Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (3)

3.

Стен пристъпи на решетката за сканиране. След знака на мъжа от вътрешна сигурност сложи дланта си срещу идентификационния лъч. Решетката зажужа и Стен беше окъпан в сияещи цветове. Някъде в недрата на Аръндел се събираха редица факти: Стен се анализираше от най-съвършеното проучвателно оборудване в империята.

На първото ниво беше идентификацията. След като отпечатъкът от дланта на Стен беше двукратно проверен, биографията му се преглеждаше за възможни причини за враждебност спрямо Императора. Тази информация се сравняваше с последните досиета на корпус „Меркурий“, които се осъвременяваха на всеки двадесет и четири часа.

Второто беше органично. Организмът му се анализираше за възможни бактериални или вирусни заплахи за височайшия му работодател. От дълго време беше възможно да се направи жива бактериологична бомба.

Последното ниво беше за оръжия — от очевидните скрити оръжия до не толкова видните хирургически имплантирани експлозиви. Или, в случая на Стен, ножът в ръката му. Той знаеше, че когато скенерите го засекат, даденото му разрешение да носи такова оръжие в присъствието на Императора ще блокира всяка аларма.

Стен получи одобрение, слезе от решетката и се насочи по коридора към покоите на Императора. Чувстваше се напрегнат заради предстоящата среща с шефа си. Беше минало много време, откакто двамата се бяха виждали насаме. Нещо изключително важно трябва да се беше случило.

Но не това го притесняваше. Тревожеше го прекомерно засилената охрана — странна мисъл за човек, който някога беше оглавявал личната охрана на Императора. Тогава се беше ядосвал за всеки пропуск, поболяваше го склонността на Императора да се хвърля сред тълпите или да се изнизва за някое лично приключение.

Стен не винеше Вечния император за засилените мерки след случилото се. Но сега, след като самият той беше натрупал доста опит като представителна фигура, Стен си даваше сметка, че е опасно за всяко същество с власт да възприеме стратегията за криене в бункер. Колкото по-строга беше охраната, толкова по-сложна ставаше задачата на злодея, без съмнение. Но неимоверно затрудняваше мъжете, бдящи над безопасността на Императора.

А колкото до съществата от службата за вътрешна сигурност, от онези, които беше видял досега, Стен го бяха полазили тръпки. Защо, не беше съвсем сигурен. Колкото повече се приближаваше до Императора, толкова повече служителите на ВС го смущаваха. Всички изглеждаха… странно познати.

Когато видя високия, снажен мъж на вратата, Стен разбра. Мъжът беше близнак на Императора — както и всички мъже, които беше срещнал след влизането си в личните покои. Основната физическа отлика беше по-големият им ръст.

Той неохотно призна, че подобно действие е доста смислено. Поотделно гвардейците от ВС напомняха на Императора достатъчно, за да привлекат огъня на всеки убиец. А в група около него образуваха жив щит.

Офицерът от ВС тракна с токовете на ботушите си при приближаването на Стен.

— Очакват ви, посланик Стен — каза той със спокоен и любезен тон, който рязко контрастираше с каменното му лице. Измери го с подозрителен поглед. Сравни. Стен беше малко засегнат, когато видя подозрението да се заменя със самодоволство. Проклетникът смяташе, че може да го надвие с лекота.

— Можете да влезете — обяви офицерът.

Мускулите и рефлексите на Стен се приведоха в готовност, когато той започна собствената си игра на премерване на силите. Очите на мъжа се присвиха. Той разбираше какво става.

Стен се засмя.

— Благодаря — беше всичко, което каза. Вратата се разтвори и той влезе. Видя стреснатото изражение на мъжа, когато осъзна, че уменията му бяха преценени като доста оскъдни. Стен можеше да го пребори с лекота. Вярно, беше малко по-бавен. Беше позагубил практика. Но нямаше да представлява никакъв проблем.

