Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (43)

43.

— Сбогом, брегове на Сицилия, сбогом, потоци и долини, няма шотландски воин, който да не тъгува за вас^[1] — изтананика Алекс по памет, като се замисли сериозно да удари едно силно питие, когато флотата излезе изцяло от Алтайския куп.

Той преглеждаше безцелно различните предавания, излъчвани от Имперските светове, които лежаха пред тях. Стен се беше свлякъл в командния стол — но никой не го накара да се премести. И двамата все още носеха мръсните си, разпокъсани бойци униформи.

Мостикът беше почти безмълвен — вероятно защото все още никой не вярваше, че им се е разминало.

— Спорт — каза Килгър, докато прослушваше поредното предаване. — Не знам що за същество си мисли, че ще се сдобие със слава, ако рита малка топка от една линия до друга. Напомня ми — обърна се той към Фрестън, който седеше близо до конзолата — за времето, когато се опитваха да ме накарат да играя джентълменски спорт, наречен крикет. Първо реших, че е безумно да…

Устата му се затвори.

Никой не си спомняше какво точно гласеше предаването. Но беше много недвусмислено:

Разжалван… Някога герой от Таанската война… Генерал-губернатор… Върховно наказание… Йън Махони… Името да бъде изтрито от всички записи и паметници… предателски…

Стен се беше изправил на крака. Лицето му беше смъртнобледо.

— Това беше прекалено — прошепна той.

Килгър понечи да каже нещо, после се отказа. Преглътна.

Чу неразборията и гласа на дежурния офицер зад себе си:

— Гледай си екраните, господине. Какво е това съобщение, което дойде току-що?

— Ами… съжалявам… кодирано е.

— Виждам, че е кодирано — сопна се дежурният офицер. — За кого е? От кого?

— Сър… Мисля, че е от Първичен свят. И… е предназначено за „Калигула“, сър… Мисля…

— Недей да мислиш, момче. Провери!

— Сър, нямаме този код. Не е сред вписаните.

Стен прогони шока и гнева от убийството на Махони.

— Какъв е сигналът?

— Не знаем, сър. От Първичен свят до „Калигула“, сър.

— Чух това. Свържете ме с Мейсън.

— Да, сър.

— „Калигула“, тук е „Виктори“, край.

— Тук „Калигула“, край.

— Говори „Виктори“, какво е съобщението, което получихте току-що?

— Изчакайте малко… сигналът е кодиран.

— Как, по дяволите — зачуди се Килгър, а косъмчетата на тила му се изправиха, — те имат кода, а ние не?

— Сър! „Калигула“ прекъсна връзката.

— Възстановете я.

— „Калигула“, тук е „Виктори“ край. Получавате ли това предаване?

— Сър, „Калигула“ излъчва.

— Продължавай.

— Не към нас, сър. Към прикриващите го разрушители. Кратка трансмисия. Не успях да я запиша.

Стен се опитваше да разбере какво, по дяволите, става. После забеляза екрана, на който се виждаше формацията на цялата флота.

„Калигула“ беше напуснал строя заедно с четири разрушителя, които обикновено прикриваха бойния кораб. Беше задал нов курс…

— Накъде се насочва „Калигула“?

— Почакайте за секунда… сър. Изглежда, поема в посока почти обратна на тази на флотата. Връща се — предполагам — право към Джохи.

Чу се изненадан шепот.

— Тишина на мостика.

Стен се насили да мисли. Какво, мамка му, ставаше? Осъзна, че го е казал на глас.

— Сър? — обади се Фрестън. — Мисля, че имам идея.

— Лъч светлина. Говори!

— Ами… сър, преди да ме зачислят към вас, бях свързочен офицер на „Чърчил“. И на капитана му беше даден личен код, когато пое командването. Имаше още едно копие в корабния сейф, което трябваше да бъде дадено на заместника му.

— Продължавай. Но защо „Калигула“ — тоест Мейсън — има код, с който ние не разполагаме? Ние сме флагманският кораб.

— Да, сър, но ние не носим планеторазрушител.

Разбира се. Империята не обичаше дори да признава, че притежава оръжия, способни да взривят планета. Но беше така. Планеторазрушителите никога не бяха използвани — дори по време на Таанската война.

За Императора не беше въпрос на морал. Геноцидът е лоша политика, казваше той. Такова беше виждането на Императора. Очевидно, мрачно заключи Стен, Вечният император беше променил възгледите си. Може и никога да не е било въпрос на морал за Императора, но за Стен беше.

— Отговаря ли „Калигула“? — попита Стен.

— Не, сър.

— Командире, имате ли тактически кораби, готови за полет?

— Разбира се.

— Искам един. С най-добрия пилот на „Виктори“. Заредете го с „Кали“. Потегляме, щом стигна хангара.

Килгър се изправи на крака, за да тръгне с него.

— Алекс! Искам да останеш тук, на мостика. Ще излъчвам от тактическия кораб, но искам връзката да се осъществи през „Виктори“.

— Нямаш нужда от мен за това, шефе.

— И искам синтезирано копие, което да съвпада при анализа.

— Ясно. Схванах. Бягай, момко.

И Стен се затича към хангара на „Виктори“.

