Нора Робъртс
Самотни пясъци (6)

Пета глава

Сутринта Грейс трябваше да свърши куп неща. Пусна първата пералня да се върти в седем и петнадесет, докато кафето завираше, а очите й почти се затваряха. Поля цветята на верандата и върху перваза на кухненския прозорец, и широко се прозя.

Въздухът започна да се изпълва с аромата на кафе — това й вдъхна надежда, че ще се справи. Изми чашите и чиниите, които Джули бе използвала предишната вечер, докато се грижеше за Обри. Затвори пакета с картофен чипс и го прибра в шкафа, избърса и трохите от плота, където момичето бе хапвало, докато е говорило по телефона.

Джули Кътър не бе почитателка на реда, но обожаваше Обри.

В седем и половина — Грейс успя да изпие само половин чаша кафе — Обри се събуди.

Точна като слънцето, помисли си, като се отправи към спалнята до хола. Слънчево или дъждовно, делник или празник, биологичният часовник на Обри я будеше в седем и половина.

Грейс можеше да я остави да поседи в кошарката и да си допие кафето, но винаги с нетърпение очакваше този момент. Детето стоеше в кошарката — с разрошени от съня слънчеви къдрици, с поруменели бузки. Майка й помнеше първия път, когато влезе и я завари изправена на потреперващите си крачета, а личицето й сияеше от постигнатото и от изненада.

Сега вече стъпваше здраво. Вдигна единия крак, после другия, сякаш маршируваше. Засмя се високо, когато Грейс влезе в стаята.

— Мама, мама… Здрасти, мама.

— Здравей, бебчето ми. — Тя се наведе, за да получи първата прегръдка, и въздъхна. Съзнаваше каква късметлийка е. Изключено е на планетата да има дете с по-слънчева натура от нейното. — Как е моята Обри?

— Иска вън!

— Не се и съмнявам. Имаш ли пиш?

— Има пиш — съгласи се тя и се закикоти, когато майка й я взе от кошарката.

Скоро ще трябва да започне да я приучава на хигиенни навици, помисли си Грейс, докато проверяваше пеленката на Обри.

Измиха зъбките, сресаха косите в миниатюрната баня, която беше боядисала в зелено.

Последва ритуалът със закуската. Детето искаше студени овесени ядки с банан, но без мляко. Постави ръчичка върху купичката, когато Грейс се приготви да налее млякото, и решително поклати глава.

— Не, мамо. Моля чаша.

— Добре, ще налеем млякото в чаша. — Тя напълни една и я постави върху таблата на детския стол до купичката. — Хайде, яж сега, че днес имаме много работа.

— К’во ще правим?

— Чакай да видим. — Грейс си препече филийка, докато обмисляше задачите за деня. — Първо ще довършим прането, после обещахме на госпожа Уест да измием прозорците й.

Работа поне за три часа, прецени.

— Трябва да отидем и на пазар.

Обри нададе радостно възклицание и уточни:

— Госпожица Луси.

— Да, ще видим госпожица Луси. — Детето много харесваше Луси Уилсън. Касиерката в супермаркета винаги я даряваше с усмивка и близалка. — После отиваме при семейство Куин.

— Сет!

По брадичката й потече мляко.

— Е, скъпа, не знам със сигурност дали ще си е вкъщи днес. Може да е излязъл с Етан на лодката или да е отишъл с приятели.

— Сет — повтори Обри решително.

— Ще видим.

Грейс избърса разпиляното.

— Етан.

— Може би.

— Кучета.

— Фулиш със сигурност.

Целуна Обри по косиците и си позволи лукса да изпие втора чаша кафе.

 

 

В осем и петнадесет Грейс започна да мие прозорци. Обри седеше на тревата и разглеждаше книжка с животни. През няколко секунди се чуваше или измучаване като на крава, или изгрухтяване като на прасе.

Докато вниманието на детето се насочи към кубчетата, Грейс приключи с външната страна на прозорците отпред и отстрани; всичко вървеше по план. Щеше да успее да си спази графика, ако госпожа Уест не се бе появила с високи чаши изстуден чай и желание да си побъбрят.

— Не знам как да ти се отблагодаря, че вършиш това за мен, Грейс.

Госпожа Уест, жена с доста внуци, беше донесла и напитка за Обри в ярка пластмасова чаша с изрисувани патета.

— С удоволствие го правя, госпожо Уест.

