Бренда Джойс
Огньовете на рая (43)

42

Спряха едва когато стигнаха до покрайнините на Хавана. Шоз дръпна юздите на изтощения кон. Люси се измъкна рязко от прегръдката му, направи няколко крачки и се строполи на земята. Ездачът скочи след нея.

— Добре ли си?

Тя вече не трепереше, но дишаше плитко и накъсано. Чуха се няколко експлозии, двамата трепнаха и се обърнаха назад. Бяха застанали на един планински склон, а градът под тях им изглеждаше като куп покриви с оранжеви керемиди. Над центъра на Хавана Люси видя голям димен облак, точно на мястото, от което бяха избягали. Помисли си какво би станало, ако бе останала в пожара на бунта, и потръпна. Сетне извърна взор към Шоз.

Той бе мрачен и намръщен, в очите му святкаха гневни пламъчета, а синята памучна риза бе прилепнала към мускулестото му тяло. Стоеше разкрачен и старите му „Левис“ бяха опънати докрай.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Люси тутакси забрави как се бе срещнала отблизо със смъртта. Шоз бе тук — тя го бе намерила — ала сякаш не се радваше особено да я види. Даже напротив, изглеждаше бесен. Тя бавно стана.

— Попитах те нещо.

Тя вирна брадичка.

— Чуден поздрав.

— Ако ти се искат добри маниери, значи ги търсиш не където трябва.

— Повярвай ми, знам от първа ръка, че си пълна скръб в това отношение.

Той се усмихна.

— Много сме сърдити, а?

— Не бях, докато ти не ме разсърди.

Сега вече той изглеждаше доволен. Какво правеше тя? Не го бе проследила до Куба, за да се карат.

— Шоз, моля те, не искам да споря с теб.

Той не й обърна внимание.

— Какво правиш тук, Люси?

— Трябваше да напусна Ню Йорк.

Очите му се присвиха.

— Не се омъжих за Леон.

Той се втренчи в нея. После внезапно се усмихна, изкикоти се и свирна.

— Заряза го пред олтара?

— Никак не беше смешно.

Сега вече той наистина се смееше.

— О, смешно е, принцесо, и още как!

Люси сви юмруци.

— Нарочно ли се правиш на противен?

— Така и не ми отговори на въпроса. Какво, по дяволите, правиш в Куба?

— Казах ти — не можех да остана в Ню Йорк, не и след този скандал.

Шоз я сграбчи за брадичката. Погледът му прикова нейния.

— Но защо Куба? Богатото ти семейство се е разпростряло по целия свят, а ти избираш точно Куба!

Люси стисна устни. Той се държеше като гадно копеле — тя пък щеше да събере цялата си гордост и нямаше да му каже никога, че той е причината да дойде в Куба!

Шоз се усмихна и я пусна.

— Чакай малко. Аха, това не е просто съвпадение. Знаела си, че съм тук, нали? Дошла си заради мен!

— Арогантно копеле такова! — извика Люси. Зашлеви го през лицето с всичка сила, а от очите й потекоха гневни сълзи. Беше го последвала в Куба, но никога нямаше да си признае, защото той не даваше и пет пари. И никога не го бе интересувало. Просто й се подиграваше.

Той се отдръпна.

— Опа! Това пък за какво беше?

— За почти всичко. — Тя не усещаше, че все още е готова да удря.

Когато замахна отново, той я хвана за китката и я дръпна към себе си.

— Това ли получавам като благодарност, задето ти спасих апетитното задниче?

— За тебе никакви благодарности за нищо!

— Бясна си, защото дойдох в стаята ти онази нощ, нали? И си още по-бясна, защото ти хареса.

— Бясна съм, защото ти си егоистично и себично копеле.

— Не бях само аз, скъпа — нахвърли се той върху нея. — Или може би беснееш, защото вече не съм лудо влюбен? Така ли е?

— Какво съм видяла някога в теб?

