Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vortex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2008

Американска, първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978-954-585-885-7

История

  1. — Добавяне

10.

Предаванията бяха изпълнени с коментари за бляскавото спускане на „Виктори“. Императорските експерти обрисуваха пред медиите драматични картини за пътя на кораба над обзетите от благоговение джохиански тълпи и за триумфалното посрещане, което Стен беше получил при кацането си в посолството.

Наличието на имперския флаг беше оказало успокоителното си въздействие върху злочестите истерични същества в Алтайския куп. Смъртта на Какана се коментира едва впоследствие, с подходящите тъжни; думи от Императора, който скърбеше за загубата на „близък приятел и верен съюзник“.

Последваха допълнителни уверения от ключовите помощници, че редът е бил възстановен и че хората на Императора работят рамо до рамо с местните водачи, за да осигурят организираната смяна на правителството.

Стен въздъхна и изключи с длан екрана, прекъсвайки предаването с подобие на усмивка. Беше очаквал кампанията на Императора за ограничаване на щетите. Която — нямаше никакви изненади — беше изключително ефективна. За съжаление, твърденията на екипите на Императора за ситуацията бяха толкова оптимистични, та Стен се опасяваше, че дори малък гаф може да предизвика пълна катастрофа.

А такова стечение на обстоятелствата той всячески се опитваше да избегне. Стен сведе глава и се замисли за задачите, които го очакваха, и престана да обръща внимание на суетнята на техниците в комуникационната зала в посолството, които работеха под надзора на Алекс. За десети път той започна да се бори с дипломатическата нота. Проблемът беше как да съобщи на генерал Даул, Мениндер, Ютанг, Дайатри и другите джохиански лидери, че нямат място в картинката. Да ги уведоми, че новият Какан е бил избран — без да се консултират с тях.

Д-р Искра пътуваше насам. И Стен трябваше да им съобщи това скоро или да се озове в особено неудобна ситуация.

Вече можеше да си я представи.

— Добър ден, благородни създания — щеше да им каже. — Искам да ви представя новия ви деспот. Идва с високи препоръки. Всъщност мисля, че може би дори го познавате. Съжалявам, че не го споменах по-рано. Но Императорът не вярва на никого от вас. И не го е грижа дали ще живеете, или ще умрете. Стига да не се вдига много шум. А сега, ако ме извините… Ще поправя барикадите, докато вие се биете помежду си.

И щеше да побегне бързо като джохиански вихър.

О, боже. Щеше да е почти невъзможно да мине безпроблемно. Но нямаше начин да се избегне. Нотата трябваше да бъде написана, да. Но истинската работа трябваше да бъде свършена лично.

Умът на Стен започна да прегрява. Погледна към Алекс, за да види как върви малката му шпионска операция. И не за първи път си даде сметка колко много от старите им бойни умения, сами по себе си нелицеприятни, се изискваха за опазването на мира.

Очите му оглеждаха мониторите върху едната стена на залата.

— Хайде, проклети Фрик и Фрак — мърмореше Алекс, докато натискаше бутоните по командния панел. — Бъдете добри прилепи.

Килгър беше направил предварителен оглед на посолството, за да види какви благини са останали от предишния посланик. Веднага откри нещо ценно. Стотици наблюдателни роботи, складирани в мазетата. Бяха крилати и приличаха на прилепи. Алекс ги нарече Фрик&Фрак от едно до хиляда и нещо си, в чест на живите прилепоподобни създания, които разузнаваха за операциите на „Богомолка“. Той презареди роботите, посъветва се с техниците и експертите по джохианска култура, въведе патрулираните сектори и изпрати прилепите да шпионират.

В момента те излъчваха картини от целия Рурик. И тези картини разказваха доста по-различна история от предаванията на Императора.

Да, спокойствието беше възстановено. Но само в сравнение с кашата, която Стен завари при пристигането си. Екранът горе вляво показваше обстановката до джохиански военен комплекс. Мирна… поне на повърхността.