— Заради артрита вече не успявам да се справя както някога. А обичам прозорците ми да блестят. — Усмихна се и лицето й се покри с бръчки. — Ти наистина ги изчистваш до блясък. Внучката ми Лайла обеща да ги измие. Но, истината ти казвам, Грейс, много е разсеяна. Не знам какво ще излезе от нея.

Младата жена се засмя и започна следващия прозорец.

— Тя е само на петнадесет. Мислите й са заети с момчета, дрехи и музика.

— Кажи ми — прекъсна я госпожа Уест с енергично поклащане на главата, — защо на нейната възраст успявах да изчистя, докато мигнеш, изкарвах пари и не прекъсвах нещо, докато не го свърша? — Намигна. — Едва тогава се замислях за момчетата. — Засмя се и се усмихна широко на Обри. — Много ти е хубаво момиченцето, Грейс.

— Слънцето на живота ми.

— И е добра. Лук, най-малкият син на моя Карли, не се задържа на едно място дори за две минути, непрекъснато е готов да направи някоя поразия. Миналата седмица го заварих да се катери по завесите в хола като котка. — Споменът я развесели. — Истинска напаст е.

— И Обри невинаги е послушна.

— Не ти вярвам. Не и с това ангелско лице. Скоро ще трябва да прогонваш момчетата със сопа. Хубава е като картина. Вече я видях да държи едно момче за ръка.

Грейс разклати бутилката и хвърли бърз поглед да се увери, че момиченцето й не е пораснало междувременно.

— Обри ли?

Госпожа Уест отново се засмя.

— Разхождаше се по кея с момчето на Куин — новото.

— О, със Сет. — Облекчението, което изпита, й се стори така глупаво, че Грейс остави бутилката и вдигна чашата. — Обри има слабост към него.

— Много привлекателно момче. Съученици са с моя Мат. Той ми разказа как Сет се е справил с онзи побойник Робърт преди няколко седмици. Крайно време беше някой да го направи. Как са в семейство Куин?

Тъкмо заради този въпрос възрастната жена беше излязла да побъбрят, но тя умееше да подхване отдалеч разговора.

— Добре са.

Госпожа Уест въздъхна. Това момиче не беше от разговорливите.

— Кам се ожени за истинска красавица. Но с него няма да й е лесно. Винаги е бил див.

— Според мен Анна ще се справи.

— Отидоха някъде в чужбина за медения си месец, нали?

— В Рим. Сет ми показа картичка от тях. Страшно е красиво.

— Никога не съм била в чужбина. — Това включваше и две трети от Съединените щати. — Скоро ли се прибират?

— След два дни.

— Хммм… Е, къщата безспорно се нуждае от жена. Направо не си представям как ще изглежда с четирима мъже. Вероятно ще мирише на мръсни чорапи като в гимнастически салон. А и не познавам мъж, който да се изпикава изцяло в тоалетната чиния.

Грейс се засмя и се върна при прозорците.

— Не са толкова ужасни. Истина е, че Кам поддържаше къщата доста прилично, преди да ме наемат. Но само Филип се сеща да си изпразни джобовете, преди да хвърли панталоните си в коша за пране.

— Ако това е най-лошото, значи не е толкова зле. Предполагам, че съпругата на Кам ще се заеме с къщата, когато се върнат.

Грейс стисна вестниците и сърцето й прескочи.

— Аз… Тя е на цял работен ден в градчето Принсес Ан.

— Най-вероятно ще се заеме с къщата — повтори госпожа Уест. — Всяка жена обича да поддържа къщата си по свой начин. А и така ще е най-добре за момчето. Нямам представа какво е мислил Рей, когато го е прибрал. Вярно, добър човек беше, но след като Стела почина… Мъж на неговата възраст да прибере момче… Не че вярвам и думичка на онова, което чувам от време на време. Нанси Клеърмонт е най-ужасната. Устата й не спира да мели.

Госпожа Уест направи пауза с надеждата Грейс да заговори. Но тя продължи намръщено да работи.

— Знаеш ли дали застрахователният инспектор ще идва пак?

— Не — отвърна Грейс тихо. — Не знам, но не очаквам да се появи.

— Не виждам какво ги интересува в застрахователната компания откъде идва момчето. Дори Рей да се е самоубил — не казвам, че го е направил — не могат да го докажат, нали? Защото… — направи театрална пауза, както винаги когато изтъкваше този аргумент — … не са били там, нали?

Последното изрече победоносно, точно както го каза преди време и пред Нанси.

