Бренда Джойс
Огньовете на рая (11)

10

Той крачеше напред-назад из стаята, между двойната стъклена врата към балкона от ковано желязо и леглото с балдахин от тежки кадифени завеси. Продължаваше да стиска в юмрук смачкания чек.

— Мръсница!

Не си спомняше кога за последен път е бил така ядосан. В съзнанието му изплуваха прекрасни видения, в които той извиваше красивия врат на Люси Браг.

Нима наистина си мислеше, че може да си разчисти сметките по този начин? Да го напъди от града срещу няколко въшливи долара? Той се усмихна. Очакваше я нова изненада.

При всички случаи той трябваше да се грижи за бизнеса си и щеше да напусне града след реализирането на сделката, а не защото тя му беше наредила. Трябваше да й устрои подобаващо сбогуване.

Той разгърна чека. Беше толкова разгневен, когато му го подаде първия път — обезумял и разочарован, напълно осъзнал, че тя се стреми да му покаже колко по-ниско стои от нея, плащайки му като на проститутка. Защо го дразнеше толкова? Защо не я харесваше дори повече от останалите? Мислите не му даваха покой, затова той се опита да ги прогони.

Все пак това разплащане не беше по-малко обидно от другото. Какво си мислеше тя за него, че е някакъв негодник, който се опива от това да насилва девственици, а после се мъчи да петни репутацията им? Наистина ли оправдаваше такава слава? Трябваше да признае, че един-два пъти се беше почувствувал малко виновен, малко лош заради гадното си поведение към нея. Но тя извикваше наяве най-тъмните страни от характера му, без той да знае защо.

Люси трябваше да даде своя принос за революцията, реши, изпълнен с неприязън, той. После промени решението си. Такава мисъл беше твърде благородна за него, а още по-малко за нея. Тя щеше да плати за нещо много по-добро, подарък за Кармен, нещо френско, черно и порочно. Хрумването му достави огромно удоволствие.

Той обаче не можеше да го направи, не беше способен да задържи парите, още по-малко да ги профука по Кармен. Щеше да върне чека при първия удобен случай. Той надяна новата риза от мек син памук, която си беше купил предишния ден, и не след дълго се носеше надолу по стълбите. Чиновникът му извика, преди да успее да вземе последните стъпала.

— Господин Купър — каза той, — току-що получихме вашата телеграма. — Шоз нетърпеливо пристъпи напред. Изражението му помръкна, докато преглеждаше набързо очаквания отговор. Купувачът му беше задържан в Куба, а нов нямаше да се появи няколко седмици. Шоз смачка телеграмата. Не можеше да остави пушките, дори там, където бяха заровени толкова дълго време, федералните агенти се опитваха в последните шест месеца да осуетят операцията и Шоз беше добре запознат с това. До този момент успяваше да им се изплъзне, но не можеше да разчита следите му да бъдат напълно чисти. Имаше непосредствени впечатления от последната пратка за кубинските бунтовници от Корпус Кристи. Федералните агенти обградиха кораба и се опитаха да попречат на товара да напусне страната. За щастие дойдоха доста след товаренето на парахода. Последва истинска престрелка. Шоз имаше един убит и трима ранени. Пораженията на страните бяха равни, което не беше никак добре за криминалното му досие, набъбнало още повече след случая. Едно беше да те окошарят несправедливо заради фиктивна кражба и да офейкаш успешно, а съвсем друго — да влезеш в схватка с правителствени агенти. По-лошо от това не можеше да бъде, поне до настоящия момент. Налагаше му се да остане близо до пушките, за да ги проверява периодично. Не можеше да си позволи да му ги откраднат или да ги открият федералните. Следователно трябваше да се навърта наоколо.

Понякога, както в този момент, имаше мъчителното чувство, че копае все по-дълбоко и по-дълбоко гроб, чийто надгробен камък носи неговото име.

Но той беше находчив, упорит и се намираше близо до границата. Съдбата не се беше показала благосклонна към него, но той притежаваше картата, с която да спечели играта.

Следователно можеше да се размотава из Парадайз, изчаквайки подходящия момент, за да изиграе главния си коз.

Припомни си на драго сърце колко жадна се показа колежанката Люси Браг, когато трябваше да погали твърдата подутина на неговите джинси. Споменът го възпламени. Наистина не би имал нищо против да се навърта наоколо. Удоволствието от оставането му се подсилваше от това, че тя се опита да го прогони с пари.

