Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (18)

18.

Стен беше затънал до гуша в рутинна работа. Което на Джохи означаваше непрекъснато състояние на нервност, граничещо с паника. Две трети от светлините на комуникационното табло светеха в жълто. Останалите бяха червени.

Неговите комуникационни техници — всички обучени като дипломатически омбудсмани — бързаха да обслужат конзолите. Пресяваха дракха. Успокояваха, когато простите думи вършеха работа. Прехвърляха обаждащите се на съответните агенции — бе ясно, че ще мине доста време преди някое подразделение на правителството да започне да функционира нормално. Извършваха малки услуги от посолството, когато можеха.

Всичко, което си заслужаваше, беше резюмирано и изпратено на Стен. Толкова много подобни доклади се бяха натрупали, че Стен беше започнал да прекарва сутрините си в комуникационната зала, като преглеждаше докладите и поемаше потока обаждания, на които само посланикът можеше да отговори.

Първото обаждане за деня беше от младия Милхауз, който спешно настояваше да говори с посланика. Стен го сложи в края на списъка със задачи, които трябваше да свърши. Да, беше обещал на студентите от „Пушкан“ да бъдат изслушани от някой с власт. След като се срещна с доктор Искра обаче, той не знаеше как точно да изпълни обещанието си.

По-късно щеше да се занимава с това. Щеше да измисли нещо — след като успееше да намери някакъв смисъл в разпръснатите из цял Джохи безредици. Особено в кварталите и гетата на Рурик.

Имаше повече кървави разправи от обикновено. Но никакви бунтове. Леко раздвижване от страна на милициите. Но никакви изстрели, поне не от гняв. Известно покачване на грабежите и домашното насилие.

Стен продължи нататък. Попадна на още едно спешно обаждане от Милхауз. Комуникационният офицер беше резюмирал обаждането така.

„Успяхме да забавим ултиматума — гласеше съобщението. — Комитетът се съгласи да удължи крайния срок с още една седмица.“

Стен си отбеляза, че офицерът беше Фрестън, най-старшият и опитен отговарящ на обажданията. Мъжът беше твърде ефективен и беше редно Стен да го спаси от неизбежната и убийствено скучна кариера да се подчинява на високопоставени тилови офицери.

Под „Наблюдение“, Фрестън беше написал:

„Маниер на говорене — открито спокоен. Напрежението в тембъра на гласа обаче говори за нестабилност на индивида. Гледа на посланик Стен като на бащинска фигура. Предложено разрешение: Да се продължи с твърдата линия. По-топлият подход ще доведе до подхранване на нестабилността.“

Направо идеално, помисли си Стен. Бащинска фигура за разглезено хлапе. Той дори не харесваше Милхауз, смяташе го за писклив и надут младеж, който се възползва от група от също толкова безполезни индивиди. Проклет да е. Щеше да му се обади, когато имаше време. Бащинска фигура, как не…

Стен продължи нататък, докато обмисляше докладите. После попадна на друго съобщение. Паническото купуване беше започнало. Както и запасяването. Из цялата планета. Навсякъде магазините, които продаваха консервирана храна и напитки, се опразваха. Горивата и готварското олио също се изчерпваха.

Това не му харесваше. То означаваше, че на Искра ще му трябва доста повече от витиевати речи, за да убеди хората, че ги очаква нормално бъдеще.

Стен се вгледа в дракха, който се трупаше все по-нагоре и по-нагоре. Това противоречеше на закона на Килгър за дракха, който среща вентилатора. Алекс твърдеше, че бедите идват по тройки. Стен не се съгласи, въпреки че аксиомата бе формулирана от свещената майка на Килгър. Според Стен бедите идваха, докато не можеш повече да ги поемеш. Тогава те удряше двойно по-голяма.

Вратата на залата изсъска и Синд влезе вътре. Стен винаги се радваше да я види. Но не се зарадва на израза на лицето й.

— Предполагам, няма да ми съобщиш, че идеята на Искра за рай изведнъж е засияла по улиците на Рурик? — попита Стен.

— Не и ако раят включва щурмоваци и масови арести — отвърна Синд.

Стен реагира по възможно най-дипломатичния начин.

— Кажи какво става?

— Проверявах онези слухове за хората, които изчезват — каза тя. — Оказа се, че не са слухове. Намерих очевидци. Отвличани са глави на семейства — понякога и целите семейства. От войниците на Искра.

— Каква игра играе? — зачуди се Стен. — Ще затъне до гуша, преди още да е започнал.

Един от офицерите го повика.

— Има още едно обаждане от Милхауз — докладва той. — Изчаква в момента. Каза, че е много важно да говори с вас. Извънреден случай, според него.

— Така си е — отвърна Стен. — Излъжи го. Кажи му, че съм бил поразен от бери-бери или нещо подобно. После ме свържи с доктор Искра. Налага се да говоря с него. Сега!

Няколко минути по-късно лицето на Искра се появи на централния видеоекран.

— Разбрах, че има някакъв извънреден случай — започна Искра.

— Искам обяснение, докторе.

— Не ми харесва тонът ви, господин посланик.

— Обикновено него използвам — каза Стен, — когато разбера, че водачът, когото подкрепям, е невероятно близо до това да ме изложи пред мъжа, на когото служа. Вечният император.