 

 

Стрегът^[1] се срещна с „Черното кадифе“, помисли си да създава неприятности, после беше съблазнен от опияняващата прегръдка на коктейла. Стен усети как коремът му се изпълва с ободряваща топлина.

Вечният император му се усмихна, после напълни отново чашите с изгарящата напитка, кръстена от Бор на името на древен техен враг.

— Както казва старият ни ирландски приятел Йън Махони: „Това е само за да дадем на добрия Бог да разбере, че сме сериозни“.

Императорът гаврътна още една чашка.

Стен последва примера му. Ако шефът искаше срещата да приключи с напиване, то Стен нямаше голям избор, освен да участва — с ентусиазъм. Освен това Вечният император беше прав. Както обикновено. Стен имаше нужда да пийне.

— А сега за вечерята, която ти обещах — поде Императорът. — Докато не получите друга заповед, посланик Стен, на вас се пада задължението да се грижите чашите да са винаги пълни.

Той започна да се върти из онова чудо с ниско технологично майсторство, съчетано с високотехнологична бързина, което наричаше своя кухня.

— Трудна задача, ваше величество — отбеляза Стен. — Но ще направя всичко по силите си.

Засмя се, напълни отново чашите и ги занесе до плота. Зае обичайната си поза, сядайки на един от високите столове.

Подуши въздуха с интерес. Носеха се смесени, странно познати миризми, но с възбуждаща мистериозна нотка в тях. Вечният император можеше да дава уроци по готварство и на най-големите специалисти. Дори Мар и Сен, най-прочутите банкетни майстори, неохотно признаваха това.

Императорът обичаше да пресъздава рецептите от древната Земя.

Макар че от негова гледна точка рецептите не бяха толкова древни, помисли си Стен. Императорът беше управлявал три хиляди години.

Стен отново подуши въздуха.

— Азиатско? — пробва да отгатне. И той самият не беше лош готвач. Беше прихванал хобито, може би вдъхновен от шефа си — докато отбиваше дългите часове в мрачните военни гарнизони, където храната беше дори по-ужасна от компанията.

— Смяташ така само защото е комплексно — каза Императорът. — Макар че има известни влияния, предполагам. Но е точно обратното. Китайците са били най-добрите готвачи. Но тези приятели, от друга страна, са се съревновавали достойно. Някои хора смятат, че даже са по-добри. Аз приемам и двете възможности.

Той докосна с длан ръба на плота и хладилна лавица се плъзна навън, разкривайки множество буркани и гърнета, пълни с вкусотии. Той ги нареди по плота.

— Темата тази вечер е Индия — заяви Вечният император. — Някак си подхожда на задачата, която съм намислил за теб.

Той се усмихна. Стен беше виждал шефа си в дружелюбно настроение и преди, но никога в толкова откровено весело. Аха. Още една невъзможна мисия, значи. Стен се почувства леко раздразнен. Потенциалните трудности го интригуваха, вярно. Но не можеше да се предаде толкова лесно.

— Не че искам да ви противореча, ваше величество — каза Стен, отпивайки от стрега си. — Но се надявах на кратка отпуска.

Видя проблясък на раздразнение в изражението на началника си. Добре.

— Не прекалявай — изръмжа Вечният император. Стен беше учуден да види колко бързо раздразнението прерасна в яростен изблик. — Омръзна ми вашият негативизъм. Не можете ли да разберете? Държа всичко свързано с прътове и телени жици, и…

Гласът на Императора затихна.

Стен видя как гневът беше овладян. Проведе се сериозна борба. Императорът поклати глава и дари Стен със смутена усмивка.

— Съжалявам — каза той. — Напрежението от работата и всичко останало. Понякога ме кара да забравя кои са моите приятели. Истинските ми приятели.

Той вдигна чаша за наздравица и отпи от стрега.

