Бренда Джойс
Огньовете на рая (6)

5

Присвил очи на ранното утринно слънце, Дерек Браг се взираше по протежение на железопътната линия. На перона до него дребничката му съпруга го дърпаше за ръкава.

— Виждаш ли нещо? — запита Миранда.

— Ще бъде горещо като в пещ — извика в отговор Дерек.

Той говореше високо, защото слухът му изневеряваше. Въпреки това успяваше по необясним начин да разбира всяка дума на жена си.

— Влакът закъснява.

— Ще дойде — каза спокойно Миранда, но очите й опровергаваха невъзмутимия й тон.

Не я свърташе на едно място — миниатюрна фигурка, смалена още повече в сравнение с лъвската външност на съпруга й. По нейно мнение той си оставаше най-добрият образец на мъж в живота й. В този момент виолетовите очи на Миранда се стрелкаха възбудено и я караха да изглежда на шестнайсет вместо на седемдесет и една, нейната действителна възраст. Беше облякла най-хубавите си дрехи — чудесна дневна рокля от избродиран жълт лен с буфан ръкави и издута като камбана пола.

Дерек я обгърна внезапно с ръка и я притисна към себе си.

— Не мога повече да чакам — изрева той.

— Ще бъде прекрасно да я видим отново — съгласи се сияеща Миранда.

— Радвам се, че изпревари Рейд и Грейс. Чудно ми е само как баща й я е пуснал да пътува сама чак дотук — ухили се Дерек.

— Не е сама, а с Джоана и придружител.

— Някоя стара кранта, която да я държи изкъсо? — изсумтя Дерек.

— Не говори така. Никога не си виждал госпожа Сеймур. Казах ли ти, че симпатията на Люси също ще ни гостува след две седмици?

Заедно с много, много други гости, помисли си лукаво Миранда, едва сдържаща се да дочака изненадата, която му беше подготвила.

— Има ли си сериозен кандидат? — Очите на Дерек се свиха.

— Да, но можеш да си спокоен. Момчето е Леон Клакстън, а това име би удовлетворило дори Рейд.

— Колко е сериозна работата? — избърса челото си Дерек и се намръщи. — Роднина ли е с нюйоркския сенатор?

— Естествено. Леон е негов син и все още не е поискал ръката й, ако това те интересува.

— М-м-м, да, при положение, че е одрал кожата на стария, младежът не е за нея — ухили се Дерек с вълча усмивка.

— Защо пък не! Нали Роджър ти харесва, а освен това са приятели с Рейд.

— Той и Рейд са съмишленици с много общи интереси. Това е твърде различно от добри приятели. Ако Леон прилича на баща си, от него няма да излезе добър съпруг, защото амбицията ще е първи и единствен негов интерес.

Миранда се намръщи, докато осмисляше казаното от съпруга си.

— Сякаш ми се счу нещо.

Двамата се заслушаха. В далечината се разнесе съвсем слабо писък на влакова сирена.

— Не чувам нищо. Между впрочем, сега си спомних. Срещали сме Леон веднъж, докато бяхме в Ню Йорк миналото лято. Току-що се бе върнал от Испания след стажа си на втори консул в Мадрид. Роджър крои големи планове за него. Мисля, че даже беше награден с длъжността помощник на главния полицейски комисар Теди Рузвелт. Знаеш ли защо е напуснал Испания?

Миранда поклати глава в неведение.

— Бил е женен, но съпругата му починала там при раждане.

— Не знаех това.

— Може да е от нашата черга, но не е за Люси — заключи тежко Дерек.

— Погледни, Дерек, идва! — прекъсна го Миранда.

Огромният ръмжащ локомотив навлезе запъхтян в гарата.

Дерек сграбчи жена си за ръката.

— Престани да се вълнуваш, защото ще получиш сърдечен пристъп — изкрещя той в старанието си да надвика влака.

Ала също бе зачервен.

— Нищо му няма на сърцето ми и ти го знаеш — отвърна тя и сплете длани в едно от възбуда.

Влакът спря, двамата кондуктори в сини униформи и шапки с червен кант скочиха от него, последвани от пасажерите, но от Люси нямаше и следа.

— Дерек!? — извика Миранда и го хвана с тревога за лакътя.

Съпругът й я потупа успокоително и се запъти към един от кондукторите. Въпреки че понякога дясното му коляно изтръпваше, в него момент крачките му бяха широки и пъргави.

— Господине!

Кондукторът помогна на една пътничка да се качи и се обърна към възрастния човек, когото незабавно разпозна. Усмивката му стана естествено дружелюбна, а не угодническа, въпреки че железопътното разклонение до Парадайз също бе собственост на семейство Браг. След пространно обяснение Дерек каза на Миранда да го чака и се качи във влака. Пет минути по-късно се появи отново с угрижено лице и се присъедини към жена си на перона.

— Не е във влака, а и кондукторът каза, че не е виждал девойка, която да отговаря на нейното описание.

