Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (41)

41.

Освобождаването от командването и арестът на Махони запратиха и малкото останал боен дух на имперските сили по дяволите. За Стен Махони беше не само наставник и приятел, но и човекът, който бе спасил живота му някога на Вулкан.

За Килгър, който не вярваше особено на офицерите, Махони беше, освен всичко друго, уважаван предводител — той беше командващият офицер на Алекс в „Богомолка“ години преди да срещне Стен.

За Синд, Ото и другите Бор Махони беше изтъкнат боен вожд и старейшина. Ако беше обидил по някакъв начин Императора, смятаха те, трябваше да му бъде даден шанс да отреже собствената си брада в знак на смирение и да изчака присъдата, вместо да бъде ескортиран от въоръжени същества сякаш беше някакъв престъпник.

За Първа гвардейска дивизия Махони не беше просто един от тях, започнал военната си служба в техните редици, а най-почитаният им командир. По време на Таанските войни той беше командващият им генерал.

Сегашният командващ генерал, Пейдрак Сарсфийлд, дори беше служил като началник на рота под командването на Махони на адски свят, наречен Кавит.

Никой от тях не разбираше каква грешка, камо ли какво неизвестно престъпление беше извършил Махони.

Не че говореха за това.

Случилото се беше твърде невероятно. Войниците дори не се оплакваха.

Стен би предприел някакви действия да повдигне бойния дух до приемливо ниво — макар да не беше сигурен какви точно, — ако не се приближаваше още по-ужасен кошмар.

Флотите на суздалите и богазите идваха с пълна скорост. Стен не виждаше начин да предотврати нашествието.

 

 

Две групи запазиха самообладание при разжалването на Махони.

Гурките.

И флотски адмирал Мейсън.

 

 

Алекс влетя в кабинета на Стен и блъсна вратата зад себе си. Рамката се нацепи, но издържа.

— Току-що — започна той без предисловия — разкодирах заповедите, които ни изпращат. Никой от нас няма да участва. Строго секретни са. Не са от скапания ни уважаван Император, дълго да управлява, а от някакъв глупак в имперския кабинет.

Той побутна разпечатката към Стен. Тя беше кратка:

Продължете мисията според инструкциите. Имперското пряко управление ще продължи. Поддържайте обществен ред.

— Няма предложение как да стане — добави Алекс. — Някакъв луд там е станал саркастичен — и знам кой. Добрият летящ лъч беше прав.

Стен не обърна внимание на брътвежите на Алекс.

— Какво ще правим?

Стен реши.

— Можеш ли да заглушиш кодирания канал?

— С левия си крак, ако трябва. Искаш фалшиво съобщение, което да постановява, че е време да си ходим ли?

— Не. Твърде сложно е да се обоснове. Просто никога не сме получавали това.

— Да, сър.

Килгър се обърна, за да излезе.

— Знаеш ли, момко, щом разголваме задниците си така, не мисля, че има смисъл повече да служа на Императора. За добро или за зло, не вярвам, че той вече заслужава клетвата ми.

— Нека да се тревожим за задниците и разголването им по-късно. Това едва ли ще стане, тъй или иначе — заяви Стен с най-неутралния тон, на който беше способен.

 

 

— Адмирал Мейсън, освобождавам ви от командването на „Виктори“.

— Да, сър.

— Искам да вземете каквото е останало от флотата на онзи глупак Лангсдорф, а също и ескортиращите кораби, които бяха оставени при транспортните кораби на гвардията.

— Да, сър.

— „Виктори“ ще бъде отделен и поставен под мое пряко командване, както и носачът на тактически кораби, който оцеля.

— „Бенингтън“, сър.

— Благодаря.

— Какви са заповедите ми? — попита Мейсън все още със студен неутрален тон.

— Приготвяме се да евакуираме всички имперски части от Джохи и Алтайския куп. Как ще бъде осъществено с минимално количество жертви, не съм напълно сигурен.

— Ами Първа гвардия?

— Ще бъда отговорен и за тях.

— Да, сър. Ако позволете да попитам нещо?

— Кажете — разреши Стен.

— Наистина ли смятате, че сте квалифициран като генерал?

— Адмирале, не смятам, че някой е квалифициран да води отстъпление под обстрел, което е нашата задача. Но ще ви припомня, че съм участвал в такова. По време на войната. На планета, наречена Кавит. Имате ли някакви други обиди?

— Не. Но имам друг въпрос.

Стен кимна.

— Какво се промени? Смятах, че Императорът иска Алтайският куп да бъде задържан. Смятах, че това място има някаква значителна дипломатическа важност, която не мога да оценя.

— Изпратих доклад тази сутрин до Първичен свят — излъга Стен. — Казах, че Алтайският куп не може да бъде удържан. Не съм получил отговор. Затова предлагам да продължим с оттеглянето. Ако ситуацията се промени, ще сте сред първите, които ще научат. Свободен сте.

 

 

Постовите кораби докладваха, че флотата на суздалите и богазите е на три И-дни път от слънчевата система на Джохи.

 

 

— Генерал Сарсфийлд, сам ли сте?

— Да, сър.

— Искам да съберете дивизията си. Опаковайте и подгответе всичкото оборудване, което не е предвидено за бой. Това, което не е абсолютно наложително за планетна бойна мисия, може да бъде качено на транспортните кораби. Какво е минималното време, което е нужно на дивизията ви, за да се подготви за тръгване?

— Уставът гласи десет И-часа при пълна бойна готовност. Можем да се справим за пет.

— Добре.

— Може ли да попитам къде отиваме?

— У дома. Надявам се. Но може да има малки отклонения по пътя.

 

 

— Това е достатъчно — обяви Стен, като разтъркваше уморените си очи. Изключи всички екрани в конферентната зала и след като мърморенето за приближаващата гибел заглъхна, се възцари тишина.

Той отиде до масата, където лежеше покрит поднос. Вдигна един от капаците и измъкна сандвич. Беше само мъничко престоял. Хвърли го на Алекс и взе друг за себе си.

