Нора Робъртс
Самотни пясъци (7)

Шеста глава

Етан нямаше нищо против да работи по яхтата нощем. Особено ако е сам. И без много настояване разреши на Сет и приятелите му да разпънат в задния двор палатка, където да спят през нощта. Така си осигури едновременно усамотение — нещо, което отдавна не бе имал — и време за работа, без да се налага постоянно да отговаря на въпроси или да слуша коментари.

Не че момчето не беше забавно. Всъщност той започна да се привързва към Сет. Първоначално го прие в живота си заради молбата на Рей. Ала привързаността и симпатията се появиха естествено и все повече се засилваха.

Което съвсем не означаваше, че хлапето не го изтощаваше с безкрайната си енергия.

Етан се залови с ръчна работа. Дори да се чувстваш бодър след полунощ, има вероятност да проявиш невнимание. Не желаеше да рискува електрическите инструменти да му откъснат някой пръст. А и му действаше успокоително сред тишина да лъска дървените повърхности, докато им придаде завършен вид.

До края на седмицата ще подготвят всичко за съединяването на корпуса и Сет можеше да продължи с лъскането. Ако Кам се захване веднага с долната палуба, а момчето не мърмори толкова много, че се занимавало само с шлайфане и лакиране, през следващите петнадесетина дни ще свършат добра работа.

Погледна часовника — времето бе доста напреднало. Прибра инструментите и почисти.

В един без петнадесет паркира пред кръчмата. Не възнамеряваше да влиза, но и не можеше да позволи на Грейс да извърви три километра до дома си. Затова се настани удобно, запали лампичката и се зачете в „Улица Консервна“.

 

 

Вътре приемаха последните поръчки. Грейс би се зарадвала единствено ако Дейв й бе казал, че колата й се нуждае само от нов ремък.

Ала според „хубавата“ му новина се налагало да смени радиатора — нещо не много евтино; иначе трябвало да е щастлива, ако дори след ремонта колата изкара още пет хиляди километра.

По въпроса ще се тревожи по-късно, а сега е необходимо да се справи със случайно попадналия в Сейнт Кристофър особено настойчив клиент, който е напълно убеден, че тя е навита да прекара с него нощта.

— Наел съм стая в хотел — намигна й той, докато му сервираше последното питие, — с огромно легло и двадесет и четири часово обслужване по стаите. Ще си направим славен купон, сладурче.

— Не съм по купоните, но все пак благодаря.

Той сграбчи ръката й и така я придърпа, че за да не се озове в скута му, тя се опря на рамото му.

— Значи сега е шансът ти. — Тъмните му очи не се откъсваха от бюста й. — Дългокраките блондинки са ми слабост. Отнасям се със специално внимание към тях.

Ужасен досадник, прецени Грейс, едва понасяйки миризмата на бира. Но тя се бе справяла и с по-тежки случаи.

— Както казах: благодаря, но възнамерявам да приключа смяната си и да се прибера.

— Нямам нищо против да отидем у вас.

— Господине…

— Боб. Наричай ме Боб, сладурче.

Дръпна се рязко, за да се освободи.

— Господине, оставете ме на мира. Предложението ви не ме интересува.

Разбира се, че я интересува, помисли си той и я дари с усмивка, която смяташе, че е неотразима. Та нали плати два бона да си направи зъбите!

— Тези, дето се правят на недостъпни, най̀ ми допадат.

— Затваряме след петнадесет минути. Уредете си сметката.

— Добре, добре — усмихна се широко той и извади дебела защипана пачка банкноти. Обикновено обвиваше отвън еднодоларовите банкноти с по някоя двадесетачка. — Сметни какво дължа, а после ще обсъдим бакшиша ти.

Понякога, даде си сметка Грейс, е най-добре да държиш устата си затворена. Иначе в момента сигурно би казала нещо толкова грубо, че щеше да си заслужи уволнението. Затова просто прибра празните чаши и ги отнесе до бара.

— Безпокои ли те, Грейс?

