Бренда Джойс
Огньовете на рая (14)

13

Леон Клакстън застана на външната платформа между два вагона, докато локомотивът пухтеше бавно при навлизането си в гарата на Парадайз, надувайки свирка.

Пристигаше по програма седмица преди обвитото в тайна празненство в чест на Дерек Браг. Ако не беше искал толкова да прекара по-голямата чест от двуседмичната си ваканция с Люси, щеше да пристигне заедно с родителите си следващата седмица с луксозния частен автомобил на Класкстънови. Но желанието му да бъде с нея беше огромно, а неговите родители щяха да дойдат подобно на повечето от останалите гости ден преди събитието.

Леон се усмихваше от сладостно очакване. Беше висок и строен, с широки рамене и изглеждаше впечатляващо в тъмния скъп костюм. Беше рус, със сини очи и повечето жени го намираха за много красив. Лицето му имаше овална форма, а чертите му бяха безупречно правилни и аристократични като на патриций. Беше наследил изключителния външен вид на майка си. Веднъж Люси му беше казала, че е „олицетворената елегантност“. Много му беше харесало. При мисълта за нея сърцето му затуптя по-бързо. Не беше виждал Люси от много дълго време. Беше много разстроен и не се стараеше да го скрие, когато тя реши да тръгне за Парадайз с придружител преди семейството си. Трудно беше за вярване, че беше предпочела този град на кравари пред неговата компания.

Всъщност любовта и лоялността, която тя изпитваше към семейството си, бяха похвални, и това беше още една причина да смята, че от нея ще излезе безукорна съпруга. Останалите добродетели бяха нейната красота и чувственост, без в сметката да влиза положението й в обществото. Леон беше твърде разумен, за да придава особено значение на последните й две качества. Съществуваха много други красиви и съблазнителни жени на този свят, равни на Люси във всяко отношение. С изключение на най-важното — нито една от тях не беше от фамилията Браг.

В него момент Леон трябваше да е до гуша в мръсната работа на втори след Рузвелт полицейски комисар на Ню Йорк, но това нямаше да продължи дълго. Изборът на службата си беше негов. Беше решил да напусне поста си в Мадрид, след като помоли да бъде пуснат в отпуск. Баща му беше уредил назначението при Рузвелт. Роджър Клакстън беше един от най-влиятелните сенатори в САЩ, а също и политически един от най-прозорливите. Той беше приятел с младия Рузвелт, но не от сантиментални причини, а защото познаваше победителите от пръв поглед.

Леон уважаваше и се възхищаваше от шефа си, въпреки че на моменти намираше Рузвелт малко идеалист. За щастие идеализмът му се смекчаваше от находчивата му практичност. Подобно на шефа си, Леон беше скочил в каруцата на победилия в изборите Маккинли срещу номинирания от Демократическата партия популист Дженингс. За целта Рузвелт беше подбрал Леон, който знаеше, че Теди очаква да захапе тлъстия кокал след избора на Маккинли. Леон също имаше аспирации към паричката в питката, но беше по-млад и не очакваше толкова висок пост в йерархията. Настоящата работа беше важен крайъгълен камък в кариерата му, която се развиваше по вода, но това не беше достатъчно. Трябваше да притури и мощта на фамилия Браг към своя арсенал и искаше бързо да увенчае с успех начинанието.

Само на двадесет и шест, Леон беше крайно нетърпелив. Това обясняваше наличието на пръстена с диамант от три карата в джоба му. Нямаше жена, особено влюбената в красиви и скъпи неща Люси, която би могла да устои на разкошния подарък. Нито пък на него. Той имаше всичко и го знаеше — външност, чар, обаяние, власт, произход, богатство. Не беше предлагал брак на никого, откакто жена му почина в Мадрид. Люси ще остане твърде поласкана. Възнамеряваше да я ухажва цяла седмица и да поиска ръката й на тръгване. Той я видя и й махна на перона. Тя му отвърна радостно.

 

 

Люси беше изтощена след поредната безсънна нощ. Сънят й убягваше все по-често. Махна на Леон, цялата грейнала в усмивка. Чувстваше се малко виновна, защото не се беше сещала за него от пристигането си в Тексас.