Отстрани имаше гарафа. Той изтегли запушалката и подуши. Стрег.

Беше ли разумно?

Защо не? Катастрофата щеше да е една и съща, независимо дали беше трезвен или пиян.

Той наля две чаши и подаде едната на Алекс. Двамата вдигнаха наздравица.

Бог да благослови Синд. Сигурно беше накарала някой да донесе храната и питието, след като беше оглавила охраната на посолството.

— Имаш ли някаква велика стратегия? — зачуди се Алекс, когато погълна единия сандвич и се разтърси за друг.

— Не по-добра, отколкото на Кавит — каза Стен. Махони беше започнал да изтегля съкрушените имперски сили от онзи свят и Стен беше довършил делото. Беше измъкнал цивилните и почти две хиляди имперски войници. Самият Стен беше завършил като военнопленник.

Бяха му дали най-високи отличия за това постижение и той беше почетен като гениален военачалник. Стен никога не повярва, че това е вярно — смяташе Кавит за пълен провал, а собствените си усилия за не повече от ограничаване на щетите в най-добрия случай.

Поне този път нямаше много имперски цивилни освен служителите на посолството.

— Да — съгласи се Алекс, макар и никога да не беше гледал така сурово на Кавит, както Стен.

— Имам няколко идеи — продължи Стен, — но засега главната ми се изплъзва.

— Не е чудно — каза Килгър. — Остава ни час до пукването на зората. Може би е най-добре да дремнем малко.

Стен се прозя, изведнъж усети как му се доспива.

— Добра идея. Накарай да ни събудят след два часа.

На вратата се почука.

— Ще изгоня…

— Влез — каза Стен.

Вратата се отвори. Трима гурки стояха на прага. Стен внезапно помръкна. Въпреки ранния час и тримата бяха облечени сякаш за парад.

Той потисна едно стенание. Гурките бяха джемедар Лалбахадур Тапа, и новоповишените хавилдари Читаханг Лимбу и Макараджи Гурунг.

Последният път, когато тримата се бяха изправили пред него, беше на Първичен свят. Тогава му бяха предложили те и още двадесет и четирима гурки да му служат, нарушавайки вековната традиция непалските воини да служат само на Императора, предложение, което очевидно не се беше понравило на величеството.

Гурките отдадоха чест. Стен им отвърна и им каза да застанат свободно.

— Съжаляваме, че ви безпокоим в този час — поде Лалбахадур официално. — Но това е единственото време, когато сме свободни. Бихме искали да го говорим насаме, ако е възможно.

Стен кимна и Алекс набързо изгълта сандвича, прокара го със стрег и изчезна. Стен им предложи да седнат. Те предпочетоха да останат прави.

— Имаме един-два въпроса за бъдещето, на които не можем да си отговорим — продължи Лалбахадур. — Може би е напълно излишно, разбира се, защото тези зли пернати създания, които летят насам, ще ни разкъсат на малки парченца и ще ни захвърлят на бунището, за да бъдем разкъсани от приятелите им чакали. Не е ли така?

— Без всякакво съмнение — съгласи се Стен. И четиримата се усмихнаха — или поне оголиха зъбите си.

— Но ако се изтеглим от този скапан куп, какво ще бъде следващото ни назначение?

— Предполагам, че ще се върнете при Императора. Поне докато не изтече срокът на службата ви. — Стен се зачуди на този неуместен въпрос, като се питаше защо ли гурките му губят времето, но вътрешният му глас му напомни, че тези войници често използват заобиколни средства, за да засегнат важни за момента теми.

— Не мисля така — каза Лалбахадур твърдо. — Със сигурност трябва да се консултираме с нашия крал на Земята и с висшестоящите си офицери в охраната. Но не мисля така. Ние, непалците, се оттеглихме от имперска служба, когато Императорът беше убит, и отказахме да служим на онези злодеи, които наричаха себе си Таен съвет, и на другите негодяи, и се върнахме едва при завръщането на Императора.

— Стара история, джемедар. А аз съм много изморен.

— Ще бъда кратък. Смятаме, че сме сгрешили, като сме се върнали. Онзи Император, на когото се съгласихме да служим, не е като последния, на когото служат сега хората ми. Смятам, че не той се е преродил, а Ракшаса, демон, който носи неговото лице.

— Дядото на дядо ми — добави Макараджи Гурунг, и с това допълнително усложни въпроса — би казал, че сега неговият аспект е на Бхайрава Страшния, който може да се почита само в пияно състояние.

— Колкото и да ми се иска да си говоря с вас, приятели — каза Стен, докато изтощението го преборваше, — може ли да пристъпим към същината?

— Много добре — съгласи се Лалбахадур. — Ако не нарушаваме договора си, а дори тогава бих се замислил дали да не го сторя, бихме искали да ви служим завинаги, сър. И отново не говоря само за нас тримата, но и за другите двадесет и четирима.

Чудесно — реши Стен. Това щеше допълнително да обтегне отношенията му с Вечния император.

— Благодаря ви. Поласкан съм. И ще взема предложението ви предвид. Но — и не го казвам просто така — се съмнявам, че ще имам нужда от телохранители.

— Грешите, сър. Но ще разберете това по-късно. Много ви благодаря, че ни оказахте тази чест.

Гурките отдадоха чест и излязоха, като оставиха Стен да се чуди за какво, по дяволите, беше всичко това.

Все едно. Беше твърде уморен. А все още трябваше да измисли как да се измъкне от този проклет куп.

 

 

— База… Тук е „Малко ухо“ три-четири Браво — избуча комуникационната линия с глас, който беше внимателно подбран никога да не показва напрежение, стрес или страх.

— Има много неприятелски единици на екрана, насочват се към вас. Приблизително време на пристигане — две астрономически единици, около двадесет И-часа. Основен курс и орбита на корабите…

Сигналът от постовия кораб заглъхна.

