Бренда Джойс
Огньовете на рая (23)

22

Той очакваше, че ще го последват. Бе почти убеден в това. Позова се на безусловния си инстинкт, който отново не го подведе. Шоз се притаи в скалната издатина над тясната пътека, която се виеше нагоре към каменния ръб на платото. Придвижването беше много трудно денем, а през нощта почти невъзможно. Ставаше бавно, трудно и много опасно за конете.

Въпреки това бандитите се движеха бързо, уверено и в пълно мълчание. Единствено конете им издаваха шум. Бяха четирима, а това, че бяха поели по същия път, трудно можеше да са нарече съвпадение. Не му се искаше да хаби четири куршума, но нямаше избор. Шоз откри огън. Стрелбата беше мигновена и улучи двамата водачи, засегна леко третия ездач, а последният се отърва без драскотина. Единият от водачите падна от коня, преметна се през ръба на плоската издатина и политна към дъното на клисурата, където се криеше Люси. Ако не беше мъртъв, сигурно вече умираше. Бандитът до него също се строполи от коня, но чевръсто се отърколи и отвърна на огъня. Третият не остана по-назад и се включи активно в престрелката, прислонен зад едно дърво, а последният ездач побягна от полесражението.

Шоз имаше абсолютно предимство, точно според предвижданията. Не спря случайно на това място — използваше го не за първи път за устройване на засади, когато искаше да прецака някого, Познаваше околността по-добре от дланта на ръката си.

От своята позиция можеше да прикове бандитите с огън, без те да успеят да го разкрият. Прицели се много внимателно, преди да отговори на стрелбата, защото не искаше да хаби напразно муниции. Последният остатък светлинка също бе негово предимство. След няколко секунди по склона на планината се възцари пълна тишина. Шоз се спусна много предпазливо от скалите върху пътеката отдолу. Когато провери трите тела, установи, че бандитите бяха мъртви. Освободи труповете от патрондашите, взе оръжието им и се приближи към конете. Животните пасяха едно до друго отстрани на пътеката. Не бяха мръднали от мястото, защото бяха отлично обучени и стояха там, където им биха отпуснали юздите.

Шоз избра два, а третия прогони надолу по склона. След това ги поведе нагоре, близо до мястото, където беше скрил Люси. Когато я откри, тя се тресеше от страх, побеляла като платно.

Ужасът й предизвика в него необяснимо, но силно желание — да я вземе в обятията си, за да я утеши. Естествено, не се подчини на импулса.

— Всичко е наред — каза вместо това троснато той — Ще пренощуваме в една пещера, недалеч оттук.

Протегна ръка, за да й помогне да стане. Тя се присви цялата.

— Кой беше? Мъртъв ли е?

— Бандитите от Каситас — отговори й смутено той.

В следващия момент възвърна суровия си вид, а очите му се стесниха. Откритието го изненада неприятно.

— Мислила си, че те лъжа! Смятала си, че ни преследва някой друг, а не ония негодници?

— Наистина ли бяха мексиканците? — въздъхна тя, поставила длан близо до сърцето си.

Липсата на доверие у нея му причиняваше болка. Знаеше, че не трябва да очаква повече, но се бе надявал…

— Не бяха вашите!

Той се пресегна и я дръпна рязко. Тя се блъсна в него с вик на изненада. Тялото й бе топло и меко, затова той бързо отстъпи и я хвана за лакътя.

Люси легна с цялата си тежест върху него, докато си проправяха път към мястото, където ги чакаха конете. Той не си правеше илюзии относно чувствата й. Ако не беше в такова окаяно състояние, сигурно не би го и докоснала. Сега сигурно го осъждаше и като убиец. Защо ли му трябваше да я измъква от лапите на тия главорези?

Шоз не искаше да признае открито, но мисълта да я остави на произвола на бандитите го влуди и го изпълни с твърда решителност да не позволи това да се случи. Проява на глупашки героизъм, недооценен от нея.

— Коне! — възкликна тя с облекчение в гласа.

Когато обаче се запъти към едно от животните, той я възпря.

— Трябва да вървим пеш. Мястото не е далеч.

Тя изстена жаловито.

Докато водеха конете встрани от пътеката, той разбра по стенанията й, че едва се влачи, но прогони от себе си всяко съчувствие.

След пет минути се добраха до пещерата. Беше достатъчно голяма, за да приюти двама заедно с конете, а дърветата и големите скални маси отпред правеха входа й трудно забележим. Шоз отведе конете настрани и ги разседла. Без да гледа към Люси, знаеше, че се е свлякла върху твърдия каменен под, защото оттам се разнесоха глухи стонове.

