Бренда Джойс
Огньовете на рая (39)

38

Люси се чудеше дали е права да се жени на следващия ден за Леон Клакстън. Запита се не е ли възможно да изклинчи в последната минута. Ако трябваше да е честна пред себе си, много й се щеше да бъде освободена от поетия ангажимент.

Облечена само в долно бельо, тя се отпусна върху дивана след суматохата по приготовленията за вечерта. Люси не обичаше Леон. Не обичаше никого. Някога, преди много време, беше влюбена в Шоз, но чувствата й бяха отдавна отмрели, а на тяхно място се вихреше свиреп гняв.

Леон също не я обичаше. Навярно беше изпитвал нещо подобно миналата пролет, преди да посети Парадайз и тя да стане заложница на Шоз, но след последната им среща й беше дал ясно да разбере, че е много обиден.

Новината, че баща й е уредил сватбата й с него, я бе шокирала. След като Леон бе демонстрирал недвусмислено чувствата си, Люси бе сигурна, че той се жени единствено заради парите й и връзките на фамилията, които щяха да му донесат безгранична власт. Беше подочула, че въпреки скандала си оставаше предпочитаната партия за Мериан и Роджър Клакстън. Майката на Леон се беше изразила твърде ясно при една тяхна среща. Тя поемаше отговорността да убеди сина си да се ожени за Люси „при това нещастно стечение на обстоятелствата“. Беше й се усмихнала снизходително и грубо, сякаш да даде на Люси да разбере, че не трябва да я заблуждава с претенции за непорочност, защото знае за съсипаната й репутация. Сватбата трябваше да бъде последна и единствена възможност за Люси да изкупи своя грях пред обществото.

Сблъсъкът с Мериан беше смущаващ, защото Люси разбра, че тя не я обича ни най-малко. Предположи, че причината е в нейната „съсипана“ репутация, с която се явяваше пред Леон. Представи си как Мериан настоятелно пришпорва сина си да я приеме. Доказателството беше краткото и суховато извинение, което най-накрая пристигна по телеграфа един месец след годежа.

Отначало Люси отказа да се омъжи за Леон, защото не го обичаше. Запуши си упорито ушите за аргументите на баща си, откривайки, че мисли все по-често за своето кратко щастие с Шоз. Но не й отне дълго време да се съвземе. Тя беше твърде интелигентна и знаеше, че през 1897 възможностите пред една жена не са кой знае колко много. Би могла да остане при семейството и да се превърне в стара мома, закриляна първоначално от родителите си, а впоследствие от някой свой брат. Можеше да стане продавачка или учителка. Или да се ожени за Леон по сметка, защото никога повече нямаше да бъде способна да обича. След сватбата можеше да започне веднага начисто, оставила миналото безвъзвратно зад гърба си. Щеше да живее като съпруга на дипломат в чужбина и да има деца — накратко, да се реализира като жена. Изборът се налагаше сам.

Нямаше да отлага нищо. Искаше й се да има отново нещата, които беше загубила, или поне някакво тяхно подобие. Беше твърдо решила да бъде щастлива. Леон й се обади, сякаш нищо не се е случило, за да я увери, че няма да живеят в Ню Йорк, а през по-голямата част от времето, поне в обозримото бъдеще, в чужбина. Перспективата я направи почти щастлива!

Въпреки че Люси бе обмислила всичко многократно, особено с приближаването на сватбата, и бе стигала до едно и също решение, леката паника си оставаше. Тя го отдаде на нерви. Всяка булка е нервна и си има своите съмнения. Беше й нужно време като съпруга на Леон. Тя се надяваше то да донесе взаимното уважение, приятелство и разбиране към другия. Люси си припомни неочаквано горещия секс, който беше споделила с Шоз. Тя не очакваше отново подобен шанс. Въпреки че Леон все още беше привлечен от нея, тя нямаше да мисли за плътта.

На вратата й се почука. Люси навлече един пеньоар и отвори. Остана изненадана да види баща си и майка си, вече приготвени за вечеря.

— Още ли не си се облякла? — запита баща й и влезе вътре. — Съжалявам, че те безпокоим.

— Сега ще побързам — каза тя и срещна изпълнения с любов, но и с тревога поглед на майка си. — Нищо ми няма, просто си мечтаех.

Рейд й подаде плоска кадифена кутия за бижута.

