Бренда Джойс
Огньовете на рая (47)

46

Време за разкритие. Ако американски консул бе някой друг, Шоз би го направил веднага след пристигането му в Хавана. Ала заради Леон бе по-добре работата в Куба да остане в тайна по-дълго. Време бе обаче наученото да се разкрие. На карта бе заложен животът на твърде много хора.

Той проклинаше бунтовниците, макар да се възхищаваше на хитроумието им. Същата сутрин се взе решение на борда на „Мейн“ да се постави експлозив и корабът да се взриви заедно с всичко на борда му. Тази нощ. Целта на акта обаче не бе да донесе печална известност, както със сигурност щеше да се случи, а да тласне американците във война с Испания. Защото испанското правителство щеше да бъде посочено като главен виновник.

Тактически погледнато, всичко бе брилянтно изпипано. Шоз се надяваше наравно с най-разпалените патриоти американската намеса да спре кървавия конфликт и да освободи Куба. Той обаче бе американец — не можеше да пренебрегне информацията, която имаше и да гледа как загиват няколкостотин невинни сънародници. Пред другарите си пък можеше да изрази само някои дребни резерви — бе хвърлил твърде много труд да стане един от тях и като поддръжник на каузата можеше само да одобри плана.

Шоз пристигна в консулството преди всички — искаше му се просто да предаде информацията на Джанис, без да й навреди, но нямаше начин. Затова крачеше нервно пред пететажната тухлена сграда, наблюдаван от двама безучастни морски пехотинци. Колата на Леон спря и той слезе. Когато видя Шоз обаче, замръзна и очите му се разшириха — позна го веднага.

Официално двамата не се познаваха. Ала се бяха виждали твърде често в Парадайз — Леон бе скъпият гост, който ухажваше Люси, а Шоз — наемникът, който следеше всяко движение на двамата. Шоз тутакси си спомни как бе носил багажа на Леон по стълбите и как го бе намерил на горния етаж да целува Люси.

— Не мога да повярвам — проговори пръв Леон.

— Убеден съм, че е така, господин консул. Трябва обаче да поговорим по работа.

Леон го подмина.

— И това не мога да повярвам.

— Честно казано, въобще не ме засяга какво вярвате — отвърна Шоз, като го последва без подкана. Двамата войници му препречиха пътя. Шоз се примири с припрения им обиск и не се възпротиви, когато му взеха револвера и ножа.

Леон наблюдаваше.

— Дошъл си да ме убиеш?

Шоз се ухили.

— Стреснали сме се, а? — Изражението му внезапно се променил — Кой пътува за Куба невъоръжен?

Леон бе мрачен, даже леко сърдит.

— Стига толкова. — След тези думи към охраната, той се обърна и тръгна навътре. Шоз го последва и изчака, докато консулът отключи катанеца. Във фоайето бе хладно и тъмно.

Леон влезе в кабинета си заедно с госта. В консулството все още нямаше никой и Шоз бе почти впечатлен от трудовата дисциплина на най-висшия служител. Почти, но не чак толкова. Леон отиде зад бюрото си и си свали сакото.

— Какво, по дяволите, правиш в Куба?

— Работя.

— Обзалагам се, че е така. И това съвпадение ми идва твърде много.

— Кое съвпадение?

— Ти — тук, Люси — също!

— Моето пребиваване тук няма нищо общо с Люси.

Леон сграбчи облегалката на стола.

— Колко жалко, че оцеля след онази стрелба в Парадайз, колко жалко!

Очите на Шоз се разшириха.

— Значи си бил ти?

Леон се усмихна.

— Ти, копеле мръсно. Знаех си, че си бил ти.

— Наистина ли? — отвърна хладно Леон; бяха си разменили ролите.

Шоз се усмихна насилено. Беше почти сигурен, че Леон е достатъчно голям страхливец и мерзавец, за да го застреля в гръб — заради Люси.

— Защо си тук? — попита той.

— Кубинците възнамеряват да сложат бомба на „Мейн“.

— Какво?!