Офицерите в комуникационната зала на новия флагмански кораб на Мейсън, „Калигула“, осъзнаха, че четири Браво няма да излъчи пак.

 

 

— Адмирал Мейсън — каза Стен. — Изчакайте заповедите.

— Да, сър.

— Трябва да излетите от Джохи с цялата флота. Заемете нападателна формация — каквато изберете — на около една астрономическа единица от планетата.

— Да, сър. Не споря, но предполагам, сте наясно, че корабите ми са поне осем пъти по-малко от техните.

— По-скоро дванадесет, ако оценката ми е вярна. Но това няма значение. Няма, повтарям, няма да влизате в бой с флотата. Ще нападате само кораби на богазите и суздалите, които се опитват да разрушат строя ви. Вие трябва всячески да се опитате да опазите целостта на това, което ще наречем наша флота. Ясно ли е?

— Да. Значи искате да опитате с блъф?

— Точно така. Смятайте се свободен да правите всякакви лъжливи маневри, стига те да не нарушават заповедите ми.

— Какво ви кара да мислите, че ще успея да ги подведа, или поне да привлека вниманието им? Едва ли ще повярват, че имам някакво тайно оръжие или че желая да се самоубия.

— Ако бяхте суздал или богази и бяхте видели направеното от Лангсдорф, не бихте ли си помислили, че имперските сили са способни на всичко? Стига да е глупаво?

Мейсън се замисли.

— Заслужава си.

Без да каже нещо повече, той натисна бутона на таблото и затвори връзката.

Стен наистина се надяваше Мейсън да оцелее след това. Майната й на тъмната алея и побоя. Стен щеше да изпотъпче Мейсън на паважа посред бял ден — в земите около замъка Аръндел.

 

 

— Добре, войници. Съберете се — гласът на Стен отекна в огромния хангар за тактически кораби на „Виктори“.

Всички пилоти на тактически кораби, както и пилотите от две други ескадрили от „Бенингтън“ присъстваха на този брифинг.

— Ще приключим бързо. Можете да уведомите екипажите си. Ето какво става. Неприятелската флота идва с пълна пара. Не можем да ги спрем. Това, което ще се опитаме да направим, е да ги затрудним, за да могат страхливите цивилни и умниците да се изметат. Вие, момчета, ще го направите заради мен и ще оправдаете тези скапани бели шалчета и заплатите си, които се приспадат от моите данъци.

Пилотите се засмяха и се отпуснаха. Всеки от тях знаеше рекордните постижения на Стен като пилот и боен командир на тактически кораб.

— Адмирал Мейсън ще вземе тежките ни кораби, оцелели от разбитата флота. Той ще се престори на глупак и ще убеди приятелите ни, че смята да ги атакува. Ще им се наложи поне да оформят някакъв вид защитна формация между бойните кораби и нашите буканиери. После ще дойде вашият ред.

Стен изведнъж стана сериозен.

— Командири… водачи на ескадрили… нападайте в какъвто искате строй. Вашите цели са транспортните кораби. Само транспортните кораби. Разбийте ги. Ако ги свалите високо над планетата, недейте да чакате да паднат. Ако са в атмосферата, уверете се, че няма да успеят да се приземят. Ако изстрелят спасителни капсули, преди да сте унищожили кораба майка, унищожете капсулите. Ако сте в атмосферата и сте близо до земята и видите вражески войски — поразете ги. Това включва богази, суздали, торки и джохианци. Стреляйте и с двете картечници. Ако корабите ви имат противопехотни бомби, използвайте ги. Това е пряка заповед. Този път искам голямо клане. И всеки пилот, който реши да се прави на звезда или влезе в необосновани битки, ще бъде лично свален от мен. И запомнете — всеки войник, допуснат да се приземи на Джохи, е войник, който ще направи всичко по силите си, за да убие имперски гвардеец. Това е всичко, свободни сте.

 

 

Стен започваше да се уморява да повтаря:

— Това е пряка заповед.

Но искаше да се увери, че никой от капитаните и пилотите му няма да страда от заблуждението, че тази битка е нещо различно от последен отчаян опит за оцеляване.

Беше виждал преди години, векове, геологични епохи, какво се случва, когато едната от страните се опитва да се бие по цивилизован начин — и не само беше видял първата под негово командване част избита, но и лично беше погребал твърде много тела, за да се разколебае в желанието си да убива кръвожадните обитатели на Алтайския куп.

 

 

Адмиралите на суздалите и богазите проанализираха ситуацията, докато флотите им наближаваха Джохи. Изглежда, нямаше имперски части в атмосферата или в непосредствена близост до планетата.

Всъщност единствените бойни кораби в системата бяха тези на малката имперска флота далеч от Джохи, която беше застанала на орбита между две от луните.

Първи въпрос: можеше ли тази флота да бъде пренебрегната? Не. Ако имперските кораби атакуваха, можеха да всеят объркване и разруха сред транспортните кораби. Втори въпрос: трябваше ли приземяването да бъде отложено, докато флотата не бъде разрушена? Отново не — заплахата не беше толкова значителна.

Освен това, както един политически просветен богази беше изтъкнал:

— Наша конфедерация не много сплотена. Торки, джохианци, суздали, богази. Рано или късно започнат се държат нормално и да си забиват нож в гръб. Най-добър вариант: овладяваме Джохи. Убиваме имперски войници. Разрушаваме имперски кораби. С Джохи като база всякакви промени в съюзите са лесни.

Главните бойни кораби на суздалите и богазите се отдалечиха от Джохи към флотата на Мейсън, оформиха защитен периметър и зачакаха.

Транспортните кораби се устремиха към земята, защитени от тънкия екран на разрушителите.

Първата вълна от имперски тактически кораби ги посрещна, преди да навлязат в атмосферата на Джохи.

 

 

Ханелоре Ла Сиотат беше невероятен пилот, както обичаше да казва. Всички бяха съгласни с това, включително и другите пилоти в ескадрилата й. Не толкова невероятна, колкото си мислеше, и определено не толкова възхитителна като тях, но все пак невероятна.

