Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (32)

32.

Пойндекс огледа доклада отново. Не беше се променил, откакто го чете за последен път. Не беше се променил, откакто го беше прочел преди три минути. Ако не идваше от надежден — доколкото един шпионин изобщо вярваше на своите източници — оперативен агент, щеше да реши, че или някой се опитва да го излъже, или пък, че докладът е отпреди години, от времето на Тайния съвет.

Пойндекс отдавна си беше обещал, още на Земята, че ще бъде „послушен“, че ще спре да разпраща агенти и да се опитва да разбере какво „наистина“ става. Разбира се, не успя да го направи. Никой, който веднъж е стъпвал в света на сенките, не можеше отново да повярва, че истината се вижда под лъчите на прожекторите.

Според доклада, някой влагаше големи суми пари в Култа към Императора. Също както Кес от Тайния съвет беше правил преди години. И този някой не беше лесен за намиране „анонимен благодетел“. Кредитите идваха от много места и всеки от тях можеше да се проследи донякъде, после дирята изчезваше безследно.

Пойндекс машинално пусна още едно търсене за култа, за да открие дали не се случва нещо интересно.

След няколко минути получи отговор.

Случваха се много неща. Високопоставени членове на култа, за които автоматично бяха открити досиета по времето, когато Пойндекс оглавяваше корпус „Меркурий“, реализираха мечтите си. Те бяха повишавани — често пъти през главите на шефовете си — доста бързо.

Космите по врата на Пойндекс настръхнаха. Пръстите му удариха по клавишите и той се измъкна от търсачката. От челото му се лееше пот.

Замисли се, после лицето му се изкриви.

Вероятно беше параноичен. Но изпита същото чувство за дълбока опасност, когато бомбата беше извадена от Императора.

Беше благодарен, че е програмирал компютъра си да работи с превключватели. Търсенето например би могло да бъде проследено от достатъчно добър експерт. Но следата щеше да води до отворен терминал в библиотека на далечен свят.

Култът към Императора се беше активизирал…

Той плъзна настрани скрито капаче на клавиатурата и натисна две метални лостчета едно към друго, което задейства програма за отмяна и му коства един нокът.

Имаше само едно същество, което можеше да разиграва толкова много членове на култа като кукли на конци и което също така разполагаше с достатъчно стерилни канали, за да налива пари…

Компютърът му се прочисти и презаписа програмите си, както диктуваха стандартните военни процедури. После отново беше почистен… и отново презаписан.

Самият Вечен император…

Компютърът на Пойндекс изщрака и третата, последна програма беше добавена, програма, която изключваше всички действия, извършени от Пойндекс през последната И-седмица.

Но какво би могъл да спечели Императорът от култа към Вечния император?

Пойндекс се почувства малко по-спокоен.

Да не би да искаше да се превърне в бог, по дяволите?

Скова го студ отвъд нулата по Келвин и Пойндекс разбра, че никога отново няма да бъде спокоен, че винаги ще се озърта през рамо, след като знаеше това, за което вярваше, че е истина.

 

 

Господин Еку, почетният дипломат на вселената, се наклони, почти се завъртя безконтролно, и си пожела расата му да се научи да оценява безспорно ободряващите облаги от простащината и вулгарността.

Под него се простираше арктическа пустош.

Сиви морета се разбиваха в самотна скала, извисяваща се вдясно от него. Вляво плаваше огромен айсберг. Беше яркосин на фона на оловното море — единственият първичен цвят докъдето стигаше погледът. Болезнено самотен цвят.

Еку не искаше да търси сравнения за този свят, но откри, че има целия чар на християнския ад, след като огньовете са угаснали.

Върху ледена грамада ниско под него някаква точка се премести. Еку се съсредоточи върху точката и тя се превърна в огромно, затлъстяло водно същество, същество, чиято подкожна мас, зъби и кожа го правеха пригодно за този леден ад. Вероятно то смяташе, че времето е приятно и пролетно.

Изглеждаше странно, че съществото върху ледения куб прилича на примитивен рибояд, а всъщност беше сред може би най-добрите философи. Или поети.

Внезапен повей го блъсна и Еку почти загуби контрол още веднъж. Дългата му три метра опашка плесна във въздуха, докато се опитваше да го стабилизира. Големите му бели крила се извиха, за да пренастроят подемните области по посока на повея — мъничките червени крилца се опитваха да компенсират малките неточности.

