Бренда Джойс
Огньовете на рая (15)

14

Той беше роден в Драгуун Маунтинс в Аризона през лятото на 1861 година. Истинската му майка беше от племето на апахите койотеро и беше втора жена на баща му. Първата беше Кандис. Баща му беше известен сред бледоликите с прозвището Джак Дивака, а сред апахите — като Ел Салвахе. Самият той издънка с неизвестно потекло, като малко момче бил пленен и осиновен от една двойка индианци койотеро. Въпреки че беше напуснал клана и се бе оженил по-късно за бяла жена, той се върна, за да се сражава на страната на племето след избухването на апахската война.

Шоз беше раждан в тези първи брутални дни на войната. Пълното му име беше Шозкай и беше кръстен на своя чичо, една от първите жертви на войната. Когато баща му взе Кандис и тяхната дъщеря Кристина в Калифорния, за да започнат нов живот, той прибра със себе си и Шоз. Истинската му майка остана в Драгуун Маунтинс при своя народ.

Шоз отрасна на тяхното ранчо извън Бейкърсфийлд със заварената си сестра и други трима по-малки природени братя.

Кандис беше единствената майка, която помнеше. Беше изумен, като научи, че не е истинската. Джак му го каза много тактично, когато беше на седем, за да знае истината и да бъде горд със собствения си корен. Бащата му разказа не само за родната му майка, но и за нейния народ и неговите битки за оцеляване. Описа му картинно какво е да живееш в ония времена. Разказът беше толкова хубав, че Шоз почувства гордост от корена си, а раната, причинена от откритието за Кандис, зарасна бързо.

Порасна, докато работеше редом с баща си и братята си. Семейството му бе много задружно, а той и Кристина сякаш бяха близнаци, родени едновременно. В градското училище, което посещаваха, те защитаваха взаимно честта си.

Предразсъдъците бяха започнали с първия учебен ден. Малко след това Кристина дотича при него, обляна в сълзи. Училищният побойник, един дванадесетгодишен бабаит, я беше нарекъл „индианка“. Шоз не можа тогава да разбере защо това се приемаше за обида, но знаеше, че целта е такава и се засегна. Заради стремежа да защити Кристина окото му бе насинено, както впрочем и нейното, когато му се притече на помощ.

Бройката на изгубените след това битки беше минимална, защото той научи, че когато се изправяш срещу някой двойно по-възрастен и едър, всичко е оправдано. Шоз се научи да се бие с долни прийоми, когато се налагаше.

Децата могат да са много жестоки, затова често запращаха епитети като „червенокож“, „апах“ и „пасмина“ към него, чак докато напусна училище на шестнадесет. Никой не дръзна да закачи отново Кристина или по-малките му братя, защото знаеха, че докато Шоз се усмихваше безразлично на личните обиди, яростта му не познаваше граници, когато прицел на насмешките ставаше семейството му.

Нещата на бяха чак толкова зле, ако се изключеше грубото заяждане от време на време на някой безнадежден скандалджия. Като цяло в Бейкърсфийлд се съобразяваха със семейството и го уважаваха. Шоз познаваше повечето от жителите на града по физиономия и беше известен с помощта, която оказваше на старата вдовица Калдър и заработеното пени плюс ябълка от мистър Диксън заради измитането на универсалния магазин.

Когато стана на осемнадесет, той напусна дома и пое по собствения си път. Това беше едно от най-трудните неща, които беше предприемал в живота си. Баща му разбра и не се опита да го задържи, въпреки че плачът на майка му едва не го накара да промени решението си. Той искаше да пътува, да види света, да изживее повече от онова, което можеше да му предложи Бейкърсфийлд. Първа отправна точка стана земята на дедите му, земята Чирикахуа.

Прекоси териториите с надеждата да открие дали майка му е жива, но вместо това беше хванат в решителната атака на американската армия срещу последните свободни апахи на Джеронимо. Присъедини се към вожда, след като доказа храбростта и умението си да се сражава. Беше ужасен от методичните кланета на апахи от американската армия и условията на живот в резерватите, които беше видял. Злобната реакция на апахите го отчая още повече. Те горяха, изнасилваха и осакатяваха. По времето на баща му никой апах не беше насилвал невинни жени или убивал невръстни деца. Остави ги без никакви угризения, а само с ужасните спомени, които времето не заличава.