— Професор Куин не би се самоубил — пророни Грейс.

— Разбира се. — Но беше интересна тема за разговор. — А и момчето… — Млъкна и се ослуша. — Телефонът звъни — заяви и бързо се оттегли.

Грейс продължи да работи мълчаливо. Засрами се, че не се концентрира върху професор Куин, а мисли единствено за себе си и какво би могло да й се случи.

Дали Анна наистина ще иска да се залови с къщата, когато се върне от Рим? Ще загуби ли работата си там и допълнителните пари, които изкарва? И най-лошото — ще се лиши ли от възможността да вижда Етан един-два пъти седмично? Да хапват заедно от време на време?

Придоби навика, дори започна да зависи от това да е част от живота му; макар и периферна част, даде си сметка тя. И колкото и патетично да звучеше, обожаваше да сгъва дрехите му, да оправя чаршафите на леглото му. Дори си позволяваше да фантазира, че понякога мисли за нея.

И това ли щеше да загуби, заедно с удоволствието да го вижда как се връща от лодката или как взима Обри на ръце, когато малката настоява за целувка, или как я поглежда и я дарява с усмивка?

Дали всичко това щеше да се превърне в спомени?

Дните й ще минават един след друг и дори няма да съществуват тези моменти, които да очаква с нетърпение. А и нощем ще продължава да е сама.

Стисна клепачи, за да се пребори с обземащото я отчаяние. После, когато Обри я задърпа за крачола на шортите, отново ги отвори.

— Мама. Госпожица Луси?

— След малко, скъпа.

Изпита потребност да вдигне Обри и силно да я притисне.

 

 

Стана почти един, преди Грейс да успее да прибере продуктите и да приготви обяд за детето. Закъсняваше само с половин час и разчиташе да се справи без особено усилие. Просто ще действа по-сръчно и ще мисли за работата си, а няма да се отдава на мечтите. Никакви мечти повече, повтори си тя строго, докато завързваше с предпазните колани Обри за седалката. Никакви глупости повече.

— Сет, Сет, Сет — припяваше детето, като се друсаше.

— Ще видим. — Майка й седна зад волана, пъхна ключа в стартера и го завъртя. Чу се изстъргване. — О, не! Недей! Нямам време за това. — Леко паникьосана, завъртя ключа повторно и натисна педала на газта. Въздъхна облекчено: двигателят запали. — Така е по-добре — промърмори и подкара по късата алея към къщата. — Тръгваме, Обри.

— Тръгваме!

Пет минути по-късно, по средата на пътя между къщата й и дома на семейство Куин, колата внезапно спря и изпод капака започна да излиза пара.

— По дяволите!

— По дяволите — повтори весело Обри.

Грейс притисна очи с ръце. Сигурно беше радиаторът. Миналия месец беше вентилаторът, а преди това — спирачките. Примирено отби от пътя, слезе и вдигна капака.

Закашля се от надигащата се пара и отстъпи. Опита се да сподави обземащото я отчаяние. Дано повредата не е голяма. Да е само някой ремък. А ако не е — въздъхна дълбоко — ще трябва да реши дали е по-добре да вложи още пари в тази таратайка, или да обърка съвсем бюджета си, като купи нова таратайка.

Но и в двата случая нямаше какво да предприеме в момента.

Отвори вратата и отвърза Обри.

— Колата пак е болна, скъпа.

— О-о-о-о…

— Да. Ще я оставим тук.

— Самичка?

Загрижеността на дъщеря й накара Грейс да се усмихне.

— Няма да е за дълго. Ще извикам монтьора да се погрижи за нея.

— И тя ще оздравее.

— Надявам се. А сега ще отидем пеша до къщата на Сет.

— Добре!

Очарована, Обри се затича.

След триста метра майка й я носеше на ръце.

Но денят е хубав, напомни си Грейс, а и така ще има възможност да види повече неща. Огледа разцъфналите храсти и долови прекрасния аромат. Откъсна цвете и го подаде на Обри.

Докато заобиколят мочурището, което граничеше с градината на семейство Куин, ръцете я заболяха. Спряха се да разгледат препичащата се на слънце костенурка и да дадат възможност на Обри да се посмее, когато животинчето прибираше главата си в черупката при всяко докосване.

— Можеш ли да повървиш малко, бебче?

— Уморена съм. — С умолителен поглед тя вдигна ръчички. — Вземи ме.

— Добре. Хайде, ела. Почти стигнахме.