Той млъкна. Двамата се спогледаха, Шоз мрачен, Люси — почервеняла от гняв. Най-накрая Шоз промълви:

— Знам ли.

И в този момент сърцето на Люси омекна. Не беше копеле, всичко бе само поза.

— О, Шоз…

— Искам да се махнеш оттук. Не ти ли е останал никакъв здрав разум? Тази страна е пред страшна гражданска война! Няма място за жени, за никакви жени, още по-малко за такива като теб.

— Какво значи това!

— Значи, че трябва да се върнеш в Ню Йорк, в разкошната си къща с прислуга в ливреи. Не стой тук. Не сега.

— Май ми нямаш вяра.

— Определено. — Той се усмихна и я огледа.

Тя отстъпи, а гърдите й се полюшваха. Съзерцаваше го предпазливо. Гледаше го как се облизва, знаеше, че е нарочно и че иска да я вбеси отново. Ала после погледът му изведнъж се промени, да го вземат мътните. Люси познаваше това пламъче в очите му твърде добре. Взорът му я обхвана цялата.

Обзе я трепет и Люси с ужас осъзна, че неговата възбуда възпламенява и нейната. Тя го желаеше. Нуждаеше се от него. Винаги го бе искала.

Отдръпна се още повече.

— Въпреки всичко, което си мислиш, дойдох тук заради анонимността, която Хавана може да ми осигури. Да бъда сама и… и да се възстановя.

— Не ме интересува защо си дошла. Тук няма място за теб, Люси. По-добре се качвай на първия кораб към дома, сериозно говоря.

— Няма да си тръгна — скръцна със зъби тя. — И това не е твоя работа!

— Може и да стане.

Трепетът отново я обхвана.

— Твой проблем.

Той бе извън себе си от гняв. Люси пък трябваше да се сдържа, за да не покаже собствените си емоции, които бяха твърде далеч от гнева.

Шоз се обърна рязко.

— Къде си отседнала?

— Татко има вила на Авенида Мурала.

— Ще те заведа там.

Люси погледна към Хавана. Димът вече се отдръпваше и небето отново синееше. Градът бе живописен и сякаш замрял. Трудно бе да се повярва, че подобни изстъпления са се случили по измамно спокойните му улици.

— Добре, благодаря ти.

Той протегна ръка. Сега, когато бунтът, а и техният спор, бяха останали далеч назад, Люси се поколеба. Усещаше ясно, както никога досега, грубоватия му мъжки чар.

Като че разбрал всичко без думи, той се усмихна.

— В крайна сметка не е чак толкова зле — това, че си тук, де.

Люси не отговори — чакаше подозрително.

— Никога не сме се радвали на достатъчно време насаме, нали, принцесо?

Тя го погледна.

— Не, не сме.

Той се втренчи в нея. Люси се усмихна и протегна ръка. Ала вместо да й помогне да се качи, той сграбчи здраво дланта й.

— Какво си намислила, Люси?

— Казах ти — отвърна тя. — Дойдох тук за да избегна скандала в Ню Йорк. Това е.

— Лъжеш.

Шоз се извърна; Люси се приближи и положи ръка на влажния му гръб. Беше й толкова познат — твърд и гладък, топъл и запотен. Той подскочи, като че го бе ужилила.

— Не лъжа — рече тя прямо. — Репутацията ми бе срината, след като ти бях заложница в Долината на смъртта. Стигна до всички вестници. Трябваше да поддържаме, че съм била, ъ-ъ-ъ, недокосната. — Гласът й се пречупи. — Не можех да издържа още един скандал, просто не можех.

— Скандалът щеше да бъде още по-голям, ако узнаеха, че сме били женени. — Тонът и думите му бяха подигравателни, безразлични; ала погледът му не беше. Той задържа нейния и потъна в дълбините му.

— Не се срамувам от нашия брак. И никога не съм се срамувала.