Той запали свещта, която взе заедно с останалите припаси от Фернандо, и я закрепи върху пода. Светлината й хвърли дълги, неспокойни сенки върху грубите стени на пещерата. Отвън нощта бе тиха и спокойна и правеше тяхната вселена да изглежда непристъпна, отвлечена и почти нереална. След като нахрани и напои конете, Шоз се приближи към нея с одеяло и манерка в ръка. Тя бе толкова изморена, че дори не го погледна, докато той не я заговори.

— Нека видя лицето ти.

Той постла одеялото на земята до нея, за да има Люси къде да седне, след което се зае с брадичката й. Тя упорито извърна глава, а от погледа й струеше гняв.

— Не ме докосвай!

— Ударила си си лицето при падането — каза със стиснати зъби той. — Ще ме оставиш ли да го видя?

Тя настръхна, но му позволи да повдигне брадичката й нагоре. Светлината на свещта бе твърде оскъдна и по страните й пробягваха сенки. Мястото бе само леко охлузено, затова Шоз изми набитата мръсотия с напоен във вода парцал от ризата си. Люси не издаде и стон.

— Искам да те огледам цялата.

— Добре съм.

— Лактите и коленете ти са ожулени.

Тя издаде звук, приличен по-скоро на вопъл, отколкото на въздишка, и протегна ръце. Той методично изми всички рани и се прехвърли надолу към коленете и пищялките й, които бяха изгорели от слънцето и се червенееха като домати. Когато я докосна по крака, Люси се намръщи.

— Утре ще намерим някакъв мехлем — каза той с чувство на съжаление, въпреки най-доброто си намерение да остане хладен.

— Какво ти влиза в работа?

— Оттук до Долината на смъртта са три дена път — започна да се нервира той. — Мисли му, ако започнеш да хленчиш и да ме бавиш.

— Тогава ме остави тук — наежи се тя.

— Няма да те оставя тук — повиши на свой ред глас той.

Тя го изчака, но Шоз отказа обяснение. Оставането й тук сама означаваше смърт.

— Държиш ме заради откупа, нали? Цялата работа около освобождаването ми след Рио Гранде беше гнусна лъжа.

Никога не бе имал такова намерение, но думите й го вбесиха, затова каза:

— Може би.

Тя възприе отговора му буквално.

— И ще ме пуснеш? Тогава искам да знаеш, че ще ти платят. Баща ми ще ти плати всичко.

Усмивката му беше злобна.

— Истина ли казваш? Сладурче, ще бъда невероятен глупак, ако те освободя. Смятам да те продам за много повече пари на някой бял робовладелец.

Всичката кръв се дръпна от лицето й. Той бе толкова бесен, че се самозабрави, сграбчи я в ръце и я разтърси.

— Слушай ме добре, жалка глупачко! Не ми трябва проклетия ви откуп. Няма да се докосна до парите на баща ти даже с пръчка. Просто си искам свободата. Ще те пусна веднага щом стане възможно. Ако можех, щях да го сторя още в Каситас. Но не съм онова копеле, за което ме мислиш, че да те оставя на бандитите, които току-що пречуках. Нямах друг избор, освен да те взема със себе си. Но колкото е възможно по-скоро, повярвай ми, ще те оставя в някое село, където ще си в безопасност, докато вашите дойдат да те приберат. Но в момента поставям на първо място себе си и моята безопасност. Затова първо ще отидем в Долината на смъртта, където няма да ме открият. Наби ли си го в главата, госпожице Браг?

Тя се уви в одеялото, без да каже нито дума. Разтреперан, той се извърна встрани. След малко отново се изправи с лице към нея.

— Бих ти дал честната си дума, но за теб тя не означава нищо, нали?

Тя успяваше винаги да го изненада най-неочаквано. Не изневери на себе си и този път.

— Приемам честната ти дума.

— Имаш я.

Той намери другата завивка и я изтърси, без да й обръща внимание. Защо се разстрои толкова? Откъде тя успяваше да упражни това влияние върху него? Той духна свещта. Никоя друга жена, даже Мериан и Кармен, не бяха успявали да го накарат да стигне толкова далеко. Всъщност с другите жени, дори със себична кучка като Кармен, той оставаше винаги отчужден, винаги под контрол. Легна си, обезпокоен повече отвсякога и тайничко леко уплашен. Беше напълно изтощен, но и твърде развълнуван, за да заспи.