Но когато Алекс насочи малкия си разузнавач по-близо, Стен забеляза няколко бронирани машини. Неподвижни, но готови да потеглят всеки момент. Екипи от механици се трудеха усилено върху другите. Виждаха се гравилифтове, които зареждаха амуниции и припаси.

Екранът по-долу показваше бунтовнически джохиански войски, които минаваха интензивно обучение и тренировки. На друг се виждаше торкски лагер, пълен с оръжия и развълнувани разговори.

Имаше подобни сцени и на другите монитори: барикадите на суздалите и богазите се изграждаха наново и се подсилваха; милиция патрулираше из кварталните улици, в един от случаите умишлено подминавайки група юноши, които пълнеха стъклени буркани с откраднато запалително гориво.

Главният пазарен площад в Рурик беше пуст. Магазините бяха здраво залостени, част се охраняваха от наемни биячи. Стен наблюдаваше банди от младежи, които бродеха по улиците в търсене на неприятности и плячка. Един от прилепите на Алекс прелетя край овъглената предна страна на магазин. Тъмни фигури изнасяха ценности оттам. В този случай грабителите бяха войници, имаше и няколко полицаи между тях.

— А, виж, Стен — повика го Килгър. — Туй е момата, за която ти говорех.

Той прехвърли изображението на един от централните монитори. Стен видя някаква проститутка да излиза от алеята. Вградената в екрана карта показа, че тя е близо до джохиански военен комплекс. Вой на сирена, усилен от високоговорители, му подсказа точно колко близо.

Изгледът се промени и Стен забеляза няколко войници да се отправят към кльощавата жена. Проститутката спря и сложи ръце на хълбоците си, поклащайки прелестите си. Един от войниците й извика нещо. Проститутката нацупено кимна с глава, завъртя се на пети и изчезна в алеята.

Войниците се спогледаха и се засмяха. Двама се отделиха, за да я последват.

— Сега виж как тази мома работи — каза Алекс, като завъртя малък джойстик, който изпрати прилепа да се рее над алеята. Войниците бяха застигнали жената. Течеше пазарлък. Най-накрая, след като се споразумяха за цената, жената се опря на стената. Докато разкопчаваше дрехата си и подмяташе шеги към приятеля си, първият войник пристъпи напред.

Докато повдигаше проститутката, нещо внезапно се стрелна, толкова бързо, че Стен почти го пропусна.

Проститутката имаше яки приятели. Те пребиха войника. Докато жената приглаждаше оскъдното си облекло, войниците бяха освободени от оръжията, униформите и идентификационните си документи.

Стен видя проститутката и придружителите й да се отдалечават, за да заложат следващия капан.

— Колко успя да докопа?

— Двадесетина… Някъде там. Но само откакто броя. Много е бърза. Има още няколко момци, които просто пренасят плячката до бунтовниците.

— Обирджии за свободен Джохи, а? — подхвърли Стен. — Би било почти забавно, ако не мислех непрекъснато как капакът ще изхвръкне от тенджерата. Най-неприятното е, че не можем да направим кой знае какво, освен да изчакваме, да се надяваме на най доброто и да убеждаваме местните да бъдат търпеливи. И да чакаме д-р Искра да се появи.

— Когато се срещнахме за пръв път, млади Стен — подметна Килгър, — не беше толкова сладкодумен лъжец. Доволен съм от напредъка ти.

— Благодаря… предполагам, че си искрен — каза Стен. — Проблемът е, че сега трябва да съм наистина изобретателен — той потупа дипломатическата нота, която съставяше. — Когато Искра пристигне, ще има доста разгневени същества.

— Ще се справиш, момко. Лъжците като нас се правят, не се раждат. Иначе скъпите ни майки щяха да ни убият, докато сме били дечурлига.

Стен изстена в знак на съгласие. Но какъв избор имаше? Беше наясно, че докато относителното спокойствие се запази на Джохи, и останалата част от купа ще остане „мирна“.