Беше сложила шлем, който контролираше вторичните оръжия, и го беше свързала с управлението. Твърдеше, че й помага да вижда на екрана не само какво прави нейният тактически кораб, но и кой враг да избере по-напред.

Транспортните кораби се очертаха ясно на екрана. От двете му страни потекоха разузнавателни данни, индикаторите се преместиха, бяха разчетени, дешифрирани и Ла Сиотат ги видя, но не им обърна внимание.

— Приближава се… приближава се… разстояние… разстояние… — мърмореше офицерът, отговорен за оръжията й. — Изчакай…

Корабът порасна на екрана.

— Избери по-нисък клас ракети — нареди Ла Сиотат и офицерът смени избора от дългообхватните „Кали“ на „Гоблин“, които имаха среден обхват.

— Разстояние… разстояние… разстояние…

— Изчакай…

Ла Сиотат се смяташе за невероятно добър пилот — но тя си имаше и своя тайна: не беше особено добър стрелец. Затова никога не стреляше, преди изстрелът да е сигурен, и предпочиташе да се приближи максимално.

— Изчакай… мамка му!

Сензорите на транспортния кораб сигурно бяха засекли идващия тактически кораб, тъй като той изхвърли аварийно капсулите с войските — продълговати тръбоподобни контейнери, които се разсипаха в атмосферата на Джохи.

— Транспортният…

— Все още е на мушка.

— Изстреляй една! Няма нужда от допълнителни!

Тя сложи оръжейния шлем на главата си, не обърна внимание на образа на проблясващата ракета, която се забиваше в транспортния кораб, който напразно се опитваше да се измъкне, ръцете и краката й натискаха панелите за управление и обърнаха тактическия кораб — смъртоносен сокол, който се спускаше, докато птиците се разбягваха.

— Разстояние… разстояние…

— „Гоблини“… множествено изстрелване, разделяне на по една цел… включено.

— Включено! Разстояние… разстояние…

— Автоматично настройване… Огън!

Тактическият кораб носеше осем ракетомета за „Гоблини“, всеки от които съдържаше по три ракети. Ракетометите прогърмяха… тактическият кораб се разтресе, докато десет ядрени ракети изфучаха навън.

Деветнадесет спасителни капсули бяха поразени и от останките се посипаха горящи и умиращи войници, войници, които замахваха напразно с ръце, докато гравитацията ги придърпваше към далечната земя.

Внезапно за Ла Сиотат тези цели престанаха да бъдат просто неодушевени симулации върху бойния екран и се превърнаха в същества — чиято смърт беше дошла бързо вследствие на взрива, или ужасно, докато дробовете им замръзваха в смразяващата атмосфера, или благодатно, докато изпадаха в безсъзнание.

И заради близкото попадение Ла Сиотат видя смъртта им от доста близо. Стомахът й се разбунтува. Тя повърна върху контролните панели.

Обърна се още веднъж, за да порази двадесетата и последна капсула.

 

 

Стен наблюдаваше клането от бойния екран в контролната зала на посолството, като съзнанието му отказваше да преведе какво означаваха внезапно появяващите се и изчезващи точки светлина. Можеше да се изкачи до някой от прозорците горе и да погледне голямата битка над планините около Рурик оттам. Но това би било дори по-лошо.

Около него последните служители на посолството събираха документите и оборудването, което можеха да изнесат от планетата.

Навън, в двора, бушуваха огромни огньове, в които останалата част от записите се унищожаваха.

Стен беше донякъде изненадан, че нямаше паника или неприятности. Килгър му беше обяснил: беше заел рота от гвардията за охрана на посолството, беше казал на гурките и Бор да вземат оръжията си и да помогнат при евакуацията.

— И вече, шефе, сме по-добре, отколкото при Кавит. — На Кавит Алекс организираше евакуацията на гражданите и се беше заклел да не го прави никога отново. — Какво ще правим с посолството? Ще го взривим? Или ще оставим капани?

— Не и по двата въпроса. Може да изпратят друг посланик в близките години. Защо да му вгорчаваме живота?

Погледът на Килгър беше студен като лед.

На кого му пукаше какво ще се случи със следващия режим или следващия глупак, който приемеше имперска заплата?

Но той не каза нищо.

 

 

— Имате ли прогноза за кацанията, генерале? — попита Стен.

— Несигурна — отговори Сарсфийлд. — Изглежда, са дошли с около двадесет дивизии. Да кажем пет за първата вълна, пет за втората, същото за третата и останалите в резерв. Това е моя догадка, защото така бих постъпил аз. Но никоя от прогнозите на разузнаването не я е опровергала, затова ще я приема.

— Продължавайте.

— Точно в момента ще кажа — и това са доста сигурни данни, — че са успели да свалят не повече от осем на земята. Останалите или са били загубени при кацането, или са все още в орбита, след като инвазията е била отменена.

Стен изпита съжаление, въпреки че загиналите бяха врагове. Първа гвардейска дивизия, в пълен състав, наброяваше около осемнадесет хиляди същества.

Да предположим, че — и екран на имперското разузнаване показваше, че това е сравнително точно — дивизиите на суздалите и богазите имат същата бройка.

Триста и шейсет хиляди същества са били изпратени, но само осем дивизии бяха стигнали — нашествениците бяха понесли над петдесет процента загуби, преди да започне истинската битка.

— Разбира се — продължи Сарсфийлд, — данните не са пълни. Единици от всички части на противника почти сигурно са стигнали на земята. Но останките от отделенията и тъй нататък няма защо да се броят.

Сарсфийлд беше истински гвардеец, помисли си Стен. Не изглеждаше разтревожен, че сто и петдесет хиляди врагове в момента бяха на Джохи, подсилени с каквото милицията на торките можеше да предложи — вероятно около сто хиляди същества, и в добавка половин милион от джохианската армия. Седемстотин и петдесет хиляди срещу осемнайсет хиляди.