Беше твърде стар и достолепен, за да се занимава с тези глупости — да лети сам през полярна буря сякаш беше младеж, който току-що е открил как да лети.

Освен това смяташе всичко свързано с този самостоятелен проект за евтина мелодрама, от тези, които децата и глупаците обичаха. С ясно означени герои и злодеи — едно същество срещу армиите на злото и пр.

В добавка господин Еку вярваше, и се страхуваше от това си убеждение, че той е единственото същество, което несъмнено е наясно с великото зло, злото, което можеше да запрати всичко в небитието. Това, продължаваше мисълта му, е абсурдно, и той се гордееше, че е научил, че в този свят рядко има истина и почти никога светлина. Всичко беше в сиви нюанси. Трябваше да се изследва и тълкува много предпазливо.

Може би Рюкор имаше служители, които да причакат и да упоят госта Манаби, след което да го заведат в тайна стая, където да прекара живота си, бърборейки за Вечния император.

Може би затова беше изпратил и този материал предварително, материал, който усърдно беше скрил с екзотичния код, използван в дните на трибунала, пред който членовете на Тайния съвет бяха изправени, за да отговарят за престъпленията си.

Господин Еку се опита да събере мислите си, но това се оказа също толкова безуспешно, както и опитите му да се успокои. Реши, че едничката причина умът му да е толкова недисциплиниран е, че е наистина ужасен. Страхът беше чувство, което винаги пречеше на логичния анализ.

Не че беше ирационално да го изпитва.

Господин Еку беше служил на Вечния император много пъти и дори беше убедил своята раса да пренебрегне дълбоко вкорененото си желание за неутралитет, за да подкрепи скришно Империята по време на Таанските войни. Но той не страдаше от никакви илюзии относно евентуалните действия на Императора, ако последният разбереше за вижданията, мислите и мисията на господин Еку.

Това беше и една от причините да изчезне от своя свят, без да каже на никого за целта и намеренията си. Пристигането му в родния свят на Рюкор беше извършено с един от корабите на свободно търгуващите Романи. Още една връзка, родена от дните на трибунала и създадена от човека, който искаше всеки да може да лети: Стен.

Стен беше привлякъл Еку да участва в трибунала с малък подарък: самоделен холографски дисплей на „въздушен цирк“ от древната Земя, където прикованите към земята хора рискуваха живота си, карайки движени от бензинови двигатели въздухоплани с двойни крила, на които всеки уважаващ себе си археоептерикс би погледнал с презрение.

Когато видя модела, господин Еку се беше възхитил:

— Наистина ли са правили такива неща?… Никога до този момент не съм се замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.

— Всички същества са готови да рискуват — беше казал Стен — за малко свобода.

Чудеше се как се справя човекът с малката си задача в Алтайския куп. Надяваше се, че е добре, но предполагаше, особено като се имаше предвид последното информационно затъмнение за областта, че ситуацията, която тъй или иначе беше неприятна, се влошава.

Запита се дали ако Рюкор сметне налудничавата му теория за вярна, ще въвлекат Стен. Как? Като какъв, запита се той. И за да направи какво?

Да не би да започваш да постъпваш както хората — всеки път, когато има привидно неразрешим проблем, решението е да плеснат с ръце и да прехвърлят властта на рицаря в бляскава броня, който в крайна сметка се оказва тиранин?

Тъкмо това беше създало сегашната ситуация.

Това, поправи се господин Еку, и АМ2.

АМ2. Ето го препъникамъка. Без АМ2 всичко в Империята — нейните успехи и престъпления, — щеше да бъде загубено.

И АМ2 щеше да попречи за намирането на истинско решение на този проблем, завърши мрачно Еку.

Хоризонтът се изчисти и той видя остров. Беше студен и неприветлив като всичко оставало в този свят. Назъбени скалисти игли се издигаха от каменистите плитчини. Пуст — но деликатните му сензорни мустачки му подсказваха, че долу има живот.

После очите му потвърдиха казаното от други сетива, когато видя движение на един от каменистите „плажове“ на острова. Още същества като това, което му беше помахало, се бяха излегнали върху обливаните от ледени вълни скални издатъци сякаш бяха хора, печащи се под лъчите на тропическо слънце.

Чу гърлен рев да се извисява над воя на вятъра, когато едно от тези същества се изправи в цял ръст на задните си перки и изкряка приветствено. Рюкор… трябваше да е тя.