— Срамуваш се, и то ужасно.

— Мисли си, каквото искаш. — Гневът й се върна като лавина. — Няма начин да те опровергая, нали? — Неин ред бе да нападне.

— Точно така.

И двамата утихнаха. Люси неохотно позволи на Шоз да й помогне да се качи; той скочи на коня зад нея. Сетне подкара жребеца бавно и тръгнаха. Известно време мълчаха — всеки бе погълнат в собствените си мисли, но чувстваше остро присъствието на другия.

Неспокойно пътуване. Отдавна не се биха любили истински и Люси почувства как желанието й приижда като вълна и я изпълва с копнежи. А знаеше, че и той се чувства така. Ръката му я обгръщаше плътно през кръста, гърбът й бе прилепен о неговия. Тялото му бе твърдо като стомана и напрегнато като пружина.

— Какво общо имаш с Хосе Марти?

Той замръзна.

— Не питай.

Спомените от преди часове я обзеха отново.

— Шоз, ако те хванат с него…

Той се разсмя.

— Внезапна загриженост за сигурността ми?

— Разбира се.

Шоз мълчеше. Изведнъж прегръдката му се стегна, а ръката му се придвижи нагоре и обхвана здраво гърдите й. Когато проговори, устните му докоснаха бузата й.

— Не те е грижа за мен. И никога не те е било. Интересуваш се само от това какво представлявам в леглото.

Люси едва дишаше, а неговият дъх запалваше пламъци по цялото й тяло.

— Н-не е вярно.

— Искаш да го докажа?

— Шоз, престани.

— Защо? — Устните му отново погалиха бузата й. — Погледни истината в очите — продължи той, шептейки в ухото й. — Започваш да се възбуждаш в дантелените си френски гащички още щом те докосна.

Люси не можеше да диша, нито пък да се движи. Сетне й се прииска да го убие.

— Отричай, колкото си искаш — каза той, като я пусна и смушка коня. — Но нищо няма да се промени.

— Защо въобще някога съм те харесала?

— По същата причина, по която още ме харесваш — подхвърли той сластно.

— Искам да повървя. — Тя понечи да слезе от коня, но той я задържа на място.

— Не си го и помисляй.

Тя мълчеше, но всичко у нея кипеше. Нищо не вървеше, както си го бе мечтала, абсолютно нищо.

— Защо си толкова гнусен? — не можа да се сдържи и изстреля тя.

— Винаги изкарваш наяве най-лошата ми страна.

В гласа му имаше толкова печална искреност, че Люси се извърна, за да го погледне. Невероятно, страните му се бяха зачервили. Той не срещна очите й. Труден човек е, помисли си тя. За нещастие, точно в този момент серия болезнено ясни образи й припомниха чувствителността му и любовта му към Роберто. Гневът й започна да се изпарява, а на негово място се надигна топлина.

— Как е Роберто?

— Добре.

— Още ли го виждаш? — Мисълта за Кармен я накара да се поколебае.

— Когато мога.

Тя не искаше да знае.

— В Долината на смъртта ли е?

Той я загледа.

— Да.

Люси прикри взор. Ревността я задуши с невероятна сила — за миг помисли, че ще припадне. Не се и съмняваше, че Шоз периодично посещава Долината на смъртта, а Кармен е още там и му е любовница. Боже, колко я мразеше — колко мразеше и него!

Повече не си проговориха. Тя все още искаше да знае какво прави Шоз в Куба, сред бунтовниците, но той не обелваше дума. Беше единственият човек, който можеше да я ядоса толкова бързо, само с дума или с намек. Почувства се изцедена от срещата им, от демонстрацията, от пътуването. Междувременно вече съзираха домовете на богаташите в хубавите квартали на Хавана.

— Почти стигнахме — рече й Шоз, като завиха по Авеню Мурала. После попита на кой номер е къщата и продължи: — Люси, слушай ме внимателно.