— Предлагам да предупредиш Зигзби и то още днес.

— Откъде знаеш това? Те ли ти казаха? — Очите на Леон се разшириха. — Що за заговор се мъти тук?

— Работя с тези бунтовници и преди да решиш да ме предадеш на испанците, помисли отново — помисли за позицията на страната ти в тази бъркотия.

Леон бе разколебан. Официално Съединените щати предупреждаваха гражданите си да се държат настрани от кубинските истории, но тайно опрощаваха онези, които подпомагаха бунтовниците, особено хората, които ги снабдяваха с храна и оръжие — очевидно точно тази работа имаше предвид Шоз. В този случай обаче, помисли си Леон, нарушителят би могъл и да бъде предаден на испанците.

— Искам доказателства. Иначе няма да разпаля дипломатически скандал. Ако това е фалшива тревога — а всъщност аз не смятам, че кубинците ще рискуват да си навлекат гнева на Америка — ще отнеса куп неприятности.

— Глупако — продължи Шоз, — та аз нямам доказателства. Истина ти казвам. В опасност е както „Мейн“, така и всичко на борда му. Направи нещо по въпроса.

Двамата се втренчиха един в друг. Леон попита хладно:

— А какво печелиш ти от цялата работа?

Шоз отговори също толкова хладно:

— Нищо, абсолютно нищо.

— За мен никога не си бил кой знае какъв патриот, Купър. Мисля, че просто искаш да причиниш тревоги, да вдигнеш шум — и аз да съм в центъра. И мисля, че причината е Люси!

— Причина за какво? — каза Люси от вратата.

Двамата мъже се извърнаха рязко. Люси се обърна към Леон.

— За какво си крещите?

Леон излезе иззад бюрото си и тръгна право към нея.

— Ти като че ли не си много изненадана да го видиш, нали, Люси?

Люси почервеня, осъзнала твърде късно грешката си, и тутакси би отбой:

— Разбира се, че съм изненадана! Аз…

— Малка лъжкиня — рече Леон меко. — Сега мисля, че разбирам. Всичко.

Шоз сграбчи Леон за ръката.

— Люси и аз се видяхме случайно на едно празненство миналата седмица. Въобще не си вади грешни заключения — предупреди го той.

Леон бе бесен.

— Сега разбирам защо Люси е в Куба. Заради теб! Заедно ли дойдохте? Откога…

— Не! — възпротиви се Люси. — Леон, грешиш!

Леон се обърна към Шоз, опнат като струна, с лице, по което ясно се четеше презрение.

— Не си я отвличал, нали? Двамата сте избягали заедно! Рейд Браг не е могъл да го позволи, разбира се, затова е тръгнал да те преследва, а после е измислил тази история с отвличането! Мислиш, че не знам какво сте правили в Парадайз? Видях те как я целуваш при плевнята в нощта на рождения ден!

— Значи наистина си бил ти — потвърди Шоз меко.

— Да — изръмжа Леон. — А сега се махайте! И двамата, веднага!

 

 

Люси бе пребледняла и трепереше. Шоз я преведе през улицата и я вкара в едно кафене. Тя не се възпротиви. Седнаха на една от малките маси отзад.

Тя се тръсна на стола.

— Как така ти хрумна да ходиш при Леон?

— Аз би трябвало да ти задам същия въпрос.

Тя се ядоса.

— Минавах оттам и реших да се отбия при Джанис.

— О, така ли? Какви сте приятелки само!

— Да, приятелки сме. — Тя се наведе към него. — Случайно чух и вас двамата! Защо отиде при Леон, Шоз?

— Имах да му предавам една информация, Люси, много важна информация. — Той видя как гневът й се разсейва и в очите й грейва жив интерес.

— Каква информация? Колко важна?

— Не е твоя работа.

Тя сви юмрук и се огледа нервно.

— Ние не би трябвало да сме тук. По-точно, ти не би трябвало да си тук. И не ме поучавай — писна ми.

Той въздъхна.

