Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (7)

7.

Около двадесет същества се бяха скупчили в залата. Витаеше заговорническа атмосфера. Изпълнена с разговори — и миризми. Сладкият мускус на суздалите. Ментово-рибешката миризма на богазите. И метаново-амонячният аромат на хората.

— Вонят като екскременти — обади се мъжкият богази. — Като собствените си екскременти.

— Тихо. Може да чуят — предупреди го една от жените му. Тя се засуети около него, оправи килнало се перо в разкошната му опашка. Името му беше Хоацин.

Той удари голямата си човка в нейната, с което показа удоволствието си.

— Изучавал съм хората само от книгите — каза Хоацин. — Някои съм виждал в училище. Но никога отблизо.

Той махна деликатно с крайник към хората в стаята.

— Сега са много близо. Харесва ми. Не миризмата. Обичам да изучавам отблизо.

Хоацин беше учител, както и повечето мъжкари в неговото общество, Техните задължения бяха гнездото и книгите. За жените им оставаше ловът.

Хоацин се вгледа в главната маса с гордост. Там бяха водачите на всяка група и търсеха начин да се споразумеят. Първата му жена, Дайатри, беше една от четиримата. Сега беше взела думата.

— В кръгове говорим — поде тя. — Големи яйчени кръгове. Но работата не е в яйцата. Може цяла нощ да стоим. Да говорим и да говорим. И пак яйце няма да се излюпи.

Тя наведе яката си човка към далеч по-дребните създания около себе си. Дори по стандартите на богазите беше висока: почти три метра.

Водачката на глутницата суздали оголи зъбите си. Мътната светлина проблесна по острите им очертания.

— Обобщено от истинска богази — каза Ютанг — Забравете плътта. Да стигнем до кокала на нещата.

Комплиментът към стария враг не беше преднамерен. Ютанг се беше уморила от цялото това разтакаване. Вероятно щеше да се изненада да научи, че двете имат още нещо общо: в отвращението си към миризмата на хората те бяха единни.

Генералът въздъхна. Не можеше да си обясни как се беше оставил да го доведат на тази среща. Само че торкът, Мениндер, беше пословично убедителен. Даул беше изплашен. Това, което беше започнало като информативно проучване, се беше развило до пълноправно съучастие. Сегашният натиск го дразнеше. Като джохиански министър на отбраната, той определено имаше най-много за губене.

— Какво повече мога да ви кажа? — Даул сви безпомощно рамене. — Че сегашните условия са нетърпими? Разбира се, че е така.

Той се огледа нервно наоколо.

— Искам да кажа… някои условия са лоши. От друга страна…

— Време е — намеси се Мениндер.

— Какво? — лицето на Даул беше безизразно.

Като на крава, помисли си Мениндер. Посивяла крава.

— Това не е среща на щаба, генерале — каза той. — Всяко същество тук е заложило живота си. Трябва да започнем да си говорим открито, иначе не си заслужава.

Той започна да се разхожда из стаята.

— Казах ви, че мястото е чисто. Проверил съм го за подслушвателни устройства, преобръщайки всяко камъче. И така, засега съм ви осигурил безопасно място за среща. В средата на най-чистото място на торките в Джохи.

Той преброи нещо на пръсти.

— Ютанг рискува да се свърже с богазите, А Дайатри вероятно е в списъка с най-подозрителните лица, така че се излага на опасност с идването си тук.

Торкът тежко се отпусна в удобния стол.

— Приемете го, генерале. Ако той знае, че сме тук, всички вече сме пътници. А сега, да продължим.

Даул бавно прокара еретичната мисъл през консервативното си военно съзнание. Мениндер беше прав.

— След като наблюдавах известно време Какана отблизо — заяви генералът доста важно, — стигнах до заключението, че той е побъркан.

Никой не се засмя. Всяко същество в стаята осъзнаваше крачката, която Даул беше направил. Думите сякаш бяха произнесени в съдебна зала.

— Нещо повече, вярвам, че той се е превърнал в опасност не само за себе си, но и за всички обитатели на Алтайския куп.

Генералът пое дъх и издиша шумно. Ето. Свърши се. Стаята изведнъж се раздвижи.