Радостният ентусиазъм, който беше приветствал пристигането му, беше траял колкото неочаквания проблясък на пролетното слънце — почти веднага времето се беше развалило. Раздразнението се покачваше с влажността. Черни облаци се кълбяха, родени от тази влажност. Настроенията прескачаха от еуфория до мрачно отчаяние. Което, както вече бе научил Стен, доста добре описваше природата на всички същества на Джохи.

Няколко часа преди здрачаване на втория ден цяло змийско котило от циклони се беше появило на хоризонта на Рурик. Торнадата вилняха наоколо, следвайки характерната липса на логика, присъща на неодушевените. Устремени към града. Изкарвайки ангелите на всички. После се отдръпнаха. През цялото време засмукваха дървета, горния слой на почвата и отдалечени сгради — което не помагаше за разсейването на страховете. Внезапно те ускориха въртенето си и изчезнаха.

Оттогава насам жителите на Рурик хвърляха нервни погледи към хоризонта. И един към друг.

После, веднага на следващия ден, зимата се беше завърнала със студен повей, сякаш пролетта, влагата и жегата никога не са съществували. Още едно от чудесата на Джохи.

Стен се върна обратно към лицемерното си съчинителстване: „… Докато Вечният император… с дълбоката си загриженост за всички същества от Алтайския куп…“

— Мама му стара! Виж туй!

Стен вдигна глава. Погледна към мястото, което Алекс му сочеше. Централният монитор предаваше пълен хаос. Стен се приближи, за да види по-добре.

Цяла група същества маршируваше пред някакви големи сгради; очевидно построени от покойния Какан, те бяха величествени като размери и еднообразни. На Стен му заприличаха на огромни кошери, свързани с издигнати в небесата пътеки и околовръстни пътища.

— Това е университетът „Пушкан“ — обясни една от сериозните млади техници. Стен се сети, че се казва Наоми.

Новината го накара да изохка.

— Студенти? О, не.

— О, да. Връхлитат ни хормонални неприятности, момко — каза Алекс. Той натисна нещо по контролния панел и внезапно десетина образа от университета се появиха на главния екран.

Виждаше се как униформената охрана на кампуса беше избутвана от млади същества и изхвърляна през главния вход. В друга част на кампуса Стен различи студенти, които разбиваха витрината на мензата. След секунда започнаха да се замерят с храна.

Преподавателите си търсеха прикритие, като не особено успешно отбягваха хвърлената храна и парчетата зидария. Навсякъде из кампуса бяха запалени огньове. Подклаждани, Стен беше уверен в това, с досиетата на студентите, които имаха нисък успех.

Освен това забеляза проблясъци на гола плът сред дърветата и храстите и чу стонове на удоволствие, явно някои студенти протестираха по по-страстен начин.

Огромна барикада беше издигната пред портите на университета „Пушкан“. Купчината боклуци бе подредена достатъчно стабилно, и Стен предположи, че са се включили студенти инженери. Което сочеше планиране.

Допълнително доказателство за това беше внезапната поява на грижливо отпечатани плакати. Те призоваваха за много неща. Но най-вече: „Демокрация сега!“

— Чудесно — промърмори Стен. — Това е единственото нещо, което никой тук няма да получи.

Вгледа се по-отблизо в някои от студентите и осъзна колко са странни. Като за начало установи, че са смесена група. Имаше толкова суздали и богази, колкото джохианци и торки. Второ, всички те работеха — бунтуваха се всъщност — заедно. Това почти никога не се случваше на Джохи, още по-малко в останалата част на купа, където сегрегацията беше ценен елемент на общественото статукво.

— Що за място е това? — попита Стен, като си отбеляза колко добре охранени — и облечени — изглеждаха тези млади създания.

— Дай ни информация, моме — обърна се Алекс към младата служителка.

Наоми поклати глава.

