Бренда Джойс
Огньовете на рая (46)

45

Шоз се чудеше какво ли пък иска Люси сега. Дали не го държеше нарочно на нокти.

Не я бе виждал от три седмици, от последната им среднощна среща на терасата й. Оттам бе отишъл право при хората си и бе успял с тяхна помощ да спаси бунтовническия водач, чиято екзекуция предстоеше. Така бе разгневил за пореден път властите и генерал Уейлър — през последните седмици те му организираха невиждана хайка, ето защо той се криеше дълбоко в джунглите около Сантяго. Времето напредваше, а той все още не можеше да забрави нито срещата с Люси, нито думите й. „По-смела съм от теб“, бе изрекла тя с посребрено от лунната светлина лице и блестящи очи. „Не се страхувам да го кажа. Все още те обичам, Шоз!“

Тези думи го разкъсваха. Не беше истина. Отказваше да повярва, че това бяха нейните мисли. Припомни си с гняв, че се разведе с него, без да се замисля, и дори не се сбогува, преди да си тръгне с всемогъщото си семейство. Той обаче, макар и гневен, бе чакал този момент. Тогава тя не го обичаше, защо ще се променя сега?

Всъщност, Шоз бе доволен, че войната го задържа далеч от Хавана. Инстинктът му за самосъхранение бе силен. От дистанцията на времето осъзнаваше, че я бе обичал, докато тя бе негова съпруга. Бе решен да не повтаря същата грешка — а бе на крачка да го стори.

С изненада откри, че гневът от нейните предателства, не само в Матаморос, но и с Леон, бе започнал да избледнява. Мястото му заемаше тревога — и възбуда. През първата седмица, прекарана в Куба, Люси бе нарушила всички възможни правила — бе направила и невъзможното, за да попадне в опасност и да му изправи косите. Ала последните няколко седмици бяха неестествено спокойни — това би му донесло облекчение, ако не я познаваше толкова добре.

Липсата на вести за нея подхранваше тревогите му. Сто процента беше намислила нещо и пак се бъркаше, където не й е работа.

Имаше си достатъчно проблеми и без Люси. Ала Съдбата сякаш му се смееше, изпращаше му жената, която бе обичал някога лекичко, колкото да изпита търпението и решителността му. Шоз обаче знаеше, че докато Люси беше там, въпреки миналото, той не можеше да й обърне гръб. И ако поровеше по-надълбоко в душата си, щеше да открие отговора на тази загадка — дълбоко скрит и плашещ.

Днес Джанис му изпрати съобщение от Люси — Шоз бе едновременно развълнуван и слисан. Казваше, че иска да го види веднага. Знаеше колко капризна може да бъде, но се понесе като вихър към Хавана, когато един от хората му донесе новината. С подобни молби можеше да причини и смъртта му, мислеше си той мрачно, но срещна само един патрул и го избегна ловко.

Четири дни след предаването на съобщението на Джанис Шоз пристигна във вилата. Беше много рано, слънцето светеше, а птиците пееха сладкогласно. Повечето от съседите все още спяха, но той реши да позвъни на парадния вход — по-добре, отколкото някой да го види да се катери към терасата. Стомахът му се бе свил на възел — и това нямаше нищо общо с факта, че тя искаше да го види „спешно“.

Вратата отвори Венида, която се намръщи още щом го видя.

— Чудех се къде сте се дянали.

— Добро утро, Венида. Ще ме поканиш ли да вляза?

— Че к’во друго ми остава?

Шоз се засмя топло.

— Е, не съм толкова лош.

Тя му обърна гръб и влезе вътре.

— Най-лошият, дето съм виждала.

Шоз пристъпи зад нея.

— Няма нужда да ме въвеждаш. Знам пътя.

Слугинята изръмжа неодобрително и го изгледа сърдито — Шоз изтича по стълбите. Почука веднъж и отвори вратата с разтуптяно сърце и тяло, изпълнено с напрежение.

Тя не спеше, а седеше на едно плюшено кресло, облечена във великолепен шифонен халат, който съблазнително очертаваше формите й. За момент Шоз се вкамени, сърцето му прескочи, а членът му се втвърди — не беше спал с жена от цели три седмици. Тя държеше в ръка порцеланова чаша, но също се вкамени, като го видя.