— Благодарен съм, че все още не са спуснали тежки бронетранспортьори или артилерия — добави Сарсфийлд.

Няма да им трябва, уверен беше Стен. Даул и джохианците имаха повече от достатъчно.

Сега, зачуди се той, колко ли време ще им е нужно, за да се прегрупират и да нападнат града?

Знаеше и този отговор. Не повече от три И-дни.

Имперските загуби бяха малки. Само пет тактически кораба бяха разрушени. Но тези пет бяха незаменими.

 

 

Стен, Сарсфийлд и Мейсън говореха по троен канал и се опитваха да решат какво да предприемат.

Това, което трябваше да се случи, беше следното. Имперските служители да се качат на корабите си и да изчезнат в дълбокия космос, а после право към дома.

Но имаше два малки проблема: флотите на суздалите и богазите около Джохи и пристигащата армия на съюзниците.

Почти десетина прилепа бяха изпратени из небето, преди Килгър да потвърди със сигурност, че Алтайската конфедерация идва.

Стен имаше две предимства. Първо, корабите на Мейсън извън Джохи — които бяха достатъчна заплаха, за да разтревожат флотите на суздалите и богазите. Второ, имаше въздушно превъзходство в атмосферата, или поне достатъчно единици, за да се бори за това пространство.

Тежките кораби на суздалите и богазите едва ли щяха да висят в космоса и да изстрелват тежките си ракети по имперските сили извън Рурик. Никой от новосформирания съюз, включително и двете извънземни раси, не биха определили като славна победа разрушаването на старата столица на купа. Това би било твърде Пирова победа, дори за тези същества.

Нито пък флотата, освен като последно средство, щеше да жертва маневреността си, за да се спусне и да размаже тази оси — тактическите кораби, — оси, които можеха с предсмъртното си жило да свалят доста от тях, а никой не би жертвал боен кораб или крайцер просто така.

От друга страна, напредващата армия на Даул постепенно щеше да осигури противовъздушно прикритие, което да изгони имперските кораби от въздуха, така че това беше само временно забавяне.

Внезапно откри още две обнадеждаващи неща. Първо, имаше тренирани, дисциплинирани войски — Първа гвардия, — които бяха свежи и не бяха участвали скоро в битка. Второ, осъзна той, ако успееше да разкара имперските граждани от Рурик, щеше да има само частично преследване.

Самото изритване на Империята от Алтайския куп щеше да се смята за достатъчна победа.

Поне така щяха да мислят представителите на Алтайския куп.

Той слушаше мълчаливо, докато Мейсън и Сарсфийлд разглеждаха и отхвърляха различни възможности, като се опитваха да намерят пролука в клещите, в които бяха хванати.

Една идея го осени. Той я обмисли за малко. Заслужаваше си да се обсъди. Вероятно нямаше да проработи. До дори и да не станеше, ситуацията не можеше да стане по-зле. Можеше ли?

— Господин Килгър — обърна се той официално към Алекс, който стоеше извън обсега на екрана. Мейсън и Сарсфийлд подскочиха изненадано — те не знаеха, че Килгър е там. — Имаме ли код, който не е достатъчно сигурен? Не пълен боклук, но нещо, което ще могат да разбият, поне частично, без много труд.

Алекс сви рамене и повика отговорника за кодовете към посолството. Мейсън понечи да каже нещо, но Сарсфийлд му даде знак да замълчи. Пет минути по-късно Килгър представи избор от три кода, които отговорникът смяташе, че са неефективни, ако не и напълно безсмислени.

— Много добре. Защо да не… — и Стен очерта първата част на плана.

Сарсфийлд не каза нищо, тъй като първата част не включваше него или командването му. Стен видя как Мейсън се опитва да бъде сдържан, по явно му се искаше да каже, че всичко, което този скапаняк Стен може да измисли, не струва и пукната пара.

— Най-голямото ми възражение е — проговори Мейсън след малко, — че вече го изпробвахме.

— Не съвсем, адмирале — възрази Стен. — Опитахме по-простата версия на това. Играли ли сте някога на „Познай в коя ръка е камъчето“?

— Разбира се. Бил съм дете.

Стен се съмняваше, но продължи.

— Първия път, когато сте опитали, сте излъгали. После сте казали истината. После отново сте излъгали. Нарастваща нечестност. Това ще се опитаме да постигнем, освен ако някой няма по-добро предложение — или може да посочи някъде очевидната ми грешка.

И така, Блъф номер две започна.

 

 

Един разрушител се откъсна от флотата на Мейсън и се отправи в посока към имперските светове и самия Първичен свят.

След като излезе от обхвата на флотите на богазите и суздалите, започна да излъчва кодирано съобщение към флотата на Мейсън и обградения имперски пост на Рурик.

Стен изчака шест дълги часа, наблюдавайки чрез прилепите на Алекс как армията на Алтайския куп се приближава към града. Благодарение на нещо, кой знае какво, по дяволите, може би по повелята на боговете на Ото Сарла и Лараз, войските се движеха бавно. Стен го приписваше едновременно на предпазливостта, тъй като никой от тях не се беше сражавал с имперски войски преди, и на неизбежните пречки пред опитите да се координира един новосформиран съюз, особено такъв, в който всеки мразеше всеки друг.

Беше наредил на тактическите си кораби да действат като въздушна артилерия, като изстрелват ракети въздух-земя към предварително набелязани цели — кръстовища, главни пътища и подобни.

После неговият свързочен офицер Фрестън заедно със свързочния офицер на Мейсън докладваха, че е имало внезапна размяна на сигнали между флотите на суздалите и богазите, трансмисии, които бяха излъчени в рядко използван, което означаваше много сигурен, код. Други трансмисии бяха изпратени към родните светове на суздалите и богазите.

— Адмирал Мейсън?

— Да, сър. Идваме.

Изглежда рибата беше клъвнала.

