, не беше нейна и беше толкова мръсна, че смърдеше. Дмитрий усети желание да убие някого, но преди това трябваше да се погрижи за Катрин.

— Тя ми каза, че спиш при слугите, а не, че тя те е принудила на това. Реших, че изборът е твой, Катя, че както и преди отказваш удобствата, които ти предлагам. Тя ми каза, че не си имала нищо против работата в кухнята, и аз отново реших, че изборът е твой.

— Което показва, че за теб мисленето си е чиста загуба на време, Александров.

— Поне ме погледни в очите, когато ме обиждаш.

— Върви по дяволите.

— Катя, не знаех, че са те били!

— Дреболия.

— Трябва ли да те съблека, за да проверя?

— Добре! Е, имам няколко синини. Вече не ме боли, така че загрижеността ти е малко закъсняла, да не кажа съмнителна.

— Смяташ, че съм искал всичко това да се случи?

— Мисля, че показа загрижеността си достатъчно ясно като си пропуснал да обясниш на леля си защо ме доведе тук. Това, Александров, е положението.

— Погледни ме!

Тя отметна глава, погледът й се взря в неговия — ясен, блестящ.

— Доволен ли си? Кажи ми, когато се нагледаш. Имам работа.

— Ти ще дойдеш с мен, Катя.

— Дори не си го помисляй. — Катрин обаче не успя да се отдръпне достатъчно бързо. Дмитрий я изправи на крака и я вдигна на ръце. — Гърбът ми, звяр такъв! Не докосвай гърба ми!

— Тогава се дръж за врата ми, малка моя, защото нямам намерение да те пусна.

Катрин го изгледа унищожително, но беше безсмислено да упорства. Обви ръце около врата му и той веднага спусна ръце по хълбоците и под бедрата й.

— Искам да знаеш, че това не означава нищо — изсъска тя, когато той тръгна да излиза от кухнята. — Ако не се страхувах, че мога да се нараня, щях да те пребия.

— Ще ти припомня това, когато се почувстваш по-добре. Дори ще наредя да ти дадат тояга и ще стоя мирно, докато свършиш. Напълно съм си го заслужил.

— О, млъкни, млъкни…

Катрин не довърши. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя се вкопчи здраво във врата на принца и скри лицето си в извивката му.

На вратата Дмитрий се спря и имаше океан разлика в интонацията на гласа му, когато набързо нареди на две прислужници да приготвят вана и да донесат бренди в стаята му.

Катрин се размърда, готова да протестира.

— Няма да ме намерят дори умряла в стаята ти, Александров, тъй че, ако това е за мен…

— В Бялата стая — поправи се Дмитрий остро. — И до един час да е дошъл доктор. Ти и ти — той закова двете прислужници с твърд поглед, — елате с мен да й помагате.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Дмитрий. Правя го отдавна и, уверявам те, справям се, много ти благодаря.

Той не й обърна внимание, нито пък прислужниците, които се втурнаха да изпълняват заповедите му. Колективна въздишка се разнесе в кухнята след излизането на принца, както и множество „нали ти казах“ от склонните да вярват на англичанката. Надежда не бе една от тях. Ядосана от случилото се пред очите й, тя развали тестото, което месеше, което пък само й докара скастряне от готвачката, на което тя отвърна остро, което пък бе последвано от здрав плесник, мълчаливо одобрен от останалите, тъй като никой не обичаше Надежда особено.

В Бялата стая Дмитрий внимателно положи Катрин на леглото, без да получи благодарност. Прислужниците пълнеха трескаво ваната, единственото нещо, което нямаше намерение да откаже, тъй като не се бе къпала истински от заминаването на Дмитрий. Отказа брендито обаче и блъсна раздразнено подадената й чаша.

— Не знам какво си въобразяваш, че доказваш с всичкото това внимание, Александров. Предпочитам да ме оставиш там, където си бях. В крайна сметка кухненската работа е само едно ново преживяване за мен, а ти самият изтъкна отговорността си за всички мои нови преживявания, откакто те срещнах. За колко неща имам да ти благодаря.

Дмитрий трепна, жегнат. Виждаше, че при нейното саркастично настроение ще е безсмислено да й говори. Би могъл да й признае, че примитивният страх да се изправи лице в лице с нея след прекараната заедно нощ е в основата на необмисленото му бягство, но онази нощ бе последното нещо, за което му се искаше да й напомня сега. Щеше само да налее масло в огъня.

— Ваната е готова, господарю — обади се колебливо една от прислужниците.

— Добре. Свалете тази дрипа, с която е облечена, и…

— Не и пред теб! — прекъсна го остро Катрин.

— Добре, ще си тръгна. Но ще оставиш лекаря да те прегледа, като пристигне.

— Не е необходимо.

— Катя!

— Е, добре, де, ще оставя проклетият лекар да ме прегледа. Но ти не си прави труда да се връщаш тук, Александров. Нямам какво повече да ти кажа.

Дмитрий влезе през свързващата врата в спалнята си, но докато я отваряше, чу уплашения вик на едната прислужница. Той се обърна рязко и видя гърба на Катрин. От гледката му се повдигна. Целият й гръб представляваше лабиринт от сини, кафяви, жълти и дори лилави прави линии, свидетелстващи за изтърпяното изпитание.