Тонът му бе сериозен и Люси наостри уши.

— Тук, в Хавана, е много опасно, както и в цяла Куба. Ситуацията е извън контрол. Искам да си тръгнеш. А дотогава искам да бъдеш много внимателна.

— Няма да си тръгна, Шоз — отвърна тя твърдо. — Но ще внимавам.

Той се смръщи.

— Искам да се подчиняваш на правилата. Няма да излизаш сама. Ще ходиш само в кварталите, които са сигурни, като този. И, Люси, преди да сториш нещо, първо го обмисли.

Като че ли го беше грижа за безопасността й.

— Звучиш като майка ми — пошегува се тя. Ала бе развълнувана и преизпълнена с надежди.

— Не ми е до шеги.

— Извинявай.

— И още нещо. В консулството има една секретарка, Джанис. Ако някога ти се яви проблем или нещо спешно, просто й кажи, че трябва да ме откриеш, или й остави съобщение. Без колебание. Разбрано?

— Да не би и Джанис да ти е любовница?

— О, стига!

Люси се укори, задето не се сдържа.

— Сигурна съм, че няма да има проблеми.

— Да се надяваме — отвърна той. — Тъй и тъй сме тук. Но се ориентирай към заминаване!

На Люси изведнъж й се прииска да поотложи раздялата им. Шоз й помогна да слезе. Конят не се спря нито за миг. Ездачът мълчеше сковано. Младата господарка на къщата искаше да го покани, но преди да каже и дума, той рязко обърна царственото животно обратно. Тя можеше само да го гледа как се отдалечава и да копнее да го извика — или да тръгне с него. Взира се след него, докато той се изгуби в далечината.

 

 

Вилата бе измазана с бял гипс, имаше един-два декара тропически градини и малък басейн. Вътре беше хладно и просторно, а в мебелировката определено имаше някакъв карибски привкус. Люси обожаваше тази къща.

Икономката, едра негърка на име Венида, я посрещна още на вратата. Като че не бе доволна от идването й, но не се и изненада — багажът вече бе пристигнал с файтонджията, когото бе изоставила на демонстрацията. Ала всичките й чанти бяха още във фоайето, а Венида очевидно не искаше да си прави труда да я улесни.

— Моля те, Венида, занеси нещата ми в розовата стая. Ще се настаня там.

— Но тази стая се заема от баща ви, когато идва — запротестира Венида намръщено.

И Люси трябваше да обясни на прислужницата:

— Татко няма да идва в Куба, а аз ще остана за известно време. Розовата стая, Венида.

Преди вечерята, която Венида се запъти да приготвя с мърморене, Люси разгледа вилата и си я припомни. Разопакова едно-две неща, а после прекара блажено около час в огромната вана, отпивайки коняк. Животът й явно се промени — внезапно и рязко.

Шоз беше тук и я спаси героично — споменът за това връхлетя Люси и тя му се наслади с цялото си същество. Цялото. Нейният любим я предупреди да бъде внимателна — значи го беше грижа. Не че представляваше много, но никак не беше зле за начало.

Потресът от бунта бе отминал. Сам сама в масивната вана, отпусната, на Люси й се струваше трудно да повярва, че извън вилата съществува един свят на коварство и бунт, на жестокост и революция. Чувстваше само някаква непривична възбуда.

Поне животът й вече със сигурност не беше нито сив, нито скучен.

На следващия ден се отправи да разгледа разрешените части на Хавана. Венида я предупреди недвусмислено къде да ходи и къде — че и дори имаше наглостта да даде указания на файтонджията. Люси предположи, че негърката иска просто да помогне, но мисълта да бъде наставлявана определено не й допадаше.

Една от първите й спирки бе американското консулство.