Стен наистина беше използвал друга версия на стария блъф и Мейсън беше тръгнал на път, като се преструваше, че изпраща съобщения към идваща имперска флота.

Разрушителят, изпратен напред, беше излъчил съобщение с несигурния код, от чието съдържание можеше да се заключи, че идва от предния отряд на ударната имперска флота. Тази митична сила заповяда на Мейсън да напусне позицията си около Джохи — заклещените сили на планетата трябваше сами да се погрижат за себе си за известно време — и да послужи като екран за тази идваща флота.

Предаването продължи в смисъл, че Мейсън ще получи пълни инструкции по-късно, но тази специална сила е била изпратена със задачата да накаже дисидентските светове на богазите и суздалите — умишлено не се споменаваше за никакви дисиденти сред хората, — като нападне извънземните светове за назидание.

Стен беше изпипал прекалено добре измамата си — беше заложил на факта, че така би постъпил всеки от другите алтайски видове, ако беше на мястото на Империята.

Три И-часа по-късно тежките кораби на суздалите и богазите напуснаха орбита и се отправиха към родните си системи.

Стен, като се опитваше да пресметне сложните астрогационни уравнения, реши, че те сигурно ще се насочат по определена траектория към световете си. Курс, който щеше да е по-пряк от спазвания от Мейсън и определено такъв, че да не се засича с възможните пътища, които огромната имперска ударна сила най-вероятно щеше да използва за атаката си.

Аха. И цялото това хитроумие от човек, който имаше нужда от помощ за основните принципи на астрогацията, докато се учеше да лети. Нямаше да проработи, поне не за дълго. Стен се надяваше заблудата да трае достатъчно за следващата фаза и за да успее Мейсън да се измъкне на флотата на суздалите и богазите и да заеме необходимата позиция.

При всички положения едната захапка на клещите беше премахната.

Четири часа по-късно разузнавачите на Алтайската конфедерация навлязоха в покрайнините на Рурик.

 

 

Стен беше съобщил на Сарсфийлд надеждите, а не заповедите си. Не искаше Първа гвардия да смята, че ги кара да правят някакво повторение на подвига при Термопилите.

Спрете ги. Опитайте се да ги принудите да се окопаят. Накарайте ги да мислят, че ще контраатакуваме.

Сарсфийлд, също както и Стен, си даваше сметка за положението. Никой от тях не смяташе, че тази последна измама ще сработи. Трудно е, много е трудно да излъжеш някой, който държи три аса и жокер, а с двата лакътя е затиснал сляпата си карта, за да не се покаже, когато имаш четири различни цвята и само дързост.

Разузнавачите на противника продължиха необезпокоявани.

Но самообладанието им беше подложено на изпитание. Откриха изоставени барикади. Три преобърнати превозни средства. Горе високо стърчеше някаква антена. Загадъчни послания бяха написани върху паважа.

Разузнавачите продължиха с нарастваща предпазливост.

Не видяха следи от имперски войници.

Едва ли биха и могли — разузнавачите на гвардията бяха специалисти в това да остават незабелязани.

Последва доклад към конфедерацията.

Прилепите бяха зад линиите и очакваха първите тежки верижни машини и грависледове да влязат в града. Никой не обича да рискува скъпите си верижни машини и още по-скъпите си гравилихтери в теснотията на градския бой. Но алтайските сили нямаха друг избор.

Бяха в капан.

Сарсфийлд нареди артилерията да открие огън. Собствените му оръдия и ракетни установки забълваха срещу набелязаните предварително цели, които не бяха скрити от неприятелските превозни средства.

Тактическите кораби бяха изстреляни от корабите майки, приземени близо до огромният парк в задната част на посолството, където Стен беше наредил да кацнат транспортните кораби.

 

 

Невероятният пилот Ханелоре Ла Сиотат насочи тактическия си кораб нагоре, видя как оръдието на верижната машина се завърта и запрати залп от ракети от отворите в туловището на кораба си. Стреля няколко пъти с предните картечници и изчезна.

Ла Сиотат ругаеше почти непрекъснато. Мамка му. Можеше спокойно да се присъедини към скапаната пехота. Тя продължи надолу по улицата, под нивото на покривите, като търсеше друга цел.

Взводът беше унищожен и атаката спряна за миг.

Но те продължиха да прииждат.

 

 

Бронираните части на джохианската армия се придвижваха бавно и ефективно към центъра на града. Това беше добре тренирана сила на собствен терен. Верижните машини можеха да уцелят всичко, което пехотинците пропуснеха, а отстрани имаше стрелци, които пазеха танковете от нападение.

— Батарея А… огън! — и четирите имперски грависледа сякаш избухнаха. Всяка експлозия беше предизвикана в действителност от четиридесет и осем ракети, изстреляни от задната им част. Следовете се вдигнаха и се отправиха към друго място.

Ракетите бяха точно това — метателен експлозив, криле и бойна глава. Тяхната точност даваше отклонение от петдесет метра на всеки четиристотин метра. Невероятно зле. Но когато сто деветдесет и две ракети, всяка с петдесет килограма експлозив в бойната глава, едновременно паднат върху някоя област, широка сто метра, и тази област е пълна с елитни бронирани и пехотни отряди, резултатите бяха внушителни.

Джохианските пехотинци умряха до последния човек.

Няколко от верижните машини бяха ударени и обезвредени. Но повечето от тях все още бяха способни да се бият.

После два противотанкови екипа се изправиха от скривалищата си сред отломките и ракетометите им откриха огън.

Но конфедерацията продължи да приижда.

 

 

Небето беше черно и високо, а в далечината се виждаха зараждащите се буреносни облаци.

Килгър обърса потта от челото си.

— Времето ще се развали и ще загубим тактическите кораби.

Синд направи гримаса. Корабите можеха да летят във всякакво време. Но никой не си беше представял, че това може да включва да управляваш космически кораб из град в разгара на буря и да се биеш с врагове на земята, което значеше най-вече посредством визуално разпознаване, и същевременно да не прекараш доста време в разкрасяване на местната архитектура.