По пътя си към Мемфис прекоси планините на Централен Тексас. През цялото време на скиталчеството си не преставаше да научава трудни и горчиви уроци. При строежа на пътя за Чизхолм беше приет неохотно от другите мъже, и то след като доказа, че може да работи по-здраво от всички. В големите градове откри, че почти всички го считат за социално неприемлив. Единствената работа, която можеше да намери, беше от най-мръсна проба, подходяща за деца, стари хора или сакати и най-слабо платена. Жените, които доближаваше, го приемаха като забранен плод. Нищо не ги спираше да споделят постелята му, но при пълна тайна. Когато подминаваше някоя любовница по улиците, тя се правеше, че не го познава. Не след дълго започна да презира тях и тяхното лицемерие.

В Сейнт Луис беше още по-зле, защото го зяпаха, сякаш беше изрод. Започна да гледа на белите жени като на завоевание, инструмент за наслада, който бива използван и захвърлян подобно на моментен каприз. Характерът му стана безчувствен, с преобладаваща склонност към умишлена отмъстителност. С нея той си плащаше за обидите, които трябваше да преглътне от техните бледолики бащи и съпрузи.

На двадесет Шоз разбра, че не може да се носи по течението безкрай, а трябва да вземе решение какво да прави с живота си. Върна у дома и обяви, че иска да учи право в университета. Родителите му се прехласнаха от идеята. Джак му вдъхна кураж да кандидатства за най-добрите учебни заведения на Изток. Беше приет на непълна стипендия в Колумбийския университет и започна на двадесет и една през 1882 година.

Ню Йорк не приличаше на Сейнт Луис. Гражданите му се гордееха със своя либерализъм и авангардно мислене. Всичко това беше ала бала. Шоз с горчивина осъзна, че го приемат, защото е индианец, а не защото се справи добре на приемните им изпити. Превърна се в червенокож символ, който да успокоява гузната съвест на членовете на борда заради вродения фанатизъм и систематичния правителствен геноцид на белите им събратя.

Беше твърдо решен да отговори по подобаващ начин и дори да надмине спотаеното им презрение. Представяше се блестящо в науката, въпреки че му се налагаше да работи на непълен работен ден. Доказа не само своята равнопоставеност, но и своето превъзходство над белите си състуденти, като завърши втори по успех в курса, без да забрави да изчука повече нюйоркчанки, отколкото всички те взети заедно.

Лятото преди последната година в Правния факултет започна да се вижда с Мериан Клакстън. Тя беше красива омъжена жена, курва по рождение. Апетитите им си паснаха. Уменията му в леглото бяха станали легендарни сред определени кръгове.

Мериан имаше прислужница на име Бетина, закръглена, пищна и много интересна. Един ден ги спипа в собственото си легло. Бетина моментално изхвърча на улицата, докато Шоз си остана в кревата, за да оправи пооскубаната перушина на Мериан. Същата нощ полицията нахлу в малкия му апартамент над ресторанта на Винченцо и му показа разрешение за обиск. В панталона му намериха десеткаратов диамантен пръстен. Веднага го арестуваха и задържаха без право на гаранция.

Процесът продължи по-малко от два работни дни. Правосъдието беше експедитивно. Мериан свидетелства, че пръстенът е неин. Бетина потвърди, че е преспал с нея и е бил в къщата. Шоз се обяви за невинен. Доколкото въпросът касаеше Бетина, той призна, че е бил с нея, „както с някои други“. След казаното погледна право към Мериан.

Тя естествено отрече. Но той направи нова грешка. Съпругът й Роджър Клакстън Втори беше могъщ сенатор и потомък на фамилия, основала Ню Йорк. Клакстън се приближи към него, след като беше опетнил името на съпругата му.

— Сам си изпроси пандиза, момче — беше казал той.

Присъдата му беше ефективна — седем години затвор без право на обжалване.

През есента на 1889 година Шоз беше затворен. Седем месеца по-късно избяга.

* * *

Шоз се приближи към Мериан, без да откъсва поглед от нея.

Тя остана абсолютно неподвижна, като се изключеше бясното пърхане на ръчно рисуваното китайско ветрило в ръката й. Очите й бяха широко отворени, сини и вперени в него.

Той се усмихна.