— Какво мислиш може да се е случило? — запита Миранда, твърде разстроена, за да предположи как Дерек навярно е питал за Люси като за „моята малка червенокоса внучка“.

— Изпратила ни е телеграма в деня преди заминаването си — каза Дерек. — Ще се обадя в Ню Йорк да видя да не би тя и приятелката й да не са тръгнали.

— Люси никога не би проявила такава безотговорност!

— След което ще се свържа с детективска агенция „Пинкертон“ — продължи да боботи Дерек.

— Рейд и Грейс също носят вина — обади се Миранда.

— Рейд е в Хавана или на вилата в Маравиля, а Грейс е във Вашингтон, но не я знам къде е отседнала. Засега обаче не искам да тревожа никого от тях — заключи Дерек.

 

 

В просъница тя си помисли за момент, че се намира у дома в разкошното легло с подпрян върху четири колони балдахин. Когато напипа камъка и видя мръсотията наоколо, Люси се върна в реалността с разтърсваща сила. Спомни си строгия и обвиняващ поглед на Джоана и онова, което го бе предизвикало.

Усмихна се.

Никой дотогава не й бе казвал, че да бъдеш с мъж е връх на екстаза. Дори не бяха и намеквали колко прекрасно може да бъде всичко. Образът на Мъжа я връхлетя с пълна сила. Тъмните, мощни и широки гърди, лъскави от пот, напращелите в тесните джинси бедра. Сладостни чувства се разляха в нея само при мисълта за непознатия. Без да бъде красавец, с лице твърде грубо и мъжествено, той беше неустоим. Люси вече разбираше защо някои от суфражетките на майка й прокламираха свободната любов. Те настояваха, че жените са равни на мъжа във всичко. Нейната майка също споделяше този възглед, но не и проповедите за свободна любов.

Люси започна да отрезвява. Беше се увила в завивката на непознатия, която споделяха заедно с Джоана. Дори не знаеше името му. Притвори очи. Беше вършила много недомислени и необуздани неща в живота си, но никога нещо подобно. На всичко отгоре приятелката й ги изненада в най-горещия момент — ако родителите й разберяха, с нея бе свършено. Само някой да разкриеше тайната й, Люси щеше да бъде озлочестена навеки и никога нямаше да се ожени както подобава. Сигурно щеше да й се наложи да се задоволи с някой престарял дебелак или да си остане стара мома. Мисълта за такава перспектива я натъжи изключително.

Люси даже не го харесваше. Той беше от най-долно потекло или поне обноските му говореха за това. Никога нямаше да може да го заведе у тях, даже облечен в благопристойни дрехи. Непознатият беше толкова низък, груб и опасен, че тя цялата потрепери.

А дали не се лъжеше, че той наистина я харесва?

Тя се надигна, обхваната от несигурност, но бързо прогони колебанията си. Не можеше да не я хареса, защото всички бяха луди по нея. Винаги е била толкова хубава и популярна!

Запита се как трябва да се отнася една жена към мъж, когото слабо познава, но с когото е стигнала докрай. Усмихна се. Каква глупачка беше само; знаеше какво да стори, защото беше свикнала с компанията на мъжете и с тяхното обожание. Трябваше да го третира както всички останали.

— Няма го — обади се Джоана.

Люси се размърда, за да открие, че нейната спътница я наблюдава, приседнала върху един камък. Джоана единствена знаеше за случилото се — за останалите бе немислимо да научат. Предишната нощ Люси не можа да поговори с нея, защото приятелката й беше разтърсена от видяното.

— Добро утро! — опипа почвата Люси с престорено весел тон.

— Няма го — повтори многострадално Джоана.

Люси не беше склонна да обсъжда скитника.

— Вероятно е отишъл да направи това, което вършат всички мъже рано сутрин — каза тя и се зае да оправя косата си, набързо сплетена на плитка.

Трябваше да разбере какво точно е видяла Джоана.

— Тръгнал си е преди изгрев слънце. Зарязал ни е — Джоана беше объркана и готова всеки момент да се разреве.

Ръцете на Люси застинаха неподвижно. След като я беше взел предната нощ, той не можеше да я изостави ей така. Тя приглади своята безнадеждно изцапана и изпомачкана пола.

— Не ми се вярва.

— Зарязал ни е тук сами, и то заради теб.

— Разбира се, че не аз съм причината — озъби се Люси.

— Оправи те и забягна.

— Бъркаш, Джоана — каза бавно Люси. — Опитах се да ти обясня снощи, че не е това, което си мислиш.

Джоана само я изгледа.

— Наистина — продължи да се усмихва Люси. — Не сме правили нищо нередно. Само няколко целувки, както с Леон.

— Видях ви — изкрещя Джоана, — видях всичко!

Люси я фиксира с поглед, докато си пускаше боята. Облегна се назад, напълно зашеметена.