Съществото направи няколко тромави крачки по земята, гмурна се и се превърна в плъзгаща се грация сред разбиващата се вълна, после изчезна.

Сега, помисли си с раздразнение господин Еку, как да изтълкувам поведението й? Дали да я последвам под водата сякаш съм трифибия^[1]?

После черната скала се премести настрани и зейна вход към широк тунел в средата на една от скалите на острова. Около нея и отгоре й, на върха на скалата, проблясваха антени.

Еку се спусна надолу, като инстинктивно сви крилцата си, въпреки че тунелът беше достатъчно голям, за да пропусне и товарен звездолет.

Това беше домът на Рюкор и нейният офис.

 

 

Йън Махони често сравняваше на шега Рюкор с морж. Но в действителност приликите бяха само физически, и то донякъде — видът на Рюкор също обитаваше водна среда, благодарение на еволюцията и предпочитанията си. Физическата прилика не беше толкова голяма — Рюкор беше значително по-едра от най-големият земен Odobenus, с дължина на тялото пет метра и тежест повече от два тона.

Нейният вид обаче беше известен със своя интелект, особено в областите, изискващи интуитивен анализ и способността да се вадят екстраполативни заключения от определени данни. Следователно бяха и поети. Философи. Проектанти на градове и светове. И, както в случая с Рюкор, психолози.

Когато се пенсионира, тя беше психологът с най-висок ранг на имперска служба. Освен това беше използвана тайно от Йън Махони — тогава началник на корпус „Меркурий“ и секция „Богомолка“ — като специалист в оценяването на мисленето на шпионите, саботьорите, убийците и предателите. Имперски и неприятелски.

Стен я убеди да напусне убежището и уединението си, когато събра трибунала. На нея, както и на всички останали, привлечени към начинанието, което тогава изглеждаше като победа, й бяха предложени всевъзможни облаги. Но след завръщането на Императора тя осъзна защо се бе оттеглила: предстоеше й да изпише томове върху поведенческите мотиви при хората и другите видове, а само тя беше способна да ги обясни.

Пък и Рюкор имаше определени резерви спрямо използването на уменията й от някой друг, за да убеди анализирания индивид или култура да се държи по-определен начин.

Сега искаха от нея да използва талантите си още веднъж. Но за далеч по-мащабна цел — този път от Еку.

— Много е необичайно, знам — извини се Рюкор. — Накарах да построят тази зала, за да се виждам със сухоземните си приятели и клиенти. А също и като лична шега, тъй като прекарах годините си в служба на Империята или във вана със солена вода, или в гравиколичка.

Господин Еку помръдна деликатните си мустачки, като любезно показа, че му е приятно — неговият вид нямаше нужда от допълнително подсилване на егото заради факта, че са умни.

Тази зала беше подходящо отмъщение. Беше широка пещера с високи тавани, чийто вход над водата беше прикрит с прозрачна стена. Еку предположи, че тази стена е подвижна и се вдига и спуска с приливите и отливите. Когато погледнеше към морето, му се струваше, че няма нищо между разбиващите се вълни и наблюдателя, освен тези покрити с пяна скали, които оформяха частично уединена лагуна. Звуците на вятъра и морето се записваха, а силата им се контролираше от смесително табло. Входът към пещерата беше през водата под стената за Рюкор и себеподобните й и през солидно построени коридори за сухоземните създания.

Еку се рееше над изкуствения шелф, който Рюкор беше поставила за сухоземните си посетители. Той също беше свързан с приливите и отливите и щеше да се издига и пада, за да е винаги на няколко сантиметра над малките вълнички в пещерата.

Шелфът беше отрупан с всякакви удобства и устройства — от четци, комуникационни устройства до компютри. Над тази конферентна зала се намираха апартаментите и трапезариите.

До личните покои на Рюкор и до работния й кабинет се стигаше през подводни тунели. Оборудването, което психоложката използваше в изследванията си, беше или непромокаемо, или запечатано.

— Не съм добре запозната с… етикецията — призна тя, — камо ли с нуждите от забавление на въздушните същества. Вие дали…

— Кацаме? — мустачките на Еку потръпнаха още веднъж и след миг на леко неудобство лицето на Рюкор се набръчка и смехът й отекна в залата, докато активираната акустична система не го приглуши. — Не — отвърна той. — Расата ми се приземява, но рядко. И то за специфични цели.