— Здравей, Мериан.

Ветрилото се забърза още повече, сякаш беше крило на колибри.

— Шоз! — Гласът й бе запазил дрезгавината, която той така добре познаваше.

Погледът му я обгърна със зле прикрита неприязън.

— Чудя се кой е по-щастлив от тази непредвидена среща, ти или аз?

Тя не успя да схване думите му, а и не си направи труда.

— Как си, Шоз?

— По-добре от последния път — ухили се злобно той.

Подмятането не й убягна. Две розови петна обагриха деликатните й страни, а очите й засвяткаха.

— От всички места на света как се озова точно тук?

— Работя. А вие, госпожо Клакстън? Какво ви води на Запад? Никога не сте ме поразявали със склонност към нещо друго освен бални зали… и спални.

Розовите петна върху бузите й се сгъстиха.

— Синът ми Леон е влюбен във внучката на Дерек Браг. Шоз, съжалявам, толкова съжалявам.

— Наистина ли? Защо тогава не даде правилен ход на делото и не каза истината?

— Не можех. Знаеш, че не можех. Това би ме унищожило.

Идеше му да я удуши.

— Ще се видим пак, госпожо Клакстън.

— Чакай. — Тя го докосна по ръката и задържа дланта си там.

Той се обърна.

— Шоз — каза тя с гърлен глас, цялата задъхана.

Невероятно, помисли си той. Беше се отнесъл с нея като с кучка, каквато в действителност си беше, а плачеше за още.

Той се двоумеше дали да й го даде, когато изведнъж осъзна, че е загубил целия си интерес.

— Забавлявай се добре, Мериан — каза той.

— Чакай! — Тя го задържа настоятелно за ръката. — Трябва да поговорим.

— Да поговорим?

— Моля ти се! Да се срещнем след час и…

— Ако си мислиш, че представлението от последния път може да се повтори, избий си го от главата.

— Мисля, че ще те заинтересува това, което имам да ти казвам. Като начало ще започна само с една дума: изнудване. — Очите й изпускаха искри.

Устните му се извиха, но тя беше успяла да привлече цялото му внимание.

— Сигурна съм — каза тя, а очите й се спуснаха надолу към бедрата му, — че на Дерек Браг ще му бъде интересно да научи кого е наел на работа.

Извивката на устните му стана още по-изразена. Той я сграбчи за ръката и я придърпа рязко към себе си. Мериан се запрепъва, когато той я завлачи през тълпата, докато не останаха сами зад един от хамбарите. Шоз я опря с гръб към стената. Тя се вторачи в него, а гърдите й напираха изпод ниско изрязания корсаж.

— Сега ли го искаш или после?

— Шоз! — възропта тя, сякаш беше самата невинност.

Той хвана заплашително лицето й в ръце и го задържа там.

— Никога повече не ме заплашвай!

Въпреки усилието си тя не успя да каже нищо.

— Върви и кажи на Браг, за да видиш, че хич не ми пука. Но спипам ли те на някое друго шибано място, с теб е свършено.

Той я освободи от хватката си.

— Кучи син — каза тя, а очите й пламтяха яростно.

— В канавката ти е мястото, Мериан — отговори й той.

Шоз беше си тръгнал, когато зад тях се разнесе нечий тих глас.

— Здравей, майко. Видях те да идваш насам и се зачудих какво правиш тук.

Шоз се извърна, за да види една по-млада версия на Мериан — руса, със сини очи, без съмнение нейна дъщеря. Девойката му се усмихна много мило. Гласът й притежаваше същия непогрешим тон на добро възпитание.

— Здравейте.

Той кимна.

— Шоз е мой стар приятел, скъпа. — В гласа на Мериан се забеляза затаено раздразнение, когато представяше Шоз на дъщеря си Дарлийн.

— От Ню Йорк ли, мамо? — В тона на момичето се прокрадна лек укор. — От Ню Йорк ли сте, Шоз?

— Не.

— И аз така си помислих.

Тя отново се усмихна приятно. Смехът й беше възпитан. Той знаеше, че би била лесна плячка, отегчителна при това, но когато усети знойния полъх от гнева на Мериан, я покани на танц. Когато Дарлийн се съгласи с тих и кокетлив смях, без да откъсва големите си сини очи от лицето му, Шоз чу ясно съскането на майката.