Тя се усмихна вяло на Стийв. Бяха останали само двамата. Другата сервитьорка си тръгна в полунощ: каза, че има мигрена, а и беше смъртнобледа. Грейс я отпрати, като я увери, че ще поеме масите й.

— Просто един жалък досадник. Няма нищо страшно.

— Ако не си тръгне, докато затворим, ще изчакам да се настаниш в колата и да запрашиш към вас.

Тя кимна. Не бе споменала, че е без кола, защото знаеше, че Стийв ще поиска да я откара. Обаче той живееше на двадесет минути път оттук, и то в обратната посока. А вкъщи го чакаше бременната му съпруга.

Оправи и почисти масите; с облекчение забеляза, че натрапникът се кани да си върви. За сметката от осемнадесет долара и осемдесет и три цента остави банкнота от двадесет. Въпреки че през последните три часа й отне почти цялото време и я изтормози до смърт, Грейс — вече капнала от умора — нямаше сили дори да се подразни от жалкия бакшиш.

Заведението се опразни. Тази вечер посетителите бяха предимно студенти, дошли да изпият по една-две бири и да се наприказват на воля. Откакто застъпи в седем, имаше клиенти за десетина маси. Бакшишите от тази смяна нямаше да допринесат особено за новата кола, която ще се наложи да купи.

В настъпилата тишина иззвъняването на телефона накара и двамата да подскочат. Грейс още се смееше на реакцията им, когато лицето на Стийв пребледня.

— Моли — едва успя да изрече той, след като скочи да вдигне слушалката. Продължи заеквайки: — Време ли е?

Грейс пристъпи към него, чудейки се дали е достатъчно силна да го подкрепи, ако му прилошее. Но той започна да кима енергично и тя неволно се усмихна широко.

— Добре. Ти позвъни на лекаря, чуваш ли? През колко време са… Господи! Тръгвам. Не мърдай. Нищо недей да правиш. Не се притеснявай. — Постави слушалката върху вилката и остана като замръзнал. — Тя… Моли… Съпругата ми…

— Да, известно ми е коя е Моли, понеже ходехме заедно на детска градина. — Грейс се засмя, а после обгърна лицето му с ръце — изглеждаше така мил и ужасен — и го целуна. — Тръгвай. И карай внимателно. Бебетата не се раждат веднага. Ще те изчакат.

— Ще имаме бебе — бавно изрече той. — Аз и Моли.

— Знам. Чудесно е. Предай й, че ще мина да видя нея и бебето. Но ако продължаваш да стоиш като залепен за пода, ще се наложи тя сама да се закара в болницата.

— Господи! Трябва да вървя. — Хукна към вратата и пътьом събори един стол. — Ключовете! Къде са ми ключовете?

— Ключовете за колата са в джоба ти. Ключовете за заведението са на стената зад бара. Аз ще затворя, татенце.

Той се спря, усмихна й се щастливо и изчезна с радостен възглас.

Все още усмихната, Грейс вдигна падналия стол и го захлупи върху масата.

Сети се за нощта, когато започнаха нейните контракции. О, колко изплашена и възбудена беше! Сама стигна с колата до болницата. До нея нямаше съпруг, който да се паникьоса; никой не седеше до леглото й, никой не държеше ръката й, никой не й повтаряше да диша дълбоко.

В един момент болката и самотата станаха нетърпими; тогава все пак позволи акушерката да позвъни на майка й. Майка й, естествено, дойде. Остана при нея, видя появата на Обри на бял свят, заедно плакаха и заедно се смяха. Всичко беше наред.

Баща й не се появи. Нито тогава, нито по-късно. Майка й направи опит да го извини, да заглади положението, но Грейс разбра, че няма да й прости. Дойдоха обаче други — Джени и родителите й, приятели, съседи.

Етан и професор Куин.

Донесоха й цветя — бели маргарити и розови рози. Изсуши и сложи по една в бебешкия албум на Обри.