— Не те поучавам, просто искам да стоиш настрани от тази война.

Тя се намръщи.

Сервитьорът дойде и Шоз поръча еспресо. Когато момчето се отдалечи, Люси отново се наведе напред:

— Как мина снощи?

— По-скоро аз би трябвало да те питам същото.

— Не започвай пак. Какво стана снощи?

— Вече съм тук, нали? Всичко мина добре.

Тя въздъхна с облекчение.

Погледите им се срещнаха и задържаха. Споменът за всичко, което им се случи вчера, отново го връхлетя. Откак се видяха за последно, Шоз бе мислил много върху това, което тя каза. Ако повярваше, че тя все още го обича, щеше да му се наложи твърде скоро да се занимае и със собствените си чувства. Нещата се променяха бързо, твърде бързо. Защо се страхуваше толкова от нея — и от себе си? Какво, по дяволите, виждаше тя в него?

— За какво си мислиш? — попита тя тихо и докосна ръката му. — Размисли ли върху това, което открихме вчера… за развода?

Той се изправи на крака.

— Ако чакаш някакви признания, ще има да чакаш.

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Ще чакам. Шоз, заблуждаваш само себе си, не и мен. Знам, че ме обичаш, и рано или късно и ти ще го осъзнаеш.

Все още усмихната, тя стана и се отдалечи.

 

 

Люси се приготвяше за вечерята на борда на „Мейн“ с капитан Зигзби и офицерите му. Стоеше пред тоалетката и си слагаше пудра. Едва се съсредоточаваше, раздвоена между силни и противоречиви емоции. От една страна, вълнение от развитието на събитията — Шоз бе все още неин съпруг. Не се съмняваше в това и сега можеше без страх да признае колко много го обича и как никога не е преставала да го обича. И най-важното — сега, когато знаеше съдбоносния факт, щеше да му въздейства, така че противоречията и борбите от миналото да бъдат забравени, той да приеме собствените си чувства и отново да я нарече своя жена.

От друга страна се тревожеше ужасно, защото Леон вече знаеше, че Шоз е в Куба. Беше сигурна, че той е смелият бунтовнически водач, Ел Американо. Слуховете се разпространяваха мълниеносно из малкото американско общество и тя разбра, че именно Ел Американо е спасил бунтовника, изпратен на екзекуция. Нямаше съвпадение — тя предупреди Шоз за готвената разправа и спасителната акция последва веднага.

Люси се тревожеше, че Леон ще направи същата връзка и ще разбере. О, защо този човек отиде в консулството! Нарочно ли предизвикваше опасността? А тя чу далеч повече от разговора, отколкото призна. Ако Леон е застрелял Шоз в Парадайз, какво ще да му попречи да извърши отново нещо ужасно? А ако каже на испанските власти, че Шоз е шпионин или, още по-лошо, че е Ел Американо… Люси потрепера при мисълта какво ще се случи, ако го заловят.

А ако Леон разпространи слухове за нея и Шоз — слухове, много близки до истината? А ако напише на Мериан, че тя е тук? Люси вече се тревожеше за приятелството на капитан Зигзби с чичо й Брет. Ако междувременно капитанът му пишеше, щеше без съмнение да отбележи присъствието й в Куба, макар да бе много вероятно Леон да стори това пръв. Във всички случаи баща й щеше да бъде уведомен и за Люси нямаше съмнение, че Рейд ще да дотича лично в Куба да прибере блудната си дъщеря.

На вратата се почука и вътре влетя Венида.

— Имате посетител, госпойце Люси.

Люси стана на крака с надеждата това да е Шоз. Може би най-после бе постигнала някакъв напредък спрямо него. Тя взе черните ръкавици и дамската си чантичка и изтича надолу.

На половината път обаче се вкамени. Долу във фоайето стоеше Леон в бял смокинг и с ръце в джобовете. Тя настръхна цялата.

— Той е, нали?

Люси бавно продължи надолу по стълбите.

— Каква изненада, Леон. — Сърцето й туптеше бясно — знаеше прекрасно кого има предвид.