Нуждаеше се от прикритие. Не би могъл да остане в хотела цял месец. Въпросът изискваше сериозно обмисляне.

Въпреки застоя в бизнеса настроението му беше изненадващо добро, по-приповдигнато от много време насам. Той напусна хотела и се потопи в убийствената жега навън. Беше изпълнен едновременно с очакването на ловец и жертва. По гърба му лазеха хиляди мравки, сякаш инстинктът му за самосъхранение му говореше, че ако остане, ще се забърка в неприятности.

Приписа нервността си на федералните агенти и оставането му на едно място твърде дълго. Инстинктите му нямаха нищо общо с момичето с вид на Тицианов модел. Как би могла да бъде опасна за него? Достатъчно бе да остане нащрек и да внимава с всички новопристигнали. Той бутна вратата на закусвалнята на Джо. Сутринта преваляваше и заведението беше почти празно. Само двама облечени с фланели дървосекачи на една маса и други двама каруцари пред тезгяха на бара. Изглеждаха така, сякаш са гуляли цяла нощ. Ниският и слабичък Джо и неговият племенник малкият Джо прислужваха на клиентите. Всички присъстващи го изучиха добре, когато зае едното от местата на бара. Причината не беше в това, че е непознат на тукашните хора. Беше навикнал с всичко. Външният му вид не будеше съмнение, че е повече от наполовина индианец, така че не го притесняваха любопитните и подозрителни погледи, които го бяха преследвали през целия му живот, без да го направят мнителен.

Той пренебрегна хората наоколо и си поръча пържола с яйца и кафе. Сетивата му си останаха нащрек. За нещастие единият от каруцарите се опита да се заяде с него. Понякога му се случваше, друг път — не, но Шоз се беше научил кога да бъде готов за бой.

— Мислех, че са заключили всички цветнокожи тъдява в резервата Тулароса — каза на всеослушание червенокосият мъжага. — Не съм ли прав, Джейк?

— Ъ-хъ — съгласи се другарят му. Той беше дори още по-едър от червенокосия. — Може да е избягал.

Шоз остави чашата с уискито на бара и се втренчи в него. Знаеше, че може да убие и двамата, ако поиска. Но убийството не беше включено в плановете му. Не му се щеше да привлича вниманието към себе си, затова каза кротко:

— Обвинявате ли ме в нещо, момчета?

Една дружина каубои с подрънкващи шпори беше влязла в заведението. Погледът на Шоз се плъзна бегло по тях, спря се за кратко върху стария белокос мъж, който ги предвождаше, след което се върна към опонентите му.

— Може да си прав. Навярно трябва да го закараме във форт Блис, за да видим дали не дават награда за него — каза червенокосият.

По дяволите, прокле лошия си късмет Шоз. Трябваше да бъде много внимателен и да успокои червенокосия със смирени отговори — с други думи, да преглътне обидите и разведри ситуацията.

— Що не се опитате? — каза вместо това с презрение той.

— Каниш ли ни? — запита Ред.

— Да, на кафе — с тези думи Шоз плисна чашата си върху широките гърди на здравеняка.

В заведението се възцари гробна тишина. Шоз вече предприемаше маневра. Боят с тях беше неизбежен. Той предпочиташе да възприеме нападателна тактика. Преди още червенокосият да се съвземе от изненадата, Шоз му стовари един мощен десен прав в стомаха. Останал без въздух, каруцарят само трепна. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото Шоз си го представяше. Той повтори упражнението, този път в лицето. Червенокосият отстъпи назад, след което хвана Шоз за ръката в момента, когато той се гласеше да нанесе нов удар. Беше много силен. Не след дълго мъжете се счепкаха и се затъркаляха вплетени в кълбо на земята. Шоз усети страхотен удар в окото и разбра, че ще получи в най-добрия случай огромен оток, ако не беше вече ослепял.

Той заби коляно в слабините на съперника. Червенокосият се сгъна, при което Шоз се оказа върху него. Нацели го безмилостно с юмрук в главата. Добре премерен ботуш изотзад го вдигна от пода и го запрати напред с главата през люлеещата се врата на бара навън.