Споменът я накара да се усмихне. Чу вратата да се отваря и с привидна строгост каза:

— Стийв, ако не тръгнеш веднага, тя… — Млъкна. Вече се беше обърнала и по-скоро раздразнена, отколкото изплашена, уведоми решително влезлия мъж: — Затворено е.

— Знам, сладурче. Бях сигурен, че ще уредиш да поостанеш и да ме изчакаш.

— Не чакам вас. — Защо, по дяволите, не заключи след Стийв? — Казах, че е затворено. Вървете си.

— Щом искаш, нямам нищо против да си поиграем така. — Със залитащи стъпки се придвижи напред и се облегна на барплота. От месеци редовно правеше упражнения и се опиваше от добре очертаните си мускули. — Защо не приготвиш по едно и за двамата, та да има пред какво да обсъдим бакшиша ти.

Търпението й се изчерпа.

— Вече ми дадохте бакшиш. Ако до десет секунди не излезете през онази врата, ще извикам полиция. Вместо да прекарате нощта в голямото хотелско легло, ще постоите в участъка.

— Аз пък съм намислил друго. — Сграбчи я за ръката и я притисна към стената. — Виждаш ли? И ти си намислила същото. Видях как ме гледаш. Цяла вечер чакам нещо да се случи.

Не можеше да вдигне крак, за да забие коляно в онова, което той с такава гордост притискаше към нея; не можеше да освободи ръцете си, за да го отблъсне. Усети как я обзема паника — заля я като гореща вълна, когато той пъхна ръка под полата й.

Приготви се да го ухапе, да се развика, да го заплюе, но той се издигна във въздуха. Остана прилепена към стената и зяпнала Етан.

— Добре ли си?

Думите прозвучаха тихо, а тя кимна в отговор. Ала очите му искряха. Гневът и яростта, които видя в тях, я накараха да потрепери.

— Излез и ме изчакай в пикапа.

— Аз… Той…

Изпищя. По-късно щеше смутено да се сети за реакцията си, но в момента — при вида на мъжа, устремил се с приведена глава и стиснати юмруци към Етан — от стегнатото й гърло се изтръгна единствено този звук.

Не откъсваше очи от двамата: видя как Етан се извърна, нанесе един удар с юмрук, после втори и отметна мъжа като муха. Наведе се, сграбчи го за ризата и го изправи на разтрепераните му крака.

— Ти не искаш да си тук. — Ледени, опасни нотки се долавяха в гласа му. — Ако след две минути те зърна наоколо, ще те убия.

Блъсна го и го повали на масата с едно-единствено извиване на китката, доколкото Грейс успя да забележи. После се обърна към нея. Гневът в очите му не бе изчезнал.

— Казах ти да ме изчакаш в пикапа.

— Трябва… — Притисна ръка към гърдите си, сякаш си помагаше да изрече думите ясно. Не видяха как мъжът се измъкна през вратата със залитащи стъпки. — Трябва да заключа. Снидли…

— Снидли да върви по дяволите. — Понеже тя явно нямаше да помръдне, той я сграбчи за ръката и я повлече навън. — Трябва да го наложат с камшици, задето оставя сама жена да заключва заведението нощем.

— Стийв… Той…

— Видях кучия му син да излита оттук, сякаш има бомба с часовников механизъм.

Етан щеше да си поговори надълго и нашироко и със Стийв. И то съвсем скоро, обеща си, изтиквайки Грейс в кабината.

— Моли се обади… Започнали са контракциите й. Аз му казах да си върви.

— Не се и съмнявам. Идиотка!

Изрече последното с такава ярост, че тя спря да трепери и се въздържа да му благодари. Той я спаси — само тази мисъл владееше съзнанието й. Като рицар от приказките. Но сега романтичната представа изчезна.

— Не съм никаква идиотка.

— Напротив.

Изкара пикапа от паркинга — чакълът под гумите се разхвърча, а Грейс се залепи за седалката. Рядко изпадаше в пристъпи на ярост, но затова пък бяха свирепи и не му минаваше, докато не се накрещи на воля.

