Нора Робъртс
Самотни пясъци (1)

Пролог

Етан се изтръгна от сънищата и се надигна в леглото. Все още беше тъмно, но той обикновено започваше деня си преди зазоряване. Допадаха му тишината, простичките действия, усилената работа, която предстоеше.

Никога не съжали, че избра този начин на живот. Макар хората, осигурили му и избора, и начина на живот, вече да бяха мъртви, той все още чуваше гласовете им в хубавата къща близо до водната шир. По време на самотната си закуска в кухнята, често се улавяше да вдига поглед в очакване да зърне как майка му влиза, прозява се, а червените й коси, разрошени от съня, падат над очите й и почти я заслепяват.

И макар че бяха минали близо седем години от смъртта й, той чувстваше нещо утешително и уютно в този мяркащ се сутрин образ.

Ала мислите за мъжа, станал негов баща, все още му причиняваха болка. Твърде малко време беше минало от смъртта на Реймънд Куин — едва три месеца, а и обстоятелствата около нея бяха грозни и необясними. Загина при автомобилна катастрофа в един сух мартенски ден с дъх на пролет. Колата се движела с голяма скорост и шофьорът не успял — или не искал — да я овладее на завоя. Според разследванията е липсвала физическа причина Рей да се сблъска с телефонния стълб. Но съществуваха доказателства за емоционални причини и те именно тежаха на сърцето на Етан.

Замисли се за това, докато небрежно прокарваше гребена през все още влажните си от душа коси; успя обаче само да поприглади за момент гъстите, изсветлели от слънцето къдрици. Избръсна се пред покритото с пара огледало. Сините му очи спокойно наблюдаваха как нанася пяната и премахва поникналата през нощта брада от обветреното, почерняло от слънцето ъгловато лице, загатващо за тайни, които рядко изпитваше желание да споделя.

На лявата си страна имаше белег — удари го най-големият му брат, а майка им търпеливо заши раната. „Имах късмет — помисли си, прокарвайки палец по избледнелия белег, — че мама беше лекарка.“

Едно от трите й момчета неизменно се нуждаеше от спешна помощ.

Рей и Стела ги бяха прибрали — три подрастващи, диви, наранени, отчуждени момчета. И ги превърнаха в свое семейство.

А преди няколко месеца Рей прибра още едно. Сега Сет Делаутер беше един от тях. Етан го прие като нещо естествено. Но не всички мислеха така. Из малкото градче Сейнт Кристофър продължаваше да се мълви, че Сет не е просто поредното прибрано от Рей Куин бездомно момче, а негов незаконен син. Дете, заченато от друга жена, още докато е била жива съпругата му.

Младият мъж не даваше ухо на клюките, но му беше невъзможно да пренебрегва факта, че всеки път, когато десетгодишният Сет го поглежда, съзира очите на Рей Куин.

В същите тези очи пробягваха и сенки, добре познати на Етан. Нараненият различаваше наранения. Знаеше, че животът на момчето, преди Рей да го прибере, е представлявал същински ад. Самият той бе преживял такъв кошмар.

Сега детето бе в безопасност, каза си, докато нахлузваше памучните панталони и избелялата работна риза. Вече е член на семейство Куин, макар формалностите все още да не са приключили. Но Филип щеше да ги уреди. Той не се съмняваше, че брат му, който изпипваше нещата и до най-дребните подробности, ще уточни и изработи всичко с адвоката. А и знаеше, че Камерън — най-големият от тримата — успя да създаде, макар и слаба засега, връзка със Сет. Доста бурно време беше, припомни си с бегла усмивка. Все едно наблюдаваш две сърдити улични котки да се нахвърлят една на друга. Но сега, когато Кам се ожени за хубавата служителка от социалните служби, имаше надежда нещата да се уталожат.

Етан предпочиташе спокойния живот.

А имаше неприятности и със застрахователната компания — отказваха да признаят полицата на Рей, защото се съмняваха, че е самоубийство. Стомахът му се сви и само с усилие на волята успя да се успокои. Баща му никога не би се самоубил. Той винаги се справяше с проблемите и научи и синовете си да постъпват по същия начин.

Но все пак над фамилията Куин това се бе спуснало като плътен облак. Майката на Сет се появи неочаквано в Сейнт Кристофър и се оплака пред декана на колежа, където Рей преподаваше английска литература, че е била подложена на сексуален тормоз. От обвиненията не излезе нищо — в тях имаше твърде много лъжи, прекалено често тя видоизменяше разказа си. Обаче това беше удар за баща им. Не можеше да се отрече също, че скоро след като Глория Делаутер напусна градчето, Рей също замина за някъде.

И се върна с момчето.

Много въпроси предизвика и писмото, намерено в колата след катастрофата на Рей — откровено изнудващо писмо от жената. Наяве излезе фактът, че Рей й е дал пари — много пари.

Сега тя отново бе изчезнала. Етан предпочиташе никога повече да не се появява, но съзнаваше, че слуховете няма да престанат, докато не се намерят всички отговори.