— По какъв начин ви излагам?

— Имам потвърдени доклади, д-р Искра, че ваши войници са участвали в масови арести.

— Ако ме бяхте попитали направо — рече Искра благо, — щях да потвърдя тези факти. И да ви спестя много голяма част от притесненията и неразбиранетото.

— Добре тогава, питам ви.

— Да, имаше някои арести — потвърди Искра. — Макар че да се наричат масови според мен е преувеличение. За да бъде по-лесно, обвиняемите бяха арестувани и транспортирани по едно и също време. В крепостта Гачин, която е по принцип традиционното място на Джохи за задържане на същества, обвинени в някакво престъпление. Уверявам ви, че това са само рутинни действия за възстановяването на стабилността в купа. Хората искат уверения, че справедливостта се е завърнала в Алтайския куп. Въпросните индивиди са уличени в различни престъпления. Някои сериозни. Обаче, за да бъда напълно откровен, очаквам много от тези обвинения да се окажат неоснователни. Просто обвиняемите са станали жертви на жалки същества, жадни за отмъщение. Но както казах, хората искат процеси. Следователно ще им осигуря тези процеси. Честни процеси. Така че всеки несправедливо обвинен да може да очисти своето име.

Това е пълен дракх, помисли си Стен.

— Ами виновните? — попита той.

— Не се ли интересувате от неща, които не ви засягат? — отвърна с въпрос Искра. — Дали правосъдната ни система влиза в работата на имперския посланик?

— Нито за миг — призна Стен. — Но заповедите на Императора трябва да бъдат изпълнени. Което значи, че той ще очаква възстановяването на стабилността в Алтайския куп. Създаването на нови кръвни вражди, докторе, не е най-добрият начин това да се случи.

— Обещавам ви, посланик Стен — увери го Искра. — Процесите ще бъдат напълно честни. И ще бъда възможно най-милостив към виновните. Това удовлетворява ли ви?

Стен не можеше повече да изразява съмнения. Разбира се, Искра лъжеше. Но Стен не можеше да си позволи открита конфронтация с него. Щеше да загуби всякакъв контрол и мисията щеше да отиде по дяволите.

— Беше удоволствие да говоря, с вас, посланик Стен — приключи разговора Искра и екранът изсветля.

— Най-добре да увеличим наблюдението — нареди Стен на Синд. — Пуснете още от прилепите на Килгър в небето.

— Ще ни трябва нещо повече от Фрик и Фрак — заяви Алекс. Стен подскочи. Не беше чул влизането на Килгър. — Освен ако нещо не е станало с ушите ми, в момента стрелят в университета.

Стен беше поразен.

— Студентите? Откъде са взели оръжия?

— Не мисля, че точно децата стрелят.

— Мамка му! — изруга Стен. Това беше всичко, което можа да изрече. Той се спусна към вратата, Алекс и Синд скокнаха след него.

Докато тичаше през посолството, като викаше Бор и гурките да се съберат, и изскочи устремно през вратата на сградата, призракът на пълно унищожение витаеше в ума му. Малкият досадник Милхауз се беше оказал прав за поне едно нещо. Ако нещо се случеше с разглезената младеж на „Пушкан“, истински ад щеше да се изсипе върху Алтайския куп.

Стен чу стрелбата от университета, когато стигна портите на посолството.

После се спря. Булевардът отвън беше блокиран от много джохиански войници. Хора на Искра. Войниците бяха подкрепени от две бронирани машини.

Висок майор се извиси над него.

— Махнете се от пътя ми — настоя Стен.

— Съжалявам, посланик Стен — заяви майорът, — но не мога да ви позволя да напуснете.

— По чия заповед?

— На д-р Искра, сър. Но моля ви, не ме разбирайте погрешно. За ваша собствена безопасност е. Освен това ме инструктираха да ви се извиня за неудобството. Ще ви бъде позволено да излезете, щом извънредното положение бъде овладяно.

Стен чу още изстрели откъм университета.

— Това ли е извънредното положение? — попита той.

Майорът сви рамене.

— Младите хулигани се бунтуват. Вършат ужасни неща. Унищожават обществена собственост. Убиват. Грабят. Сексуални издевателства. Ужасно е.

— Проклет лъжец — измърмори Синд.

— Трябва да се уверя — заяви Стен.

Майорът остана професионално невъзмутим. Но Стен успя да забележи, че войниците около него се стягат. Някой прошепна нещо, същевременно се чу жуженето на оръдията, които се обръщаха към посолството.

— Наистина не мога да ви го позволя, сър — каза майорът. — Наистина. За ваша собствена безопасност. Моля ви, недейте да ме принуждавате да изпълня дълга си.

Стен се почувства празен, докато се обръщаше. Чу още един залп от стрелбата и нещо, което звучеше като далечни викове.

Какво можеше да направи? Замисли се за Милхауз и тези бедни богати деца. Естествено, за него те бяха безполезни. Щеше му се да бяха някъде далече и никога да не ги беше срещал.

Само ако се беше обадил на Милхауз по-рано. Ако само беше…

О, мамка му!

Алекс и Синд се опитаха да го успокоят, когато се прибра вътре.

Нямаше какво да прави сега — освен да се приготви за това, което щеше да последва.