Бренда Джойс
Огньовете на рая (42)

41

Точно на следващата сутрин скованата от притеснение Люси бе въведена в един от салоните, докато чакаше да извикат Леон. Осъзна още по пътя към Клакстънови, че не ще може просто да остави бележка, а ще трябва да обяви лично, че венчавката се отменя. Ето защо подскочи, когато годеникът й пристъпи с усмивка в стаята.

— Знаеш ли, че не е на хубаво, ако младоженецът види булката преди сватбата? — престорено я укори той.

Тя навлажни устни.

— Леон… виж какво. Съжалявам, но не мога да се омъжа за теб.

— Това някаква лоша шега ли е?

— Не.

Поразен, той пребеля като платно.

— Ужасно съжалявам, Леон.

— Само ми обясни защо…

— Не те обичам.

— Това какво общо има? — кресна той.

— Твърде много — особено в един брак. Няма нужда да ме изпращаш. Сбогом.

Тя си тръгна, преди той да реагира, и се прокле мислено като страхливка, задето искаше да избегне по-нататъшния сблъсък. Чувстваше се кошмарно, защото се отнесе с него твърде зле, но докато пътуваше към дома в една от каретите на Браг, усещането за вина започна да избледнява пред мисълта за новата битка, която й предстоеше. За щастие, в преддверието попадна на майка си. Грейс тъкмо си слагаше наметката и без съмнение се готвеше да излиза, улисана в последни приготовления преди сватбата вечерта.

— Мамо, може ли да поговорим?

— Люси! Осем и половина е. Къде ходиш толкова рано сутринта?

Люси подаде пелерината си на един слуга, изчака го да се отдалечи и тогава поде:

— Отидох да се видя с Леон, мамо.

— Но защо?

— Защото отмених венчавката.

— Отменила си я!

— Аз не обичам Леон. Не мога да се омъжа за него.

— Люси, осъзнаваш ли какво си направила? Мислех, разбираш, че това щеше да оправи всичко!

— Просто не мога да го направя, мамо. Знам прекалено добре колко сте щастливи вие с татко. Ако не мога да имам такъв брак, тогава не искам да се женя въобще.

— О, скъпа. — Грейс изтича и я взе в обятията си. — Сигурна ли си, Люси?

— Абсолютно.

Майка й я погали по косата.

— Аз ще се погрижа за всичко. Ти се качвай горе.

— А татко?

— И за него ще се погрижа.

Люси я прегърна.

— Колко добре ме разбираш.

— Надявам се, че ти пък ще разбереш баща си — отвърна Грейс кротко. — Той иска само най-доброто за теб.

— Знам.

Разбира се, баща й бе шокиран и разярен, толкова разярен, че отказа да й говори. Напрежението между тях бе по-ужасно от всякога. Когато с Рейд се засичаха из къщата, той стискаше зъби и не искаше даже да я погледне. Трябваха му няколко дни, за да поомекне. Когато това стана, той отиде в стаята й и мрачно заяви, че желае само дъщеря му да бъде щастлива — бе сигурен, че тя прави грешка, но му се късаше сърцето да гледа как се отчуждават един от друг. Сетне двамата се прегърнаха.

— Всичко ще бъде наред, татко; няма нужда да се тревожиш за мен, ще видиш.

Той я притисна още по-силно, после я пусна.

— Де да можех да повярвам.

Сега, когато отново бе в добри отношения с баща си, Люси можеше да се съсредоточи върху това да намери Шоз. Нае частен детектив — Куба бе голям остров, а тя бе решена да открие точно къде е отишъл. Не можеше да позволи нещата между тях да приключат просто така. Той сигурно я мислеше за най-долна уличница — на крачка от женитбата си, тя спа с него в нощта преди венчавката. А сега дори я смяташе за вече женена! Люси бе категорична, че той трябва да узнае истината или поне част от нея — че никога не бе обичала Леон, че я бяха накарали да се омъжи за него и че, в крайна сметка, тя бе отказала. Истинският проблем обаче бе друг — опасяваше се, че него въобще няма да го е грижа.

Докато чакаше новини от детектива, Люси си стоеше вкъщи и старателно отбягваше всякакви посетители, а чрез тях и скандала, за който знаеше, че се вихри из града. След една седмица, на Нова година, съгледвачът й достави информацията, която търсеше. Шоз бе напуснал Ню Йорк на товарен кораб на път за Карибите. Една от спирките на кораба бе Хавана, единствен престой в Куба.

Смея ли…?