* * *

— Толкова е горещо — заяви Люси, без да престава да си вее.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожице Люси? — запита Били.

— Бих искала чаша от онзи лош червен пунш, дето е подсилен с алкохол — примижа тя в лицето му.

— Аз ще го донеса — намеси се бързо Леон, но тонът му беше загрижен.

Когато той се отдалечи с горделива походка, Били го проследи с кръвнишки поглед.

— Какво ще кажете за парче торта?

— Пунш и торта — защо не? — съгласи се весело Люси.

Когато и Били се впусна да изпълнява поръчката й, тя се обърна към Джоана.

— Коя, по дяволите, е тази?

Джоана, твърде безлична в розовата си рокля в сравнение с пламтящото червено на Люси, проследи погледа на приятелката си.

— Срещала си се с Дарлийн. Не си ли спомняш?

— Не — кисело й отвърна Люси, въпреки че вече беше разпознала сестрата на Леон. Тя наблюдаваше с неприкрита ярост, смръщила в убийствен израз вежди, как Шоз и Дарлийн си проправяха път през тълпата, склонили глава един към друг.

— Тенът на тази кльощава блондинка е като на клисаво тесто — обяви Люси.

— Мисля, че е красива — каза Джоана.

— Има фигура на дванайсетгодишна — ядно й отвърна Люси.

— Защото ревнуваш.

Преди да успее да протестира, Никол се появи изневиделица и обгърна талията й с ръка. Изглеждаше много греховно в жълта мексиканска блуза, която оставяше раменете й изцяло открити, и широки пурпурни и златисти копринени фусти. На ушите си носеше огромни златни халки, които докосваха голите й рамена. Люси сметна, че външният й вид е твърде екзотичен — като на циганка.

— Кого ревнува Люси?

— Няма такова нещо — заяви Люси.

— Не изглеждаш много щастлива на рождения ден на дядо — обвини я Никол. — А празненството е страхотно! Кой има фигура на дванайсетгодишна?

Люси се намръщи, но погледът й отново откри Шоз и Дарлийн сред танцуващите. Никол проследи извивката на главата й.

— Дарлийн Клакстън — подсказа й Джоана.

— Не се тревожи — каза Никол. — Сладка е, но пред теб е едно нищо. А мъжът с нея?

Нямаше съмнение за кого питаше Никол, при което Люси остана потресена от порива на ревност, който изпита.

— Не е за тебе, Никол.

Братовчедка й я погледна засегнато.

— Смяташ, че не е мой тип? Напомня ми за татко и чичо Брет. — Тя потрепери театрално. — Не съм толкова глупава и нямам намерение да се забърквам с властен мъж. Всъщност нямам намерение да се женя изобщо.

Думите на Никол бяха нещо много повече от разиграване на спектакъл. Тя не само беше вироглава и дива, но и се бе провалила печално през първите няколко сезона на баловете в Лондон — дори преди избухването на последвалия скандал. Беше изпаднала в малко неудобно положение, след като нейната по-малка сестра, Реджина, вече беше получила няколко предложения, а Никол даже не беше осъществила дебюта си в обществото.

— И така — запита лукаво тя, — кой е мъжът?

— Паплач, наета на работа от дядо неотдавна — отговори раздразнено Люси. Не й се искаше да обсъжда Шоз с братовчедка си, защото Никол скоро щеше да се досети за всичко.

— Наистина ли? — подразни я Никол. — Много е хубав по един суров начин.

Пристигането на Леон спаси Люси от неудобството да отговаря.

— Благодаря ти, Леон — усмихна се широко тя, пое пунша и пресуши чашата до половина.

— По-полека, Люси — предупреди я той с неодобрение в гласа.

— Защо? — запита Люси. — Нали знаеш, че условностите ме отегчават.

Тя довърши чашата си, проследявайки Шоз и Дарлийн с очи. Бяха се доближили още повече един към друг, което й се стори върховна проява на лош вкус.

Леон взе чашата от ръката й.

— Какво ще кажеш за още един танц — запита с нисък глас той, — преди да си се подредила съвсем?

— Твърде ми е горещо — установи Люси. — Нали нямаш нищо против Никол да ме замести?

Сега, когато Шоз не я наблюдаваше повече, желанието й за танци се беше изпарило. Преди тя танцуваше за него, което я въодушевяваше.