— Нали?

Тя се опита да смени темата.

— Какво правиш тук, Леон? Не ми се ще да бъда груба, но тъкмо излизах.

— Знам — усмихна се той накриво. Изглеждаше пийнал. — Вечеря на „Мейн“, нали? Обаче и аз съм поканен. Така че защо не отидем заедно?

Един отказ би бил върхът на неучтивостта, но Люси рискува.

— Не, Леон.

Той я сграбчи за лакътя.

— Защо не? Страхуваш ли се? Или очакваш любовника си?

— Достатъчно — кресна Люси, докато се опитваше да се освободи. — Ще се наложи да те помоля да напуснеш!

— Ще съжаляваш — викна той в отговор, излезе и затръшна вратата.

Люси потрепера. Със сигурност току-що направи голяма грешка. Трябваше да облекчи положението, но вместо това само го влоши.

 

 

Шоз знаеше, че трябва да стои настрана; ала не можеше.

Срещата им по-рано през деня го разтревожи. Бе разколебан — искаше да й повярва и се бореше със себе си. Вече му трябваха огромни усилия на волята, за да остане равнодушен. Трябваше да се изправи срещу самия себе си, защото се опасяваше, че се влюбва в нея все повече, а не виждаше как връзката им ще устои на проблемите от миналото и различията помежду им.

Постара се никой да не го види, докато влизаше в малкото имение. Един бърз поглед му подсказа, че в къщата няма никой. Беше малко след девет. С кого бе излязла тази жена? Мисълта го вбеси — добре се забавляваше в негово отсъствие. Обхвана го ревност. Ирония на съдбата — верността към една жена му бе непозната, любовниците му винаги го ревнуваха, но откак спа с Люси в Ню Йорк, за него не съществуваше друга. Този път тя имаше куп обожатели, а той бе изпълнен със съмнения и ревност. Може би все пак трябваше да я приеме като своя съпруга. Така щеше бързо да сложи край на подобни излизания.

Почука на входната врата силно — вече не го бе грижа кой ще го чуе или види. Изминаха най-дългите пет минути в живота му, преди Венида да отвори намръщена:

— Ще събудите и мъртвите! Така ли са ви възпитавали?

— Къде е господарката ти?

— Излезе — рече Венида равнодушно. — Но ако смятате да я чакате, ще се върне късно.

— Къде е?

Негърката изрече зловещите думи с леко премигване.

— На вечеря на „Мейн“ с капитан Зигзби.

 

 

— Бенито, колко мислиш, че е часът?

Люси стоеше отстрани на пътя на няколко километра от пристанището. Гледаше как кочияшът й оправя едно от колелата на колата, което се бе откачило от оста си. Бенито се спря и я погледна.

— Не знам, сеньорита. Може да е девет и половина, а може би десет.

Люси прехапа устни. Беше ужасно закъсняла — още в девет един моряк трябваше да я посрещне на кея и да я заведе на „Мейн“. Да отиде пеш бе немислимо. Беше облечена в изрязана зелена рокля, която излагаше на показ много повече, отколкото прикриваше. Смарагди и диаманти блестяха на шията, ушите й и на лявата й китка. Намираха се в бедняшки квартал. Всеки пешеходец там си просеше да бъде нападнат и обран.

Тя въздъхна с примирение.

— Колко още има, Бенито?

— Мисля, че почти го оправих, сеньорита.

Люси почувства облекчение. Никак не беше удобно да стоиш толкова дълго насред тази ужасна част на Хавана. Може би все още можеше да намери някой, който да я отведе на „Мейн“.

Чу се експлозия.

Звукът дойде откъм пристанището. Люси и Бенито подскочиха.

— Какво беше това? — попита Люси.

Едва изрече тези думи, когато проехтяха нови експлозии, една след друга, и нощта над морето се окъпа в ярка бяла светлина. Люси отскочи назад към колата. Втренчи се с широко разтворени очи. Последва нова серия от взривове.

— Por Dios! — извика Бенито.

