Алън Кол, Крис Бънч
Вихър (21)

21

Клането в университета „Пушкан“ имаше широк отзвук из Алтайския куп. Слухове за трагедията плъзнаха по улиците на Рурик, докато войските откриваха огън. Стен отбеляза тази аномалия като важна, докато се опитваше да извлече някакъв смисъл от хаоса, който бушуваше около него.

Обграден от джохиански войски, чиито изрични заповеди бяха да защитават Имперското посолство, Стен стоеше в окото на бурята и наблюдаваше ставащото, като пишеше тонове доклади, означени „Строго секретно“.

Самото клане беше видял през очите на два от разузнавачите Фрик и Фрак, които се спускаха над войниците, докато те стреляха по студентите. Той изобщо не хранеше съмнения, че Искра е наредил атаката. Да го докаже обаче, щеше да бъде по-трудно. Войниците не носеха обозначителни знаци по униформите си. Очевидно бяха хора. Но можеха като нищо да са от разбунтувала се джохианска милиция. Или дори да са торки.

Стен забеляза, че според първия слух атаката е дело на отряд от суздалската милиция.

Тази информация пристигна, докато той наблюдаваше как Риел полита от барикадата. Слухът беше последван от точно противоположен около секунда по-късно: богазите бяха извършили това ужасно деяние.

Стен, който беше виждал доста кръвопролитни сцени в живота си, се насили да изгледа жестоката драма, която се разиграваше пред очите му. Видя няколко по-млади офицери за свръзка да повръщат при гледката. Дори Фрестън, най-главният в отдела, се извърна настрани.

— Мъжът не е глупав… — каза Алекс, докато наблюдаваше касапницата на екрана. — А е напълно побъркан.

Стен не му обърна внимание, тъй като се опитваше за десети път да се свърже с Искра, за да му каже да изтегли копоите си. За десети път обаждането му беше отклонено от нископоставен чиновник, който обясни, че Искра „медитира“ и е оставил изрични инструкции да не го безпокоят.

— Ще го медитирам аз — изръмжа Стен. После се обърна към Алекс. — Дай ми картина от двореца.

Секунда по-късно двойка Фрик и Фрак прелетя над Площада на Каканите.

Новините там бяха също толкова лоши. Група протестиращи, раздвижени от слуховете за клането в университета, се приближаваше към двореца.

Стомахът му се сви, тъй като вместо очакваната конфронтация между тълпата и джохианските войски, той видя контингент от имперски гвардейци да се изсипват на стълбите на двореца.

Те се засилиха към тълпата и се врязаха като ударни войски. Сблъсъкът беше бурен и кратък. За секунди тълпата беше изблъскана и обърната в бягство. В уплахата си хукналите накъдето очите им видят същества се блъскаха и тъпчеха падналите на земята.

За да станат нещата още по-лоши, много от имперските гвардейци преследваха бягащите и ги биеха с палки.

Синд изруга.

— Държат се като проклети полицаи, а не като войници. При това лоши полицаи.

Стен не каза нищо. Вече беше овладял напълно емоциите си, но някъде в съзнанието му се беше загнездило нещо, което отказваше да се махне. Когато всичко свършеше, несъмнено щяха да се размахват обвинително насочени пръсти и да сочат в какви ли не посоки. А имперската гвардия току-що се бе превърнала в потенциална мишена.

— Искам всички да са в бойна готовност — каза Стен на Килгър. — Наредете от кухнята да носят каф непрекъснато. И кажете на персонала да докарат походни легла. Докато не кажа друго, всеки да работи, докато не падне от умора.

Алекс отиде, за да мотивира персонала. Стен се обърна към мониторите. Очите му вече бяха кръвясали и подути. Той усети ръката на Синд да го докосва леко по гърба.

Тя не каза нито дума. Но лекият допир му вля сили. Стен се зае с определено неприятната задача.

Докато часовете минаваха, се случваше трагедия след трагедия.

Суздалската милиция, нахъсена от гняв заради слуховете, навлезе изневиделица в квартал на богазите. Запали го. После изкла изплашените богази, докато те се измъкваха от колибите си.

