Бренда Джойс
Огньовете на рая (10)

9

Шоз се облегна на вратата, пъхнал палци в гайките на своя „Левис“. Оголените му от усмивката зъби лъщяха от белота.

Люси трепереше, застанала само на няколко крачки от него. Въпреки че беше обширен, апартаментът й изглеждаше тесен и малък. Изведнъж двамата се почувстваха сам сами. Чувството пораждаше тайнствена интимност и беше извънредно обезпокоително.

Тя забрави за момент решителността си и причината за посещението и поиска да избяга.

Защо не си облечеше ризата? Беше много трудно да се съсредоточи върху задачата си, застанала пред неговите лъскави от влага голи гърди и стегнат стомах. Погледът й се спусна към копчелъка на джинсите и тяхното провокативно съдържание, едва удържано от избелелия деним. Джинсите му бяха непристойни. Целият беше непристоен. Усмивката му се изпари и погледът му стана напрегнат.

— Не мислех, че ще е толкова лесно. Ела, принцесо!

Той се отблъсна от вратата и се приближи към нея. Гласът му беше дрезгав, лишен от враждебност и антагонизъм.

Люси беше хипнотизирана от гласа и близостта на полуголото му тяло, но успя някак си да осъзнае какво става. Беше я разбрал напълно погрешно! Ръцете му бяха изненадващо ласкави, когато се сплетоха собственически около раменете й и я притиснаха.

— Харесва ми как ме гледаш — измърмори той.

Тя се взираше в лицето му. Погледна го в очите и видя затаения пламък. Гърдите й се повдигаха и спускаха, сърцето й препускаше лудо, обхвана я пулсираща нужда, която тя познаваше, но не желаеше.

Този мъж не я харесваше. Беше го казал много ясно. Беше я употребил. Този мъж можеше да я предаде.

Той беше копеле.

— Не — възви се тя енергично встрани.

За един кратък миг очите му изразиха изненада, след което ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Той я погледна наперено.

— Нищо не разбирам! — Тонът му беше предизвикателен, но тя успя да схване единствено смисъла на думите.

— Не разбираш? — Тя се разсмя колебливо, докато се добираше до другата страна на дивана, следвана лениво от него.

— Имам новини за вас, господин Купър — аз съм жена, която никога няма да притежавате.

— Наистина ли? — Беше я заклещил до леглото и се смееше, без Люси да намира изобщо нещо забавно в ситуацията. — Тогава какво правиш тук? Не можа да издържиш, нали?

Арогантността му я вбеси — тя бръкна в чантата, намери банкнотата и я плесна с все сила в голите му гърди.

— Ще ти покажа какво правя тук.

— Какво е това? — Той я улови за китката и задържа ръката й.

— Пари!

За секунда той остана неподвижен, след което се усмихна невесело. Ръката му я стисна още по-здраво и тя изпусна банкнотата със стон.

— Парите после — каза той. — Най-напред имаме да довършваме една стара работа. — Той я придърпа плътно към себе си.

Голата й ръка беше като в менгеме между телата им. Тя усети с длан копринената гладкост на кожата и стоманената твърдост на гърдите му. Беше я стегнал с ръка около талията, а един от здравите му крака се беше вклинил между нейните, така че тя го бе възседнала, при което спонтанната му ерекция се притисна към бедрото й. Люси се опита да го отблъсне, но движението й само я нагласи още по-удобно срещу него, придвижвайки я нагоре към слабините му.

Дланите й, които блъскаха неистово по гърдите му, се свиха в юмруци. Тя го заудря бясно, извърнала лице встрани, за да избегне целувките му. Смехът му милваше ухото й, но въпреки всичко беше студен и яден, докато тя не усети езика му.

Горещи вълни на удоволствие се разляха по цялото й тяло и тя се усмири.

— Добро момиче — изгука той. Едната му длан прихвана задничето й, докато езикът му продължи мързеливо да я проучва.

Люси притвори очи, за да си позволи само за миг да почувства трепета от действията му. Устата му се придвижи знаещо към врата й.

— Не трябва да плащаш за това — каза той, докато разтриваше бавно полукълбата на задника й. — Обикновено го правя гратис.

Тя разтвори широко очи.

— Но в твоя случай ще направя изключение. — Дъхът му пареше врата й.