Никол не би позволила на Леон да се освободи от налапаната вече стръв, затова той я поведе неохотно към танцуващото множество. Били се върна с няколко подбрани десерта и Люси опита от всеки. Когато свърши с дегустацията, Шоз и Дарлийн се бяха изпарили. Раздразнението й бе огромно. Тя претърси щателно тълпата. Къде ли бяха отишли?

— Искаш ли още пуши?

— Какво?

Когато Били повтори въпроса си, Люси кимна утвърдително. Тя знаеше къде са и какво вършат. Нямаше никакви съмнения. Нали не я засягаше — дори изпита огромно облекчение, когато той беше насочил вулгарното си ухажване към друг обект на внимание.

Стоеше изправена съвсем сама. Джоана я беше изоставила, а Били беше отишъл за още пунш. Тя сложи ръце на кръста си. Не би трябвало да шпионира, но… все пак щеше да отиде да види какво правеха.

 

 

Джоана нямаше намерение да шпионира, но Люси беше ангажирана както винаги със своите ухажори, затова тя се отдалечи в мрака по следите на красивия Шоз и флиртаджийката Дарлийн. Щеше й се да може да флиртува като нея, а не като Люси. Джоана не можеше да си представи, че би могла някога да бъде като Люси — твърде дръзка и твърде трепетна. Но Дарлийн беше малко безцветна, любезна и свита досущ като нея. Ако Шоз я харесаше…

Но тя не беше Дарлийн; не беше руса като нея, нито пък имаше нейната безупречна дребна фигура. Не можеше да флиртува и по-скоро би умряла, отколкото да го стори. И той не я харесваше, ни най-малко. Едва забелязваше съществуването й. Преди не сваляше очи от Люси, а сега — от Дарлийн.

Тя се запита какво ли е чувството да си в прегръдките му по същия начин като Люси.

Джоана разбра, че следваше единствено Дарлийн, защото Шоз не се виждаше никъде. Къде ли беше отишъл? Само преди минута бяха заедно. Но наоколо имаше толкова много хора, беше толкова пренаселено, че той би могъл да е навсякъде. Тя се намери почти до Дарлийн и вече смяташе да я поздрави.

— Майко! — възкликна Дарлийн, забравила въздържаността си. — Майко! Защо не си ни запознала досега!

Джоана отстъпи назад, без в действителност да има намерение да подслушва. Но й се налагаше.

— Той не е за тебе, Дарлийн — каза Мериан Клакстън, а сините й очи горяха от гняв. Джоана успя да я зърне и остана поразена от дълбочината на емоцията, неподправената ревност и омразата, които видя изписани върху лицето на госпожа Клакстън. Предположи, че бяха адресирани към Шоз, въпреки да изглеждаше, че са насочени към собствената й дъщеря.

— Защо не? Защото е каубой ли? — запита презрително Дарлийн. — Или защото го искаш за себе си?

— Чуй ме — каза рязко Мериан и сграбчи облечената в ръкавица китка на дъщеря си. Дарлийн изохка, но Мериан я дръпна още по-близо към себе си. — Чуй ме! Този мъж не е за теб! Той е опасен престъпник!

— Какви ги говориш? — каза Дарлийн и освободи ръката си.

— Казвам, че е избягал затворник, Дарлийн. Той е углавен престъпник, търсен от закона.

 

 

Беше късно; скоро щеше да настъпи полунощ. Празненството беше в разгара си. Имаше поне хиляда човека, които се веселяха под лунната светлина. Не беше лесно да ги открие сред всичките тези гости. Решителността на Люси нарастваше, а успоредно с нея и подозренията й. Ако Шоз и Дарлийн не бяха сред гостите, къде биха могли да бъдат? Не бяха сред танцуващите двойки, а липсваха и от групата, която все още се радваше на печеното. Нощта беше задушна и гореща, а въздухът — ласкав като цвете. Буйните ритми на испанския оркестър я преследваха навсякъде. Тя спря Мария.

— Виждала ли си новия работник? Шоз?

Мария поклати глава отрицателно.

Люси се обърна, свъсила сърдито вежди и зърна Дарлийн да танцува с един от своите приятели. Огромна вълна на успокоение я заля. Не бяха заедно. Не че я засягаше, но не можеше да понесе мисълта Шоз да я захвърли заради някоя от себеподобните й.