 

 

Шоз пресичаше Хавана на кон в луд галоп. Не даваше на животното нито миг покой. Едва не прегази пешеходците и колите по пътя си. Когато конят се строполи на половин миля от пристанището, Шоз скочи на земята, претърколи се, стана и побягна.

Продължи да бяга, докато почувства, че дробовете му ще експлодират. Образът на Люси заемаше цялото му съзнание. Този проклет глупак Леон!

Беше на една пряка от пристанището, когато параходът се показа — блестящ, бял, с опънати платна, искрящ на лунната светлина. На няколко метра стоеше туристическо корабче, от което долиташе меланхоличен звук на тръба. Въздухът бе горещ, неподвижен, а пристанището — тихо и замряло с изключение на натрапчивите трели на тръбата.

Сетне се чу експлозията. „Мейн“ се разцепи. Следващите експлозии разтвориха кила и го тласнаха към мостика. Корабът моментално потъна в пламъци.

Макар и далеч, Шоз почувства как земята под него се огъва и той пада по колене. Изкрещя. От кораба като от адски котел падаха моряци, някои от които също обвити в пламъци. Шоз заби нокти в пръстта, молеше се да види и Люси как скача в морето жива и здрава. Не видя нищо. Скочи на крака и се затича през глава към пристанището.

Време бе да се действа — не да се мисли. Хората пищяха и се опитваха да напуснат горящия плавателен съд. Някои бяха ранени и вместо да изплуват до брега, потъваха. Следващият взрив запрати горящите платна в морето. Шоз видя как един човек се гмурва под горящата морска повърхност и го последва.

Водата беше топла и искреше от отблясъците на пожара. Шоз измъкна глава да си поеме въздух и видя, че човекът, след който се бе гмурнал, потъва. Затаи дъх и се хвърли дълбоко по посока на моряка. Скоро почувства крайниците му. Излезе на повърхността заедно с удавника и чувстваше, че дробовете му ще се пръснат. Пое жадно въздух и извлече мъжа на брега.

Спасителната акция продължи с часове. Шоз се включи заедно с пожарникарите, полицията и войниците, които бяха дошли за подкрепление. Всеки път, когато извличаше нова жертва — мъртва или полужива — той се оглеждаше, обхванат от смъртен страх, и търсеше Люси сред оцелелите. Ала от нея нямаше ни следа.

След като извлече петнадесетина-двадесет ранени, Шоз се строполи на земята недалеч от центровете за първа помощ, издигнати от лекарите. Нямаше повече сили. Тялото му бе изтощено и безчувствено — останала му бе само болката в сърцето — толкова свирепа, че му бе трудно да я осъзнае. Тя не отминаваше, а ставаше все по-силна. Умът му вече крещеше:

Мъртва е!

Била е на този кораб и вече е мъртва!

Той впи пръсти в калта и се опита да отрече този факт, но осъзна, че няма начин Люси да е оцеляла. Плачеше като дете. Плачът разкъсваше цялото му тяло. Не можеше да се спре. В сълзите му имаше ярост, той вдигна юмрук към небето и прокле бога, в който не вярваше. После прокле себе си, стовари си обвинения, че не е предупредил командването на „Мейн“, че не е предупредил нея. Защо трябваше да осъзнае точно сега колко я обича и колко се нуждае от нея! Как щеше да продължи да живее?

Шоз бе съвсем сам в тази ужасна нощ. Някакви хора го помислиха за жертва на експлозията, но скоро разбраха, че просто е потънал в скръб. Не беше сигурен колко дълго лежа, хлипайки в калта. Избърса си очите с гола ръка — явно си беше свалил ризата и ботушите. Вдиша, издиша. Погледна към калта, сетне към луната, огледа всичко около проблясващия скелет на „Мейн“. Накрая впери взор и в самия кораб. От очите му отново потекоха сълзи.

Стана на крака и бавно започна да се отдалечава от пристанището на Хавана. Зад него плавателният съд изживяваше последните си мигове на повърхността. После потъна.