Той се усмихна присмехулно, за да прикрие възбудата си.

— Здраве желаем, мадам.

Тя остави чашката в чинийката, сви устни, а погледът й го обгръщаше и това подхранваше желанието му. Смехът й бе треперлив.

— Много добре.

Отново я прихващаше — той побесня.

— Наистина ли? — рече той, като влезе в стаята и затвори вратата. — Спри с тези игрички, Люси, не ми харесват.

Тя опря невероятните си крака на пода.

— Не си играя игрички. Отказах се много отдавна да играя игрички с теб — защото разбрах, че не мога да ги спечеля.

Искаше му се да строши нещо. Нея отново я бе прихванало — говореше неща, които той не искаше да чува, защото, ако беше истина, той щеше да я отнесе и да не я пусне никога повече, по дяволите миналото.

— Мисля, че в цялата работа имаме победител, миличка. И това определено не съм аз.

Погледът му я обхвана грубо, но някак замислено. Деколтето на халата й бе разтворено. Отдолу имаше нещо копринено и прилепнало по тялото. Искаше му се да го разкъса.

— Защо да не можем да бъдем победители и двамата? Защо превръщаме всичко в единоборство? Защо си толкова ядовит рано сутринта? Какво направих, какво казах?

Той се изсмя сухо.

— Като че не знаеш.

— Не знам. Сигурно не се обръщаш отново към миналото.

Той тръгна напред.

— Миналото? Никога не забравям и никога не прощавам, но точно сега нямам това предвид. — Той се спря пред нея. Тя стоеше изправена, очите й бяха чисти, блестящи и приковани към неговите. Сърцето й се бе качило в гърлото. Зърната й щяха да изскочат през тънкия халат. Беше възбудена толкова, колкото и той. — И ти знаеш какво имам предвид.

— Имаме работа — опита се тя да се възпротиви безсилно.

— Няма да избяга. — Ръката му посегна и докосна бузата й сякаш по собствено желание. Тя затвори очи и склони глава в дланите му. Шоз си помисли, че ще експлодира. Ръката му тръгна надолу по шията, по раменете и гръдта й. Чу как сърцето й пърха като птичка.

Всичко спешно можеше да почака. Той бързо я вдигна на ръце и двамата паднаха един върху друг на леглото. Устните им се сляха, а нейните пръсти се спуснаха под ризата му и забиха нокти в кожата на гърба му. И двамата бяха полудели от желание. Той сложи ръка под гърба й, повдигна гърдите й и засмука едното твърдо зърно. Нейните ръце пък го докосваха страстно под джинсите. Шоз остана без дъх. Тя го пусна. Той вдигна тънкия халат до кръста й, повдигна я отново и я пое в устата си, цялата, като се наслаждаваше на всяка влажна гънка. Оргазмът премина по тялото й като вихър.

Той разтвори бедрата й и проникна в нея.

— Хайде.

Тя простена, а неговите тласъци станаха още по-дълбоки. Сетне Шоз внезапно се отдръпна, обърна я по корем и я положи на една от възглавниците. Разтвори хълбоците й и проникна отново. Люси дишаше тежко и стискаше таблата на леглото. Той гледаше как огромният му член навлиза отново и отново във влажната й, мека, розова женственост. Тя шептеше името му, а той сякаш искаше да достигне до дъното на самото й същество.

След това двамата се отпуснаха един до друг. В главата на Шоз се въртяха блажени мисли, той не можеше да устои на желанието да я прегърне и да замре така. Изправи се и я погледна — тя се взираше в него.

Той се наслаждаваше на красивото й тяло, а очите му се рееха над дългите й крака и налетите гърди. Някога тя щеше да се изчерви от открития му поглед, но сега само се повдигна и леко придърпа надолу халата. Беше се променила, помисли си той, невинността й бе изчезнала — и всичко благодарение на него.

— Само това не се е променило — рече той с тъга.

— Да. — Люси го възнагради с едва забележима усмивка, после стана и отиде в банята. Докато стоеше сам, той приглади собствените си дрехи и си сипа малко кафе от сребърната кана на табличката до креслото. Сетне Люси се върна, все още облечена в шифонения халат.