Щом не беше с Дарлийн, къде беше тогава и с кого?

Люси напусна забавата и се отправи към конюшните и бараката за спане на работниците, водена отчасти от инстинкта си, но най-вече от магарешки инат. Щеше да претърси навсякъде, ако се наложеше. Остави музиката и хорската глъч зад себе си, движейки се между две прясно варосани конюшни. Нощният ветрец беше влажен и кротък. Тялото й се покри с тънка пелена от капчици пот, която караше раменете и откритата й гръд да лъщят.

И тогава съзря една тъмна фигура, облегната върху оградата на мястото за разходка на конете, което беше свързано с конюшнята на жребците за разплод. Не й бе необходимо да вижда ясно, за да разбере, че е той, при това сам. Пулсът й се ускори. Пушеше, а пламъчето на цигарата му просветваше всеки път, когато я поднасяше към устата си.

Гърдите й се повдигаха от вълнение.

— Крием се — постара се да звучи саркастично тя — или чакаме някого?

Той запрати цигарата на земята и я стри с крак.

— Чаках някого и какво от това?

— Така си и знаех. Коя любовница чакаше, Шоз? Дарлийн? Някой друг? Кого?

— Теб.

Тя рязко отстъпи назад, мигайки смаяно.

— Чудех се още колко време ще мине, докато дойдеш да ме потърсиш.

— Аз не съм една от твоите любовници.

— Не си ли? — Той оголи зъби в усмивка. — Да не би паметта да ми погажда мръсни номера? Защото си спомням една нощ, не беше много отдавна…

— Недей да го споменаваш отново! — извика гневно тя. — Що се отнася до мен, нищо не се е случило!

— Хубав начин да гледаш на нещата, както ти отърва, принцесо. Ела тук. Забавите ме отегчават.

— Не изглеждаше толкова отегчен преди един час.

— Ревнуваш ли? — ухили се той.

— Никога.

— Ела. Искам да те направя моя любовница.

Ръката му се протегна да я сграбчи. Люси се вцепени, когато той чевръсто я придърпа към себе си. Тя се блъсна непохватно в неговото твърдо и жарко тяло. Без никакво убеждаване притисна длани в напоената му с пот риза, но вместо да го отблъсне, застина неподвижно.

— Добре дошла, принцесо — промърмори той и плъзна ръце надолу по гърба й. — Стига игрички. — Той обхвана лицето и в ръце.

Чувството, породено от допира на топлите и груби длани върху лицето й, беше прекрасно, прекрасен бе и странно оживеният поглед в очите му.

— Аз също не искам да играя игрички — изрече тихо Люси.

Думите й размекнаха изражението на лицето му още повече.

— Тогава ми кажи — подхвана той, — кажи ми, че за тебе последните няколко седмици са били толкова непоносими, колкото и за мен, Люси!

— За мен също бяха мъчителни — каза на пресекулки тя. — Шоз, какво става с нас?

— Не знам и не ме интересува.

Люси не беше подготвена за яростната му атака. Той я целуна силно, свирепо, като човек, таил дълго страстта си. Вкопчена в ризата му, тя отвърна на целувките му също толкова диво.

В мъчителната жега на нощта всичко беше позволено.

 

 

Мериан се поспря и присви очи в тъмното. Беше видяла Шоз да отива по този път към хамбарите, но мястото пред нея изглеждаше пусто. Тя хвърли поглед през рамо, за да види как последните танцьори се бяха впуснали в луд степ. Повдигна полите на роклята си и забърза нататък.

Нямаше намерение да спира търсенето, докато не го откриеше. Беше обсебена от предопределението, че където е той, там ще бъде и тя. Знаеше го.

Сама щеше да си проправи път към него. Страхуваше се, да, но страхът само усилваше нейната похот.

Когато най-сетне я обладаеше принудително, щеше да бъде толкова груб и толкова силен. Мериан не можеше да чака, трябваше да го открие и то веднага.

Тя спря до ъгъла на един хамбар, когато видя любовниците пред себе си, обърнати с гръб към нея и счепкани в знойна прегръдка. Подозренията й се оправдаха, а самата мисъл, че той би могъл да бъде с друга жена — може би с дъщеря й — вля нов бяс в пулсиращите й вени. Тя бързешком се шмугна зад няколко складирани бали със слама. Не беше необходимо да се крие, защото те бяха твърде заети със себе си, за да забележат каквото и да е.