Той не обясни. Рюкор не попита.

— Мога ли да ви предложа нещо за освежаване? Тъй като Манаби не са сред най-известната раса в Империята, ми беше трудно да разбера какво предпочитате за консумация. Но открих, че следното под формата на спрей се смята за приятно. Въпреки че тези микроорганизми не са съвсем същите на нашия свят, успяхме да синтезираме сместа.

Перките й се протегнаха и докоснаха плаващия панел до нея. Екранът отгоре изписа химическа формула. Еку я огледа. Отново се „засмя“.

— Източникът ти е бил прав, Рюкор. Харесваме органичен компот. Но той ни пречи да летим и ставаме „раздразнителни като гущерчета“, както се изразява нашият общ приятел Килгър. Може би по-късно. Може би след като приключим разговора си, ще се чувствам по-малко глупак, по-малко разтревожен и по-способен да релаксирам. А може и да искаш да ме успокоиш с тази формула, тъй като се боя, че основните ми неврологични реакции стават непредсказуеми.

— Манаби — каза Рюкор направо. — Не се побъркват.

— Може да съм първият.

Пещерата беше спокойна, като се изключат неясните звуци на вятъра и морето. Рюкор остана неподвижна за няколко мига.

— Не — заяви тя твърдо. — Ти не си луд. Прегледах материала ти. Анализирах го едновременно интелектуално и електронно. След това позволих на най-доверения си помощник — той е в действителност един от синовете на сестра ми и може да му се вярва, тъй като корупцията на Империята не ни вълнува, а и досега никой не се е опитал да ни поквари, предлагайки ни права за риболов на Земята.

Тя се засмя и Еку си отдъхна.

— Първо обаче — каза тя — нека да ти благодаря за този пакет, който ми изпрати. Това е първата истинска книга от древната Земя, която притежавам. Имам въпрос: томът първоначално беше ли непромокаем?

— Накарах да го направят такъв.

— Да, предположих. Представих си как този примитивен човек, писал в най-тъмната от тъмните епохи, е стоял и се е взирал в ужасните времена. В онези дни не е имало друго, освен знахари и вещери, както мисля, че са се казвали хората, които са правели магии и са забърквали злотворни течности в казани, седнали край огромните племенни огньове, за да плашат реалните и измислените чудовища от мрака. И така, този беден човек е решил, че някой ден ще има правила за психологията. Че ще стане наука. Само че как я наричаше той? Психоистория? Забележителна самонадеяност. Аз самата намирам тази мечта за пленителна. Макар да съм наясно, че ако не можем да решим проблема за n-те тела в астрономията, тера-кубичните-тера-положителните тела, които съставляват интелигентния живот, няма никога да могат да бъдат подложени на измерване. Трябва да кажа обаче, че намерих героя на този писател, Селдън, за доста отблъскващ. Твърде много ми напомняше за някои от моите наставници в детството, проповядващи лъжливи истини, извратени предразсъдъци и самомнение. Но аз се отклоних. Виждам защо си ми направил този подарък, обаче как този литературен, провалил се опит да се открие ред в подчинената на ентропията вселена и също толкова погълнатата от ентропията система е свързан с данните, които ми изпрати? Един въпрос: как избрахте какво да включите в този материал — като подбирахте само данни, които да подкрепят теорията ви?

— Не — отвърна Еку. — Опитах се да дам най-пълно възможно описание, според способностите си.

— Вашият опит в дипломацията показва, че знаете кога да бъдете честен — каза Рюкор. — Позволих си да редуцирам суровите данни до символна логика.

Още веднъж тя докосна таблото и няколко екрана светнаха. Еку, въпреки че не използваше символни представяния в своето изкуство, познаваше тази дисциплина.

Беше необходим повече от час така редуцираните данни да преминат през екрана.

Тъй като бяха неразбираеми за повечето хора, може би щяха да им изглеждат по-малко депресиращи. Но не и за двете опитни същества в пещерата. Най-накрая и последният екран угасна.

— Моята редукция е приблизително правилна, нали? — попита Рюкор.

— Не приблизително. Напълно — крилете на господин Еку увиснаха. Ситуацията беше наистина толкова зле, колкото смяташе.