Усети, че това е странно. В последните няколко месеца Леон беше предпочитаният й ухажор. Забавляваха се чудесно, когато бяха заедно, ходеха по балове и соарета, конни надбягвания и регати, и всички смятаха, че са идеалната двойка. Люси беше подготвена един ден той да й направи предложение, което тя да приеме. След една година завършваше, не и се оставаше стара мома, а с положителност не би намерила по-подходяща партия от Леон. Винаги беше приемала негласното правило на родителите си, че бъдещият й съпруг трябва да притежава определени качества — обществено положение и богатство. Несъмнено тя щеше да се влюби в избраника си. За кратко беше радостно влюбена в Леон. Или почти влюбена. Намираше кариерата му за вълнуваща. Освен това той вече работеше в Ню Йорк и я беше уверил, че имаше намерение скоро да се завърне във Външното министерство. Люси без усилие си представяше, че е съпруга на посланик и живее в Париж, Лондон или даже Рим — любимите й градове. Тази любов към определени места я беше утешавала, щом се изправи с лице към факта, че един ден ще трябва да се ожени за някой като Леон, ако не за самия Леон. Тя не беше особено готова за брак, да отглежда деца и да се превърне в хайлайфна домакиня, затова предпочиташе да не мисли за отговорностите, които я очакваха след дипломирането.

Въпреки всичко не беше си спомняла за Леон нито веднъж през последните седмици. Надяваше се нещата скоро да се променят. Сега той беше в Парадайз.

Тя сподави прозявката си. Не трябваше да позволи на Леон да я види такава и да си помисли, че е отегчена, но умираше за сън. Мислите за другия я държаха будна през нощта.

Беше работил три дена в къщата, през което време тя правеше всичко възможно да го отбягва. Но знаеше къде е и какво прави във всеки един момент. Трябваше само да погледне през прозореца на гостната, за да го види как се връща от помещението за опушване на месо с някоя говежда половина, а здравите му крака изпъват до пръсване плата на джинсите. Или да потърси книга в библиотеката, за да го чуе как си подсвирква фалшиво в дневната, докато окачва тежките завеси, смъкнати от Миранда за пране. Не можеше да му се изплъзне даже и в обетованата територия на своята спалня, защото тогава той помагаше на прислужницата във външния коридор да разместят мебелите и почистят дървения под. А всеки път, когато го усетеше, Люси си го представяше — мургав и строен, горд и безочлив, с изящно очертани мускули под мократа от пот риза и тесни джинси.

Очакваше да я шантажира. Нали затова беше тук. Не можеше да има някаква друга причина. Тя не вярваше, че той не иска пари. Просто играеше с нея жестока игра, без тя да проумее защо. Вероятно всеки ден щеше да изявява претенциите си в замяна на своето мълчание. Тя живееше в страх. Най-лошо от всичко бе, тя не се съмняваше, че той знае най-съкровените й мисли, защото всеки път, щом се изправеше лице в лице с него, можеше да види самодоволството в очите му. Той беше наясно, че й лази по нервите и изпитваше удоволствие от това.

Безсънието й започна още от първия ден, когато разбра, че Шоз работи в ранчото. Тексаските нощи бяха толкова горещи и влажни, че при нормални обстоятелства беше трудно да се спи. Сега всичко беше още по-объркано. Нежелани видения издевателстваха над нея. Шоз, който я изнудва за пари, образът на якото му тяло, голият и влажен торс. Устата му. Тя се мяташе на всички страни, като увиваше влажните чаршафи около себе си, докато тялото й гореше в собствената й жарка горещина. Тя си спомняше усещането от него вечерта в пустинята при стремителния им невъздържан сблъсък; неговото горещо и хлъзгаво от пот тяло, втвърдено здраво в ръката й, тежестта и напора му върху нея, мощното му освобождаване, което той не успя да удържи. Допирът му, неговият мирис и поглед… Люси не можеше да понесе тези спомени в жегата и мрака на безкрайните нощи.