Времето за следобедния сън бе минало, прецени Грейс. Обри заспиваше веднага след като се наобядва. Спеше два часа и се събуждаше пълна с енергия.

Докато изкачваше стъпалата на верандата и влизаше в къщата, главичката на момиченцето вече тежеше върху рамото й.

Сложи внимателно дъщеря си на дивана и се завтече горе, за да смени спалното бельо и да пусне пералнята. После позвъни на монтьора, който се грижеше за колата й.

Отново се качи горе и смени спалното бельо. За да не се качва и слиза постоянно по стълбите, държеше препарати за чистене на всеки етаж. Захвана се с банята и не спря, докато всичко не заблестя.

Сега, каза си тя, за последен път, преди Кам и Анна да се върнат, всичко минава през ръцете й. Но вече беше решила — докато вървеше, след като колата я изостави — че ще намери време да почисти отново в деня, когато ще се приберат.

Гордееше се със свършената работа. И всяка жена неминуемо ще забележи колко е подредено, колко са чисти ъглите, а и онези малки детайли, които говорят за изрядност. Жена като Анна, заета с работата си, ще разбере, че се нуждае от Грейс, нали?

Втурна се долу да провери дали Обри е добре, да измъкне дрехите от пералнята и да пусне втората партида.

Ще се погрижи в голямата спалня да има свежи цветя, когато младоженците се върнат. И ще извади от новите пешкири. Ще остави бележка на Филип да купи плодове и ще ги подреди в красивата купа на масата в кухнята.

Ще отдели време да лъсне пода, да изпере и да изглади завесите.

Окачаше дрехите на простора сръчно, но заниманието не й доставяше удоволствие както обикновено. И въпреки това привичните действия я успокояваха. Всичко ще се оправи някак.

Усети, че залита; тръсна глава, за да я избистри. Умората я завладя внезапно, като удар в брадичката. Ако си даде труда да пресметне откога е на крак, ще установи, че вече са минали седем часа, а предишната нощ спа само пет. Ала онова, което пресметна, бе, че й остават още дванадесет. А толкова се нуждаеше от кратък отдих.

Само десет минути, обеща си тя. И както правеше понякога в безкрайните дни, се излегна на тревата до простора и затвори очи. Десет минути ще й дадат възможност да си възвърне силите и пак ще й остане време да изтърка пода в кухнята, преди Обри да се събуди.

 

 

Етан се прибра с колата. Съкрати престоя в лодката и остави Джим и сина му да проверят останалите кошове. Сет запраши нанякъде с Дани и Уил. Смяташе да обядва набързо и да прекара следващите няколко часа в работилницата. Искаше да завърши кабината, а защо не и да подхване покрива на салона? Колкото повече работа свърши, толкова по-бързо Кам ще се захване с довършителните работи по интериора.

Понамали, защото зърна колата на Грейс отстрани на пътя; после рязко спря. Надникна под капака и поклати глава. Чудото се движеше на честна дума, прецени той. Не е редно тя да кара такава бричка. Ами ако проклетата машина реши да спре точно когато се прибира посред нощ от заведението?

Огледа я по-внимателно и въздъхна. Радиаторът беше сдал напълно; ако тя възнамерява да го подмени, просто ще я убеди да не го прави.

Ще й намери прилична кола на старо. Ще я оправи или ще помоли Кам, който разбира от двигатели. Няма да й позволи да кара такава таратайка, при това с детето вътре. Сепна се и отстъпи назад. Не беше негова работа. Как да не е, по дяволите, ядоса се той разгневен. Нали са приятели? Има право да помогне на приятел в беда, особено ако приятелят има нужда да го наглеждат.

А Господ е свидетел — независимо дали Грейс го съзнава, или не — че тя има нужда да я наглеждат. Върна се при пикапа и подкара към къщи със свъсени вежди.

Готвеше се да затръшне вратата, но видя Обри заспала на дивана. Затвори вратата внимателно и тихо пристъпи към детето. Свитата в юмруче ръчичка лежеше на възглавницата до лицето. Не устоя и докосна малките, съвършени пръстчета. Синята панделка, която привързваше къдриците, се бе разместила и от това момиченцето изглеждаше още по-сладко.

Щеше му се детето да се събуди, преди да излезе. Но сега трябва да открие майката и да обсъдят въпроса с колата.

