Нора Робъртс
Самотни пясъци (11)

Десета глава

На следващия ден към залез-слънце Грейс въобще не беше сигурна дали е толкова доволна. Усещаше нервите си като опънати струни. Стомахът й не преставаше да се бунтува, а в слепоочието й започна постоянна, пулсираща болка.

„Ще бъде идеално — помисли си, — ако Анна успее да уговори Етан да намине, а аз се превия и повърна в краката му. Ще бъде ужасно съблазнително.“

Не биваше изобщо да се съгласява на тази лудост, повтаряше си тя, докато за пореден път обхождаше къщурката. Анна го измисли така бързо, както бързо взимаше решения, и караше всички да действат така неусетно, че тя се увлече, преди да успее да прецени възможностите за провал.

Какво, за бога, щеше да му каже? Но той едва ли ще дойде, мина й през ума и изпита едновременно облекчение и отчаяние. Той надали ще се появи и ще се окаже, че напразно е изпратила дъщеря си да спи на чуждо място.

Беше прекалено тихо. Хладният вечерен бриз си играеше с листата на дърветата. Ако Обри беше тук — където всъщност й е мястото — сега щеше да й чете приказка преди лягане. Обри щеше да седи сгушена до нея на люлката на верандата. Обичлива и готова да заспи.

Когато се чу да въздиша, Грейс стисна устни и с решителна крачка се отправи към малката стереоуредба върху чамовия шкаф в хола. Избра няколко компактдиска от колекцията си — лукс, заради който не изпитваше вина — и остави къщата да се изпълни с тъжно романтичните звуци на Моцарт.

Приближи се до прозореца и се загледа в залязващото слънце. Меката светлина гаснеше бавно. Искаше й се да се присмее на себе си — наивната Грейс Мънроу стои до прозореца в розова рокля и чака падаща звезда, за да нашепне желанието си.

Опря чело в стъклото, затвори очи и си напомни, че е прекалено възрастна, за да споделя желанията си с падащи звезди.

 

 

Анна реши, че се е справила отлично със заговора. Не отрони и думичка за намеренията си, независимо от отчаяното й желание да разкаже всичко на Кам.

В крайна сметка той беше мъж. При това брат на Етан — още една причина да не му казва. Това беше работа за жени. Ето, успя и със задачата крадешком да наблюдава Етан да не се изплъзне нанякъде веднага след вечеря.

Идеята за сладоледа се оказа направо гениална. Купи два килограма на път за вкъщи и в момента и тримата й мъже, както обичаше да мисли за тях, седяха на верандата и с наслада си хапваха.

Всичко е въпрос на правилно планиране и избор на точния момент, повтори си тя, потривайки доволно ръце, и излезе на верандата.

— Топла вечер се очертава. Трудно ми е да повярвам, че съвсем скоро ще стане юли.

Пристъпи към парапета, наведе се и огледа цветните си лехи. Добре вървят, отбеляза тя с чувство на заслужено задоволство.

— Чудех се дали да не си направим пикник в задния двор за Четвърти юли.

— Пускат фойерверки от кея — обади се Етан. — Всяка година, половин час след залез-слънце. Виждат се от верандата тук.

— Ще бъде идеално. Не намираш ли, Сет? Ще поканиш приятели и ще изпечем хамбургери.

— Гот ще е.

Вече бе изял една купичка сладолед и се чудеше как да получи втора.

— И музика. — Анна се помръдна толкова, колкото да допре коляното на съпруга си със своето. — Тримата ще посвирите. И без това го правите прекалено рядко. Ще направя списък. Вие ще ми подскажете кого да поканим… И да решим за храната. Храната! — Стори й се, че отлично се престори на раздразнена, когато се отдели от парапета. — Как можах да забравя! Обещах на Грейс рецептата за лазаня в замяна на нейната за пърженото пиле.

Втурна се вътре да намери листчето, където старателно бе преписала рецептата — нещо, което правеше за пръв път през живота си — и отново забързано се върна навън с притеснена и извинителна усмивка.