— Къде беше? Минаха цели три седмици.

— Да не си ги броила?

— Да, броих ги.

— Крих се.

Очите й се разшириха.

— Какво се е случило?

— Аз съм към бунтовниците, нали си спомняш? А това е война, Люси.

— В деня, когато ти казах за екзекуцията на онзи водач, той бе спасен. Ти беше, нали?

— Не ме питай, Люси. Няма да ти отговоря.

Изведнъж тя се усмихна — като карибско слънце след тропическа буря.

— Знаех си, че ще спасиш онзи човек!

Той не отговори.

— Уейлър беше бесен. — Като видя, че той трепна, тя добавя бързо: — Според слуховете.

— Стоя далеч от него, нали?

Тя отпиваше от кафето си и прикриваше поглед.

— Да. — Изведнъж вдигна очи. — Шоз, ти ли си Ел Американо?

Той се задави.

— Какво, по дяволите…

— Значи си ти!

Той скочи и застана пред нея разгневен.

— Не искам да се замесваш в тази проклета война, Люси! Господи! Излагаш се на опасност — можеш да навлечеш и моята смърт!

Тя побледня и остави с трепереща ръка чашата в чинийката.

— Съжалявам. Не се притеснявай, не съм проговорила и никога няма да го направя!

— Не съм казал, че съм аз — изсъска Шоз ниско, като не искаше дори да споменава прякора на глас.

— Ти не ми вярваш.

Той видя болката в очите й и се отдалечи с някакво чувство на вина, защото тя бе права за себе си. Господи, можеше да обърне цялото му същество надолу с главата.

— Не че не ти вярвам — отвърна той бавно. — Не мисля, че ще ме предадеш нарочно, но смятам, че може да стане случайно.

— Не съм толкова глупава. — Тя стана. — Но ти никога не си ме смятал годна за нещо, нали? Само за секс.

Той трепна. Припомни си за Долината на смъртта, как тя се промени там, как удържа на опасностите и враждебността и се държа като майка на Роберто.

— Не е вярно.

Тя му обърна гръб, отиде до гардероба си и му махна да я последва. Шоз видя, че при задната страна, прикрита от дрехите, имаше купища кошове. Преброи до шест, но разбра, че има поне още толкова.

Стресна се. Люси отвори най-горния и му подаде един пакет.

Побиха го тръпки. Той отвори пакета, а изражението му стана още по-мрачно. Беше чантичка за първа помощ с йод, ваксини, марля, хлороформ и какво ли не още. Тя му подаде друг пакет — консерви. Той я погледна.

— В тези щайги имам килограми храна и лекарства. Но няма начин да ги закарам до Хавана Хил. Ще ми помогнеш ли?

Шоз бе извън себе си от гняв.

— Осъзнаваш ли какво си направила?

— Разбира се.

— Разбираш ли, че ако се разкрие как нарушаваш заповедите на испанските власти…

Тя го прекъсна.

— Съзнавам всички последствия. Измислила съм го много внимателно — направих, каквото трябваше. Нямаше да се помиря със себе си, ако не се опитам да донеса облекчение на тези бедни, страдащи души!

На Шоз му трябваше малко повече време, за да се успокои. Не вярваше на очите си. Това ли бе капризната богаташка щерка, която бе отвлякъл миналото лято? Осъзна, че се е втренчил в нея. Господи, тя се бе променила повече, отколкото той си бе представял. Но и с него бе така, безспорно.

— Не искам да го правиш пак.

Тя се извърна и прокара ръка по дрехите в гардероба.

— Много е опасно.

Люси отново застана с лице към него.

— Шоз, ако ми помогнеш, можем да го сторим заедно. Можем…

— Не!

Тя се спря, отдръпна се и издиша.

— Добре. А тези неща?

— Ще ги занеса на Хавана Хил.

Очите й светнаха и тя се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш!

— Довечера ще докарам помощници.

— Ще кажа на Венида — възкликна тя, но като видя, че той се мръщи, бързо добави: — Тя вече знае с какво се занимавам. Успях да вкарам първите сандъци, докато тя беше на пазар, но я знаеш как се вре навсякъде. Откри ги и трябваше да й се доверя. Сигурна е, Шоз.