Отмъщението дойде почти светкавично. Когато трима суздали поведоха двадесет или повече от децата си към стол за хранене, група богази излезе от скривалището си. Възрастните загинаха за секунди. После и децата. Една от богазите вдигна малкото вълче високо във въздуха. Разпори го с човката си, после го погълна цялото.

— Баба беше права — засмя се тя. — Суздалите не стават за нищо. Освен за ядене.

Тази случка със сигурност щеше да налее още масло в огъня. Суздалите бяха сред най-грижовните родители в цялата империя, генетично предразположени да убиват всичко, което заплашва малките им.

Докладите за продължаващи инциденти не спираха да валят.

Същата вечер малък отряд торкска милиция нападна джохиански пазар. Но джохианците бяха подготвени. Изскочиха войници, за да посрещнат торките, които извикаха ужасено и изненадано и побягнаха. Джохианците ги последваха. Едва бяха развалили строя си, когато се появи много по-голяма торкска част И ги атакува в гръб. Над двеста души умряха на пазара. Повечето от тях цивилни.

Отново и отново сблъсъците се повтаряха. Рурик стана място на кървави междуособици. Стен едва успяваше да следи ставащото. Той продължаваше безстрастно да пише доклади, да се опитва да се свърже с Искра и да не получава отговор. Имаше сходен успех и с Вечния император. Шефът му беше неразположен. Стен беше леко учуден. Никога не беше виждал Императора болен.

На следващия ден Стен се вгледа с премрежен поглед в монитора — о, чудо на чудесата, — мирна група от цивилни вървеше към „Пушкан“. Беше смесена тълпа, поравно съставена от всички раси на Алтайския куп. Носеха венци, които да положат в памет на избитите студенти.

Групата носеше големи, написани на ръка плакати, които призоваваха за завръщане на мира и реда в купа. На някои от тях дори се виждаха приятни неща за д-р Искра.

Стен не беше изненадан от случилото се после. Той намали звука и извърна поглед от екрана, когато войниците, пазещи мястото, откриха огън. Погледна към Синд. Тя стоеше изпъната по войнишки, с вдигната брадичка. Но очите й бяха обградени с черни сенки. Тя потръпна неволно, когато и двамата чуха виковете на ужас, носещи се от университета.

Устата й се отвори, сякаш се канеше да каже нещо. После тя я затвори отсечено.

Иска от мен да спра всичко това, помисли си той. Но е наясно, че не мога да направя нищо по въпроса.

Стен никога не се беше чувствал толкова унил. Толкова негероичен. Не че вярваше в героизма. И ако Синд хранеше някакви подобни илюзии, те се бяха разсеяли напълно през последните няколко часа.

Чу Фрестън да вика името му и се обърна.

— Д-р Искра е, сър — съобщи офицерът. — Чуди се кога ще ви е удобно да се срещнете?

 

 

Стен отиде подготвен за Ursus horibilis. Всъщност, забравете гризлито. Пълна с откровения, дипломатическата му нота до Искра би одрала кожата и на Ursus articis, със същия успех.

Макар и да не обвиняваше директно Искра, че е наредил касапницата в „Пушкан“, той му го намекваше доста недвусмислено. Освен това заклеймяваше нападението над съществата, дошли да положат венци, както и неоторизираното използване на имперски войски за разправа с цивилното население.

Подсили обвиненията с ясната заплаха, че ще препоръча на Вечния император да преосмисли подкрепата си за Искра.

За съжаление, Стен знаеше, че върви по изключително тънък лед. Важността на Алтайския куп беше такава, че трите кардинални принципа на дипломацията имаха особена тежест тук: А) Първо се консултирай с шефа. Б) Първо се консултирай с шефа. И най-важното от всичко… В) Първо се консултирай с шефа.

И все пак, макар че беше възпрепятстван от неуспеха си да се свърже с Императора, Стен тръгна за срещата решен да продължи с блъфа си.

Искра скочи на крака в мига, в който Стен влезе в стаята.

— Господин посланик — каза той. — Протестирам срещу нежеланието ви да подкрепите правителството ми!

Стен зяпна от изненада. Затвори уста. Вдигна вежди. Хладно.