— Да обобщим това с думи — продължи Рюкор, студено, клинично. — Очевидно е, че Империята среща огромни трудности. Не е причина за голямо безпокойство обаче, тъй като това не е първият, нито дори петдесетият път, когато Империята се е изправяла пред катастрофа. Обаче вие предполагате, че този политически, икономически и социален упадък е предизвикан от самата Империя. По-точно от действията, които Вечният император е предприел след… завръщането си.

Господин Еку отбеляза:

— Затова и се страхувах, че ставам некомпетентен в разсъжденията си.

— Никак дори. След като ви уверих, че сте напълно нормален, сега ще приемете ли освежително питие? Защото идва моят ред да поразсъждавам и да добавя малко интересни детайли. Получих ги, след като вашият пакет пристигна.

— Благодаря ви, ще си взема.

— В контейнера вдясно от вас. Активира се, да, с тази голяма ръчка.

Влагата изсъска във въздуха. Господин Еку почувства приповдигнатост и изведнъж си спомни за времето, някога на Земята, когато беше видял обикновени птици да си играят сред водните пръски.

Рюкор си взе парченце от нещо, което приличаше на сушен торф.

— Рибя кожа — обясни тя. — Окачена над най-високите океански пръски и изсушена от вятъра. Това е най-близкото до наркотик, което моята понякога простовата раса е създала. Макар че изследванията продължават. Но да се върнем на темата. Забелязах, че сте включили в данните кризата, която нашият млад кръстоносец, Стен, се опитва да разреши. Алтайският куп. Той поддържа побъркан човек, както ви е известно. Доктор Искра. Знаете ли, че Искра е бил държан години наред в изгнание с благословията на Императора? За да контролира предния владетел. Освен това открих, че Стен има преки заповеди от Императора да задържи Искра на власт, независимо от цената.

Тялото На Еку подскочи сякаш докоснато от повей на вятъра.

— Откъде черпите информацията си? — попита той.

— Не мога да ви кажа. Моят колега остава в системата и следователно е в опасност.

Рюкор спря и перките на опашката й се стовариха върху водната повърхност.

— Колко странно — зачуди се тя. — Да се чуя да казвам, че животът на приятел е в опасност, защото е близо до нашия уважаван владетел и защото е казал истината.

— Аз самият се почувствах в потенциална опасност — призна си Еку.

Рюкор не отговори, но продължи с тезата си.

— Втори факт. Не си спомням кога се сблъсках с него. Но ви уверявам, че беше при съвсем законно проучване. Както казах, не си спомням обстоятелствата, но се зачудих колко точно печели Императорът — пряко, в парично изражение — от управлението си. Или простото владеене на властта е достатъчна компенсация? Затова проведох малко разследване. По очевидни причини бях много внимателна в задоволяването на любопитството си. Но открих, че Вечният император наистина разполага с големи капитали, вложени в различни области на политиката, която провежда, а тя освен всичко друго обещава и добра възвръщаемост. Инвестициите са направени посредством много подставени лица, така че никога да не могат да се проследят до Императора, Не сметнах подобно действие нито за морално, нито за аморално. Тези инвестиции, както научих после, бяха използвани по времето на кризата, за да стабилизират икономиката… както и неговата политика. Което значи, че печалбите от тях биха се оценили като неморални от повечето същества. Мисля, че се наричат мръснишки капитал.

— Мръсен.

— Да не би спреят да… О. Да. Мръсен би било правилно. Преди няколко дни много внимателно проверих няколко от тези фондове. Личното богатство на Императора се умножава с чудовищни темпове, секунда след секунда. В тези времена, които повечето биха определили като икономическа депресия, собственият ни владетел печели от бедността на собствената си Империя.

— Това е безумно — възкликна Еку, а обичайната му невъзмутимост се стопи.

— За пръв път съм съгласна с използването на думата, макар че от клинична гледна точка то е безсмислено. Между другото — малко подкрепа за това, което казахте. Наблюдавали ли сте Вечния император при появяванията му в публичното пространство? Все по-рядко и по-рядко, разбира се, а и когато го прави, ъглите са благоприятни и далечни. Но ако се вгледате отблизо как очите му се местят, като на бито земно куче, което очаква следващия бой — или пък на някой, който затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в това, което някога се наричаше маниакално-депресивна психоза.