Миналата нощ не само не се различаваше от предишните, но дори беше още по-мъчителна. Въздухът беше толкова гъст и влажен, че тя чувстваше нощницата си като допълнителна кожа, подгизнала и потъмняла от пот. Дори чаршафите бяха станали нетърпимо мокри. Беше се довлачила боса до прозореца, за да поеме глътка въздух и да се опита да избяга от фантазиите си. За нейно изумление го видя да стои до люлката в предния двор, ясно осветен от луната и светлините на външната порта. Без риза, опрял гръб на едно дърво, той пушеше. Пламъчето на цигарата светеше в мрака. Дали и той нямаше същите терзания? Гледаше право в прозореца и право в нея. Люси моментално се дръпна назад, осъзнавайки, че щом тя може да го вижда, той също я забелязва. Измина цяла вечност, преди да се унесе в неспокоен сън.

Влакът намали ход. Шумът беше оглушителен. Леон се усмихваше и й викаше. Люси също му се усмихна. Изведнъж се сети какво бяха правили с Шоз и се вцепени. Ако Леон научеше някога, щеше да се освободи от нея като от врял картоф, но това не би било нищо в сравнение с неговото отвращение и потрес. Това би я унищожило. Напрежението внезапно я връхлетя. Какво щеше да се случи, ако Леон я изобличеше?

Следващата седмица щяха да пристигнат не само нейните родители и братя, а всички — чичо Ник с Джейн и децата, леля Сторм и Брет с техните деца и внуци, роднини и приятели, които я познаваха толкова добре, особено Никол; човек би си помислил…

Разбираше, че не трябва да демонстрира обзелата я паника. Особено в този момент, защото познаваше Леон твърде добре, независимо че той само й бе кавалерствал през последните месеци. Знаеше колко е проницателен и как не би му убягнало нищо.

Леон скочи ловко от влака и я взе в ръцете си.

— Люси!

— Как пътува? — Усмивката й беше несигурна.

Той не отговори. Само я притискаше към себе си и я целуваше шумно. Люси инстинктивно настръхна, независимо че Леон я беше целувал много пъти дотогава, доставяйки й неизменна наслада. Този път не изпита удоволствие, как би могла? Нейното затруднение беше прераснало в истерия и тя ясно видя във въображението си как Шоз й се надсмива.

— Какво има?

— Всички ни зяпат, Леон — колебливо се усмихна тя.

— Знам — отвърна той усмихнато и я погъделичка под брадичката.

Люси се обърна назад. Никога не я беше целувал на публично място. Тя се почувства неловко. Моментът не беше подходящ за шеги.

 

 

Върнаха се в ранчото с автомобила, управляван от Люси. Леон се възхити от колата, която изглеждаше като нова след ремонта, но беше скептичен спрямо умението й да шофира.

— Оправям се твърде добре — сопна му се тя.

Той изглеждаше очарован от това да бъде возен от жена. Люси спря лимузината пред къщата и слезе, без да изчака помощта на Леон. Той вдигна въпросително вежди, докато заобикаляше колата, за да я поеме за лакътя.

— Аз ли забравям, че сме вече в Тексас, или ти пропускаш, че си отгледана в Ню Йорк?

Люси намери порицанието за оскърбително. Погледна го по начин, който го изненада. Но той не се извини, което беше редно за всеки джентълмен, изгледан така от Люси Браг. Това я раздразни.

Не можа да не забележи, че той не си направи труда да вземе багажа си от задната седалка на колата. Наистина ли имаше право за разликите между Тексас и Ню Йорк? В Ню Йорк никой джентълмен нямаше да се занимава с чантите си. Но тук беше Тексас, където дори най-изисканият мъж, когото познаваше — чичо й Брет, сам се грижеше за нещата си.

Миранда излезе да ги посрещне, облечена в семпла синя пола, блуза и престилка, в която си подсушаваше ръцете. Леон наистина се показа галантен и възпитан, но Люси остана слисана от това, че престилката на баба й и непринуденото й излизане направо от кухнята го бяха шокирали.

Влязоха в прохладното и просторно преддверие.