— Нещо повече, ще поискам Императорът да ви отзове като свой посланик в Алтайския куп.

— Колко мило, че решихте да ми го кажете лично — процеди Стен сухо. — Предполагам, че искате…

— Настоявам, сър. Не искам.

— Настоявате, така да бъде. Макар че бих ви препоръчал да изличите тази дума от речника си, когато говорите с Вечния император. Да се върнем на въпроса ми. Има ли това… настояване… нещо общо с хаоса, който вилнее из улиците навън? Или просто не ви харесва официалният ми тон?

— Аз виня вас за агонията, която моите бедни хора изпитват, да. Можете ли да отречете, че вие и вашите… служители… показвате липса на одобрение към моето назначение?

— Мога. И то лесно. Одобрението е за аматьори. Моят професионален дълг е да ви подкрепям. Но — и това е сериозно но, сър — моята мисия е да върна реда в Алтайския куп. Мисия, която, мога да добавя, за съжаление е застрашена — ако не и обречена, докато говорим. И вие, сър, трябва да поемете пълната отговорност за това. Както възнамерявам да информирам Императора.

— Значи съм бил прав — изсъска Искра. — Вие ми се противопоставяте?

— След това, което се случи в „Пушкан“, нима очаквате поздравления? Военен оркестър, за да увековечи постиженията ви?

— Вие вините мен за този чудовищен акт? Мен! — Искра докара най-доброто си възмутено изражение. Стен би се засмял, ако не спореха за убийства. — Ще ви кажа, че съм отвратен от инцидента. Наредих пълно разследване. Оглавено от човек, чиято репутация е безукорна — генерал Даул.

Хо-хо, помисли си Стен. Значи така стоят нещата? Даул беше подкупен от Искра.

— Ще информирам Императора — каза Стен. — Той ще бъде… заинтригуван. Не тази дума бих използвал, за да опиша реакцията му към кашата, в която сте нагазили.

— Ба! Всичко, от което имат нужда, е здрава ръка. Това са моите хора, господин посланик. Вие не ги разбирате. Кръвните вражди са неразделна част от историята ни. Това е природен факт и напрежението винаги къкри под повърхността. Затова, тъй като подкрепата ви за мен е толкова незабележима, нужен е само един инцидент като този в „Пушкан“, за да се разрази хаос.

— Хаос е това, в което сме потопени сега — каза Стен. — Какво възнамерявате да правите по въпроса?

— Това е моя грижа — сопна се Искра. — Вътрешна работа на този куп, запомнете това.

— Ще се постарая — отвърна хладно Стен.

Той се замисли за нотата в джоба си, която щеше да отвори в Искра ново изходно отвърстие. Ако му я връчеше, както беше планирал, тя нямаше да улесни бъдещите му отношения с Искра.

Замисли се за младите хора, загинали на барикадите в „Пушкан“. Майната им на бъдещите отношения. Това беше мигът, в който Стен реши да се отърве от негодника. Щеше да събере всяка прашинка от доказателство. Щеше да построи железен случай. Така че, когато говори с Императора, да му предостави достатъчни основания Искра да бъде изхвърлен далече от Алтайския куп.

Освен това докторът вече се беше обявил за негов враг. Когато се стигнеше до подобна ситуация, повечето книги по дипломация предлагаха да се нанесе удар — дълбоко във вътрешностите.

Стен измъкна нотата и я връчи на Искра.

— Малко четиво за преди лягане — каза той. — А сега, ако ме извините…

Излезе от стаята, оставяйки Искра да се взира след него.

След като Стен си отиде, Венло излезе от укритието си.

— Това беше ненужно — каза ядно той. — Току-що си създадохте сериозен враг.

— В негово лице? Та Стен е просто функционер.

— Още една грешка, докторе. Повярвайте ми, той не е функционер.

Студени тръпки пропълзяха по гърба му, когато Венло се сети за срещата си със Стен и Махони. Все още беше жив само защото им беше необходим.

— Освен това беше прав и за университета — добави той.