— Вината беше моя, ваше величество — отвърна Стен. Инстинктите му подсказаха, че е важно да поеме вината. — Ароматът на толкова много хубава храна явно е събудил мързела ми.

На Императора това му се хареса. Той кимна отсечено в знак на съгласие и се захвана отново с работа, като се върна на темата.

— Сегашната ми тревога — рече — прилича на мястото, откъдето идва тази храна. В границите на Индия е имало повече хора с различни мнения, отколкото където и да е другаде на Земята. Доста разнородни мразещи се групи, които толкова дълго са се карали, че дори забравили какво изобщо ги е ядосвало. Взимам последните си думи обратно. Всъщност помнели изключително добре. Всеки индус или сикх би могъл да ти каже в подробности — като какъв е бил цветът на небето в дадения ден — какво злодейство е извършил прапрадядото на другия.

Той захлупи купа, пълна със зеленикава каша.

— Това е дал — отбеляза Императорът. — Вид фасул — или в нашия случай ястие от боб и грах. Умишлено е без подправки, за да балансира останалото. Прочиства вкуса на всяка хапка. Измислих го вчера. Сега само трябва да го нагреем отново.

— А за проблемното дете? — поинтересува се Стен.

— Вярно. Императорът отпи от стрега. — Можех да използвам и друг пример освен Индия. Но тяхната храна е най-вече картофи и свинско, когато са могли да си го позволят. Правели са страхотни наденици обаче. Оваляни в брашно и изпържени. Но не ми се ядяха наденици.

Стен помириса продуктите, които Императорът подреждаше по свой вкус.

— Индия ще свърши работа, сир — каза той.

— Мястото, където те изпращам, е Алтайският куп — заяви Императорът.

Стен се намръщи. Съвсем бегло познаваше купа.

— Джохианци, освен всички останали, нали? Но аз смятах, че те са сред най-добрите ни съюзници.

— Така е — каза твърдо Императорът. — И искам нещата да се запазят такива. Проблемът е, че Каканът — както се нарича човекът, който издава заповедите там — е затънал до гуша в неприятности.

Императорът вдигна шепа от накълцаното на кубчета месо. Около килограм, отбеляза си Стен.

— Това е козе — поясни Императорът. — Накарах да ми разчистят място за поле — за него и братята и сестрите му. Засадих полето със същите растения, които предшествениците му в Индия са яли — джоджен, див лук и всичко останало.

Той сложи месото в огнеупорен глинен съд.

— Каканът започва да остарява и не може да се справя както преди — продължи Императорът, като прескачаше както обикновено от една тема на друга. Само че през годините Стен беше забелязал, че всъщност няма никакво сменяне на темата: всяка от тях имаше нещо общо с другата.

— Както и да е — додаде Императорът. — Проблемите са главно по негова вина… И въпреки това не мога да си позволя да го загубя.

Стен кимна в знак на съгласие. Който и да беше този Какан, Алтайският куп беше важен съюзник. По-лошо. Беше изключително близо до Първичен свят.

— Какво го заплашва, ваше величество?

— Почти всичко и всеки — отвърна Императорът. Той започна да поръсва с подправки месото. — Малко джинджифил — каза, като отново се върна на рецептата. — Карамфил, кардамон, чили, канела… по-тежка е от другите… малко счукан чесън и, разбира се, сол и черен пипер.

Той добави мъничко кисело мляко и лимонов сок, разбърка всичко и го остави настрана. След това започна да пържи лука във фъстъчено масло.

— Има три различни вида в Алтайския куп — продължи Императорът. — Разделени са на четири групи. И всичките са негодници. На първо място, джохианците. Хора. Основната раса. Каканът е джохианец, естествено.

— Разбира се — кимна Стен. Обикновено нещата ставаха по този начин — под управлението на едноличен властник. Като се изключеха присъстващите, имаше далеч по-малко хора, отколкото други видове из Империята.