— Искахме да ти поднесем подаръка за рождения ден — усмихна се той. — Можеш да го сложиш.

— О, татко! — възкликна тя и отвори кутията.

В нея се намираше достойна и за кралица огърлица от рубини и диаманти, която накара дъха й да спре. Беше получавала много бижута под формата на подаръци през живота си, но никога нещо толкова смайващо и скъпоценно.

— Толкова е красива!

— Много — потвърди Грейс и й помогна да си я сложи. — Дори прекалено за момиче на двайсет и една, но нали ще се жениш. Просто не мога до го повярвам, Люси.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя прегърна дъщеря си.

— Нито аз — засмя се нервно Люси и се приближи до огледалото, за да се възхити от огърлицата. После се хвърли да прегръща и двамата си родители.

— Има още нещо, Люси — каза баща й.

— Моля те, не сега, Рейд — намеси се бурно Грейс.

— Кога, ако не сега? — вдигна рамене той. — В деня на сватбата ли?

— По-добре, отколкото в този момент.

— За какво се препирате? — запита Люси.

Рейд бръкна във вътрешния джоб на смокинга и извади няколко сгънати листи хартия.

— Мисля, че сме забравили нещо, Люси.

Тя объркано наблюдаваше как баща й разгръща свитъка грижливо подредени документи. Люси се обърна към майка си, която беше като бясна. Изведнъж разбра всичко и сърцето й спря да тупти.

— Не можеш да се ожениш, докато не подпишеш това — каза спокойно Рейд.

Бракоразводните документи. Люси беше забравила за тях. Но не съвсем. Беше отказала да ги разпише в Браунсвил след арестуването на Шоз. Нещата се бяха уталожили, но през последните няколко месеца не преставаше да я гложди мисълта, че не е подписала оригиналните документи, които утвърждаваха нейния брак. Шоз беше едно нищожество и тя не го искаше повече в живота си. Всичко беше приключило още много отдавна, преди дори да започне.

Тя се обърна към баща си.

— Добре, татко — усмихна се ослепително Люси, докато една сълза се стичаше надолу по бузата й. — Отдавна беше време.

Шоз избра да пристигне пеша на Източна шейсет и втора улица. Той се облегна върху студената каменна стена на Сентръл Парк и бавно запали цигара. Докато вдишваше дълбоко дима, се загледа към къщата на семейство Браг от отсрещната страна на Пето Авеню. Беше притеснен, макар и външно отпуснат.

Беше във Вашингтон само допреди няколко часа. Там беше имал трудна среща с някои от най-високопоставените чиновници от администрацията на Маккинли. Бяха присъствали членове на правителството, отбраната и Пентагона, които го пекоха на бавен огън в продължение на часове във връзка с положението в Куба. За щастие Шоз имаше отговор на всичко. В края му се даде възможност да се изяви, когато вторият секретар на флота Рузвелт го запита за личното му мнение. Шоз се изказа без никакви задръжки.

Отбеляза, че обещанията на испанското правителство да даде автономия са празни приказки, и ги предупреди, че ситуацията ескалира и скоро ще бъде извън контрол. Даже и в случай на автономия нещата нямаше да се успокоят. Куба беше буре с барут, готово да експлодира всеки миг.

Напрежението му не се дължеше на продължителното съвещание, на което той се представи блестящо. Беше скован в очакване и това не му харесваше. Скоро щеше да я види, затова почти беше останал без дъх.

Люси все още го владееше, опасна власт, от която той не беше успял да се освободи.

Беше се стъмнило, но улицата беше добре осветена, затова сянката му се проточи по протежение на целия тротоар под желязната улична лампа. Горните етажи на къщата, където очевидно живееше семейството, бяха тъмни. За разлика от тях прозорците на долния етаж грееха без изключение. Шоз почака около час. Когато часовникът му показа десет, той разбра, че ги е изпуснал. Вероятно беше излязла заедно със семейството си, за да прекара вечерта навън.

Той си осигури интересуващата го информация с бакшиш. Люси бе придружена от Леон до дома на фамилията Клакстън. Цялото й семейство, с изключение на най-малките й братя, я бе придружило на тържествената вечеря, на която списъкът на поканените гости дублираше справочника „Кой кой е в Ню Йорк“.

Шоз си наложи да не върши глупости.

Но въпреки това отиде.