Или ако архитектурата беше здрава като в Рурик, да се разбиеш.

Секунди по-късно започна бурята, огромни капки дъжд се устремиха надолу.

Килгър изруга и напразно потърси укритие наоколо, а после езикът му стана два пъти по-цветист, когато градушката се изсипа върху му.

Направо чудно, помисли си той. Не само че си имаме купища врагове, но сега и времето се присъедини към тях.

 

 

Ла Сиотат стоеше до тактическия си кораб, без да обръща внимание на дъжда, който се процеждаше през отворените врати на хангара на „Виктори“. Корабът беше приземен зад посолството, а другият носач на тактически кораби, „Бенингтън“, бе съвсем наблизо.

— Сър, бих искала да се опитам — настоя тя. — Просто ще използваме сензорите на „Кали“ от предната част и с помощта на ракетата ще мога да откривам целите си.

— Не — отсече командирът на полетите. — Приземени сме. След това ще излетим от планетата. А ако не стане наистина, ще се впуснем в самоубийствена атака, вместо само да се доближаваме до тях, както искаш. Това е заповед.

 

 

— Получих доклад — каза Сарсфийлд безизразно, — че моята артилерия изстрелва възпиращи снаряди навсякъде. Приближават се, Стен.

— Кажете им да изоставят оръжията си и да се придвижат към транспортните кораби.

— Да, сър.

— Как сме с натоварването?

Сарсфийлд се консултира с един от офицерите си.

— Всички батальони са строени, освен един, който се качва сега, и Първи батальон, който е разположен на площада. И артилерийските батареи, които се отправят към корабите в момента. Предполагам — продължи Сарсфийлд, — че Първи ще трябва да си пробива път с бой, Мамка му. Поне — добави той тъжно, — те самите пожелаха да заемат тази позиция.

Както и всеки друг батальон от Първа гвардия, според Стен.

— Всички служители на посолството са се качили — заяви Стен. — Както ви е заповядано, всички кораби трябва да се издигнат, когато Първи батальон нападне врага. „Виктори“ ще остане на земята до последния възможен миг. Всеки, който успее да се измъкне от битката след издигането, се качва на него. Разпускам тази станция.

— Разбрано. Вие сте последен. Към „Виктори“ ли отивате?

— Не — отвърна Стен. — Ще бъда с Първи батальон. Стен. Край.

Сарсфийлд нямаше достатъчно време, за да изрази протеста си. Стен стана, разкърши се и посегна към бойното си облекло.

Алекс, също облечен за битка, го беше приготвил. Отправиха се към стълбите. Килгър се обърна и дръпна жица, после двамата се спуснаха към приземния етаж.

Десет секунди по-късно експлозията унищожи комуникационната уредба и конферентната зала.

— Имаш ли план? — зачуди се Килгър.

— Разбира се — отвърна Стен. — Много, много планове. Да се молим за мир. Да не бъдем убити. Да стигнем до „Виктори“, преди да излети. Да се изтеглим през нощта и да изчезнем из провинцията.

— И колко време смяташ, че ще мине, преди проклетият Император да изпрати спасителна група за човек, който не се е подчинил на заповедта му?

— Имай вяра, Алекс — каза Стен. — Рано или късно ще се научим да левитираме и ще се приберем у дома.

В двора видя Синд, Бор и гурките готови за за бой. Очакващи.

Не беше изненадан, но за малко да се разплаче.

Синд отдаде чест, по лицето й се стичаше вода.

Той й върна поздрава и малката група излетя навън през широкия булевард към Площада на Каканите, за да се присъедини към последната битка.

 

 

Флотски адмирал Мейсън се взря ядосано в екрана, който му показваше джохианската система, устремена към него. Цялата тази задача е напълно идиотска, реши той.

Първо карам скапана яхта, която онзи негодник Стен ми пробута. После си играя на „тука има, тука няма“ с група умници и извънземни. Тук и там, тук и там, всичко потъва в сенки, както казах на Стен на Първичен свят, свят, в който всичко е сиво и няма истина.

Заслужаваше да получи повече от Вечния император, помисли си ядно. И се зачуди как, след като се измъкна от тази катастрофа, да му напомни това.

Поне няма да има разжалване и военен съд, помисли си той. Следвах заповедите си дословно.

А един войник не може да сбърка, когато прави това.

— Време до напускането на Джохи… два И-часа — обяви дежурният офицер.

 

 

Алтайските войници се придвижваха уверено към Площада на Каканите. Съпротивата беше намаляла, а после изчезнала. Сега щяха да завземат двореца и да се разпръснат, за да изкоренят мръсните имперски граждани.

Последваха весели викове. Тук беше центърът, тронът. Оттук управляваше всяка власт. Сега — и всеки войник в зависимост от расата си имаше определено мнение — властелините на Алтайския куп щяха да бъдат различни.

Контраатаката започна.

Многоцевните ракетни установки бяха свалени от грависледовете и скрити зад терасите, водоливниците и дори статуите. Изстрелващите механизми бяха задействани и ракетите се устремиха право напред през площада.

Експлозиите отекнаха наоколо, а после Първи батальон контраатакува, като изблъска алтайските войници назад. Няколко секунди по-късно прокънтяха нови гърмежи. Но те не идваха от бурята или оръжията на гвардията.

Огнени езици избухнаха в мрака, докато имперските транспортни кораби се издигаха от парка и с пълна скорост поеха към космоса.

Стен проследи как изчезват зад буреносните облаци. Много добре. Много добре, помисли си той. По-добре от Кавит.

А сега да видим дали ще успеем да се спасим.

 

 

Дъждът се сипеше на талази, усилван от вятъра, а гръмотевиците трещяха сред воя на вихъра на Площада на Каканите.

Синд лежеше зад едно стълбище без да обръща внимание на локвата, в която лежеше — локва с пурпурен цвят от изтичащата кръв на гвардееца до нея.