— Главният им свят е Джохи, изворът на угризенията на Какана. В центъра на купа е. Както и да е… Сега за другите злодеи в картината…

Той изсипа половината от изпържения лук върху месото и разбърка сместа. Дръпна ориза от печката. Водата беше вряла близо пет минути. Изплакна ориза, разбърка го с останалия лук и го разстла над ярешкото.

— Намазва се с малко масълце отгоре — усмихна се Императорът — и… voilà! Наричам го бомбайско бирани, но по същество е козя яхния.

Той затвори добре прилепващия капапак, сложи глинения съд във фурната и я нагласи за печене.

— Сега ще изшмекерувам — каза Императорът. — Начинът, по който биранито би трябвало да се приготви, е да се сложи на 200 градуса и да се пече един час. После да се намали на 150 и да се пече още час.

Стен запомни и тези указания заедно с останалото от рецептата.

— Но Мар и Сен, благословени да са, са измислили нова фурна. Намалява времето наполовина, а може би и повече. И не мога да усетя разлика.

— Говорехме за онези злодеи, ваше величество?

— А, вярно. Добре, имаме джохианците. Хора, както казах. Освен че са основната раса, те притежават едно от старите ми търговски разрешителни. Дадох им го може би преди петстотин години. Тогава беше мътна и кървава погранична зона. Което ме води до торките. Отново хора. Заселнически тип.

Стен не разбра какво точно казва Императорът, но схвана идеята.

— Торките са пристигнали в купа по-рано, когато Империум Екс е бил открит в района — продължи Императорът. — Миньори. Корабни превозвачи. Склададжии. Проститутки и жигола. От този род. Само че, когато се е изчерпал Империум Екс, са останали вместо да продължат към някое друго находище.

Империум Екс беше единственият елемент, който можеше да екранира частицата Антиматерия две. АМ2 беше горивото, върху което беше изградена Империята. И се намираше под строгия контрол на Вечния император. Дотолкова, че когато Тайният съвет го беше убил, всички доставки на АМ2 бяха спрели. Шест години Съветът беше търсил безуспешно източника му. Междувременно Империята беше започнала да се разпада — състояние, за чието обръщане работеше в момента Стен. Макар понякога да имаше съмнения, че нещата ще се нормализират, докато е жив.

— Разбира се, торките протестирали, когато джохианците се появили. Тези търговци авантюристи понабили няколко души и им показали моето разрешително — и с това се приключило. Минало известно време и джохианците започнали да се разпадат по малко. Превърнали се в отделни светове — градове-държави. Бащата на сегашния Какан върнал нещата в нормалното им русло преди около триста години.

Стен не отбеляза нищо. Това беше погранично правосъдие. Той самият беше използвал някои от тези стари нрави, за да се противопостави на Тайния съвет.

— Ами останалите два вида? Местните за купа, предполагам?

— Точно така. Едните са суздали, а другите богази. Не знам много за тях. Вероятно имат същите болезнени проблеми като всички други същества. Очевидно, когато торките са пристигнали, те едва изпълзявали от собствените си светове и тъкмо се били открили един друг. Не било нужно да се стига до големи сблъсъци. Звездните двигатели успяват да всеят страхопочитание у всяко туземно същество.

Стен си представи какъв трябва да е бил шокът. Тъкмо си успял да се изкачиш по технологичната стълба от каменната епоха към космоса. Оглеждаш се към очакващите те звезди и се чувстваш доста удовлетворен от себе си. Намираш се на върха на историята си, нали така? Никой преди това не е постигал нещо подобно.

И после, бам! Чуждоземци, в този случай хора — се показват със засуканите си играчки, плюс оръжия, всяко от които може да те направи на решето. И освен всичко друго — чудо на чудесата — те могат да прескачат от една звезда към следващата, от система на система. Дори да обхождат галактиките с лекота. АМ2 двигателят. Най-великото изобретение в историята.