— Идиот е онзи мъж, а аз просто си вършех работата.

— И за малко да те изнасилят. Оня кучи син напъха ръка под полата ти.

Тя още усещаше как я опипва. Почувства, че й се повдига, и преглътна с усилие.

— Така е, но подобни неща не се случват „При Снидли“.

— Току-що се случи, и то „При Снидли“!

— Постоянните клиенти не са такива. Този не е оттук. Беше…

— Беше в заведението. — Етан сви по алеята към къщата й, удари спирачки и рязко изключи двигателя. — Както и ти. Бършеше проклетия плот посред нощ, и то сама. И какво щеше да направиш, като приключиш? Да извървиш три километра пеша?

— Можех да позвъня на някого да ме прибере…

— … но си прекалено горда, да го направиш — завърши той вместо нея. — Предпочиташ да извървиш разстоянието на тези глупави високи токчета, но не и да помолиш за услуга.

Носеше гуменки в сакчето, но прецени, че с нищо няма да помогне, ако го спомене. Сакчето, сети се тя, остана в незаключената кръчма. Ще се наложи да се върне рано сутринта, да си прибере нещата и да заключи, преди шефът да се появи.

— Страшно ти благодаря за мнението ти относно моите провали, както и за лекцията. А също и че ме докара вкъщи.

Рязко отвори вратата, но Етан успя да я хване за ръката и да я притегли обратно.

— Къде, по дяволите, си тръгнала?

— Прибирам се. Ще си наквася упоритата глава и идиотския ум и си лягам.

— Още не съм приключил.

— Но аз приключих.

Отскубна се и скочи навън. Ако не беше с проклетите токчета вероятно щеше да успее. Но той застана пред нея и препречи пътя й, преди да направи и три крачки.

— Нямам какво повече да кажа — заяви тя студено.

— Слава богу. Тогава ще ме изслушаш. Ако не се откажеш от работата си в заведението — което е редно да сториш — ще вземеш някои елементарни предпазни мерки. Надеждно превозно средство е първото.

— Не ми казвай какво трябва да правя!

— Млъкни!

Тя се подчини само защото онемя от смайване. Никога, откакто го познаваше, не го бе виждала такъв. На лунната светлина забеляза, че гневът в очите му не е намалял ни най-малко. По лицето му, като че ли издялано от камък, пробягваха сенки и го правеха остро, дори опасно.

— Ще се погрижим да си намериш кола, на която може да се разчита — продължи той със същия напрегнат тон. — И никога повече няма да затваряш заведението сама. Когато свърши смяната ти, искам някой да те съпровожда до колата и да изчака да тръгнеш.

— Това са глупости.

Той пристъпи напред. Не я докосна; дори не вдигна ръка, но тя неволно отстъпи. Сърцето й започна да бие прекалено учестено.

— Глупаво е да си въобразяваш, че си в състояние да се справиш с всичко сама. Омръзна ми вече.

Тя заекна.

— Омръзнало ти е?

— Да, и затова имам намерение да го прекратя. Не мога да направя много относно решението ти да се съсипеш от работа, но мога да направя нещо за останалото. Ако ти не се погрижиш в заведението да си в безопасност, аз ще се захвана. Ще престанеш да предизвикваш съдбата.

— Да я предизвиквам? — Обзе я неописуем гняв; изненада се, че не избухна. — Не съм предизвиквала нищо! Онзи проклетник просто не искаше да чуе за отказ, независимо колко пъти му го повторих.

— Точно за това говоря.

— Представа нямаш за какво говориш — просъска тя разпалено. — Справих се с него и щях да се измъкна…

— Как точно?

Картината в съзнанието му се обагри в червено: виждаше я притисната към барплота, с широко отворени очи, изплашена; лицето й — смъртнобледо, а очите й излъчват ужас. Ако не се бе появил…

Представата какво можеше да се случи окончателно унищожи самоконтрола му.