Искаше да се срещне със секретарката, която Шоз бе споменал. Джанис бе ниска, закръглена жена към петдесетте, а видът й накара Люси да се засрами от заключението, което първоначално си бе извадила. Не беше избрала най-подходящото време за посещение — в консулството цареше безпорядък заради бунтовете от предния ден, а телеграфът между Вашингтон и Хавана бе направо прегрял.

— Простете — извини се Джанис с разтревожен вид. Какофонията от пишещи машини, телефони, телеграфи и гласове почти я заглушаваше. — Тук сме почти в извънредно положение — само това му трябва на Маккинли, да обяви война на Испания!

Люси потрепера при тази мисъл. Революцията набираше сили, а американската преса бе започнала да прави предположения доколко е възможно навлизане на американски сили, които да отвоюват независимостта на Куба. Докато беше в Ню Йорк, идеята й изглеждаше абстрактна, но сега, сред хаоса в консулството, картината доби истински, ужасяващи размери.

— Джанис, ще дойда друг път.

Тръгна си, но миг преди това чу как Джанис развълнувано споделя със своя помощник, че Държавният департамент е поставил парахода „Мейн“, намиращ се в Кий Уест, Флорида, в състояние на бойна готовност. Изскочи навън, в слънчевата утрин на Хавана. Там, сред големите, величествени правителствени сгради, всичко изглеждаше мирно и спокойно — като че бунтовете от вчерашния ден и революцията въобще не съществуваха.

Люси се зачуди що за отношения съществуват между Джанис и Шоз. Джанис работеше за правителството на САЩ; а Шоз бе очевидно дълбоко свързан с бунтовниците. Да не би тя да е шпионка? Шпионка на бунтовниците? Иначе защо ще праща съобщения на Шоз? Или да не би той да е шпионин? Вълнението внезапно обхвана Люси и тя се спря. Когато бяха в Браунсвил, дядо й каза, че правителството праща Шоз в Куба да снабдява бунтовниците с оръжия. А ако работи с Джанис, значи е шпионин на Съединените щати. Тя не знаеше дали да се страхува от Шоз или да се гордее с него.

На четвъртата й вечер в Хавана испанският генерал-губернатор даде малък прием в чест на току-що пристигналия нов американски консул. Джанис бе осигурила на Люси покана. Обществото на американците в Хавана бе малко и затворено, но тя бе част от клана Браг, тоест приятно допълнение, и затова вече се бе срещнала с повечето от съпругите на работещите в консулството. Приемът се даваше в двореца на генерал-губернатора. Люси бе представена на висши служители на испанското правителство, както и на останалите чужденци и техните съпруги. Събирането не бе различно от кое да е подобно нюйоркско събитие. Мъжете флиртуваха с нея открито; жените очакваха от новодошлата да разсее скуката на заточението им. А тъй като бе пристигнала направо от Щатите, всеки се надяваше тя да изясни „истинските“ настроения в Америка. Ще започне ли Вашингтон наистина да воюва заради шепа кубински бунтовници?

Твърде скоро групата, към която се бе присъединила, започна да разисква оживено последните подвизи на един от революционерите, когото те наричаха Ел Американо. Както обикновено, той бе атакувал и измъчил испанските войски под носа на правителството, този път в Кастильо дел Моро — там бе паднала бомба, която бе разрушила част от укреплението и бе причинила страхотен хаос и объркване. Американците определено му се възхищаваха.

— Той наистина ли е американец? — попита Люси побледняла. Веднага се сети за Шоз.

— О, не мисля — отвърна една от секретарките на консулството. — Наричат го така, защото говори английски като янки, докато повечето кубинци имат британски акцент. Казват, че е черен като самия дявол — сигурно отчасти индианец, отчасти негър — но иначе кубинец. — Жената се засмя.

Люси нямаше време да се замисли над подозренията й. Защото видя Леон.

Истински шок. Той стоеше в другия край на стаята и се взираше в нея хладно. Тя не можеше да повярва на това съвпадение и пребеля. Дипломатът се обърна настрани, но тя се окопити, извини се и тръгна към него.