— Няма нужда да споменаваш, че ще идвам довечера — тя ще е заспала.

Люси прехапа устни.

— Трябва да й кажа. За да те пусне. — Тя се поколеба. — Довечера няма да съм си вкъщи.

— О, така ли? И кое е последното ти завоевание, Люси?

— Нищо подобно — избухна тя. — Защо винаги си мислиш най-лошото?

Той не обърна внимание на думите й.

— Къде отиваш?

— Не че ти е работа, но капитан Зигзби ще ме води на вечеря. Оказа се приятел на чичо Брет.

Шоз се начумери. Зигзби бе капитан на парахода „Мейн“, който акостира на пристанище Хавана преди две седмици като отговор на размириците от тринадесети и зловещ знак за нарастващото напрежение между Испания и Щатите.

— Зигзби е достатъчно възрастен да ти бъде баща.

— Мисли, каквото си искаш! Как мога аз да ти попреча!

— Трябва да вървя — рече той изведнъж — и да събера хората си.

Тя го хвана за ръката и го спря.

— Нали нямаше да го правиш, ако не беше сигурен, че можеш да прекараш провизиите, без да те хванат?

Отговорът му прозвуча мрачно.

— Да не искаш да ти кажа, че няма да бъде опасно?

Тя впери поглед в него.

— Колко опасно ще е? Шоз, не искам да поемаш глупави рискове.

— Защо, Люси? Какво те засяга това теб?

— Защото онази вечер, когато казах, че още те обичам, не говорех празни приказки.

Отново си играеше с него, меко и леко, и щеше да го хване много натясно, ако той не внимаваше.

— Да бе, както обичаш Леон, нали?

— Не — отвърна тя толкова тихо, че той не бе сигурен дали въобще е казала нещо. Сетне се извърна да му налее още кафе. — Никога не съм обичала Леон.

— Доста хора си заблудила тогава.

— Татко уреди женитбата. Аз се съгласих, защото скандалът ми съсипа живота, а аз си исках обратно мястото в обществото. Но после разбрах, че просто не мога да го направя.

Той бе съсипал живота й. Почувства страшна вина. Бе отнел невинността й, репутацията й, мястото й сред хората от нейния ранг. Наистина ли все още го обичаше? Дали въобще го бе обичала? Та тя се разведе с теб толкова лесно, крещеше умът му.

— Ако това е някакви игра, определено не ми харесва.

Тя остави рязко чашата си.

— Мога да си приказвам, колкото си искам, нали? Но това няма да ме доведе доникъде. По дяволите, и аз си имам гордост!

Той стана също толкова рязко.

— Ако ме обичаш, тогава защо се разведе с мен?

Тя се втренчи в него.

— Защо съм се развела, аз? — Стана, готова за битка. — Моля, точно аз би трябвало да ти задам този въпрос!

Той не разбра какво му казва, а просто чакаше едно твърде закъсняло обяснение.

— Отговори ми, по дяволите! Разбирахме се добре, бяхме женени само от няколко дни, но в момента, в който стъпихме в Браунсвил, ти подписа. Ако наистина си ме обичала, въобще нямаше да скланяш глава пред баща си.

Тя ахна.

— Нищичко не съм подписвала в Браунсвил! Отказах! Нищо не съм подписвала освен вечерта преди венчавката с Леон!

Юмруците му бяха свити.

— Люси — рече той толкова меко, че заплахата се усети ясно, — Лойд ми донесе документите през първата ми нощ в затвора — на тях стоеше твоят подпис.

Тя пребеля като платно.

— Подписах ги вечерта преди сватбата! Не исках да се развеждаме, отказах. Аз те обичах! Тогава ми донесоха документи с твоя подпис! И когато видях, че си подписал… — Сълзите я задавиха. — Когато ми донесоха документите, Шоз, на тях имаше само един подпис и той беше твоят!

Сега вече бе негов ред да се втренчи — нещата бавно започнаха да се проясняват. Люси добави тъжно:

— Ти разби сърцето ми — но аз все пак не исках да подписвам.

Изведнъж му дойде твърде много. Ала се открояваше едно обстоятелство — едно невероятно обстоятелство — тя не бе подписала документите в Браунсвил, беше се държала до последния момент. Шоз бе толкова трогнат, че трябваше да се извърне. После каза тихо, почти като на себе си:

— Някой е подправил подписа ти, за да ме склони да подпиша и аз.