— Беше необходимост — заяви Искра. — Както казах и на този глупав посланик, моите хора имат нужда от твърда ръка. Само от това разбират. Инцидентът в университета ми дава идеалното извинение да използвам тази твърда ръка. Моето име ще бъде благославяно поколения наред, когато всичко приключи. Повярвайте ми. Знам своето място в историята.

Той погледна към Венло и на лицето му се изписа неодобрение:

— Учудвате ме. Не очаквах, че ще пищите толкова заради малко кръв, пролята за благородна цел. Странно е как си мислиш, че познаваш някого.

Венло измърмори нещо неопределено. През ума му проблясна мисълта, че ако задачата му беше от обичайните му занимания, нямаше да има никакви проблеми да убие Искра. Веднага. Без дори да се изпоти или да използва нечестни похвати.

— Предполагам, че е невъзможно — каза накрая.

Искра се вгледа в него, като се опита да го въвлече в детинска битка на погледите. Пръстите на Венло го засърбяха от желание да изтръгне очите на добрия доктор. Вместо това сведе глава.

— Добре — каза Искра. — Сега да поговорим за някои неща, от които имам нужда. Искам да обсъдим тези искания внимателно. Императорът трябва да разбере какво ми е нужно.

Той започна да изрежда голям списък от покупки, за които Венло беше сигурен, че няма да се понравят на Императора.

— Целият съм слух — усмихна се Венло.

 

 

Стен се облегна на задната седалка на гравиколата. Пороен дъжд обгръщаше като пелена прозорците.

Нямаше никаква представа какво трябваше да предприеме сега. Искра беше едно от онези същества, които всеки дипломат срещаше поне веднъж в кариерата си.

Как да се държи с владетел, който се бореше за собственото си падение? Лесното решение беше просто да си тръгне. За съжаление това почти никога не беше възможно.

Трудност номер едно: В ситуации като тази почти никога няма очевиден наследник. Ако владетелят падне, същото става и с царството. Което може и да е просто чудесно за всички страни извън царството, само че:

Трудност номер две: Самоубийствените владетели винаги са издигани от външни сили, чиято собствена съдба зависи от благоденствието на застрашеното царство. С други думи, не се позволява нещата да се развиват естествено. Ако мълния удари подобно изсъхнало дърво, много националности бързат да пристигнат с пожарни команди.

Стен осъзна, че научава голям урок благодарение на Искра. Алтайският куп беше обречен на сегашните неприятности от мига, в който първите джохианци бяха дошли с разрешително, дадено им от Императора.

Разрешителното — странна дума за бизнес връзка между джохианците и Императора — ги беше направило специални, привилигеровани измежду останалите. Тяхното право да управляват беше станало божествено, като при древните монарси. Разрешителното в крайна сметка беше създало Каканите, които насилствено управляваха съпротивляващото се население.

Без външната подкрепа на Императора съществата в Алтайския куп щяха да бъдат принудени да намерят друго решение. Щеше да има кръвопролития наистина, но накрая джохианците, торките, суздалите и богазите щяха да постигнат някакъв консенсус.

Когато пое задачата, Стен си мислеше, че ще работи за създаването на такова правителство. Надяваше се поне да положи основите за подобно развитие.

Вместо това… Вместо това Стен трябваше да се занимава с проклетия Искра. Какъв дракх имаше шефът му в главата си?

Стен се отърси от раздразнението. Нямаше смисъл да разсъждава над решенията на шефа. Императорът можеше и да е вечен, но никога не беше твърдял, че е безгрешен. Ако Стен искаше от него да избере по-мъдър ход, самият той трябваше да му помогне.

Шофьорът даде сигнал. Приближаваха се към суздалското посолство, първата спирка на Стен. Това беше първата стъпка в плана му да постигне някакво споразумение.

Докато се взираше през прозореца, една трета от този план замина по дяволите.

Суздалското посолство беше празно. Млади торки се ровеха из набързо изоставените лични вещи.

Стен се измъкна от гравиколата. Младите същества го забелязаха и се напрегнаха, готови да побягнат. Стен махна на охраната си, която бързо беше излязла от придружаващите го коли, да се прибере. Той се приближи сам към децата.

— Добри находки? — обърна се към високия младеж, като допусна, че водачеството може би е свързано с ръста.