— Какво правиш тук!

— Същото бих те питал и аз — рече той студено. Огледа откритите й рамене със смесица от интерес и отвращение, а тя се почувства разголена в жълтата си рокля.

— Реших да напусна Ню Йорк.

— А аз съм новият американски консул.

Тя ахна удивена.

— Мислех, че назначението ти е в Пуерто Рико!

— Така е. Но това е ново назначение — отсече Леон, обърна се грубо и се отдалечи, като я остави сама насред стаята.

— Много глупав човек — рече някой зад нея.

Люси се обърна, притеснена, че някой е видял колко зле се е отнесъл с нея новият консул.

— Досега не сме си говорили, за което искрено съжалявам — продължи генерал Валериано Уейлър.

Познаваха се бегло, но наистина не бяха водили разговор. Люси успя да се усмихне, все още в потрес от присъствието на Леон в Хавана. Генералът бе висок и красив, с кестенява коса, маслинена кожа и бледосини очи — ала все пак не я привличаше. У него имаше някаква осезаема напрегнатост. Той бе военният, печално известен в Щатите с политиката си да събира местното население и да го затваря в определени участъци, привидно за да създава демилитаризирани зони, където бунтовниците да нямат никаква подкрепа. Според сензационните репортажи в пресата, лагерите на Уейлър бяха претъпкани, зле снабдени и изпълнени с болка и смърт.

— Здравейте, генерале — поздрави Люси безизразно.

Той пое ръката й и я целуна. Допирът на устните му не бе приятен.

— Вие сте истинска красавица, мила моя, невероятна. Виждам, че вече се срещнахте с новия консул.

Да поддържа разговора ли имаше намерение или подпитваше?

— Благодаря ви — отговори Люси. — Леон и аз сме стари приятели; семействата ни са много близки.

— Наистина ли? Колко е малък светът! Значи трябва да харесвате сеньор Клакстън.

— Той ми е приятел. Някога ми беше и любим. — Люси не я бе грижа за посоката на разговора, нито за това, че призна повече, отколкото й се искаше.

— А, да, разбирам. Бедният човек изглеждаше малко раздразнен.

— Сигурна съм, че просто си въобразявате.

— Обичам предаността у жената.

— Предполагам, че обичате предаността у всичките си подчинени, генерале.

— О — отвърна той с усмивка, — сигурен бях, че умът ви не отстъпва на красотата. Посетихте ли вече Маравиля?

— Не, но имам намерение. — Искаше й се да види плантацията отново. И Уейлър забеляза това.

— Разбира се, не можете да пътувате дотам сама заради бунтовниците. Значи мога да ви бъда от полза. Утре имам среща с някои от командирите си по места недалеч от Маравиля. Ще се радвам да ме придружите дотам.

Умът на Люси препускаше бясно. Инстинктите й я предупреждаваха да не ходи никъде с генерала; от друга страна, какъв по-безопасен ескорт можеше да си пожелае? Беше в Хавана само от няколко дни, но знаеше, че не може да отиде до Маравиля само с кочияша.

— Не знам.

— Ще дойда утре към осем. Имате цяла вечер за размисъл.

Американката отвори уста да се възпротиви, но офицерът се поклони и се отдалечи. Тя почувства облекчение, защото краткият им разговор я смути. Реши, че колкото и да й се иска да види Маравиля отново, няма да ходи там с Уейлър.

Тръгна си от празненството малко преди полунощ и беше една от първите. Колата я чакаше и лицето на кочияша грейна, като я видя. Пътят до вилата бе кратък, а нощният въздух — топъл, неподвижен и мек. Разбра, че е уморена едва когато Венида й отвори, но й стана приятно — бе прекарала чудна вечер. Тя се усмихна и подсвирна, докато влизаше в разкошната розова стая.

— Къде, по дяволите, скиташ цяла нощ?

— Шоз! — изкрещя Люси.