— Етан, ще й занесеш ли това?

Той се вторачи в малкото бяло листче. Ако не седеше, щеше да пъхне ръце в джобовете.

— Какво?

— Обещах да й го дам още днес, а съвсем забравих. Бих отскочила аз, но имам да довърша един отчет. Умирам от нетърпение да се опитам да направя нейното пържено пиле — продължи забързано и натика листчето в ръката му, след което почти го извлече от стола.

— Малко е късно.

— О, още няма девет часът — „Не му давай възможност да размисли“ — напомни си тя. Придърпа го, за да побърза. — Ужасно ще съм ти благодарна. Напоследък съм толкова разсеяна. Извини ме, че не й я изпратих по-рано, и й напомни да ми каже какво се е получило. Благодаря ти, Етан — завърши и се надигна да го целуне по бузата. — Чудесно е да имам братя.

— Ами… — Пристъпяше от крак на крак озадачен и доста нещастен, но след като така поставяше въпроса и така му се усмихваше, не можеше да й откаже. — Ей сега ще се върна.

„Не мисля така“ — каза си Анна, но не се разсмя и му махна за сбогом. Щом пикапът потегли, потърка доволно ръце. Мисията бе изпълнена.

— Каква е тази история? — попита Кам и тя подскочи.

— За какво говориш?

Канеше се да мине край него и да се скрие в къщата, но той й препречи пътя.

— Много добре знаеш за какво говоря. — Заинтригуван, той наклони глава. Опитва се да изглежда невинна — прецени — но не й се удава. Прекалено много пламъчета играят в очите й. — Започнала си да си разменяш рецепти, така ли, Анна?

— И какво от това? — Сви рамене. — Много добра готвачка съм.

— Не го оспорвам, но не виждам причина да раздаваш рецепти по спешност, а ако толкова държеше тази да стигне до Грейс начаса, щеше да й я издиктуваш по телефона. Нещо, което не остави възможност на Етан да ти изтъкне, защото беше прекалено заета да му правиш мили очи и да примигваш насреща му като някаква празноглавка.

— Празноглавка?

— Каквато определено не си — продължи той и бавно я притисна към парапета. — Въобще не си, а си умна, находчива и бързо съобразяваш. — Постави ръцете си от двете й страни. — Точно такава си.

Реши да го приеме като комплимент.

— Благодаря ти, Камерън. А сега наистина трябва да приключа с отчета.

— Ъхъ… Та защо изпрати Етан така светкавично при Грейс?

Тя поклати глава и го погледна право в очите.

— Според мен интелигентен, находчив и съобразителен тип като теб би трябвало да се досети защо.

Той свъси вежди.

— Опитваш се да направиш така, че помежду им да стане нещо, така ли?

— Помежду им има нещо, но брат ти е по-бавен и от костенурка.

— Той е по-бавен от костенурка, но Етан е такъв. Не смяташ ли, че сами трябва да се справят с това.

— Нужни са им само пет минути насаме и именно това им осигурих. Освен това — обгърна врата му с ръце, — ние, неимоверно щастливите жени мечтаем всички около нас да са също така неимоверно щастливи.

— Да не мислиш, че ще се хвана на този номер?

Тя се усмихна, приближи се и целуна долната му устна.

— Точно така.

— Права си — промърмори той и я остави да го доубеди.

 

 

Цели пет минути Етан остана в пикапа. Рецепти? Най-тъпото нещо, което е чувал. Винаги е смятал Анна за разумен човек, а ето че го изпрати да занесе някаква си рецепта.

А още не е готов да види Грейс. Не че не е взел решение как ще се държи в бъдеще, но… дори рационалните мъже имат определени слабости.

И въпреки това не виждаше как би могъл да не изпълни задачата, особено след като вече е тук. Ще действа бързо. Тя вероятно слага детето да спи, затова няма да се бави.

Като обречен, бавно слезе от пикапа и пое към предната й веранда. През мрежестата врата забеляза светлинките от свещи и неспокойно раздвижи крака. Чуваше се и музика.