Беше на четири крака и се изправи тъкмо навреме, за да посрещне налитащия върху него Джейк. Те полетяха назад сред прахоляка на авеню Браг. От всички магазини наоколо започна да се събира тълпа. Някой спокойно предложи да повикат шерифа, при което друг му отвърна:

— Дадено, Дерек.

С малко късмет и много ловкост Шоз се оказа отгоре и започна да млати Джейк. Скоро каруцарят се отпусна, неспособен на съпротива. В същия момент рижият сграбчи с рев Шоз откъм гърба в мечешка прегръдка и се опита да строши ребрата му. Шоз използва ръцете си, за да се освободи, като се въртеше и едновременно удряше, без да гледа. Едва можеше да вижда от потеклата по лицето му кръв. Улучи брадата на мъжа, но съприкосновението само го отпрати назад, миг по-късно Шоз получи удар в слънчевия сплит, който му изкара въздуха и го запрати в отсрещната половина на улицата.

Джейк се включи в мелето. Един ъперкът улучи Шоз в брадата и накара зъбите му да издрънчат. От удара му се привидяха звезди. Каруцарят го сграбчи за ризата и го изправи с готов за удар юмрук. Шоз блокира набега и ритна Джейк с всичка сила в капачката на коляното.

С трудно уловимо за простото око движение Шоз беше извадил ножа от ботуша си. Целият запъхтян, рижият отстъпи назад. Шоз започна да го дебне с мрачна решителност. Точно тогава Джейк му стовари решителен удар в тила и светът на Шоз потъна в мрак.

 

 

Първото нещо, което почувства, беше болка. Окото и челюстта му непоносимо пулсираха, а главата му отзад сякаш беше разтрошена. Дочу гласове. Множество гласове, които идваха някъде отдалеч и изглеждаха нереални. Болката се разля навсякъде.

Гласовете станаха по-силни и звучаха така, сякаш бяха от този свят. Той усети твърдата земя под себе си и немилостивото слънце, което печеше право в него. Усети лепкава влажност по лицето си и когато прекара език по устните си, почувства вкуса на кръв.

— Той започна първи, Дерек — казваше някой. — Видях как започна всичко.

— Ъ-хъ, индианецът пръв нападна. Той е луд, може да е и бесен.

— Спокойно — разнесе се авторитетен глас. — Били Джошул, сложете го в каруцата.

Шоз се помъчи да дойде в съзнание, когато почувства как някой внимателно го повдига. Изпита паника и се опита да протестира. Беше безпомощен и знаеше какво може да очаква от правосъдието. Отчаяно се опита да се върне на своята собствена планета и се пребори да отвори здравото си око.

— В затвора ли ще го тикнеш, шефе?

Въпросът отекна с цялата си яснота. Той се смрази, стомахът му се сви на топка, а пулсът се ускори. Нямаше да се върне в затвора! Той отблъсна ръката, която го полагаше в каруцата.

— Никой не отива в затвора — каза мъжът, — заради малко тупаник с най-големите побойници наоколо. Два пъти съм предупреждавал рижият и Джейк да не започват отново в Парадайз, но няма да им го припомням трети път. — Гласът му беше твърд и безкомпромисен. — Освен това самият аз чух всичко. Били! — нареди строго той. — Ти и Джон се погрижете за тези двамата и ги придружете, докато напуснат града. Осведомете ги най-любезно, че договорът им с ранчо „Дерек & Миранда“ е прекратен. Разбрахте ли? Те не са желани повече в Парадайз!

— Да, шефе — отвърна му хор от гласове.

Напрежението не напусна Шоз. Ами той? Знаеше какво го чака, защото беше научил урока си преди много време още в Ню Йорк. Най-после успя да отвори здравото си око, за да се намери прострян по гръб сред чували с провизии. Над него се разстилаше безоблачно небе, от което слънцето му изпращаше ослепителните си лъчи.

Подпря се на лакът, което не се оказа лесна задача. Старият белокос мъж се приближи и застана пред него.

— Добре ли си, момче?

Шоз се усмихна злобничко.

— Просто чудесно, момче.

Мъжът застина, след което му се ухили. Но бръчките около кехлибарените му очи се задълбочиха.

— Карам седемдесет и девет, момче — каза той. — А след няколко дена ще чукна осемдесет.

— Аз пък съм на трийсет и пет. — Шоз се надигна и изтри кръвта от лицето си. — Но никой не ме нарича момче.