За първи път Стен си представи какво ли е станало, когато императорът се е появил на сцената преди много столетия с АМ2 под мишница. Това гориво е можело да разклати всяка съществуваща цивилизация, да я постави на колене, за да се моли за просветление.

Вечният император се чудеше за някаква полузабравена съставка.

— Кориандър — измърмори той. — Това е тайната.

Стри няколко листенца в купата с нарязана краставица и кисело мляко.

Да, помисли си Стен. АМ2 и тайната на вечния живот… Сигурно наистина е било запомнящо се.

 

 

Беше невероятна вечеря. Незабравима. Както обикновено.

Имаше купи с храна навсякъде по масата. Дал и студено ястие от краставици. Три вида каши: зелено манго, бенгалска и люта. Малки чинийки с изключително люти сосове и малки червени чушчици. И прясно изпечен плосък хляб — чапати, както го нарече Императорът. И разбира се, бомбайското бирани. Ароматна пара се носеше от глинения съд.

— Нахвърляй се — каза Императорът.

Стен се нахвърли на храната.

Дълги минути те просто ядяха, като се наслаждаваха на всяка хапка и я поливаха с това, което Императорът се кълнеше, че е тайландска бира.

Когато гладната смърт вече не представляваше заплаха, Императорът набоде парче козе месо на вилицата си и го вдигна пред очите си, за да го огледа.

— Та за стария ми приятел, Какана — поде той. Поднесе мръвката към устата си и я сдъвка. — Той е тиранин от най-отявлените. И няма да го отричам. Бедата с тираните е, че никога не можеш да губиш контрол. Невъзможно е да повдигнеш капака, за да освободиш парата. Ако го направиш, враговете ти ще сметнат това за знак на слабост. И ще затънеш в неприятности. Пък и не можеш да си позволиш да бъдеш немарлив. Или слабоумен. Каканът, страхувам се, става немарлив. Може дори да става слабоумен, доколкото ми е известно. Със сигурност ползва всички възможни животоподдържащи системи, с които разполагат наоколо. Непрекъснато прочистване на кръвта и органите, хормонални имплантанти и всякакви подобни неща. С малко късмет ще поживее достатъчно дълго, за да реша какво да се случи по-нататък. Точно в момента съм прекалено зает да мисля по въпроса.

Стен кимна. Дори не можеше да си представи колко зает трябва да е Императорът. Стен не беше посветен в голямата картина. Но от неговите задачи — дипломатически местни мисии — и от кръга от знаещи приятели беше получил смътна представа.

Империята се сриваше, когато Императорът се завърна. Цели региони бяха останали без АМ2 доста дълго време. Когато евтината енергия изчезна, индустрията се парализира. Избухнаха бунтове. Съществата бяха принудени да се запасяват по всякакви начини.

Вечният император правеше всичко по силите си да запушва течовете, където ги имаше. Изоставяше някои области напълно. Внедряваше свои хора, които да въдворят икономически и военен контрол. И привлече много нови лица сред съюзниците си. Същества, с които нямаше връзки в миналото. Същества, задаващи въпроси. Уплашени същества, които гледаха мизерстващите си народи и се вардеха от непрекъснатите заговори и преврати.

— Дадох на Какана доста повече гориво, отколкото заслужава — каза Императорът. — Но той го прахосва. Използва го, за да строи грандиозни паметници за себе си, вместо да нахрани поданиците си. На тях започва да им писва. Преди време го предупредих, че това му поведение няма да доведе до нищо добро. Преди около година мандатът на нашия посланик в Алтайския куп приключи и той се оттегли. Това е нещо обичайно. Необичайното е, че все още не съм назовал заместника му.

Това прозвуча като доста тежка нападка срещу Какана, помисли си Стен.

— Учуден съм, че не се е осъзнал — отбеляза.