Ръката му се промъкна крадешком между краката й. Овладеният му глас, планомерната му страст, начинът, по който я докосваше със студена пресметливост, започнаха да потушават огньовете, които беше разгорял, което й позволи да започне да разсъждава. Тя размисли, че нещо не е наред. Той я възбуждаше, пръстите му си играеха с нея. Независимо, че бе разтърсена от наслада, Люси се отскубна със сетни сили и намери убежище от другата страна на дивана. Бездиханна, тя го гледаше объркано.

Той дишаше тежко. Лека влага изби по голия му торс, а изливащата се през открехнатите пердета слънчева светлина караше кожата му да лъщи. Не беше възбуден, а вбесен.

Желанието, което беше разпалил у нея, бързо се уталожи. Люси се вкопчи в облегалката на дивана.

— Малка мръсница — изръмжа той. — Останалите кучки като теб поне не използват сила, защото им е останала капчица благоприличие.

— Какви ги дрънкаш?

— Но ако искаш да си платиш, малката, давай. Ще се постарая да си заслужа парите.

Тя зяпна от възмущение.

— Искаш да играеш игрички? — задъхано продължи той. — Иска ти се да те преследвам? Ще ти се да те изнасиля?

Беше толкова бесен, че с удоволствие би я обладал насила. Никога в живота му не го бяха наранявали така. Той не се съмняваше, че тя го направи умишлено, за да го постави на място.

— Ако ме докоснеш още веднъж — успя да проговори тя, — ще се развикам така, че целият хотел да разбере. Ти си отвратителен. Ненормалник! Всъщност сега няма нищо, което да искам повече от това да те видя тикнат в затвора.

Думите й усмириха Шоз. Съзнанието му беше прорязано от мрачни и ужасни картини от друг затвор в друго време.

Люси не се отделяше от дивана.

— Не съм дошла, за да ме опипват — каза тя твърдо.

— За какво тогава си тук? Защо е всичко това?

Той се наведе и вдигна чека. Ръката му трепереше.

— Това е от моята лична чекова книжка — каза с треперещ глас Люси, докато се бореше за повече въздух. Как би могъл да си помисли, че му предлага пари за… за…

Той продължаваше мълчаливо да чака.

— От моята банкова сметка — добави тя. Той започваше да я плаши.

— Хиляда долара. — Той погледна хартийката. Погледът му беше студен. — Предполагам, че трябва да съм поласкан.

Думите му прозвучаха глухо.

— Не съм дошла заради… тялото ти! Не съм тук да ти платя за…

— Да те изчукам?

— Правиш го нарочно — извика тя с чувство на безсилие, шокирана наново от ужасната дума и неспособна да възвърне самообладанието си. Пое дълбоко въздух. — Чекът е, за да осигури твоето мълчание. — Той я погледна въпросително. — Точно така — пресилено се усмихна тя; беше й много трудно. Той смачка хартийката.

— Искаш да ме превърнеш от жиголо в довереник.

— Какво правиш? — извика паникьосано тя.

— Принцесо, ти очевидно не си толкова умна, колкото си мислиш. Мошеник като мен няма чувство за достойнство, така ли? Смяташ, че няма да проговоря срещу пари?

— Не би го направил. — Тя пребледня. — Не може да си толкова низък, като…

— Змия.

— По-лошо.

— Като хора от моята категория.

Тя не можа да намери вярната дума. Когато той я изгледа изпитателно, се постара да устои на погледа му. Усмихна се престорено.

— Сигурна съм, че знаеш как да използваш парите. С това всичко се урежда и ти можеш да напуснеш града.

Усмивката му беше присмехулна.

— След като имаш парите, предполагам, че нищо не те задържа повече тук. — Тя заотстъпва към изхода.

Той не отговори. Тя се опря с гръб към вратата, а ръката й хвана кръглата дръжка.

— Е?

— Мислиш ли, че всичко се купува с пари?

— Аз не купувам нищо, просто… — Тя пребледня като платно.

— Можеш да бъдеш спокойна — отвърна й той с горчив смях.

Най-после беше успяла. Силите й бяха на привършване.

— Можеш ли да тръгнеш довечера? Или утре?

— Мога да си тръгна — отговори той след дълга пауза.

— Много добре — извика тя, грейнала цялата в усмивка. Връхлетя я чувство на облекчение. Чудесно всепоглъщащо облекчение. — Тогава… — засмя се нервно — довиждане.

Погледът му беше бледосив и загадъчен. Тя завъртя дръжката на вратата, отвори я широко и се изниза бързо. В коридора се сети, че трябва да ходи, без да тича. Успя. Прогони копелето от града.