Люси бе шокирана.

— Не е бил татко, нито дядо! Те никога няма да направят такова нещо!

Шоз се успокои и отново се обърна към нея. Очите му блестяха.

— Не, няма. Но аз знам кой би го направил. — Погледите им се срещнаха. — Господин Властникът. Лойд.

— О, боже! — Люси потисна нов изблик на сълзи. — Но аз все още не разбирам. Лойд ти е донесъл документи с подправения ми подпис и ти си ги подписал? — Той кимна и тя продължи: — Но документите, които видях в Браунсвил — същите, които подписах в Ню Йорк — имаха само един подпис — твоят.

Той отиде до прозореца, объркан за момент, но изведнъж съобрази:

— На Лойд въобще не му е пукало дали сме разведени или не, но е трябвало да спечели благоразположението на семейството ти. Първо аз отказах да подпиша, но той не е могъл просто да подправи подписа ми и да ме изрита в Куба. Защото можех винаги да се свържа с теб и да разкрия истината. Така че е трябвало да ме накара да подпиша — да ме накара да повярвам, че съм подписал — и го е направил, като е подправил твоя подпис.

Люси бе зяпнала.

— Веднъж като е направил това, останалото е било твърде лесно. — Шоз вдигна рамене. — Подписах, мислейки, че е законно и няма да създавам повече проблеми. Останалото е било да ме изгони от града, за да не разбера никога истината. Междувременно е можал да спретне добър фалшификат на подписа ми на нови документи и никой нищо не заподозрял. И се е получило.

— Шоз… ти си отказал да подпишеш?

Той бе в капан. Твърде много се промени за минути и той не бе готов да признае — беше я обичал толкова много, че бе готов и на затвор, само и само да не подпише. Тя не го бе предала, както си мислеше, и на него му трябваше време да свикне с тази идея. Даже си представяше, че е искала да се омъжи за Леон от яд, както той бе спал с други жени, за да си отмъсти. Затова отговори неохотно, дори грубо:

— Аз съм голям инат, а с теб се разбирахме добре. Не бях готов за край.

Люси се взираше в него, а той знаеше, че тя се опитва да проникне в дълбините на сърцето и душата му. Извърна се и тогава тя изкрещя:

— Шоз, да не би да казваш, че документите, които подписах в Ню Йорк, не са носели твоя подпис — че подписът е бил фалшификат?!

— Няма начин да е било другояче, Люси.

Тя се хвана за сърцето, а очите й хвърляха игриви пламъчета.

— Знаеш ли какво значи това?

Той я изгледа подозрително.

— Шоз, ти не си подписвал документите, които подписах аз — и разводът не е валиден. Значи съм още твоя жена!

Той замръзна.

— Чакай малко.

— Все още съм твоя жена — повтори тя, сякаш на инат.

— Разводът е официален и документиран. В очите на света ние сме разведени.

— Но това не е валидно. Всеки съд…

— Чакай! Ако смяташ, че ще съдя правителството за фалшификация, значи си си загубила ума!

Тя залитна, като че я беше ударил.

Шоз се сърдеше на нея заради реакцията й, но още повече на себе си, задето се бе показал толкова невъзприемчив за чувствата й и бе действал, така че после да съжалява дълбоко. Ситуацията излизаше извън контрол и на него не му харесваше, ама никак.

— Никога няма да спечеля. А и залагам на карта помилването си.

— Не разбирам.

— Не мога да ти кажа подробности, Люси.

Тя въздъхна тежко.

— Дядо ми каза, че правителството те е изпратиш в Куба. Работиш за тях, нали? Ти си шпионин ма Съединените щати! А когато това свърши, ще те помилват, нали?

Той се извърна.

— Люси, имаш голямо въображение.

— Върви по дяволите! Все още не ми вярваш!

Той се завъртя и я сграбчи през раменете.

— Просто остави тази работа! Миналото си е минало, а настоящето е тук и сега. Не насилвай нещата.

Тя сви устни.

— Аз съм твоя жена и ти го знаеш, каквото и да казваш.