Излезе в коридора и потропа на вратата отсреща. Чу се сънливо мърморене. Етан продължи надолу. Не се съмняваше, че Сет ще мърмори защо трябва да става толкова рано. Но понеже Кам и Анна заминаха на меден месец в Италия, а Филип отскочи в Балтимор до края на седмицата, на Етан се падаше задължението да събуди момчето и да го изпрати в къщата на приятел, докато стане време за училище.

Сезонът за улов на раци бе в разгара и рибарите започваха работа далеч преди изгрев-слънце. Затова, докато младоженците не се върнеха, Сет щеше да става рано-рано, защото Етан не можеше да го оставя сам вкъщи.

С лекота се придвижваше из тихата и все още тъмна къща. Имаше си и собствена, но едно от условията тримата братя да получат попечителски права над Сет бе, да живеят под един покрив и да си поделят отговорностите.

Младият мъж не бягаше от отговорностите, но му липсваха собствената къщурка, уединението и спокойствието, които царяха в живота му.

Включи осветлението в кухнята. Предишната вечер бе ред на Сет да почисти след вечеря и Етан установи, че хлапето не се е престарало. Без да обръща внимание на чиниите, оставени върху лепкавата повърхност на масата, той тръгна към печката.

Саймън, кучето му, мързеливо се протегна и се надигна от пода, където лежеше, свито на кълбо. Опашката му се мяташе енергично. Етан сложи кафето да се свари и го почеса разсеяно по главата.

Отново си припомни съня. Той и баща му са на лодката и проверяват улова от раци. Сами са. Слънцето грее ослепително и силно; водата е гладка като огледало. Стори му се така реално — сега си даде сметка — че сякаш усещаше мириса на вода, риба и пот.

Гласът на баща му — така добре го помнеше — се извисяваше над шума от мотора и крясъците на чайките.

— Знаех, че ще се грижите за Сет… Тримата заедно.

— Нямаше защо да умираш, за да провериш — отбеляза Етан, едва сдържайки огорчението и яда си; обикновено не им позволяваше да се проявят.

— И аз не възнамерявах да го сторя — увери го Рей, докато вадеше раци от кошницата, която той държеше. Плътните оранжеви ръкавици светеха ярко на слънчевата светлина. — Повярвай ми. Хванали са се няколко добри екземпляра.

Етан погледна към улова по-скоро неволно, по навик, но остана изненадан от броя и големината на раците. Обаче в момента не уловът беше важен.

— Искаш да ти повярвам, а не ми обясняваш.

Рей му хвърли кос поглед и килна назад червената шапка, която носеше над буйната си прошарена коса. Носеше тениска с щампован карикатурен портрет на Джон Стайнбек. Под образа надписът гласеше, че големият американски писател няма нищо против да работи за хляба си, но не изглеждаше особено щастлив в момента.

За разлика от него Рей Куин пращеше от здраве и енергия; страните му бяха червендалести, а дълбоките бръчки сякаш говореха за пълноценното задоволство на шестдесетгодишен жизнен човек, на когото предстоят още дълги години живот.

— Сам ще трябва да намериш отговорите. — Той се усмихна на сина си и в ясните му сини очи заиграха пламъчета. — Така стават по-значими. Гордея се с теб.

Етан усети парене в очите и пристягане на сърцето. Продължи умело да оправя нещата.

— За какво?

— За това, че те има. За това, че си Етан.

— Трябваше по-често да се отбивам. Не биваше да те оставям толкова често сам.

— Не говори глупости! — Тонът му издаваше и раздразнение, и нетърпение. — Да не съм инвалид? Ще се ядосам, ако мислиш за мен по този начин и се обвиняваш, че не си се грижил за мен, така да знаеш. По същия начин си готов да виниш Кам, защото предпочита да живее в Европа, и Филип, защото се премести в Балтимор. Здравите пиленца напускат гнездото. Двамата с майка ти отгледахме здрави пиленца.

Преди младият мъж да успее да отговори, Рей вдигна ръка. Жестът бе така характерен — професорът изразява нежелание да го прекъсват — че Етан се усмихна.

— Липсваха ти. Затова им се сърдиш. Те напуснаха, а ти остана; изпитваше потребност да са наоколо. Е, сега нали отново сте заедно?

— Така изглежда.

— Сдоби се и с красива снаха, сложихте началото на бизнеса за строеж на яхти и лодки, пък и това… — Рей направи широк жест към водата. — А и притежаваш нещо, от което Сет се нуждае. Търпение. Дори прекалено в някои случаи.

— Какво искаш да кажеш?

Баща му въздъхна.

— Нещо ти липсва, Етан. Изчакваш и си измисляш оправдания, вместо да действаш. Ако в близко време не направиш нещо, пак ще ти се изплъзне.

— Какво? — Сви рамене и подкара лодката към следващата шамандура. — Имам всичко необходимо, всичко, което искам.

— Не „какво“, а „кой“. — Възрастният мъж се развесели и потупа сина си по рамото. — Събуди се, Етан.

И той се събуди със странното усещане, че още чувства досега на едрата позната ръка върху рамото си. Но отговорите продължаваха да му убягват.