— Защо не покажеш на Леон неговата стая, Люси — предложи Миранда. Тя пъхна глава през отворената врата на широкия салон. Люси забеляза над слабичкото рамо на баба си, че Шоз е вътре и поправя един от прозорците, възкачен на стълба. Сърцето й слезе в петите.

— Шоз? — запита Миранда. — Би ли имал нещо против да донесеш един багаж от колата на Люси?

Студеният поглед на Шоз се премести от Миранда към Люси, оттам към застаналия до нея мъж. Люси усети, как бузите й пламнаха. Леон се размърда нетърпеливо. Устните на Шоз се накъдриха в неприязнена гримаса. Люси почти очакваше от него да се обърне с насочен пръст към нея и да изпее всичко. Естествено, моментът беше ужасяващ, но той не предприе нищо.

Люси се обърна сияеща към Леон.

— Оттук, моля.

Леон отговори с готовност на усмивката й. Тя го отведе горе, където бяха спалните. Както беше редно, той нямаше да бъде настанен в същото крило като нея. Стаята му беше украсена с топлите червеникави тонове на мебели от тъмен дъб и множество персийски килими. Люси прекоси спалнята, за да отвори прозореца.

— Имаш страхотен изглед към хълмовете и планините на хоризонта.

Той се приближи изотзад и се притисна в нея. Тя отскочи като ужилена, когато я хвана за раменете.

— Защо си толкова напрегната, скъпа?

— Аз? — Гласът й бе по-висок от обичайното. Тя се покашля. — Не съм нервна, а само радостно възбудена, това е всичко.

— Радостно възбудена да ме видиш? — измърка той и я притисна още по-плътно.

Не би могла да отговори с „не“.

— Разбира се — каза тя, стараейки се да улучи верния тон. — Но всички тези седмици…

Той се усмихна, притегли я към себе си и я целуна преди тя да успее да му попречи.

Устните му бяха топли, плътни и способни да увещават. В миналото Люси си беше позволявала да бъде прилъгвана и да приема езика му, но винаги предпочиташе да я целува със затворени уста. Сега вече нямаше намерение да му разрешава никакви волности и посрещна милувката му с плътно прилепнали устни.

Нещо тежко тупна на пода с глух звук. Люси възнамеряваше да държи устата си затворена, без значение колко настойчиво се опитваше той да вкара езика си между устните й, докато Леон настоятелно напираше да добие своето, И двамата не реагираха на звука. Последва второ, още по-силно тупване. Леон се спря и вдигна глава. Люси се възползва от ситуацията и се освободи от ръцете му.

Шоз стовари третата чанта с още по-гръмовен тътен и напусна, без дори да погледне към тях, сякаш бяха невидими. Нямаше начин да не ги е забелязал, впили устни в средата на стаята, помисли си Люси.

— Това беше връх на безочливостта! — едва успя да си поеме дъх Леон, загледан след него. — За кого, по дяволите, се мисли?

Люси изтърча към вратата, без да му отговори. Случилото се беше предвестник на една катастрофална седмица.

 

 

Накъдето и да се обърнеше, Шоз я дебнеше непрестанно. Излезе за утринната си езда в компанията на Леон и се сблъска с него, докато той оправяше оградата на южното пасбище. Бяха потърсили сянката на огромните дъбове в най-знойния час на деня, когато той изникна отново, за да боядиса перилата на портала. Не можеха да се поразходят даже на лунна светлина, без да се натъкнат на него.

Той не й обръщаше внимание при никакви обстоятелства и дори не ги погледна нито веднъж. Чувствата на Люси еволюираха от объркване през разочарование към недоволство. Жестоко недоволство. Да не би да беше невидима? Може би беше добре, че Шоз се появяваше винаги неканен. Един следобед Люси, Леон и Джоана планираха да отидат на пикник до връх Пит, но в последния момент Джоана се оплака от главоболие. Люси и Леон тръгнаха сами. Люси отблъскваше в началото на излета домогванията на Леон да я целуне, докато най-накрая се предаде, надвита от умората. В случая волята му се оказа по-силна от нейната. Но когато ръката му се спусна към талията и след това пое нагоре към гърдите й, тя скочи на крака, поставяйки ясно границата между позволено и забранено.