— Как точно? — настоя той. Притисна я към себе си и продължи: — Хайде, покажи ми как точно.

Тя започна да се извива, да се дърпа. Пулсът й се учести.

— Престани.

— Казваш му да спре и той ще те послуша, така ли? Особено като усети тялото ти до своето. — Така гъвкаво и прекрасно. — Знаел е, че няма какво да го спре и може да направи всичко.

Цялата пулсираше — сърцето, кръвта, главата.

— Нямаше… Щях да го спра.

— Спри мен тогава.

Говореше сериозно. Част от него копнееше тя да го спре; да каже, да направи нещо, за да преустанови тази лудост. Но устните му бяха върху нейните: груби и настойчиви, изпитващи потребност да я погълнат.

Тя простена, устните й откликнаха, разтвориха се в отговор на неговите и той си загуби ума.

Повлече я настрани, положи я на тревата и се намери отгоре й. Силното му желание изригна и се превърна в безразсъдна алчност, в примитивна похот. Нахвърли се върху устните й като изгладнял вълк.

Обзета от потребности, така отдавна потиснати, тя се притисна към него — мъчеше се едва ли не да се слее с него; тялото й трепереше от наслада.

Това не беше Етан, когото познаваше; не беше Етан, за когото мечтаеше да я докосне. Нямаше никаква нежност, никаква предпазливост, ала тя бе готова да му се отдаде, да се наслади на преживяването, че я отнасят нанякъде.

Обгърна го с дългите си крайници, притисна се още по-близо и остави пръстите си да се заровят в косата му. И потрепери от сладостното усещане, че той е по-силен.

Докато се стараеше да отстрани оскъдното бюстие, той не се откъсваше от устните й, от шията. Отчаяно се стремеше да докосне плътта й, да я почувства.

Гърдите й бяха малки и стегнати, а кожата — гладка. Сърцето й биеше лудо.

Тя простена, замаяна от усещанията, които заляха тялото й при допира на ръката му върху гърдите й. Изпита слабост между краката.

И пророни името му.

Все едно, че го застреля. Гласът й, неравномерното й дишане, потреперването й сякаш го зашлевиха и го върнаха в действителността.

Той се претърколи по гръб и се опита да нормализира дишането си, да възвърне разсъдъка си, почтеността си. Намираха се в нейната градина. Малката й дъщеря спеше в къщата. Току-що той постъпи почти толкова осъдително, колкото и мъжа в кръчмата. Току-що едва не предаде доверието, приятелството, едва не се възползва от нейната уязвимост.

Именно заради този звяр у себе си даде клетва никога да не я докосва. А сега за малко да наруши обета си и да провали всичко.

— Съжалявам. — Жалка фраза, мина му през ума, но не намираше други думи. — За бога, Грейс, съжалявам!

Кръвта й още кипеше; прекрасното и същевременно плашещо усещане, че го желае, я караше да простене. Раздвижи се, посегна и докосна лицето му.

— Етан…

— Нищо не ме извинява — продължи той забързано. Седеше така, че да й попречи да го докосне, да го изкуши. — Ядосах се и не разсъждавах ясно.

— Ядосал си се… — Остана излегната на тревата, която изведнъж й се стори студена. — Просто си бил ядосан…

— Да, но това не е извинение да те нараня.

— Не си ме наранил.

Още усещаше ръцете му върху тялото си; настойчиви, силни. И въпреки това не свързваше възприятието с болка.

Прецени, че вече се справя с положението. Сега ще може да я погледне, да я докосне. Вероятно тя се нуждае от това. Няма да си намери място, ако започне да се страхува от него.

— Последното нещо, което искам, е да те нараня. — Грижовно, като любещ родител, оправи дрехите й. Тя не се отдръпна и той прокара ръка по разрошените й коси. — Искам най-доброто за теб.

Тогава — внезапно и рязко — отблъсна ръката му.

— Не се дръж с мен като с дете. Само преди минути се отнасяше към мен като с жена.

„Няма да е никак лесно“ — помисли си той мрачно.