Вдигна глава — прекалено бе тихо, за да е горе. Отиде в кухнята и видя остатъците от закуската. Значи още не е стигнала дотук. Но пералнята беше пусната, а на простора се вееха дрехи.

Прекрачи прага и я видя. И изпадна в паника. Дори не знаеше какво да мисли. Знаеше единствено, че тя лежи на тревата. Да не е болна или наранена, питаше се той, забързан към нея. На крачка от Грейс разбра, че не е в безсъзнание, а просто спи.

Свита, като дъщеря си вътре, със стисната в юмрук ръка близо до лицето. Дишаше дълбоко и равномерно. Отпусна се на подкосените си крака и приседна до нея, за да изчака сърцето му да нормализира ударите си.

Седеше заслушан в плющенето на дрехите на простора, в плясъка на водата и в чуруликането на птиците. Чудеше се какво да предприеме.

Накрая въздъхна, наведе се и я взе на ръце. Тя се размърда, сгуши се в него и кръвта му се разгорещи прекалено, за да му е добре.

— Етан — пророни тя и си представи в просъница, че е легнал до нея на тревата. — Етан — повтори и прокара ръка по рамото му, от което съвсем го възбуди. — Етан — пророни трети път, но внезапно се сепна, дръпна се и се вторачи в него.

Очите й, замъглени от съня, блестяха от смайване. Устните й се свиха учудено. Руменина плъзна по страните й.

— Какво става? Какво има? — попита тя недоумяваща и засрамена.

— Ще дремнеш малко. Би трябвало да проявяваш здрав разум като Обри и да не лежиш на слънцето.

Знаеше, че тонът му е груб, но нищо не можеше да направи. Желанието да я има го бе стиснало за гърлото.

— Аз само…

— Изплаши ме до смърт, когато те видях на тревата. Реших, че си припаднала.

— Изтегнах се уж за няколко минути. Обри спеше и… Обри. Трябва да проверя как е.

— Току-що я нагледах. Всичко е наред. Щеше да е по-разумно, ако беше полегнала до нея на дивана.

— Не съм дошла тук да спя.

— Но все пак спеше.

— Само за няколко минути.

— Нужни са ти повече от няколко минути.

— Не е вярно. Просто нещата се объркаха днес, а и се почувствах уморена.

Той почти се развесели. Спря в кухнята — продължаваше да я държи на ръце — погледна я и се усмихна.

— Почувства се уморена, така ли?

— Да. Просто трябваше да отдъхна малко. Пусни ме, Етан.

Още не бе готов да го стори.

— Видях колата ти на пътя. Обадих се на Дейв и му казах. Ще отскочи да я види. И си дошла пеш с Обри на ръце.

— Не, шофьорът ми ни докара. Пусни ме, Етан.

Усещаше, че е готова да избухне.

— Е, можеш да освободиш шофьора си до края на деня. Аз ще ви откарам вкъщи, когато Обри се събуди.

— Сама ще се прибера. Едва започнах с чистенето. Трябва да продължа.

— Няма да позволя да вървиш пеша километър и половина.

— Ще се обадя на Джули. Тя ще дойде да ни прибере. Ти самият си имаш работа. Аз… закъснявам с моята — изрече почти отчаяно. — Няма да успея да се справя с всичко, ако не ме пуснеш.

Той я притегли.

— Не си кой знае колко тежка.

Желанието й се примеси с раздразнение.

— Ако искаш да кажеш, че съм кльощава…

— Нищо подобно. Просто имаш дребни кости. — И хубава гладка плът, която ги покрива. Пусна я, преди да се самозабрави. — Няма защо да се занимаваш с къщата днес.

— Напротив. Работата ми е необходима. — Нервите й бяха изопнати. Гледаше я така, че хем копнееше да се хвърли обратно в обятията му, хем да побегне през задната врата. Никога не бе изпитвала подобни противоречиви чувства; усещаше, че едва се владее. — Ще работя по-бързо, ако не си наоколо.

— Ще се разкарам веднага, щом се обадиш на Джули и се уверя, че е пристигнала да ви вземе.

Пресегна и махна пухчето от глухарче, полепнало по косата й.

— Добре.

Извърна се и гневно започна да набира номера на Джули. Дали пък не е най-добре, мина й налудничавата мисъл, ако Анна не я иска повече в къщата. Очевидно вече не може да е в компанията на Етан и десет минути, без напълно да се обърка емоционално. Продължи ли по този начин, неминуемо ще направи нещо, от което и двамата ще се почувстват неудобно.