Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (22)

22.

— Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам — каза Императорът. — Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.

Старата жена се засмя, докато отговаряше:

— Наш дълг — (кикот) — е да ви служим, ваше — (кикот) — превъзходителство. В крайна сметка не е ли това — (кикот) — същността на култа към Вечния император?

— И все пак. Вие запазихте… спомена за мен… в трудни времена.

— Как би могло — (кикот) — някое време да бъде трудно? — отвърна Зоран. — Когато вие сте — (кикот) — винаги с нас?

Императорът не отговори. Остави мълчанието да се стеле, мрачно като стаята, в която беше накарал да въведат старата жена. Беше искал да създаде определена атмосфера за задачата си. Мрачна царственост. Но адското кискане на Зоран продължаваше да разсейва мрачното усещане. Вбесяваше го.

Което не беше добър начин за започване на отношенията. Тя беше толкова стара. Над сто и петдесет годишна, но с добре оформеното тяло на млада жена под оранжевите си роби. Като върховна жрица (избрана) на култа, тя трябваше да бъде — или поне той очакваше да е така — побъркана. Това се беше потвърдило от постоянното кискане, докато не осъзна, че то е нейното средство да подведе питащия. А и очите й блестяха с повече интелигентност, отколкото удоволствие от възвишеното му присъствие.

— Вярно ли е — поинтересува се той накрая, — че вашата… хм, организация вярва, че съм бог?

— Представител на — (кикот) — Свещените сфери е по-добро описание на нашите вярвания, ваше величество — отвърна Зоран.

— Значи… не се прекланяте пред мен като пред бог.

— „Прекланям“ е толкова — (кикот) — неподходяща дума, ваше — (кикот) превъзходителство. Ние не принасяме в жертва — (кикот) — угоени агнета или — (кикот) — първородните си деца. Но ние — (кикот) — ви почитаме.

— Като бог?

— Като вечно — (кикот) — създание.

— По дяволите, жено! Аз бог ли съм, или не?

Кискането спря. Зоран си пое дълбоко дъх. Императорът я плашеше. Не очакваше сияние да обкръжава възвишеното му присъствие, когато влезе в стаята. Всъщност тя очакваше обикновен на вид човек. Какъвто той и беше — макар че изглеждаше дори по-добре и беше по-висок, отколкото се виждаше в предаванията.

Това, което я потискаше — освен мрака в стаята, който тя съобрази, че беше създаден за нея, — бяха очите на Императора. Никога не поглеждаха право към нея, а се местеха от страна на страна. Безкрайно. Беше почти… патологично. Тази мисъл я притесняваше още повече.

— Прости ми раздразнението — каза Императорът. — Неприятните държавни проблеми ми се отразяват.

Той се наклони към нея с най-чаровната си усмивка. Зоран забеляза обаче, че очите му не се спряха.

— Ще простите ли грубостта ми?

— О, ваше величество — заяви Зоран разпалено, — аз трябва да ви моля за прошка. Аз съм просто глупава старица. И вие сте толкова търпелив с мен.

Вечният император изхъмка. Така беше по-добре. Забеляза, че и кискането е спряло. Още по-добре.

— Сега може би ще ми обясниш цялата тази божествена ситуация?

— О, разбира се, сир. Ако съм звучала загадъчно, това е само по навик. Има толкова много различни нива на съществата. Думата „бог“ няма същия смисъл за всяко същество.

— Това е вярно — потвърди Императорът. Той се гордееше, че е познавач на мистичните учения.

— В човешките идеи обаче — продължи Зоран, — предполагам, че бог е точно описание на свещената ви личност.

Императорът се засмя.

— Представете си. Аз — бог.

— О, но ние си го представяме през цялото време — каза Зоран. — Всъщност всички членове на култа към Вечния император са длъжни да си представят това два пъти на ден. В молитвите си. Към вас.

— Колко интересно — отбеляза Императорът, очите му се присвиха в усмивка… но продължаваха да се местят, местят. Напред и назад. Напред и назад. — Всъщност това е един от най-интересните разговори, които съм водил напоследък.

— Толкова се радвам, че мога да ви развеселя ваше величество — каза Зоран.

— Кажи ми, колко същества в действителност вярват в, ха-ха, мен?

— Хиляди по хиляди, ваше величество. Може би дори милиони.

— Милиони, ммм?

— Точният им брой не може да се посочи лесно в момента. Но мога да кажа, че нашите членове достигнаха рекордна бройка по време на… хм, отсъствието ви. Станаха дори още повече точно преди завръщането ви. За известно време.

Устните на Императора се свиха.

— Искате да кажете, че са намалели?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че трябва да ви го кажа. Но можеше да се очаква. Съществата са толкова слаби. А и свикнаха с това, че се завърнахте.

— Толкова скоро? — изсъска Императорът.

— Такава е природата на съществата, ваше величество. А и хазната ни не е каквато беше.

Императорът знаеше за финансирането на сектата в миналото. То беше идвало тайно от страна на Кес, единствения интелигентен член от Съвета на петимата. Зоран нямаше представа за истинската цел на Кес. Императорът възнамеряваше да остави нещата така.

— Какво ще ни струва, за да увеличим ентусиазма сред вашето паство?

— Много малко, ваше величество. Казвам на всички потенциални дарители, че членовете на култа са най-отдадените в Империята. Те са обикновени същества, които живеят пълен, продуктивен живот всеки ден. В свободното си време заменят костюмите си с роби и разпространяват посланието за вашата слава пред всеки, който желае да го чуе.

— С други думи, няма посредници, през които да минават даренията — заключи Императорът.

— Деветдесет процента от всеки дарен кредит отиват за каузата. Само десет процента се харчат за администрация, транспортиране, поща и подобни неща.

— Забележително — възхити се Императорът. И наистина го мислеше, Беше накарал агентите си да проведат щателно разследване на култа и те бяха потвърдили данните.

Той измъкна фиш от бюрото си и го подаде на Зоран.

— Накарах хората ми да направят малко… проучване. Ще откриеш резултатите тук. Направили са разбивка — регион по регион — на цялата ми Империя. Нещо като профил на най-… да кажем, най-ценящите ме поданици.

Зоран откри, че ръцете й треперят, докато поемаше фиша. Тя бързо прикри това.

— Как бихме могли някога да ви се отблагодарим, ваше величество?

— О, това е нищо. Просто малка подкрепа за добрата ви работа… По въпроса за финансирането. Между нас не трябва да съществува никаква връзка, разбирате ли?

— Да, ваше величество. Би било… неуместно.

— Точно така. Ще ви потърсят в скоро време. Ще ви бъде направено голямо дарение. Използвайте го добре. Ще има и още, по-късно. Когато има нужда от тях.

— Да, ваше величество.

— Радвам се, че се разбрахме — каза Вечният император.

Зоран не се радваше особено. Това беше доказателство, реши тя, че невинаги е разумно да се молиш за нещо толкова усилено. Защото съществуваше голяма опасност молитвите ти да получат отговор.

А сега тя не смееше да го откаже.