 

 

Вместо да наемат стаите зад мръсния салон, те предпочетоха да устроят лагер малко преди селото. Нощта се точеше безкрай, затова Рейд не се свърташе на едно място, изпълнен със страхове за съдбата на дъщеря си. Опитите на баща му да го успокои отново и отново не вършеха работа. Дерек бе убеден, че е добър познавач на човешкия характер, затова смяташе за невъзможно Шоз Купър да нарани Люси по какъвто и да било начин. В действителност след като намериха любимия му жребец и нервите му се поотпуснаха, той намираше за трудно да повярва, че индианецът може да бъде дори конекрадец. Човекът, купил откраднатия кон в Абилийн, беше идентифицирал със сигурност Рижия и Джейк като извършители на кражбата. Дори бяха издали нареждане за тяхното арестуване.

Дерек смяташе за много странно Шоз да се съюзи с такива големи главорези. Ами ако не бе един от тях? Може би отчаянието го бе мотивирало да използва Люси като последно средство за бягство от затвора? Рейд хладно посочи, че полицейското му досие е с дебелината на Библия. На това Дерек не можеше да противопостави нищо.

По-голямата част от преследвачите заспаха увити в постелките си между двата лагерни огъня. Рейд стана и надяна ботушите си. Не можеше да продължи да се мята и върти, а не можеше и да заспи от налегналите го мисли.

— Къде отиваш? — запита го тихо, за да не събуди никого, лежащият до него Ник.

— Искам да пийна.

— Ще дойда с теб — надигна се Ник и пъргаво скочи на крака.

— Благодаря, Ник.

Рейд се нуждаеше от компания, а по-големият му брат бе стабилен и спокоен човек, на когото можеше да се разчита. Баща им бе заспал, но Ник се приведе над Брет, за да го осведоми къде отиват. Д’Аршам не спеше, а разговаряше тихо с жена си, сгушена до него.

— Ще дойда с вас — каза Брет, — това градче не ми се нрави.

Жена му Сторм се надигна на лакти и го погледна въпросително. Той я целуна по челото.

— Ти остани тук и се наспи, скъпа. Брат ти не трябва да остава сам.

— Бъди внимателен — каза тя с много ласкава усмивка и поглед, който пазеше специално и единствено за съпруга си.

Това изненадваше всеки път братята й, които все още продължаваха да гледат на нея като на мъжкото момиче от детството им.

Лагерът отстоеше само на няколко разкрача от главната улица. С изключение на кръчмата, селото тънеше в мрак. Заведението грееше ярко като коледна елха.

Тримата влязоха вътре. Салонът беше пуст, като се изключеха играчите на покер, събрани на една маса около собственика Фернандо. Селото вече стана свидетел на пристигането им, затова сега никой не им обърна внимание. Фернандо не си направя труда да стане от мястото си да им сервира, но една жена се зае със задачата. Изглеждаше, че му е дъщеря.

Дотогава тя седеше сама на една маса в дъното и пиеше уиски. Те се промъкнаха с рамото напред зад бара. Беше възпълничка, тъмна и неособено спретната. Дълбоко изрязаното деколте, приютило голите й гърди, подсказваше, че тя раздава благосклонно не само пиене.

— Какво искате? — Английският й бе белязан с тежък акцент.

— Какво предлагате? — запита кисело Ник.

— Дайте ни от местното менте — обади се Брет.

Рейд не каза нищо.

Пиха мълчаливо. Опитите на жената да завърже разговор бързо се провалиха. Поръчаха още по едно, когато отвън долетя бесният тропот от копитата на самотен кон. Миг по-късно един много съмнителен тип влезе със залитане в салона и започна да обяснява на висок глас нещо на испански.

Фернандо се втурна към него. Когато обаче новодошлият видя тримата непознати на бара, млъкна и се остави съдържателят да го отведе до една отдалечена маса.

— Какво каза? — обърна се Ник с нисък глас към Брет.

Брет говореше перфектен испански, защото беше роден в Мазатлан.

— Каза, че ги нападнали, и че вероятно водачът им е мъртъв. Каза, че човекът ги е причакал. Това е.

— Нима е възможно? — запита Ник.

— Трябва да е бил проклетият Шоз — несъзнателно шепотът на Рейд беше преминал в гневен крясък.

— Не слагайте каруцата преди коня — постара се да ги успокои Брет. — Отпуснете се и ме оставете аз да се оправям.

— Нека да се правим на безразлични — съгласи се с него Ник.

Тримата отпиваха бавно от уискито, а жената отнесе бутилка и две чаши на Фернандо и обезумелия конник. Присъедини се към компанията им и се заслуша, докато новодошлият свърши разказа си. Тогава Фернандо се върна отново към играчите, а жената на бара остави ездача да се справя сам с бутилката.

— Още? — запита ги тя.

Брет се приведе напред. Зъбите му блеснаха в усмивка, която задълбочи трапчинката на брадичката му. Тъмните му очи одобрително се загледаха в гърдите й.

— Само ако ни правиш компания, скъпа.