Леон се извини.

— Прости ми, Люси, но не сме оставали сами нито за минута цяла седмица. Луд съм за твоите целувки.

Усмивката му не й подейства.

— Това не беше целувка — разгорещено каза тя, — това беше опипване. — Тя подбра момента, за да си спомни готовността, с която беше участвала в нещо много по-сериозно от опипване не толкова отдавна, при което руменината й се сгъсти още повече. Леон го прие като признак на гняв.

— Наистина съжалявам. А сега се върни тук — каза той и потупа одеялото, на което седеше.

— По-добре не, Леон.

Веднъж измъкнала се от него, Люси нямаше намерение да попада отново в капана на прегръдките му. По някакъв начин Леон бе загубил някогашната си притегателна сила и тя знаеше защо. Прокле наум Шоз затова, че бе разрушил интереса й към най-добрия кавалер, който беше имала.

Преди появата му тя намираше Леон за извънредно обаятелен, с чар и красота, която го правеше почти съвършен.

Беше наистина бясна от сравнението между двамата. Леон имаше всичко, и то в изобилие. Шоз нямаше нищо. Леон беше страхотен, докато другият — недодялан. Но въпреки това, когато ги поставяше редом един до друг, безупречната външност на Леон изглеждаше лишена от характер и воля пред мрачните черти на Шоз, които бяха застрашителни и неустоимо мъжествени.

— Люси — продължи Леон, — нима мислиш, че беше лесно да накарам Джоана да се преструва на болна, и да не дойде? Какво ти става? Ела тук!

Преди Люси щеше да бъде поласкана от усилията му да остане насаме с нея, но не и в този миг. Беше много ядосана.

— Мисля, че е най-добре да се връщаме, Леон.

След тази случка Люси реши за себе си, че няма да остава самичка с него. Канеше Джоана с тях навсякъде и държеше на всяка цена на присъствието й. Ако Леон имаше тълкувание на нейните постъпки, той не даваше то да се разбере. Люси беше сигурна, че той е наясно по въпроса, но спазваше благоприличие, защото независимо от кроежите за пикника Леон си оставаше роден джентълмен.

Най-накрая настъпи денят, в който пристигаха родителите й и останалите членове на фамилията за честването на осемдесетата годишнина на Дерек.

Люси беше пренапрегната от възбуда и тревога. Ако истината щеше някога да излезе наяве, това щеше да стане този път.

 

 

Люси се бе събудила с изгрева на слънцето, но остана в стаята си, защото в противен случай само би събудила подозренията на дядо си. Цялата се тресеше от вълнение. Страхът от разкриване на тайната й беше отстъпил място на радостта от предстоящата семейна среща. В осем часа по план отговорникът на работниците в ранчото беше дошъл в къщата и прекъснал закуската на Дерек. Оградата на северното пасбище беше паднала и всички чистокръвни кобили и жребчета бяха излезли. Дерек веднага се отправи към мястото. В действителност животните бяха предварително преместени на друго място рано същата сутрин, но дядо й и останалите каубои щяха да изкарат следващите пет-шест часа в опити да издирят животните, и когато се върнеха по пладне всичко щеше да бъде готово за започване на веселбата.

Люси изтича долу, за да изчака пристигането на родителите, братята, чичовците, лелите, и най-вече братовчедите си. Каруците с провизии и украса за празненството вече трополяха към ранчото. Мъжете копаеха траповете за барбекюто и редяха една след друга редици от маси. Люси скоро се улиса с последните кухненски приготовления.

Беше затънала до върха на лактите в лимонов сок, когато познат глас я извика по име от прага на вратата.

— Госпожице Браг!

Люси изпищя от радост и се извърна.

— Лейди Шелтън!

Двете братовчедки се затичаха една към друга с разперени ръце.

— Толкова се радвам, че съм тук! — извика Никол.

— Толкова се радвам, че си тук! — не остана по-назад Люси. Никол беше най-голямата дъщеря на чичо Ник, умопомрачителна екзотична хубавица, одрала кожата на баща си — висока, с тъмна коса и сиви очи, белолика и с много, много високи скули, току-що навършила двадесет и две.