— Аз също. Както казах, той е стар. Пленник на навиците си. Но ако той поддаде, всички Тома Неверни сред съюзниците ми ще се уплашат. Ще искат още АМ2. Което ще прати по дяволите икономиката.

Стен разбра. Всички пари бяха свързани с основния енергиен източник в Империята. Произвеждащ ли повече, ще предизвикаш инфлация на парите. Произвеждаш ли по-малко, се получава дефлация. Тук имаше двойна неприятност: тъй като е налице по-малко енергия, по-малко стоки щяха да се появяват на пазара. Така че всички пари щяха да се изстрелят нагоре, което би довело до още по-голяма оскъдица. Черни пазари. И накрая, непокорно население.

Императорът ходеше до тънък лед.

— Кой е вероятният наследник на Какана? — попита Стен.

Императорът въздъхна.

— Никой. Няма живи роднини, И освен това е микромениджър. Решава всеки детайл — от това колко вода трябва да има в главния басейн на двореца до цените на гравитакситата. Той възпира и потиска всяка инициатива. Като капиталист Каканът не е съвсем зле. Като изпълнителен директор е пълна нула.

Императорът отпи от бирата.

— В момента е доста отчаян обаче. Моли ме за някакъв знак за подкрепа. Да покаже на хората, че аз съм на негова страна. Заедно с АМ2, разбира се.

— И вие искате аз да съм тази подкрепа? — попита Стен.

— Точно така. Направи голямо представление за него. Ти си един от главните ми герои. Имаш медали. Отличия. Победи. На бойното поле и в залите на дипломатите, и прочие. Ще накарам медийните ми екипи да раздухат нещата. Не че ще трябва особено усилие.

Той се вгледа в Стен. Но вместо да се усмихне, придоби умислено изражение. Стен реши, че не иска да знае върху какво разсъждава началникът му.

Императорът се сепна и се ухили.

— Вземи когото пожелаеш — твоите приятели Бор, някакви елитни части, обичайния ти екип от експерти, както решиш. Но се увери, че всички блестят. И за да направим това истинско запомнящо се представление, държа да вземеш личния ми кораб. „Виктори“.

Предложението накара Стен да се усмихне.

Императорът се засмя.

— Реших, че ще ти хареса.

„Виктори“ беше синоним на кораб мечта. Нов клас тежковъоръжен брониран тактически кораб, носител на тактически изтребители, построен специално според исканията на Императора. Истински царствен. За да се впечатлят туземците, казваше той. Всичко в него беше свръхлуксозно, от частните каюти за екипажа до личния апартамент на Императора.

— Е, това наричам аз чудесна длъжностна характеристика — каза Стен, като вдигна наздравица за началника си. — Така. Ако искате целувки и прегръдки за Какана на публични места, какво да бъде отношението ми, когато сме сами?

— Студена любезност — отговори Императорът. — Ледена резервираност. Внушаващо страх поведение. Искам да вижда моите очи в твоите. Кажи му, че съм обещал да изпратя нов посланик веднага. Обаче… Също така искам развитие по въпроса кой ще го наследи, когато умре. По такъв начин ще мога да започна лични преговори с този човек. Провери дали не е възможно да направим живота в Алтайския куп по-приятен — и стабилен, когато старото момче опъне петалата.

Стен кимна. Стана му ясно, че Императорът ще иска и неговото мнение по въпроса, кой трябва да бъде бъдещият наследник.

— Още нещо — додаде Императорът. — Кажи му, че е в личния ми списък с поканени. В късия списък. Ще очаквам посещение в рамките на една година.

— Това ще му хареса — кимна Стен. — Повече пропаганда за хората у дома.

— Да, така ще е — потвърди Императорът. — Но няма да му хареса това, което имам да му казвам. Насаме.

И той набоде последното парче месо. Откъсна го от вилицата с острите си бели зъби.

Стен изобщо не съчувстваше на Какана. Той изглеждаше — по думите на Килгър — като „истински негодник“.