Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (1)

1.

Навъсени буреносни облаци се кълбяха над Площада на Каканите. Мъждиво слънце пропълзя през облаците. Лъчите му припалваха златисти, зелени и червени проблясъци по извисяващите се сгради и куполи.

Площадът беше огромен: двадесет и пет квадратни километра пространство с пищни сгради — официалното сърце на Алтайския куп. На западния край се издигаше подобния на дантела ветрилообразен свод на Двореца на Каканите — дом на стария и гневлив джохианец, който беше властвал над купа сто и петдесет години. Седемдесет и пет от тях мъжът се беше трудил на този площад, натрупвайки милиарди кредити и същество-часа. Дворецът беше паметник на него и делата му — истински и измислени. Като допълнителна добавка имаше и малък парк с параклис в памет на баща му, първия Какан.

Площадът, се намираше в центъра на столицата на Джохи, Рурик. Всичко в този град беше огромно; обитателите вечно се суетяха, смалени и угнетени от размерите на показната мощ на Какана.

Рурик беше спокоен този ден. Влажните улици бяха безлюдни. Съществата се тълпяха в блоковете си за задължителното гледане на събитията, които щяха да се предават на „живите“ им екрани. Навсякъде по планетата Джохи се случваше все същото.

Всъщност на всички обитаеми светове от Алтайския куп хората и чуждоземните напускаха улиците, гонени от коли с високоговорители, които им нареждаха да се приберат по домовете си и да включат излъчваното предаване. Малки червени очи в долната част на екраните следяха за изискваното съсредоточено внимание. Охранителни отряди бяха разположени във всеки квартал, готови да разбият вратите и да измъкнат всяко същество, чието внимание спаднеше.

На самия Площад на Каканите бяха призовани три хиляди същества за публични свидетели. Техните тела оформяха черни петна около краищата на площада. Топлината от живата маса се издигаше на вълни от пара и се носеше към заплашителните облаци. Единственото движение беше непрестанното нервно пристъпване. Тълпата не издаваше нито звук. Нямаше плач на дете, нито закашляне от старец.

Пламтяща светкавица се разклони над четирите позлатени колони, които отбелязваха всеки от краищата на площада. Огромни статуи в памет на алтайските герои и дела се надвесваха над него. Гръмотевица затътна и отекна под облаците. Но площадът остана безмълвен.

В центъра му бяха строени войници с извадени оръжия, очите им обхождаха тълпата за признаци на опасност.

Зад гърбовете им се извисяваше Стената на смъртта.

Един от сержантите излая заповед и отрядът за екзекуции тръгна напред, всеки от войниците пристъпваше тежко под бремето на двата контейнера, привързани за гърба му. Огънати маркучи се проточваха от контейнерите до дългата тръба, която всеки от отряда носеше.

Нова заповед и ръцете, облечени в дебели огнеупорни ръкавици, притиснаха спусъците на огнехвъргачките. Разтопен пламък прокапа от краищата на тръбите. Облечените в ръкавици пръсти се стегнаха и вой изпълни въздуха, когато пламъците изригнаха и се устремиха към Стената на смъртта.

Отрядът задържа спусъците за дълъг миг, блъвна горещина и се разнесе кисел пушек. Огнените езици ближеха стената в неспирни вълни. По знак на сержанта огънят утихна.

Стената на смъртта изглеждаше непроменена, като се изключеше червеникавият цвят на свръхнагорещен метал. Сержантът се изплю. Храчката експлодира в мига, в който докосна стената. Той се обърна и се усмихна.

Екзекуторският отряд беше готов.

Разрази се внезапна буря, обля тълпата с дъжд и запрати нагоре съскащи облаци пара от стената. Спря толкова бързо, колкото беше започнала, като остави тълпата да се отръсква мълчаливо във влажния въздух.

Тук-там се надигна нервно жужене. Сред толкова много същества страхът вече не можеше да запази безмълвието.