— С какво си се захванала? — разсмя се Никол при вида на размъкнатата си братовчедка. — Това Люси ли е или някоя самозвана двойничка?

— Знам, че съм пълна катастрофа — усмихна се Люси.

Никол остана невъзмутимо спокойна. Въпреки че външният й вид беше изряден, той беше в ярък контраст с поведението й, което се случваше рядко. Тя беше една от любимките на Люси на този свят и те биваха съучастнички в белите по-често, отколкото можеше да се предполага.

— Никога преди не съм те виждала с навити ръкави — продължи да се задява Никол. — Махни тази ужасна премяна и си сложи нещо за пред хората.

Двете девойки изтичаха от кухнята, без да престават да дърдорят нито за секунда. Люси изписка радостно, когато се намери в преддверието на къщата, защото мястото беше изпълнено докрай от цялото й семейство. Всеки се смееше, прегръщаше, викаше и разговаряше. Хаосът беше пълен.

Баща й Рейд прегръщаше по-голямата си сестра, нейната леля Сторм. Тя беше висока, хубава, забележителна жена, умееща да се чувства еднакво добре както в най-загубения пущинак, така и в своето аристократично имение в Ноб Хил. Навремето като малка Люси си падаше по съпруга й Брет Д’Аршан. Той беше висок и мургав и изглеждаше така опасен и елегантен в ушития по мярка тъмен костюм. В момента се ръкуваше енергично с чичо Ник. Последният беше лорд, граф Драгмор, и беше прегърнал през рамената със свободната си ръка своята страхотна, невероятно красива руса съпруга, прочутата актриса Джейн Баркли, която се мъчеше да се освободи от него, за да поздрави майката на Люси. Преди много години в Ню Йорк двете бяха станали най-добри приятелки или поне така казваха.

Най-накрая идваха братовчедите. Синовете на Брет — Стивън и Линкълн — и техните съпруги бяха обградили Миранда, която плачеше. Техните шест невръстни деца се правеха на индианци, като търчаха из стаята и крещяха, влачейки след себе си за каишката едно мъниче овчарска порода.

Най-малкият брат на Люси — Колин, който беше на осем, — се надпрепускаше с тях и издаваше най-силните крясъци. Останалите братя, Брайън, Грег и Хю, се мъчеха да хванат и усмирят по-малките. Отсъствието на Марк беше подозрително. Но на нея не й остана време да мисли за това, защото братята на Никол, Чат и Ед, и най-малката им сестра Реджина се спуснаха да я задушат в огромните си мечешки прегръдки.

Люси успя да зърне студения поглед на баща си над рамото на Реджина. Той знае, помисли си тя, и паниката я прободе с острия си нож. Той знаеше за Шоз.

Тя побеля като платно, когато срещна строгото и неодобрително изражение, а коленете й почти се подкосиха. Реджина отстъпи мястото си на Стивън. Когато го прегърна, тя почувства облекчение. Баща й беше ядосан само защото бе разбрал, че е отпътувала за Тексас без госпожа Сеймур.

Нещата започнаха да се уталожват. Не съвсем, но донякъде. Люси поздрави всички, старателно отбягвайки родителите си. Майка й също я беше удостоила с лют „после ще поговорим“ поглед.

— Къде е брат ти Марк? — запита Никол.

Тъкмо щеше да й отговори, че няма представа, когато той се появи на прага на препълненото фоайе. Носеше нещо в ръцете си, нещо пухкаво, нещо врещящо. Когато го пусна, палето започна да джафка и се впусна към котката, която изсъска и побягна. Хаосът се възцари отново.

 

 

Гостите не успяха да се скрият в къщата така, че да изненадат наистина Дерек. Към обяд всички кръжаха навън, разговаряха и подновяваха или осъществяваха нови запознанства. Над хиляда човека от единия до другия бряг бяха уважили рождения ден на Дерек и в него момент заемаха по-голямата част от задния двор на къщата.