Още преди да си зададе този въпрос, Люси знаеше, че ще отиде в Куба да го търси. Дълбоко в сърцето си знаеше, че ще го последва и на край света — и то далеч не само за да си оправят сметките. Все още го обичаше и съжаляваше, че в края на краищата подписа проклетите документи за развода. Отчаяно й се искаше да бъде с него. Той все още я желаеше — бе го показал прекалено ясно — и това й даваше известно надмощие над него. Толкова зле ли щеше да й е като негова любовница? Може би в един прекрасен ден щяха да превъзмогнат миналото и да уловят отново някогашната емоция. Сигурно бе просто мечта, но какво от това? Тук за нея вече нямаше нищо, абсолютно нищо.

Люси си купи билет за един пътнически параход за Маями, който тръгваше на шесто число. Оттам, увери я служителят, който и продаде билета, можеше лесно да си намери корабче към Хавана. Градът бе твърде популярен сред туристите въпреки бунтовете.

Версията за пред родителите бе, че заминава за Драгмор, и те въобще не се усъмниха. На кораба за Англия бяха резервирани две каюти и, за щастие, той отплаваше същия ден, когато тя заминаваше за Куба. Люси щеше лесно да избегне компаньонката си в последния момент и да тръгне сама. Все пак обаче се канеше да остави бележка, за да не си помисли бедната жена, че е паднала през борда.

През оставащото кратко време преди заминаването тя опакова всичко необходимо за един дълъг престой, и започна да поглъща четивата за Куба, които успя да си набави. Не й бе никак трудно — това бе най-горещата политическа тема и вестниците бяха пълни с разкази за страданията на бунтовниците, кланетата на испанските войски и епидемията, плъзнала из концентрационните лагери на генерал Уейлър. Съмнения обхванаха Люси. Явно отиваше в сърцето на една истинска гражданска война. Ала любовта й бе по-силна от разума и на шести януари — мрачен и снежен — тя отпътува от Ню Йорк.

Морската болест я мъчи през цялото време. Прекара само една нощ в Маями — твърде малко време, за да си възстанови равновесието. За щастие, пътуването до Куба трая само шестнадесет часа и когато пристигна на пристанището в Хавана, почувства истинско облекчение. Все още обаче бе доста бледна и жадуваше да стъпи на твърда земя колкото се може по-скоро. Възнамеряваше да отседне във вилата на баща си, тъй като бе сигурна, че ще открие по-лесно Шоз, ако остане в столицата, а не в Маравиля. Люси стоеше на перилата, докато огромният плавателен съд навлизаше в задръстеното пристанище с помощта на малък влекач. Бе тринадесети януари.

Денят бе топъл и мек. Небето се синееше, а водите на Карибите блестяха в тъмно тюркоазено. Люси се взря в Кастильо дел Моро отляво, докато корабът преминаваше покрай него — порутен стар замък, сега защитно укрепление, от чиито основи се издигаше прясно варосан фар. Пред нея отдясно се простираше Хавана — очарователен град, където сградите в колониален стил се редяха една след друга на яркото слънце, а палмите се полюшваха от морския бриз по широките булеварди. Града опасваха тучни зелени хълмове — чудна гледка. Люси се усмихна, обхвана я вълнение.

Успя да избяга от Ню Йорк; беше на прага на едно приключение, а може би даже и на нов живот. За пръв път от цели шест месеца светът около нея изглеждаше пълен с обещания. Тя обърна лице към топлото слънце и отново се усмихна.

Пристанището — едно от най-важните за малкия остров — бе страшно натоварено. Много от съдовете поемаха, препълнени със захар за Щатите. Около тях се клатушкаха малките местни рибарски лодки. Там беше и един испански боен кораб — зловещо доказателство, че тази страна все пак воюваше.

Вилата бе в центъра на града, на Авеню Мурала, недалеч от Иглесия де Сан Франсиско, величествена църква от шестнадесети век. Люси нае кабриолет, за да я закара, но и той не можа да побере целия й багаж. Кочияшът обеща да се върне по-късно за останалото и подкара кобилата по калдъръмената улица.

Люси не бе посещавала Куба от години, всъщност бе идвала само два пъти, но градът сякаш не се бе променил. Въпреки че хълмовете наоколо бяха свежи и зелени, най-плодородната земя със захарната тръстика бе в източната част на острова. Младата пътничка знаеше всичко това от идванията си в Куба като дете. Маравиля бе на около четиридесет километра от Хавана и бе обградена от ниски хълмове от запад и гъсти джунгли от изток.

Минаха през един оживен пазар. Купувачи и продавачи си подвикваха в безкрайна какофония от звуци; тълпата се въртеше около тях. Търговци предлагаха стоката си от сергии и големи плетени кошници. Носеше се миризма на току-що уловена риба и Люси видя един от търговците насред улова му — може би тон дълга океанска риба със сребърни люспи, стоварена в краката му. Кабриолетът отмина пазара и сви по тясна, криволичеща уличка.