Този път мъжът се разсмя.

— Аз ще те наричам — каза той, — защото не си във форма да ми се опреш.

Изведнъж Шоз се почувства глупаво. Наистина ли беше готов да се бие с този осемдесетгодишен човек? Насили се да се отпусне.

— Никой не ме нарича момче — повтори твърдо той.

— Искаш ли доктор? — сви рамене Дерек. — Моите момчета ще те закарат. Окото ти има нужда от един-два шева.

— Няма нужда да ме карат — каза Шоз, докато се смъкваше от каруцата. Едва не падна, но успя да остане изправен, като се подпря здраво. После възстанови равновесие.

— Гордостта подхожда на младите — отбеляза Дерек, като го наблюдаваше, — и на глупаците. — Усмивката му беше много дружелюбна. — Страшно неразумно беше да нападаш Джейк и рижия едновременно. Двамата заедно сигурно тежат над двеста кила, а не са дебелаци.

— Сами си го просеха — каза Шоз, който се интересуваше повече от това, да не падне, отколкото от разговора. Не знаеше защо дори си прави труда да отговаря на стария човек.

— Това ли било причината? — засмя се отново Дерек и му обърна гръб. — Предложението ми си остава. Можем да те откараме до доктора, защото имаш нужда.

— Не е необходимо — твърдо каза Шоз и се пусна от каруцата.

Каза си, че е наред. Пое няколко глътки въздух, докато съзнанието му се проясни, а гаденето престана. Знаеше, че го наблюдават, не само старият човек, но половината град. Не би могъл да заяви по-ясно присъствието си, дори ако беше опитал да го направи нарочно. Откри, че бе изкълчил коляното си в борбата, докато куцукаше към окачената през една улица табела, на която беше изписано на ръка с яркозелени букви: „Доктор Джоунс — лекарства за всички — хирург“.

За щастие не припадна, а още по-голям късмет извади с това, че докторът беше там. Шоз седна върху дървената операционна маса, а лекарят, тантурест добряк, му почисти раните, говорейки, без да млъкне:

— Чух тупурдията чак тук. Викам на себе си и на жената, мир на праха й, пак се започва. Трябва да е дивият каруцар, си викам, защото го видях да идва насам по-рано. Когато са двамата с Джейк заедно, цялото ми време отива да кърпя рани. Докато беше жива Сара, мир на праха й, помагаше. Все още имам чувството, че е там някъде горе и ме гледа лъчезарно.

Звънецът на външната врата възвести нечие идване. Шоз се намръщи, когато докторът плесна напоен с алкохол тампон върху окото му.

— Как е?

Шоз не можеше да се обърне, но позна гласа на възрастния мъж, който настояваше да го нарича „момче“.

— Як като муле — отвърна му весело Джоунс. — Напомня ми за теб отпреди петдесет години. Какво ще кажеш за малко лауданум, преди да те разкрася с няколко шева?

Шоз трепна, когато разбра, че Джоунс внезапно е променил посоката на своя коментар и се обръщаше към него.

— Няма нужда — каза той, — карай направо.

— Кожата си е твоя — развеселено отбеляза Джоунс.

Шоз се стегна, докато докторът му направи три акуратни малки шева точно над дясното око пред погледа на белокосия възрастен мъж.

— Готово, можеш да дишаш — каза Джоунс.

— Не съм спирал — каза Шоз.

Беше си явна лъжа, защото се потеше като прасе от болка.

— Доскоро, докторе — поздрави старият човек, преди да си тръгне.

— Доскоро, Дерек — извика Джоунс в посока на външната врата. — Предай най-сърдечните ми поздрави на Миранда.

— Кой беше този? — запита остро Шоз.

— Дерек Браг, кой друг.

— Кой друг — измърмори Шоз. Той се стегна изведнъж, защото една мисъл го прониза като светкавица. Беше намерил решение на своята дилема.

Нуждаеше се от прикритие, за да остане в града. Дерек Браг го беше изненадал, като му доказа, че е справедлив човек без очевидни предразсъдъци.

В края на краищата беше изпратил двамата каруцари да си обират крушите, когато Шоз се опасяваше, че ще го бутнат в затвора. Не можеше да се размотава в Парадайз, без да върши нещо ако не се броеше охраняването на пушките.

Но би могъл да остане в случай, че се хване на работа при Дерек Браг.