Огромните трапове за барбекюто вече бяха запалени и димяха. Оркестрантите настройваха инструментите си. Гигантски казани с чили вряха на слаб огън, а барманите сервираха всичко, от мартини до крем сода. Облечени в син дочен плат каубои се бяха смесили с дами в коприна и с чадърчета. Съпрузите им носеха бели или морскосини широки сака и ленени панталони. Децата играеха шумно на сляпа баба, а техните дядовци пушеха лули и наблюдаваха суматохата, докато бабите се бяха отдали на храната и клюките. Малко след един Дерек Браг пристигна на кон.

Върху украсена с флаговете на Съединените щати и Тексас платформа Ник, Рейд и Сторм се усмихваха щастливо. Ник подкани тълпата с вдигната ръка да изреве: „Честит рожден ден, Дерек!“.

Дерек се доближи до платформата с разширени от изумление, невярващи очи. Застанала встрани, Люси хапеше устни.

— Какво, по дяволите, става тука? — избоботи Дерек.

— Изненада! — отговори му хор от хиляди гърла.

Ръката на стареца се премести върху сърцето, което накара Люси тревожно да извика.

Но още в следващия миг разбра, че дядо й преиграва. Той слезе от седлото и беше буквално завлечен от синовете си върху платформата. Противеше се, широко ухилен.

— Все още не знам какво става тук — каза той в мегафона.

Всички се разсмяха, а Ник си присвои говорителя.

— Татко — каза той, — щастлив съм да те осветля по въпроса. — Той се ухили. — Ти ми подсказа идеалното начало за словото. Всички тези хора са пристигнали бог знае откъде, за да те уважат по случай твоя осемдесети рожден ден. Пропътували са толкова мили, водени не само от чисто приятелство, а от уважение. Никой друг мъж не символизира по-добре значението на тази страна и на този щат.

Роден си в колиба някъде горе в планините, а днес си се превърнал в един от най-могъщите хора на щата и на Америка. Всичко, което виждаме тук — Ник обхвана околността с жест, — е било създадено от твоите собствени две ръце, и напоено с твоята собствена пот и кръв. Ти си доказателство за успеха на американския пионер с твоя кураж, честност и постоянство срещу най-тежките условия, срещу превъзхождащи чужди сили като Мексико, с които си се сражавал за свободата на тази страна, срещу команчите и най-вече срещу самата неплодородна и безжалостна земя. Твоят успех принадлежи на всички. Величието на Тексас и Америка би било немислимо без амбицията, храбростта и себеотдаването на мъже като теб!

Люси се присъедини към виковете и приветствията на всички останали, без да се срамува от потеклите по страните й сълзи. Застанала до майка й и леля Джейн, Сторм подкрепяше Миранда, която се смееше и плачеше едновременно, вперила поглед на обожание в съпруга си. Лицето на Дерек беше малко почервеняло, когато взе мегафона от ръката на Ник.

— Благодаря, синко. — Той се покашля. — Мисля, че засега се каза достатъчно. Искам само да добавя своите благодарности към всички присъстващи, а също и към онези, които са искали, но не са могли да дойдат. Искам да благодаря на семейството си, на моите деца и внуци, на жена си. За тях съм направил всичко това, не за друг.

Той се усмихна и се приведе напред.

— А сега да се повеселим.

Шоз стоеше със скръстени ръце в сянката на едно дърво и наблюдаваше гостите. Стотици пържоли се печаха върху десет огромни скари от едната страна, а от другата къкреха десетки тенджери с боб. Няколко маси за пикник бяха весело декорирани с червен, бял и син шифон и надписи „Честит Рожден Ден, Дерек“ върху всяка от тях. Едната от масите беше отредена за стотици пресни хлебчета, хиляди царевични връхчета, пресни салати, десерти, а също пунш, сангрия, лимонада и кафе.

Гостите се щураха навсякъде, при което нюйоркчани се смесваха с наемните работници. Свиреше испански състав и няколко двойки вече се бяха престрашили и се въртяха във вихъра на танца върху покрит с дървени стърготини и ограден с бали сено импровизиран дансинг. Шоз трябваше да признае, че семейство Браг знае как се организира тържество.