Някъде пред тях се чу слаб звук, приличен на приглушен рев.

И отново, като прииждащо ехо.

— Господине, какъв е този шум? — попита Люси кочияша.

— Не знам, сеньорита.

Двамата се заслушаха и звукът стана по-отчетлив — беше рев на тълпа. Сетне долетя скандиране, от което не се разбираше нищо. Люси осъзна с любопитство и въодушевление, че пътуват по посока на тълпата и чу ръкопляскания и подсвирквания.

Завиха рязко и се озоваха на един площад.

Люси ахна. Там имаше хиляди хора. Даже градинката по средата бе претъпкана. Кобилата направи още няколко крачки и спря. Улицата се бе превърнала в такова гъмжило, че движението с превозно средство бе абсолютно невъзможно. Кочияшът изкрещя някакво проклятие, колата напредна още малко и спря окончателно.

— Какво има? Какво става?

— Демонстрация, сеньорита — извика мъжът въодушевен. — Протест срещу автономията. Куба никога няма да приеме автономия от Испания. Хосе Марти е тук!

Люси знаеше кой е Хосе Марти от нещата, които бе изчела. Той на практика бе започнал революцията съвсем сам и американската преса го величаеше като герой. Тя погледна в посоката, в която сочеше кочияшът. От втория етаж на близката сграда говореше един мъж с мегафон. Това сигурно бе Марти. Обаянието му бе непреодолимо и възпламеняваше тълпата — той зовеше на свобода или смърт — нито един кубинец нямаше да приеме автономия от испанците.

Когато свърши, тълпата нададе одобрителен крясък.

— Той е луд — да идва и да се показва така! — извика Люси, завладяна от вълнението, което Марти предизвикваше.

— Si, сеньорита, испанците се опитват да го хванат от години.

Люси се взираше в Марти със страхопочитание — искаше й се да го види по-добре. Кабриолетът не бе помръднал. Бяха сред истинско море от тела и очевидно нямаше да се измъкнат скоро.

— Пеша ли ще трябва да вървя? — попита Люси, когато Марти подзе призивите отново. — Ако не свърши бързо, ще стоим тук цял ден.

— Авеню Мурала не е далеч — рече кочияшът. — Ще ви обясня как да стигнете и ще ви последвам с багажа ви, когато успея.

Какво щеше да й стане да повърви? Марти будеше у нея жив интерес, но Люси искаше да стигне до вилата и да се настани — а сетне да намери и Шоз. Затова се уговори набързо с човека и се измъкна от колата. Чувстваше се добре, откак стъпи отново на твърда земя, но сега усети как дъхът й секва и стомахът й се свива. Толкова много хора! Въобще не я въодушевяваше мисълта да стои заклещена в тази тълпа. Започна да я обхваща паника, макар да се укоряваше за глупостта си. Множеството вече я бе избутало далеч — от кабриолета я делеше непробиваема стена от човешка плът и тя не можеше да се върне, дори и да искаше. Жадуваше за въздух и то веднага.

С утроени от паниката сили Люси си проби път през тълпата. Стигна до парка, като преодоля поне четири-пет жени пред себе си. Хвана се, останала без дъх, за каменната стена, която го обграждаше, но това не бе достатъчно. Вдигна поли, без въобще да я е грижа кой ще види, и се покачи. Сърцето й започна да се успокоява, поемаше въздух на големи глътки. На стената имаше още хора и Люси започна да ги оглежда с интерес. Все млади момчета. Наблюдателницата започна да й харесва. В тълпата долу имаше мъже, жени, деца. Много от тях носеха дрехи от захабен памук — отличителен знак на кубинските фермери. Над всички тях Хосе Марти издигаше поредния си пламенен призив — обещанията на правителството бяха нагли лъжи. Говореше се за реформи, но беше ли спряла политиката на концентрационни лагери? Имаше ли свобода на словото? Пуснати ли бяха затворниците? Автономията бе поредната нагла лъжа, но дори и да не беше лъжа, те никога нямаше да я приемат, никога!

Сред тълпата настана истинска буря от възгласи. Люси погледна към Марти на терасата. Беше много близо и сега го виждаше почти идеално. Костюмът му стоеше зле, в чертите му имаше нещо индианско, лицето му имаше високи скули, но бе широко и плоско. Той вдигна юмрук във въздуха и извика.

Тълпата повтори като ехо. „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

Скандиранията нарастваха и отекваха около нея. Люси бе потресена от въодушевлението и огромната енергия. Тя се взираше във водача — изражението му бе на победител. Вратата зад него се отвори и оттам излезе друг мъж, който зашепна напрегнато нещо в ухото на Марти.