— Няма нужда да го проверявам. „Пушкан“ е най-добрият университет в купа. Там най-високопоставените особи от Алтайския куп изпращат синовете, дъщерите, пилетата и вълчетата си.

— Богати деца — простена Стен. — Направо чудничко.

После сви рамене.

— Е, какво толкова. Звучи ми като местен проблем. Ченгетата ще се справят.

— Опа — възкликна Килгър.

— Какво е това „опа“? — попита с нежелание Стен.

— Поискай и ще ти се даде — каза Алекс. — Глупавите свине излизат. И са озлобени.

Стен видя фаланга от полицаи да се придвижва към главния вход, бяха въоръжени с шлемове, щитове, електрически палки и — той видя нещо да прелита — сълзотворен газ.

— Мамка му! — изруга.

— А, ето ги и сеирджиите — Посочи Килгър към тълпата младежи, които се скупчваха в края на кампуса. Някои крещяха на полицаите. Други на студентите. Някои едни на други. Зяпачите определено бяха разделени на сплотени групички от разярени малцинства.

— По дяволите — изруга повторно Стен. — Все още е местен проблем. Няма начин да се намесваме.

Докато говореше, комуникационната конзола започна да свети — имаше обаждания. Хората на Алекс се заеха с тях.

— Имперското посолство. Да, чухме за безредиците в университета. Не, посланикът няма да коментира… Имперското посолство… Въстанието в „Пушкан“? Да, сър. Не, сър… Имперското посолство.

Напълно отвратен, Стен сграбчи драсканиците си и се устреми към вратата.

— Не ме търсете, освен ако не стане по-лошо — извика той през рамо. — Всъщност… изобщо не ми се обаждайте…

— Най-добре е да отговориш на това повикване, момко — спря го Алекс, като му подаде слушалки и микрофон.

— Кой е? — попита Стен през зъби.

— Хлапак от „Пушкан“ — съобщи Алекс. — Всъщност ето го.

И посочи към един от мониторите, на който се виждаше царствен млад джохианец. Красиво момче въпреки затлъстяването около челюстта. Стен виждаше, че младежът говори в комуникационен микрофон, свързан с конзолата на посолството.

— Главатарят е, смятам — продължи Алекс. — Милхауз е името, с което се представи.

Наоми подсвирна.

— Председател на студентския съвет — уточни тя. — Родителите му са в управителния съвет на банката на Джохи.

Изведнъж Стен осъзна колко опасно място е този „Пушкан“. Разкървавен нос тук щеше да изглежда като чисто убийство в нечий дом.

— Да, господин Милхауз — обади се Стен с мек и овладян глас. — Говори посланик Стен. С какво мога да ви помогна?

Докато слушаше младежа, който врякаше в ухото му, и гледаше зачервеното, развълнувано лице върху екрана на монитора, Стен разбра, че трябва да наруши първото правило, което беше приел в първата фаза на тази операция. А то гласеше: Не напускай посолството. Накарай ги те да дойдат при теб.

— Ще дойдем до няколко минути, младежо — каза той и прекъсна връзката. Докато се обръщаше към конзолата, забеляза, че Синд е влязла в стаята. От израза на лицето й получи доста добра представа какво се случва.

Един от мониторите показваше как студенти засипват полицаите с дъжд от отломки.

— Това проклето нещо може да е искрата, която да запали големия взрив — обърна се той към Синд. — Така че, ето какъв е планът. Ще ми трябват около десет гурки. Може би петдесетина Бор. Но не искаме да се набиваме на очи. Скрити оръжия. Никакви униформи. Не бива да действаме като щурмоваци.

— Доста трудна за изпълнение заповед за Бор — заяви Синд. — Особено за Ото.

— Надявам се да се получи — каза Стен. — И всички да зяпат толкова любопитно Бор и останалите, та да престанат да причиняват неприятности. Алекс?

— Готов като теб, момко — отвърна Килгър.

— Добре, момчета и момичета — оповести Стен. — Отиваме отново на училище.