— Това е четвъртият път за толкова цикли — излая млад суздал на своята спътница от глутницата. — Всеки път, когато полицията на Джохи дойде да блъска по вратите, за да ни призове на площада, мисля, че са дошли за нас.

Малката му муцуна беше набръчкана от страх и разкриваше остри, тракащи зъби.

— Няма нищо общо с нас, мили — отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. — Те търсят само черноборсаджиите.

— Но всички го правим — изскимтя уплашеният суздал. — Няма друг начин да се преживее. Всички ще умрем от глад без черния пазар.

— Тихо, някой ще чуе — предупреди го спътницата му. — Това са човешки дела. Докато убиват джохианци или торки, ние да си гледаме своята работа.

— Не мога да не мисля за това. Сякаш някои хора са призовали деня на Страшния съд. Все едно сме обречени. Погледни времето. Всички говорят за него. Никой не е виждал такова нещо. Дори Старците казват, че не са виждали подобно нещо на Джохи. Смразяващо студено един ден. Изгарящо горещо на следващия. Снежни бури. После наводнения и циклони. Когато се събудих тази сутрин, мислех, че навън мирише на пролет. А погледни сега.

Той посочи към тежките черни буреносни облаци над главата си.

— Слушай, не се паникьосвай — посъветва го спътницата. — Дори Каканите не могат да контролират времето.

— Ще стигне и до нас накрая. И тогава… — сви рамене младият суздал. — Познаваш ли някое същество, което да е било екзекутирано и едновременно с това наистина да е било виновно? За нещо… голямо?

— Разбира, се, че не, скъпи. Сега замълчи. Ще свърши… скоро.

И тя втри още от хормона в козината му. Скоро тракането на зъбите утихна.

Чуха се тропот и гърмежи, и ревяща музика се понесе от големите високоговорители, толкова високо, че листата на разпръснатите по площада дървета затрептяха от звука. Облечената в блатни роби гвардия на Какана излезе с бърз ход, в клиновиден строй от двореца. На върха на клина имаше подвижна платформа, където Каканът беше застанал на високия си позлатен трон.

Цялата група измарширува бързо към място до Стената на смъртта. Платформата се спусна на земята.

Старият Какан се огледа около себе си с подозрителни, влажни очи. Набърчи нос от близостта и миризмата на тълпата. Един от услужливите помощници забеляза това и напръска Какана с любимото му сладникаво благовоние. Старият мъж измъкна украсена бутилка с меткил от колана си, отвинти капачката и отпи здрава глътка. Топлината се разля по вените му. Сърцето му запрепуска и очите му се проясниха заедно със завръщането на ентусиазма му.

— Изкарайте ги — излая той. Гласът му бе старчески, писклив, но внушаваше страха на плашливите богове, обитаващи това място, в сърцата на слугите му.

Заповедите бяха предадени шепнешком по редицата. Пред Стената на смъртта металът изсъска над смазаните лагери и зейна тъмна дупка. С жужене се издигна широка платформа, за да запълни отвърстието.

Тълпата се разлюля от дълго и доловимо потреперване, когато всички съгледаха затворниците, оковани и примигващи срещу неясната слънчева светлина. Войниците се устремиха напред и притиснаха четиридесет и петимата мъже и жени към стената. Метални примки изскочиха от жлебовете си и ги приковаха на място.

Затворниците се вгледаха в Какана с ужасени очи. Той отпи още една глътка от бутилката и се захили с настървение, пробудено от меткила.

— Продължавайте — Нареди той.

Облеченият в черно инквизитор пристъпи напред и започна да чете имената и признанията на всеки от събраните престъпници. Списъкът с престъпленията отекна по високоговорителите: Конспирация за печалба… Присвояване на дажбена храна… Кражба от пазара на джохианския елит… Злоупотреба с обществено положение с цел печалба… Списъкът сякаш продължаваше безкрайно.

Старият Какан се намръщваше при всяко обвинение, после кимваше и се усмихваше при всяко установяване на вина.