Люси замръзна. Сърцето й сякаш спря. Мъжът бе висок, мургав и носеше избелели „Левис“. Не може да бъде. Това не може да е Шоз.

Щеше да го познае винаги, дори от такова разстояние, даже когато лицето му бе почти закрито. Тя не сънуваше — това бе Шоз, тук, насред протестиращите хора!

Той се отдалечи от Марти и Люси съзря грубите му, мъжествени черти. Трепереше. Какво прави той тук? Какво общо има с кубинския бунтовнически лидер?

Тя разбра, че погледът му се плъзга по хоризонта, не по тълпата, като че търсеше някого или нещо. Не можеше да отвърне взор от него. Той като че ли чувстваше това, защото изведнъж погледна надолу — точно към нея.

Погледите им се срещнаха и се задържаха — той я позна, очевидно шокиран.

Тълпата все така скандираше: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“, докато двамата се гледаха. Далеч в съзнанието си Люси отчете, че наблизо се чу трясък от счупено стъкло. Отекнаха одобрителни викове. Звукът на още счупено стъкло привлече вниманието й и тя се обърна, за да погледне назад, но не видя нищо, освен вълнуващото се, гневно море от хора. Внезапно тонът на тълпата се промени. Люси долови ярост, безумие. Чу как скърца и се разцепва дървесина, а после пред собствените й очи един кабриолет — нейният кабриолет — бе преобърнат от множество крещящи младежи.

Люси се вкамени от страх. Огромен камък; хвърлен от множеството, удари един прозорец на сградата пред нея и той се счупи. Полетяха още камъни, някои в опасна близост, и останалите прозорци започнаха да се трошат един по един. А лозунгите не спираха: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

После някой я бутна и тя падна от стената.

Тълпата бе струпа на толкова нагъсто, че я задържа. Люси погледна нагоре — Шоз и Марти бяха изчезнали. Жегна я разочарование, което бързо прерасна в истинска паника. Събраните я блъскаха и бутаха наляво и надясно. Бесният шум на разрушението вече ги обграждаше отвсякъде — счупени дървета, стъкло, хора, пищящи от радост или ужас, неизменното „CUBA LIBRE!“, сирени, уплашено пръхтящ кон. Някой я удари толкова силно, че тя помисли, че ще падне и ще я смачкат. И изкрещя.

Отново я бутнаха, този път изотзад, и тя падна на колене. Някой стъпи на ръката й и тя отново изкрещя, когато усети, че й призлява. Не трябва да припада, трябва да се вдигне, иначе тълпата ще я смачка! Ужасът й даде свръхчовешка сила и Люси издрапа с нокти и зъби, докато се изправи, като разблъска непознатите около себе си така, както те бяха блъскали нея.

Задъхана, но вече на крака, приклещена между хора, които не виждаше, Люси не се опитваше да се бори с тълпата. Множеството я тикаше напред и тя му се подчиняваше, а по лицето й течаха сълзи на страх. Не можеше да диша. Клаустрофобията бе по-силна. Тълпата напредваше и тя отново загуби равновесие. Сграбчи нечие рамо, докато зад себе си усещаше нещо влажно, излъчващо топъл въздух. Чу пръхтене и разбра, че това е кон. Люси изпищя от ужас, когато муцуната на коня я бутна отново и тя се спъна в някого. Трябваше да се мръдне, ако не искаше да бъде прегазена. Ала не можеше да се движи, обградена от тела. Една ръка я хвана за косата.

Люси се опита да избегне коня, но хората й запречваха пътя. Ръката я задържаше. Тялото на животното я буташе напред.

— Люси!

Тя се извърна, а ръката й посегна да впие нокти в непознатия, който не искаше да я пусне. До нея конят потропваше на място, а копитата му се отриваха в краката й. Люси изръмжа и сграбчи китката на мъжа, която опъваше кичурите толкова безмилостно, сякаш щеше да й отскубне скалпа. Тя се опита да го ухапе като див звяр.

— Люси! — извика Шоз.

Тя го позна и тялото й омекна. Той се придвижи напред с царственото черно животно и Люси усети как копитото на коня допира глезена й. Шоз я сграбчи през мишниците и я качи пред себе си. Тя се притисна към него.

— Дръж се! — извика той.

Нямаше и намерение да се пуска. Наоколо бе гмеж, но Шоз бе извънредно умел и решителен; придвижваше се, сякаш вдаваше игла, избягваше на сантиметри хората около себе си и ги шибаше безмилостно, за да се отместят. Люси трепереше. Жребецът пръхтеше и потропваше, хората пищяха в забрава. Момичето чу съсък на пламъци и подуши дим. Някой изкрещя от ужас. Последва експлозия и някъде далеч тя съзря, че една сграда се сгромолясва.

След миг бяха вече свободни.