Той започна да изучава дамите. В тълпата имаше повече от неколцина хубави лица и съблазнителни тела, но той остана разочарован, след като никоя не можеше да се сравнява с Люси Браг. Знаеше къде се намира тя през цялото време. Тя просто се набиваше в очи.

Люси носеше дълбоко деколтирана огненочервена рокля, която оставяше раменете напълно разголени, а косата й се спускаше свободно на непокорни кичури. Тя танцуваше ентусиазирано с Били, който беше успял да я откъсне най-после от онзи мъж от Източните щати. Пак той. За момент Шоз се взря в него, докато Леон следеше с безпокойство танца на Люси и Били.

Всичко в мъжа го отблъскваше, като се започне от върховете на лачените му обувки, та се стигне до безупречно колосаната риза. Не му харесваше небрежната елегантност на непознатия, приятната му външност, произхода, възпитанието и богатството. Всички те говореха недвусмислено за себе си и не биха могли да са по-явни, даже ако мъжът започнеше да крещи за тях до небето. Беше равен на Люси във всяко отношение.

Те двамата образуваха хубава двойка. Някой ден щяха да бъдат образцови съпруг и съпруга.

На Шоз не му пукаше. А и защо ли? Люси не бе за него нищо повече от мимолетно развлечение. Всъщност начинът, по който тя се мъчеше да се държи подобаващо с Леон, беше забавен, защото никога не го беше правила с него. Той се зачуди как ли би се почувствал Леон, след като откриеше, че жена му не е девствена. Шоз изпита несъстрадателно задоволство, тъй като водеше в това отношение по точки пред контето. Леон със сигурност нямаше да се възторгне, защото Шоз беше добър познавач на човешкия характер и подозираше, че оня щеше да го изживее зле. Може и да беше роден със сребърна лъжица в устата, но беше студен и амбициозен, без сантименти. Шоз се ухили, когато си помисли дали да не предупреди Люси да си изиграе добре ролята на девственица през брачната нощ.

После отново се втренчи в Леон. Върхът на всичко бе фактът, че е син на Мериан. Когато го видя за първи път, откри нещо дълбоко познато. Шоз знаеше, че Мериан обожава сина си от разговорите с нея, когато бяха любовници. Тя искаше той да задържи безмерната власт и богатство. Нямаше съмнение, че одобрява избора му на съпруга. Шоз се почувствува още по-добре, защото беше отнел на Леон нещо, което той желаеше толкова страстно. Въпреки че интересът му към Люси нямаше нищо общо с отмъщение, съвпадението, че Леон й беше кандидат, му достави удоволствие.

Ако искаше, можеше да му отмъкне плячката току изпод носа. Жалко, че не беше чак такъв негодник. Не му бе в характера да съсипе открито репутацията на невинно момиче, без значение колко силно желаеше да си го върне на Мериан Клакстън.

Той наблюдаваше Люси. Тя се смееше, докато танцуваше, а веещата се рокля разкриваше достатъчно от хубавите й крака, обути в обувки с неприлично високи токове. Беше се предала на физическата наслада от танца.

Не я изпусна от очи с часове. Това, че танцуваше като циганка, не го изненада. Вече се бе докоснал до любовта й към секса. Сега тя танцуваше със същия необуздан копнеж и пренебрежение към всичко наоколо. Той знаеше, че тя осъзнава как я гледа. Нейните чувствени жестове бяха заради него и ако намерението й бе да го възбуди, успяваше в пълна мяра. Никога преди това Шоз не я бе желал толкова много.

Той взе решение. Стига игри. Искаше я и щеше да я има независимо от цената. Още същата нощ.

Но само след като се увери, че никой никога няма да разбере — нали все пак тя беше добро момиче.

И тогава погледът му мярна една жена, стройна блондинка, облечена с изключителен вкус, с искрящи бижута и идеални пропорции на тялото. Не може да бъде. Ето защо Леон Клакстън беше тук… Той се втренчи повторно в жената.

Мериан Клакстън отвърна на погледа му. Шоз беше запратен назад през огнените двери на пъкъла.