Облаците се разпиляха, проправяйки път на лунната светлина, Мериан притаи дъх. Това беше той, а жената с него беше Люси Браг. Мисълта за убийство прекоси съзнанието й.

Искаше й се да убие и двамата.

 

 

Леон Клакстън търсеше безуспешно Люси и беше ядосан. Ядосан и разстроен. Тексас не беше предпочитаното му място за ваканция, а последната седмица трудно би могла да се нарече поносима. Люси настояваше да държи Джоана непрекъснато до себе си, като го лиши от всяка възможност да остане насаме с нея. Привидно си остана същата, но Леон усещаше, че е напрегната и нервна. Защо? Какво криеше? Защо изведнъж започна да се прави на строго морална и да отбягва целувките му?

Това не му се нравеше. Така беше винаги, когато нещата не следваха желания от него ход.

Онзи каубой Шоз също не му харесваше. Беше имал куража да покаже неуважение към него, Леон. Почувства го без оня да му каже и дума. Леон беше наясно и за интереса на Шоз към Люси, защото можеше добре да разбира мъжете от своя калибър. Леон виждаше в него съперник, въпреки абсурдността на предположението, че Шоз би могъл да му съперничи за каквото и да било, най-вече за Люси. Когато обаче индианецът се навърташе наоколо, Леон ясно усещаше присъствието му и знаеше, че другият чувства същото.

И Люси разбираше, когато Шоз беше наблизо. Това не тревожеше Леон, но го ядосваше и дразнеше. Особено тази вечер. Тя флиртуваше наляво и надясно, което не му се понрави. Леон се нуждаеше от време, за да преосмисли техните отношения. Когато тя напусна забавата, той съзря в това своя шанс и я проследи.

За да я види в обятията на друг мъж.

Те бяха създали свой собствен свят, в който единствената движеща сила беше нуждата от физическо сливане.

Люси се бе вкопчила неистово в него, впрегнала всеки инч от себе си в стремежа да се вклини колкото може повече в жаравата на тялото му. Шоз беше прихванал съвършените полукълба на задничето й в ръце и я беше настанил върху слабините си, оставяйки я да го обязди на воля. По-късно щеше да се чуди как е успял да съхрани умственото си равновесие, за да разбере случилото се.

 

 

Изведнъж нещо в подсъзнанието му прещрака. Дочу гласове и болезнен вопъл. Шумовете идваха от конюшнята. Последва тревожно пръхтене на кон и яростен тропот от копита върху каменната настилка. Последва изстрел.

Той отметна веднага Люси зад себе си и напрегнато се заслуша. Първичният рефлекс на тялото му беше да й послужи като щит.

— Какво става? — изпищя тя.

— Някой стреля — задъхано й отвърна той.

— Не чух нищо.

Той усещаше трепета в гласа й.

Точно в този момент вратата на конюшнята зейна широко и оттам се изсипаха галопиращи конници. Люси се сви до стената, когато един кон профуча край тях, буквално отривайки хълбока си о Шоз. Просветлението настъпи миг по-късно.

— Това е жребецът на дядо! — изпищя Люси. — Крадат жребеца на дядо!

Шоз сякаш литна. Първо се спусна в конюшнята, където единствената останала лампа осветяваше проснатия върху локва кръв стар коняр. Шоз коленичи до него и опипа пулса му. Старецът беше мъртъв — застрелян в гръб.

Тогава видя оседлания и готов за езда кон близо до трупа. Лицето му се сви в характерна гримаса — работата беше дело на вътрешни хора и старият коняр беше един от участниците, но в последния момент беше станал жертва на алчните си съмишленици. Той скочи на коня и излетя като светкавица навън.

Даже изуменият вик на Люси, докато я подминаваше, не успя да го спре. Беше решил твърдо да преследва докрай крадците на расовия жребец — многократен носител на награди. Не беше сигурен дали са те, но поне помнеше габаритите на Рижия и Джейк.

И тогава дойде неочакваното. Шоз моментално почувства тъпа болка отзад и разбра, че е прострелян.

В гръб.