 

 

Тактическият кораб излетя от дясната страна на „Виктори“ и веднага след като се откъсна, ускори с пълна АМ2 тяга.

— Колко до прехващането?

Ла Сиотат нямаше нужда да поглежда към екрана.

— Петдесет и три… петдесет и една минута, сър.

— Добре. — Стен седна на мястото на оръжейния офицер и нагласи шлема на главата си.

— Ето какво ще правим. „Калигула“ се е насочил към Джохи. Ще използва планеторазрушител.

Ла Сиотат, която се гордееше със самообладанието си, не можа да запази невъзмутимото си изражение.

— Но какво… да не би адмирал Мейсън да въстава… или…

— Няма нужда да знаете, госпожице. Искам да ме известите, когато стигнем на пет минути от „Калигула“. Имате ли възражения?

— Не, сър.

— Внимавайте разрушителите да не ни забележат. Сигурен съм, че им е наредено да ни спрат.

— Това дори не е повод за притеснение. Сър.

Стен почти се усмихна — звучеше така, сякаш Ла Сиотат е невероятен пилот.

 

 

— „Калигула“, тук е „Виктори“. Адмирал Мейсън, тук е Стен, край.

— Все още няма отговор.

— „Калигула“, тук е Стен, край. Свържете ме с вашия адмирал. Това е заповед, край.

— Седем минути до прехващането, сър.

— По дяволите…

Екранът на тактическия кораб внезапно се проясни и Стен видя лицето на Мейсън. Мейсън, или поне Стен се надяваше да е така, трябваше да гледа синтетичното копие на Стен на мостика на „Виктори“ и да не му и мине през ума, че той е реагирал светкавично и всъщност се намира съвсем близо до „Калигула“.

— Адмирал Мейсън, мисля, че разбирам каква е мисията ви — започна Стен.

— Моите заповеди, сър, ми забраняват да дискутирам настоящата ми задача с никого.

— Не се интересувам от дискусии, Мейсън. Това не е клуб за дебати. И знам, че ти е наредено да взривиш Джохи. Не можеш да го направиш.

— Имам своите заповеди, сър.

— Потвърдихте ли ги? Мейсън, искате ли да сте първият човек от — Бог знае кога? — който е изтребил цяла планета? Не всички там долу са побъркани, Мейсън.

Фигурата на екрана не отговори.

— Не виждам причина да продължаваме тази връзка — каза механично той.

— Мейсън, изчакай за миг.

Стен затвори микрофона си и сложи шлема на главата си.

— Госпожице Ла Сиотат, изстрелвам ракетата „Кали“.

— Да, сър. С пълна скорост… Прехващане след три минути… две минути.

Стен докосна червения ключ на оръжейния панел — единственото физическо действие, което трябваше да предприеме.

Чудовищната ракета беше изстреляна от гнездото си в задната част на тактическия кораб. Беше двадесет метра дълга, а бойната й глава съдържаше двадесетмегатонен смъртоносен експлозив.

Ракетата изскочи от тактическия кораб и Стен я прицели през шлема към малкото съзвездие, което представляваха „Калигула“ и съпровождащите го кораби, на три четвърти от максималната й скорост.

Отвори очите си и видя Мейсън да се взира към него през екрана.

— Това е последният ми опит, адмирал Мейсън. Знаете, че работите за луд човек. Току-що чухте — Императорът е накарал да застрелят Махони.

Очите на Мейсън присветнаха, после той отново се превърна в машина.

Стен опита още веднъж, наясно, че е безсмислено.

— Виж, човече. Така ли искаш да те запомни историята? Мейсън, убиецът на планети?

Мейсън почти се усмихна.

— Стен, това е разликата между нас. Смяташ, че имаш някакво дадено ти свише право да съдиш кои заповеди трябва да последваш и кои не. Това е съблазнително и ти си наясно с това. Може би по същата причина Махони е бил екзекутиран. Замислял ли си се? Следвам пряка имперска заповед, господинчо. Не, Стен, аз няма да бъда предател. Мейсън, край.

Екранът избледня.

Стен затвори очи и се превърна в „Кали“. Увеличи скоростта докрай.

— Приближава се… приближава се… — чу смътно напева на Ла Сиотат. — Забелязаха те… премина през екран на разрушител… Изстрелвам примамка… приближава се… прогнозата е, че не може да прехване… Приближава се… Сблъсък с целта… Попадение!

Светът около Стен избухна в пламъци.

Той свали контролния шлем и видя на екрана как „Калигула“ престава да съществува. Имаше лек намек за експлозия, а после нищо. Със същия успех екранът би могъл да гледа в черна дупка. Чудеше се дали „Кали“ не беше взривила и планеторазрушителя.

Предположи, че разрушителите на „Калигула“ ще се опитат да изстрелят противодействащи ракети, ако някой от тях беше оцелял. Екранът остана черен, претоварен.

Не го интересуваше — избягването им беше работа на Ла Сиотат.

— Това е, госпожице — каза той уморено. — Обратно към „Виктори“.

Мейсън умря, както беше живял — следвайки заповеди.

На Стен не му пукаше особено за това.

Но повече от три хиляди същества бяха умрели с него — и Стен се съмняваше, че някой ще им посвети паметник, тук, сред мрака и тишината на междузвездното пространство.