— Бих казала, че е луд — каза Ютанг. — Убил е всички от своето котило, нали?

— Единият от излюпените е бил непокорен — обади се Дайатри. — С бунтовници е заговарял.

— Разбира се, но другите? Три дъщери и един син. Избил ги е всичките. Страх го е било, че няма да изчакат да умре, за да вземат властта. — Ютанг беше особено възмутена от този грях. Суздалите бяха много грижовни към децата си.

— В разкош живее — продължи да се възмущава Дайатри. — Храна. Пиене. Секс, Пари. Власт. Твърде много има от всичко. Навсякъде из Алтайския куп домовете са студени. Пазарите са празни. Редим се пред магазините. За часове след часове. Какъв живот е това?

— Дракх, ето какъв — изръмжа Ютанг.

— Какво ще направим по въпроса? — поде Мениндер.

— Да направим? Какво трябва да се направи?

Мениндер избухна в смях.

— Е, както изглежда от казаното в тази стая, всички сме съгласни, че старият безумец трябва да си отиде.

— Три въпроса трябва да решим — каза Дайатри. — Първо: Ще убием ли? Второ: Ако убием, как? Трето: Като си отиде, кой ще управлява? За тези съм права, нали?

Нямаше спорове.

— Да започнем с последния — предложи Мениндер. — От името на торките заявявам, че ни е омръзнало да бъдем пренебрегвани, защото сме малцинство. Който и да заеме мястото на Какана, ще трябва да се съгласи с това.

— Съгласна съм — заяви Ютанг.

— Същото важи за богазите — вметна Дайатри.

— Ами ако поискаме доктор Искра? — попита Мениндер. — Той е уважаван навсякъде из купа. И има репутацията на човек, който разглежда всички страни на един проблем.

Искра беше член на джохианското мнозинство. Но беше известен професор, изградил репутацията си в имперските среди. Друго предимство беше, че той в момента беше имперският териториален управител на един от подчинените таански райони.

Последва дълга тишина, докато съществата в стаята обмисляха кандидатурата.

— Не зная — поколеба се Ютанг. — Много дим. Малко яснота. Искам да кажа, кой знае какво наистина мисли?

Всички се обърнаха към генерал Даул, за да чуят какво ще каже той за предложението. Веждите му се присвиха замислено.

— Наистина ли мислите, че трябва да убием Какана? — попита генералът.

Чу се смутено мърморене из стаята, но преди някой да успее да отговори, вратата се отвори с трясък.

Всяко същество вътре загуби ума и дума, когато видяха да влиза най-лошият им кошмар — Каканът. Стоеше в рамката на вратата. Обграден от облечени в златисти дрехи войници. Оръжията им бяха насочени напред.

— Предатели — изрева Каканът. — Планирате убийството ми.

Той се устреми напред, лицето му — безкръвна маска на смъртта, костеливите му пръсти замахваха като на дух, който иска да прониже всяко сърце, да изпразни дробовете им и да изтръгне червата им.

— Ще ви опека живи — крещеше Каканът. Беше се надвесил над масата, а яростта му се изливаше върху им. — Но първо ще ви нарежа на парчета — малко по малко. И ще нахраня с парчетата децата ви. А с тях ще нахраня приятелите ви. И те ще застанат на Стената на смъртта.

Той събра яростта си в раздиращия гърдите му балон и извика:

— Заведете ги в…

Внезапна тишина. Всеки се взираше в Какана. Устните му бяха разтворени в широко О. Очите бяха изцъклени. Мъртвешкото лице изведнъж бе станало червено от прилива на кръв. Дори войниците се бяха втренчили в него.

Каканът падна по лице на масата. Костите му изтракаха. После тялото се свлече на земята.

Мениндер приклекна до него и сложи вещата си ръка върху гърлото на Какана.

Изправи се. Свали очилата си. Почисти ги. После ги сложи отново.

— Е? — странно, но въпросът дойде от капитана на отряда.

— Мъртъв е — обяви Мениндер.

— Слава Богу — каза войникът, сваляйки оръжието си. — Старият негодник беше полудял.