На господин Еку отново му се прииска ругатните да заемаха подобаващо място в речника на неговата раса. Рюкор казваше, че Империята се управлява от безумец, а тази мисъл беше чудовищно невъобразима. И все пак съзнанието му му нашепна колко много пъти беше общувал с луди владетели и бе изпитвал неясна, безлична симпатия към бедните същества, които те тиранизираха.

— Още едно парче от мозайката — продължи Рюкор. — Императорът е наредил многократно увеличаване на военните разработки. Кайренес например фалираха след края на Таанските войни. Военното корабостроителство не беше вече нужно, а техният покровител, Суламора, беше мъртъв. Тогава, и досега не мога да разбера как стана това, Кайренес изведнъж забогатяха с АМ2 по време на завръщането на Императора. Спомнете си, че физическото завръщане на Императора беше с кораб от централната система Дюзабъл. Много добре, по някакъв начин Императорът е бил подпомогнат и съществата от Дюзабъл са били възнаградени. Така се действа в политиката. Така че да забравим за първоначалното златно теле и яйцето му, или каквото и да е било онова същество. Но просперитетът им продължи. През последната И-година научих, че почти сто нови договора са били дадени на корабостроителниците на Кайренес. Никоя от тези поръчки не е била обявена на открит търг. В тези времена, когато цари мир, защо е необходимо да се строят бойни кораби? Има предостатъчно останали от войните. Всъщност, гробищата за кораби са пълни с напълно здрави корпуси.

— Възможно ли е — предположи Еку, като умишлено прие ролята на адвокат на дявола — това Императорът да нарича популярни мерки?

— Възможно е. Но не ми харесва да използвам неразумна предпоставка, от която да изхождам. Това е предразсъдък на науката ми, разбира се. Но ето и още една част от мозайката. Една моя колега — всъщност тя беше сред малкото хора, които се опитах да науча да мислят логично — получи интересна задача. Тя е експерт в психологията на военното набиране. Подготви кампания, строго секретна, за Таанските светове.

— Какво?

— Да. Нашите бивши врагове сега са още по-зле от Империята. Нищо не се прави, за да се подобри състоянието на икономиката им, между другото. Но набиращите офицери обикалят тези светове и записват доброволци.

— Това е зло — каза Еку. — Но от историята е известно, че военните дават парите си най-вече там, където бедността е най-голяма.

— Правилно. Но ако си спомняте, Императорът беше решил в края на войната, че старите бойни мечти, които таанците наричаха своя убийствена и самоубийствена „култура“, трябва да бъдат заличени. А днес тези имперски офицери провеждат кампания, която се основава на идеята, че е време воините таанци да се издигнат и да се пречистят. Да докажат, че все още имат силата на предците си, въпреки че тези предци са се сражавали за погрешна кауза. Сега е дошъл техният ред да защитават Империята и тъй нататък.

Еку се издигна високо нагоре, близо до тавана на пещерата, докато обмисляше чутото.

— Възможно е за профан в икономическата област да изглежда, че можеш да излезеш от депресията, като закупуваш ненужно оръжие — отбеляза той. — Но не наемаш моряци или войници. Те просто са твърде скъпи и размирни по време на мир. Съществуването на ръба на мизерията и опашките за социални помощи са по-икономични, ако може да се мисли толкова коравосърдечно. Защо да се търсят войници, ако няма враг?

— Може би Императорът вижда враг — каза Рюкор тихо. — Помислете за природата на кралете — добави тя почти шепнешком. — Помислете в какво се превръщат.

— Но Императорът е вечен — възрази Еку, а обичайното му спокойствие се пропука. — Това никога не се е случвало преди.

— Така е. Нещо се е променило. Но това не е моя грижа. — Тя отново натисна панела. — Изкусително е, а и много лесно за всяко поколение да вещае Армагедон. Но компютрите не стават сприхави и раздразнителни. Аз правя прогнози. Предвиждания. Ще стигнем и дотам, по-късно, след като и двамата си починем, за да сме сигурни, че няма да допуснем грешки. Но ето ги заключенията: Империята доказва накрая, че не е някакво генетично изключение. Като всички империи преди нея и тя следва курс на закостеняване, корумпиране, разложение и сега е обречена на разруха. Не от някакъв исторически процес или от външен враг. А заради едно същество: Вечния император.

Същата беше и присъдата на Еку.