Затвори вратата и облегна безсилно глава на нея. Очите му бяха плътно затворени. Не беше чудно, че отказваше да го изслуша. Какво й се бе наложило да изтърпи, и то само поради неговата небрежност! А тя дори не го бе обвинила. Не му се развика, не го засипа със справедливо възмущение. О, Господи, как му се искаше да го бе сторила. Тогава щеше да има надежда да стигне до нея, да я накара да разбере, че би направил всичко да отнеме болката й, че последното нещо, което искаше, бе да я нарани. Божичко, та той искаше единствено да се люби с нея. Сега бе паднал толкова ниско, че не бе достоен дори за омразата и презрението й.

Дмитрий намери леля си в библиотеката. Стоеше на прозореца, гледащ към градината. Стойката й бе напрегната, ръцете — здраво стиснати отпреде й. Очакваше го. Нищо в този дом не оставаше скрито от нея и вероятно тя вече беше научила за разговора на племенника си с англичанката и сега очакваше най-лошото. Гневът на Дмитрий беше обаче безмерен и насочен към самия него. Само една малка частица бе предназначена за леля му.

Приближи се тихо до нея и се загледа през същия прозорец, но не виждаше нищо. Желаната преди умора сега натежа като олово върху плещите му.

— Оставям една жена в дома си, като си мисля, че е в безопасност, само за да разбера, че по време на отсъствието ми е била подложена на адски мъки. Защо, лельо Соня? Нищо, което Катрин би могла да направи, не оправдава подобно отношение към нея.

От мекия му тон Соня си отдъхна и се подмами да помисли, че не е толкова разстроен, колкото й бяха докладвали.

— Ти ми каза, че тя не е важна, Митя — напомни леля му.

Дмитрий въздъхна.

— Да, наистина го казах — в пристъп на гняв; но това не ти даде правото да я тормозиш. Освен това ти казах, че тя не е твоя грижа. Защо си се намесила, за бога?

— Хванах я да излиза от стаята ти и си помислих, че е откраднала нещо.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Да открадне от мен? О, за Бога! Да открадне от мен! Та тя отказва всичко, което съм опитал да й дам. Тази жена плюе на богатството ми.

— Но откъде можех да знам? Исках само тя да бъде претърсена. Всичко щеше да свърши с това, ако тя не беше започнала да се държи толкова враждебно. Как можех да позволя подобна грубост с мен пред слугите?

— Тя е свободна жена, англичанка. За нея не се отнасят отживелите правила и обичаи в тази страна.

— Коя е тя тогава, Митя? — попита настойчиво Соня. — Каква е, освен че е твоя любовница?

— Тя не ми е любовница. Иска ми се да беше, но не е. Наистина не знам коя е. Вероятно е незаконна дъщеря на някой английски благородник, но това няма значение. Тя наистина играе ролята на благородна дама, но аз нямам нищо против. Не е имала причини да променя отношението си по време на престоя си тук, дори и по отношение на теб. За бога, лельо Соня, тя е толкова нежна, толкова деликатна. Не ти ли хрумна, че такъв побой може да я осакати завинаги?

— Деликатна ли? Ако беше такава, нямаше само три дни по-късно да препуска на кон из страната.

— От отчаяние.

— Глупости, Митя. Това беше просто едно леко наказание. Ако е била наистина пострадала, нямаше да може…

— Значи не е била наранена, а! — избухна той. — Ела с мен!

Дмитрий сграбчи леля си за китката и я повлече по коридора към Бялата стая, отвори със замах вратата и влетя в спалнята. Катрин изпищя и се потопи във ваната, но Дмитрий се озова до нея само с няколко крачки и бързо я вдигна, за да покаже гърба й на леля си. За това беше възнаграден с удар с мокра кърпа през гърдите.

— Дяволите да те вземат, Александров…

— Съжалявам, мъниче, но леля ми беше останала с впечатлението, че не те е наранила.

Той я пусна във водата и бързо излезе от стаята, макар до ушите му да продължаваха да долитат гневните проклятия на Катрин. Не беше необходимо да казва нищо повече на леля си. Соня беше пребледняла, виждайки резултата от деянието си. Той я хвана за лакътя и я отведе до площадката на стълбите.

— Лельо Соня, намерението ми беше да оставя Катрин тук, докато… но това няма значение. Все още не съм променил решението си. При тези обстоятелства смятам, че ще бъде най-добре да отидеш на гости на някоя от племенниците си за известно време.

— Да, ще тръгна още днес… Митя, не осъзнавах… тя изглеждаше толкова здрава, въпреки че… Знам, че това не е извинение. — Тя не можа да довърши и се отдалечи бързо, тъй като вече не смееше да погледне племенника си в очите.

Тя беше като толкова много други благородници от старата генерация — извършваха неописуеми злини в момент на гняв, а после, когато бе вече твърде късно — съжаляваха.

— Права си, лельо Соня, това не е извинение — промълви той на себе си. — Няма никакво извинение.