Накрая четенето приключи. Инквизиторът пъхна свитъка с обвиненията в ръкава си и се обърна, за да чуе решението на Какана.

Старият мъж отпи от бутилката, после включи микрофона, закрепен за гърлото му. Неговият писклив, дрезгав глас изпълни площада и забръмча по предаванията в милиардите домове в Алтайския куп.

— Докато гледам лицата ви, сърцето ми се изпълва с жал. Но освен това се срамувам. Всички вие сте джохианци. Тъй като са най-многобройната раса в Алтайския куп, задължението на джохианците е да водят. Като дават добър пример. Какво ли си мислят нашите сродници, торките, когато чуват за злите ни дела? Какво остава за нашите чуждоземни поданици, с тяхното свободно тълкуване на морала. Да… Какво мислят суздалите и богазите, когато вие, джохианци — моите най-ценени поданици, — пренебрегвате законите и заплашвате обществото ни със своята алчност?

Времената са тежки, съзнавам това. Всички тези дълги години на войни с мръсните таанци. Страдахме и се жертвахме — и, да, умирахме — в тази война. Но независимо колко тежко беше бремето ни, ние останахме до Вечния император.

А по-късно — когато решихме, че е убит от враговете си — ние продължихме да се борим въпреки тежкото бреме, наложено върху ни от съществата, организирали заговор, за да го убият и управляват на негово място.

По време на всяко едно от тези извънредни обстоятелства аз ви помолих за помощ и саможертва, за да поддържате този куп сигурен и спокоен до завръщането на Императора. Както вярвах, че ще стори, през цялото това време.

Най-накрая той дойде. Разправи се със злосторния Таен съвет. После се огледа, за да види кой е останал непоколебим в негово отсъствие. Откри мен — вашия Какан. Силен и лоялен съюзник, какъвто съм бил вече почти две столетия. И съгледа вас — моите деца. И се усмихна. И от този миг насетне Антиматерия 2 потече отново. Нашите фабрики отново заработиха. Нашите кораби пътуваха до големите тържища в Империята.

Но все още не всичко е наред. Таанските войни и действията на предателския Таен съвет бяха застрашили сериозно ресурсите на Вечния император. Както и нашите. Очакват ни години на усилен труд, преди животът да стане нормален и да се насладим на благоденствие.

Докато това време не дойде, трябва да продължаваме да жертваме удобството на настоящето в името на величествения живот на бъдещето. Сега всички сме гладни. Но поне има някаква храна, за да ядем. Нашият дял от АМ2 е по-голям от този на другите, благодарение на моето близко приятелство с Императора. Но запасите ни са достатъчни само за да се поддържа търговията жива.

Каканът замълча и прочисти гърлото си с глътка меткил.

— Сега алчността е най-голямото престъпление в нашето кралство. Защото нима в тези времена алчността е нещо по-различно от масово убийство?

Всяко зрънце, което открадвате, всяка капка от питието, което продавате на черния пазар, е отнета от устите на децата ни, които със сигурност ще гладуват, ако алчността не бъде наказана. Същото важи и за нашите ценни запаси от АМ2. И за минералите, необходими да се възстанови нашата индустрия, и за синтетичните облекла, които ни предпазват от стихиите.

Затова с натежало сърце ви осъждам. Прочетох писмата от приятелите и близките ви, в които ме молеха за милост. Плаках над всяко едно. Наистина. Те разказват тъжната история на същества, поели по лош път. Същества, които са се вслушали в лъжите на враговете ни или са попаднали в коравосърдечно обкръжение.

Каканът изтри несъществуващите сълзи от лишените си от клепачи очи.

— Имам достатъчно милост за всички вас. Но това е милост, която трябва да удържа. Да постъпя другояче, би било престъпно егоистично от моя страна. Следователно съм принуден да ви осъдя на най-позорната известна смърт, като пример за останалите, които са достатъчно глупави, за да се изкушат от алчността. Мога да си позволя само един малък жест поради моята мекушавост. И се надявам поданиците ми да ми простят за него, тъй като съм много стар и лесно се трогвам и умилявам.