— Какво значение има за теб? — попита най-дребният от торките. Дотук с догадките. Явно днес не беше от добрите дни на Стен.

— Ето един по-добър въпрос — каза Стен. — Какво значение има за теб?

Той измъкна няколко кредита и ги размаха пред искрящите малки очи. Дребният торк се опита да ги хване. Стен дръпна ръката си назад.

Кимна към посолството.

— Къде отидоха?

— По домовете си. Какво си мислиш? — детето се взираше в парите с присвити устни. Стен сложи няколко кредита в малката ръка.

— Кажи ми още — подкани го Стен. — Започни с това кога си тръгнаха.

— Преди три или четири часа — отвърна детето. — Играехме си надолу по улицата, когато изневиделица настъпи страшна суетня. Суздали, които лаят и вият, както си знаят. Гравилихтери и войници суздали навсякъде. Преди да се усетим, изнесоха всичко от сградата и потеглиха.

Стен даде на хлапето още малко кредити.

— Някой да е тръгвал след тях?

— Не. Нито някой се появи по-късно. Суздалите си тръгнаха сами. И не говореха изплашено.

— За какво говореха? — попита Стен и отпусна още малко пари на малкия негодяй.

— Да убиват богази, ти какво си помисли? — Младият торк очевидно беше поразен от невежеството на Стен. — Промъкнахме се близо, разбираш ли? За да проверим дали няма да оставят нещо ценно след себе си. Чухме водача на глутницата да говори с куцокракия, който ръководи милицията. Каза, че предстои голяма битка. С богазите. Затова си отиваха вкъщи, за да помогнат в битката.

Детето погледна Стен. Очите му бяха като на старец.

— Предполагам, че суздалите нямат шансове — каза то. — Вярно е, че са опасни. Но пилетата са по-лоши. Ти как мислиш? Суздалите или богазите?

Стен му даде и останалите кредити.

— Има ли значение?

— Не, разбира се. Просто се опитвам да пресметна шансовете. Залозите са за богазите в моя квартал. Десет към едно. Реших, че може би ще ми подшушнеш нещо, за да припечеля малко пари. И да се заема със сериозни дейности.

Той размаха юмрука с парите пред лицето на Стен.

— Според мен — продължи, — човек трябва да се обзаложи и да рискува при всяка възможност. Искам да кажа, човек може да има късмет цял ден и така и да не разбере. Ако схващаш за какво говоря.

— Определено схващам — кимна Стен. Тръгна си убеден, че шансовете му са намалели още повече.

 

 

— Моята визия е проста, генерале — каза Искра. — Но вярвам, ще се съгласите, че простотата на идеята е от първостепенно значение.

— Без съмнение — отвърна генерал Даул. — Това е едно от качествата ви, на което винаги съм се възхищавал от години насам. Вие виждате нещо, което изглежда доста сложно, но после, с малко пренареждане, то престава да е сложно. Става е просто. Реално. Гениално. — Даул нямаше и най-малката представа какви ги приказва. Но нямаше значение. Генералът беше експерт в ласкателствата.

Той отпи от водата, която Искра му беше предложил за освежаване — като се престори, че й се наслаждава сякаш е вино.

— То е като тази чаша вода — продължи Даул, като търсеше каквато и да е аналогия. — Аз виждам вода, но вие виждате…

Мозъкът му даде на късо. Какво по дяволите виждаше Искра? Може би виждаше просто вода. Лично Даул можеше да види и зеленокожо земноводно. Такова, което квакаше.

— Да. Продължавай — насърчи го Искра. — Какво виждам аз, генерале?

— Символ — издиша тежко Даул. — Точно така. Символ. Кой друг освен гений би видял символизма в обикновена чаша вода?

Той бързо хвърли поглед към лицето на Искра, за да види как е минал този словесен танц. Докторът грееше и кимаше. Уф. Слава Богу.

— Вие се насочвате към сърцевината на нещата, както винаги — каза Искра. — Затова чувствам, че се нуждая от вас. Знаех си, че ще намеря сродна душа.

— Абсолютно — съгласи се Даул, като нервно приглади белите си кичури. — Няма никакво съмнение в това.