— И сбърках.

— Значи и двамата сме сбъркали. — Надигна се и приглади дрехите си. — Не беше случайно, Етан, и ти много добре го разбра. Не се опитах да те спра, защото не исках да спреш. Само идеята беше твоя.

Озадачен и определено нервен, той възкликна:

— За бога, Грейс, та ние се въргаляхме в предната ти градина!

— Не това те спря.

С тиха въздишка тя сви колене и ги обгърна с ръце. Жестът, така невинен, остро контрастираше с късата пола и мрежестите чорапи, които възпламениха пареща топка в свития му стомах.

— Щеше да спреш, където и да се беше случило. Вероятно, защото се сети, че съм аз. Сега обаче ще ми е трудно да си мисля, че не ме желаеш. Затова се налага да ми го кажеш, та нещата да станат пак каквито си бяха.

— Те трябва да са такива, каквито бяха.

— Това не е отговор, Етан. Съжалявам, че го изисквам, но имам право. — Беше жестоко, брутално да настоява, но тя още усещаше вкуса на устните му. — Ако не ме възприемаш по този начин и това беше само плод на яда ти и начин да ми дадеш урок, кажи ми го направо.

— Всичко се дължи на гнева ми.

Приемайки поредния удар за сърцето си, тя кимна.

— Е, добре. Даде резултат.

— Постъпката ми ме приравнява с кучия син от заведението.

— Аз не исках той да ме докосне.

Пое си дълбоко дъх, после бавно издиша.

Той не пророни дума. Не заговори, отбеляза тя, но се отдалечи. Всъщност не мръдна и на сантиметър, но се отдалечи.

— Благодарна съм ти, че намина тази вечер. — Понечи да се изправи. Той я изпревари и, скочил на крака, й подаде ръка. Тя я пое, твърдо решила да не засрамва повече нито него, нито себе си. — Изплаших се и не знам дали щях да се справя сама. Ти си добър приятел, Етан. Ценя готовността ти да ми помагаш.

Пъхна ръце в джобовете — там щяха да са в безопасност.

— Говорих с Дейв за някоя кола за теб. Има предвид няколко прилични, макар и втора ръка.

Дори да изпищеше, пак нямаше да постигне нищо, затова тя се засмя.

— Не си губиш времето. Добре, утре ще поговоря с него. — Хвърли поглед към къщата, осветена от лампата на верандата. — Искаш ли да влезеш? Ще сложа лед на кокалчетата ти.

— Брадичката му беше мека като възглавница. Нищо ми няма. Трябва да лягаш.

— Да. — „Сама — мина й през ума, — да се мятам и да се въртя в леглото. И да мечтая.“ — Ще намина в събота за няколко часа. Само да пооправя нещата, преди Кам и Анна да се приберат.

— Много мило от твоя страна. Ще сме ти благодарни.

— Е, лека нощ.

Тя се обърна и пое по тревата към къщата.

Той изчака. Иска само да се увери, че се е прибрала, каза си. Знаеше, че е лъжа; правеше го от страх. Нужно му беше разстояние между двамата, за да отговори на въпроса й.

— Грейс?

Тя затвори за миг очи. Сега не искаше нищо друго, освен да се вмъкне в леглото и да се наплаче хубаво. Не си го беше позволявала от години. Все пак си наложи да се обърне:

— Да?

— Отнасям се към теб като с жена. — Видя, дори от разстояние, как очите й се разшириха и потъмняха; леката усмивка изчезна от устните й и тя го зяпна. — Не искам да е така. Повтарям си, че не бива. Но мисля за теб точно по този начин. Хайде, влизай — завърши той нежно.

— Етан…

— Влизай. Късно е.

Тя успя да отвори вратата, да влезе и да я затвори зад себе си. Бързо се залепи за прозореца и се загледа в гърба му, а после — в отдалечаващия се пикап.

Късно е, помисли си с трепет, който разпозна като зараждаща се надежда. Но може би не е прекалено късно.