— Предполагам — каза Рюкор, след като помълча и помисли известно време, — че сте дошли тук за повече от потвърждение на вече известното на здравия ви разум. Вие сте твърде рационално същество, за да пропътувате толкова далечно разстояние, да поемете голям риск за вашата раса и личност просто за да поискате допълнително уверение.

— Да — отвърна Еку. И внезапно мисълта изникна в него: Ето го тук, майстора на дипломацията. Консултант. Експертен съветник. Сивата власт на петстотин владетели и същество, което беше предлагало съвети на самия Вечен император, при това привеждани в изпълнение. И ето го тук, дошъл да иска съвет от Рюкор сякаш беше емоционално нестабилен младок.

Той разбра защо Рюкор наистина беше толкова високо ценена.

— Искате да знаете — каза тя — какво трябва да направим, за да предотвратим разрухата.

— Да — потвърди още веднъж Еку.

— Нямам представа. Обмисляла съм и продължавам да обмислям, но нямам отговор. Все пак ще ви предложа една мисъл, тъй като всичко друго, което казах, е адски мрачно. Помислете върху следното. Какво би се случило, ако Императорът не се беше завърнал? Искам да кажа, не се беше завърнал изобщо, а не да се завърне по-късно.

— Щяхме да попаднем в хаос — заяви Еку. — И да деградираме до варварство.

— Съгласна съм. Но за подобно развитие щеше да има само една причина — загубата на АМ2, нали така? Присъствието или отсъствието на Императора не е достатъчно важен фактор, за да срути всичко.

— Да — каза Еку предпазливо. — Съгласен съм с това.

— Благодаря ви. Сега, не е ли вярно, че всяка раса, всяка култура е имала своите тъмни епохи? Понякога са били много, нали?

Господин Еку кимна.

— И винаги световете са се възстановявали от тях?

— Не мога да кажа винаги — вметна господин Еку. — Някои раси може да са преминали напълно към варварство и ние да не сме ги срещнали. Или да са деградирали до пълна анархия и да са се заличили.

— Махнете думата „винаги“ тогава — продължи Рюкор. — Но е вярно по принцип. Не е ли също така вярно, че след като упадъкът на дивачеството бъде отхвърлен, следващата стъпка е възраждане.

— Да. И бихте ме обнадеждили, само че това не се отнася до Империята. Нейното присъствие е твърде значимо, твърде древно и твърде всеобхватно.

— Не и ако АМ2 се махне от уравнението.

— Но Императорът е единственото същество, което знае къде АМ2 съществува в суров вид или как се синтезира.

— Господин Еку — възрази Рюкор меко. — Вие сте твърде образован и интелигентен, за да си позволите твърдението, че само един откривател може да създаде определено изобретение. Че само един художник може да сътвори определена картина. Или че само един философ е способен да възпроизведе социална система.

Господин Еку каза:

— Отново ме обнадеждихте. Но страхувам се, не вярвам, че можем да започнем проект „Манхатън“ за издирване на АМ2 и да го доведем до успешен край. Тайният съвет се опита достатъчно усърдно.

— Тайният съвет беше, тук отново трябва да използвам семантично натоварена дума, зъл. По-неутрално определение би било ориентиран към себе си. Но ще използвам зъл. Злото, като обратното на доброто — в категориален смисъл, — е по дефиниция късогледо, обслужващо себе си, мързеливо и нечестно. Затова и търсенето на Тайния съвет е било ограничено и обречено на провал.

— Рюкор, как можете да оставате такъв оптимист след толкова много опит? — зачуди се Еку. — Виждал съм злото да триумфира поне толкова пъти, колкото и доброто.

— Както Килгър би казал на онзи диалект, който нарича разбираем език: чисто съзнание, чисто тяло. Избери си. Сега — продължи тя, като се измъкна от водата и се качи на гравиколичката — ще се качим ли горе, където ни очакват моята храна и вашият спрей? Няма нужда да се притесняваме тази вечер. Дори ентропията се движи с отмерена, бавна крачка.

Еку полетя над количката, докато се изкачваха нагоре, по-дълбоко в недрата на пещерата, като продължаваше да обмисля основния проблем. Осъзна, че някак и двамата бяха приели факта, че Императорът трябва да бъде премахнат или поне обезвреден. Като се изключеше въпросът с АМ2, следващият въпрос беше кой ще се наеме с тази нелека задача?

Едно име мина през ума му за втори път.

Мъжът, който искаше всички да летят.

Стен.