Джоана беше права. Нарочно спотаени подробности за миналата нощ започнаха да изплуват в главата й. Проряза я остра като нож паника. Започна да се успокоява едва когато разсъди, че Джоана е най-добрата й приятелка, с която бяха отраснали заедно от осемгодишни. Никога досега не я бе изпяла, въпреки многобройните й забежки. Ужасно бе да бъде свидетел на срамното й поведение, но Люси знаеше, че може да разчита на нейната дискретност. Вече можеше да се изправи с лице срещу другия парлив въпрос.

— Наистина ли мислиш, че си е отишъл?

— Разбираш ли, Люси, отишъл си е, без да се обади.

Люси се почувства смазана. Той я употреби и захвърли като ненужна вещ. Доближи се ядно до огъня, вдигна една главня и я запрати толкова надалеко, колкото й позволяваха силите.

— Да върви по дяволите!

Тогава видя седлото.

— Не си права, Джоана, сигурна съм, че ще се върне.

 

 

Жегата беше неописуема.

Слънцето безмилостно жареше изпепелената долина. Пейзажът беше осеян с повехнали дървета и ярко жълта трева. Сред избуялата, пищна и изненадващо зелена тръстика на един малък поток са гушеше схлупена барака без врата.

Шоз въртеше своя бизнес под сянката на клюмналия й покрив. Всичко започна с ръкостискане. Двамата мургави мъже бяха докарали стоката. Единият беше дебел и с прошарена коса, а другият, млад и източен, имаше кожа с цвят на бакър. Страничните торби на седлата им преливаха от пушки марка „Спенсър“, а по хълбоците им висяха револвери с барабан за шест патрона. Младокът имаше затъкнат в пояса си нож, а Дебелия Джак беше укрил един бръснач в ботуша си. Шоз също беше последвал неговия пример.

— Искам да видя стоката! — каза той и пристъпи под ослепителното слънце. Ризата на гърба му беше прогизнала. Беше се придвижвал с индианска стъпка през по-голямата част от времето, за да пристигне преди „приятелчетата“ и да се увери, че не му се готви капан.

— На твое разположение — каза Дебелия Джак и изплю струйка сдъвкан тютюн.

Младият мъж мълчеше. Просто не можеше да говори, защото езикът му беше отрязан преди много време.

Шоз се доближи до двете товарни мулета, които дремеха на слънцето. Животните наподобяваха опаковани с брезент камари от муниции. Той развърза един ремък, отметна чергилото и смъкна внимателно на земята един денк; после разтвори грубото платно и измъкна дванайсет стандартни армейски карабини.

Усмихна се, върна ги на мястото им и отново привърза вързопа към гърба на мулето. Всяко животно беше натоварено с по пет подобни денка. Шоз провери всеки един и се убеди, че съдържат пушки, а не нещо друго. Както досега, никой нямаше смелостта да го измами.

— Доволен ли си? — запита Дебелия Джак изпод порутения сайвант.

— Ще взема всичко заедно с мулетата — приближи се към него Шоз.

— Предполагах, след като не виждам да имаш нито впрегатни животни, нито кон — какво стана с твоя жребец, гърмяща змия ли?

— Дупка по пътя — кратко обясни Шоз.

Беше се случило предишния ден и той усещаше болка всеки път, щом се сетеше за великолепния дорест кон. Ала животното си счупи предния крак и той нямаше друг избор, освен да го застреля.

Шоз вдигна ризата си и отлепи дебела пачка банкноти от голата кожа на стомаха си, без да трепне. Отброи пет хиляди долара в купюри от по двайсет и прибави една банкнота отгоре за мулетата. Сделката беше уговорена още преди много седмици в Ларедо.

Когато мъжете си тръгнаха, той подкара мулетата в противоположната посока. Бавният ход на животните не го притесняваше. Не беше сигурен дали Дебелия Джак и немият нямаше да се опитат да го убият, за да задигнат пушките обратно. Но Джак го познаваше и беше наясно, че Шоз не е лесен. Мислите му го отведоха при момичето. Контактът му с нея можеше да се сравни единствено с изригването на вулкан. Спомни си изведнъж и за Джоана. Бедната, беше шокирана и може би малко ревнуваше. Той не би имал нищо против да продължат с Люси, ако тя не се бе втурнала да обяснява на приятелката си какво не бяха правили.

Шоз се запита колко време би отнело, докато стигнат до ранчото на Браг. С мулетата можеха да са там най-рано на следващия ден по обяд. Мисълта за предстоящата нощ го изпълни с очакване и той започна да си подсвирква.

Пет мили след колибата в местността Дървото на обесения той спря и разтовари животните. Лопатата си беше на място, зарита съвсем плитко в земята на десет стъпки северно от дървото. Шоз започна да копае.

След един час беше заровил всички пушки, а след още един яздеше обратно към лагера. Двете го очакваха.

Едната с усмивка на облекчение, а другата бясна като гърмяща змия.