Пушката й лежеше наблизо.

Снайперисткото оръжие не беше полезно в случая. В другия край на площада, осеян с разбити гравилихтери и верижни машини, които горяха въпреки дъжда, силите на конфедерацията се подготвяха за поредното нападение.

Беше минало време. Колко точно, тя нямаше представа.

Враговете се бяха прегрупирали и нападнаха.

Първо се бяха опитали с бронирани машини — но гвардейци с противотанкови оръжия, разположени по горните етажи на двореца, ги покосиха.

После бързите гравилихтери полетяха напред в опит да пробият изтъняващите редици на гвардейците. Бяха отблъснати.

Последваха вълни от пехотни атаки. Мъже и жени, които маршируваха гордо в стегнати редици под убийствения огън.

Те умряха, но същото се случи и с имперската гвардия.

Беше видяла Алекс да ругае и да слага импровизирана превръзка върху кървава, макар и повърхностна рана от шрапнел на крака си, преди да се отдаде отново на сражението. Ото също беше ударен. Но след като раната му беше превързана, той се върна към редиците като наблюдател за минохвъргачния екип на гвардията.

Синд се зачуди дали могат да устоят още една, две или три атаки, преди вълната да ги помете.

Не бяха имали никаква възможност да се изтеглят и да се отправят към „Виктори“, стига корабът все още да беше на мястото си.

Стен залегна до нея.

И двамата бяха мрачни. Окървавени, но поне кръвта не беше тяхна. Очите им проблясваха гневно.

— Е?

— Останали са ми два снаряда, шефе.

— Ето. — Стен й подаде още един пълнител с АМ2 снаряди.

— Бъди мелодраматичен — предложи тя. — Целуни ме.

Изражението на Стен стана озадачено, той понечи да се подчини, после се дръпна назад при звука на:

— Проклет да съм. Погледни!

Този път атаката беше комбинирана — от пехота и бронирани машини.

И начело на водещата машина се намираше…

Синд сграбчи екзотичната си пушка и се взря. Видя хубавото лице и сребърната коса.

— Той е! Искаш ли привилегията?

— Давай. Стигат ми толкова забави за днес.

Мъжът върху верижната машина беше генерал Даул. Синд предположи, че е сметнал тази атака за решаваща и е избрал да я предвожда лично.

Смело.

Смело, но глупаво, заключи Синд, докато натискаше спусъка и снарядът АМ2 разкъса гръдния кош на генерала на парчета.

— Благодаря — каза Стен.

Синд се протегна към уилигъна. Смъртта на водача им дори не беше забелязана от прииждащите войници.

Вълна след вълна те се изсипваха на площада. Синд насочи дулото към редиците им, после реши да ги изчака да се приближат.

Вдигна глава, за да види по-добре — и очите й се разшириха.

— Джамчид и Холерик — прошепна тя с глас, изпълнен с богобоязън, докато призоваваше боговете на Бор. — Сарла и Лараз.

Спускащ се над покривите, гърчещ се като голяма черна змия, идваше циклон, който поглъщаше всичко по пътя си. И зад първият фуниевиден облак… още един. Един… два… Синд преброи шест, които се извиваха напред и назад като бедра на гигантски танцьор, докато приближаваха.

Стен си спомни „да убие хиляда души за четиридесет минути… да прекара сламка през наковалня… да захвърли четири тактически кораба… на половин километър разстояние…“

Торнадата подеха отломките, докато се приближаваха. Покрив. Барака. Гравислед. Личен кораб. Паднал тактически кораб. Мъж. Завъртя ги, унищожи ги, смаза ги така, че да не могат да бъдат разпознати, а после ги използва като оръжия.

Ушите на Синд писнаха и тя преглътна.

Ревът беше по-силен от огнестрелен залп и алтайските войски замряха. Обърнаха се и видяха циклоните.

После първият вихър достигна Площада на Каканите.

Засмука войниците и оръжията им като прахосмукачка. Вдигна ги и ги захвърли встрани.

Стен се изправи. Крещеше. Никой не го чу.

Махна с ръка назад. Назад — към „Виктори“.

Второ торнадо нахлу на площада. И двата фуниевидни облака се извиваха и въртяха, сякаш не бяха сигурни накъде да продължат.

Имперските войници побягнаха пред този нов демон, срещу който никой не беше и помислял, че ще се изправи.

Но не изпаднаха в паника. Бягаха — но бавно, за да помагат на контузените и ранените. Носеха или оръжията си, или носилки.

Стен и Алекс стояха на мястото, където широкият булевард се разтваряше, булевардът, над който Стен беше преминал с „Виктори“ към посолството преди цял един живот.

Площадът се превърна във вряща черна маса, след като още едно торнадо се появи на сцената. Стените на двореца поддадоха и се огънаха към зоната от ниско налягане, създадена от циклоните, и бяха засмукани и издигнати на хиляди метри по-високо към надвисналите облаци.

После вихърът се устреми отново напред, докато вятърът виеше, право през двореца, който някога беше гордостта на Каканите, а после за кратко беше приютявал доктор Искра.

Дворецът изчезна във вихъра.

Спътниците на торнадото, родени от голямата облачна стена, се спуснаха и започнаха неумолимо да поглъщат войниците на Алтайския куп, крехката конфедерация, за която се биеха, и безсмислената суетност на двореца, който беше символ на властта в Рурик.

След тях не остана нищо освен хаос.

 

 

„Виктори“ все още не беше излетял и изчакваше.

 

 

На една астрономическа единица разстояние от Рурик Стен изпрати ясно и некодирано послание с максимална мощност директно към частния канал на Императора и до имперския кабинет:

„Всички имперски войски бяха евакуирани успешно от Рурик в добър ред. Имперските части сега се отправят направо за Първичен свят. Алтайският куп въстана открито срещу Империята.

Стен“

Прати ме на военен съд сега, помисли си той.

Побъркано копеле такова.