Какъв стар глупак, помисли си Искра.

— Вие вероятно сте най-уважаваният човек сред военните, генерале — каза на глас.

— Благодаря ви.

— Това е самата истина. Имате репутацията на верен служител. И ревностен защитник на джохианските традиции.

— Старите нрави бяха най-добрите — изтъкна Даул. Това беше тема, на която можеше бързо да се възпламени. — Понякога мисля, че старите ценности бяха загърбени твърде прибързано.

— Точно такова е и моето виждане.

— Нима?

— Разбира се, но ще трябват сурови мерки, за да се върнем към славните дни на нашите джохиански предци.

— Вярно. За съжаление. Но е вярно.

— Обаче определено не искам да ви въвличам в наистина неприятните събития. Има неща, които трябва да бъдат свършени и които, боя се, ще накърнят репутацията на джохианския войник. Ще имам… Отряди със специално предназначение, обучени и подготвени за изпълнението на поставените им задачи, които ще бъдат отговорни само пред мен и ще бъдат извън обичайната йерархия на военното командване.

Даул засия.

— Колко проницателно от ваша страна, сър.

— Искам вие да командвате редовните ми сили в борбата за възстановяването на мира из славния ни куп. Това ще изисква ясно мислене и непоколебима отдаденост.

— Значи аз съм вашият човек — кимна леко Даул. — И ви благодаря за честта.

— Когато хората ни за пръв път дошли в този куп — продължи Искра, — те били изправени пред враждебна територия, населена с невежи видове и варварски човешки издънки.

— Ужасни времена. Ужасни — измърмори Даул.

— Тогава не сме били толкова много.

— Колко вярно. Винаги съм го повтарял. Не е имало много от нас в онези дни. Но ние сме компенсирали недостатъчния си брой с храброст.

— И още нещо — каза Искра.

— Да, другото нещо беше… а…

— Ум — подчерта докторът.

— Точно така. На езика ми беше.

— За да потиснат тези зверове — съжалявам, но не споделям мнението на модернистите. Те са зверове, нищо повече. За да потиснат тези зверове, нашите предци са възприели тактика, която може да се опише с проста и елегантна фраза. Фразата и всичко, което стои зад нея, е съществена част от джохианското наследство.

— Знам отговора — каза Даул. — Но вашите думи са много по-красноречиви от моите. Моля ви, кажете ги и заради двама ни.

— Разделяй и владей — произнесе тържествено Искра. — Накарахме зверовете да коленичат с това просто средство. Нашите бащи подстрекавали суздалите и богазите. И торките също така. И сме ги настройвали едни срещу други. Дори сме натрупали добри печалби, като сме продавали оръжия на всички страни. Оставили сме ги да се избиват едни други. А после сме пристъпили напред, за да ги поведем.

— За Бога! Трябва да направим същото нещо сега — възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. — Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.

— Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?

— С гордост, сър — засия Даул. — С гордост.

Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.

 

 

Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.

Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.

Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.

— В траур съм — обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.

Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.

— Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя — каза Стен.

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

— Мога да си представя — каза Стен.

— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.

— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

— Като треската — вметна Стен.

— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.

— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.

— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.

Мениндер поклати глава.

— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.

— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.

— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.

— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.

— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.

— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?

— Да, имам.

— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.

— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.

— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.

— Все още сте. Според мен.

— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.

— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.

— Той послуша ли ви?

— Да. В резултат преуспя.

— Но вие искате от мен да направя точно обратното?

— Да.

— Дали сте на другия човек по-добър съвет.

— Това беше тогава, сега е за сега.

— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.

— Но не мислите, че Искра ще се справи?

— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.

— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.

— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?

— Не си ли заслужава?

Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.

— Не знам.

— Ще ми помогнете ли?

— Може би някой друг път.

Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.

— Има ли нещо тук? — попита той.

— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.

— Но вие все още идвате на риболов.

Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.

— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.

 

 

Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.

— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.

— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.

— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.

— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.

Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.

— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.

Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.

— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.

 

 

Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.

Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.

Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.

Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.

Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.

Опита да се свърже за последен път.

— Много съжалявам, господин посланик — дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. — Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.

Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?