Той се наведе напред и камерата се приближи, докато лицето му не изпълни едната част на екрана на зрителите, които си бяха у дома. То бе застинало в маска на съчувствие, В другата част на екрана стояха четиридесет и петте осъдени на смърт същества.

Гласът на Какана прошепна рязко:

— За всеки един от вас… Съжалявам.

Той спря микрофона на гърлото си и се обърна към един от тайните си помощници.

— Сега приключвайте бързо. Не искам да съм тук, когато бурята се разрази.

И се намести удобно в трона, за да наблюдава ставащото.

Раздадоха се заповеди и отрядът за екзекуции зае мястото си. Огнехвъргачките се издигнаха. Тълпата пое дълбоко въздух. Затворниците висяха безсилно на веригите си. Някъде над облаците се разнесе гръм.

— Направете го! — излая Каканът. Огнехвъргачките изреваха. Плътна вълна от пламъци се понесе към Стената на смъртта.

Сред тълпата някои същества извърнаха глави настрани.

Суздал, водач на глутница, на име Ютанг, изръмжа отвратено.

— Миризмата ми е най-неприятна — излая тя. — След нея не мога да ям. Всичко има вкус на печен джохианец.

— Хората миришат достатъчно зле и без да са сварени — съгласи се помощникът й.

— Когато Каканът започна тези чистки — продължи Ютанг, — аз си помислих, какво от това? Има толкова много джохианци, може би така редиците им ще пооредеят. И ще остане повече за нас, суздалите. Но той продължи с неотслабващо настървение. И се разтревожих. Много скоро ще започне да търси другаде своите примери за назидание.

— Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая — каза помощникът й. — Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.

— Като заговорихме за торки — вметна Ютанг, — виждам един разтревожен наш приятел там.

Тя произнесе „наш приятел“ с отвращение.

— Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.

— Това е генерал Даул — отвърна помощникът й развълнувано.

Водачката на глутницата се замисли за миг. Мъжът, когото гледаше, беше нисък и набит, с напълно плешива глава. Месестото лице беше достатъчно грозно, за да принадлежи на някой бияч, но очилата на барон Мениндер караха кафявите му очи да изглеждат големи, широко отворени и невинни.

— За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица — промълви едва чуто Ютанг. — Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.

Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.

— На Даул явно му харесва това, което чува — отсъди водачката на глутницата накрая. — Мениндер говореше непрекъснато, откакто започнахме да наблюдаваме.

— Може би старият торк е моралистично настроен тези дни — предположи помощникът й. — Може би има план. Може би затова водят този разговор.

Екзекуцията на Стената на смъртта беше приключила. Имаше само пепел там, където осъдените бяха стояли преди малко. В западния край на площада суздалите успяха да съгледат Какана и телохранителите му, изчезващи в богато украсения дворец. В центъра войниците се строяваха и си тръгваха взвод по взвод.

Ютанг наблюдаваше двамата души, потънали в задълбочен разговор. Някаква идея се зароди в ума й.

— Мисля, че трябва да се присъединим — каза тя. — Едно от качествата на Мениндер е, че е дяволски добър в оцеляването. Хайде. Ако има път за измъкване от цялата тази каша, не искам суздалите да го пропуснат.

Двете същества си пробиха път през тълпата.

 

 

Бурята се стовари с цялата си мощ. Викове от болка и уплаха огласиха площада, докато градушката се сипеше от облаците и удряше безмилостно като шрапнели.

Високоговорителите обявиха разпускане и тълпата започна да се разотива от площада.

Мениндер и генерал Даул си тръгнаха заедно. Но преди да успеят да стигнат главната порта, двамата суздали ги застигнаха. Четиримата спряха за миг в убежището, предоставено от огромна статуя на Какана встрани от портата. Размениха няколко думи. Последваха одобрителни кимания. Малко по-късно четиримата продължиха забързано напред.

Заговорът беше започнал.