В живота си не се бе чувствал толкова неловко, колкото в този момент, застанал на верандата на Грейс с рецепта в ръка, докато из топлата лятна нощ се носеха звуците на музика.

Почука на дървената рамка, но не прекалено силно, за да не събуди Обри. Дори му хрумна да пъхне листчето под вратата, но си даде сметка, че ще постъпи като страхливец.

А и Анна ще иска да знае защо не й е донесъл инструкциите на Грейс за пърженото пиле.

Щом я зърна, съжали, че не постъпи като страхливец.

Тя се появи откъм кухнята в задната част на къщата. Малката постройка му напомняше за куклен дом. Тя трябваше да извърви съвсем късо разстояние, ала на него му се стори, че я наблюдава как се движи сред музиката и светлината часове наред.

Бледорозовата й рокля с наредени дребни перлени копчета се спускаше до глезените и се увиваше около босите й крака. Рядко я виждаше в рокля, но сега — поразен от вида й, не се запита защо ли се е облякла така.

Мислеше единствено, че прилича на дълга, стройна роза, готова да разцъфти.

— Етан.

Ръката й леко трепереше, докато посягаше да отвори мрежестата врата. Може би не й трябва звезда, на която да нашепне желанието си. Защото той е тук, застанал съвсем близо, без да откъсва очи от нея.

— Аз… — Парфюмът й, познат му така добре, сякаш обгръщаше мозъка му. — Анна изпраща… Помоли да ти донеса това.

Озадачена, Грейс пое листчето. При вида на рецептата прехапа устни, за да не избухне в смях. В очите й играеха закачливи пламъчета, когато ги вдигна, за да срещне неговите.

— Много мило от нейна страна.

— Ти приготви ли нейната?

— Нейната какво?

— Онази, която тя иска… За пилето.

— О, да. В кухнята е. Влез, докато я взема. — „Какво пиле!“ — чудеше се тя, замаяна от потискания смях, който донякъде се дължеше и на лека истерия. — Яхнията, нали?

— Не. — Талията й е толкова тънка, мина му през ума. И стъпалата й са така тесни. — Пърженото.

— Да, вярно. Толкова съм разсеяна напоследък.

— Изглежда е масово явление — промърмори той. Реши, че е по-безопасно да гледа някъде другаде, а не към нея. Забеляза двете дебели бели свещи на плота. — Бушон ли ти е изгорял?

— Моля?

— Какво му е на осветлението?

— Нищо. — Усети, че страните й пламват. Нямаше записана никаква рецепта за пържено пиле. Защо да има. Просто правиш едно и също всеки път. — Понякога обичам светлината на свещите. Струва ми се подходяща за музиката.

Той само изсумтя; искаше му се тя да побърза, за да се измъкне час по-скоро.

— Сложи ли Обри вече да легне?

— Ще спи при майка.

Очите му, заети да изучават съсредоточено тавана, се насочиха към нея.

— Не е ли тук?

— Не. За пръв път няма да нощува вкъщи. Вече им звънях два пъти. — Усмихна се леко и пръстите й се насочиха към най-горното копче на роклята, от което дишането на Етан се затрудни. — Къщата ми се струва така различна без нея.

Опасна, бе думата, която той би използвал. Кокетната кукленска къщурка изведнъж му се стори опасна като минирано поле. Нямаше никакво невинно малко момиченце, спящо в съседната стая. Бяха сами, лееше се музика и се стелеше меката светлина от свещите.

Грейс бе облечена в бледорозова рокля, а малките бели копченца го изкушаваха да ги разкопчее едно по едно, едно по едно…

— Радвам се, че намина. — Събирайки кураж, тя пристъпи напред и се опита да си напомни, че разполага с власт. — Чувствах се малко самотна.

Той отстъпи.

— Обещах веднага да се върна.

— Защо не останеш за кафе… или нещо?

Кафе ли?

— Мисля, че не…

— Етан, не мога да не се изпречвам на пътя ти, както ме помоли. Сейнт Кристофър е прекалено малко градче, а пътищата ни непрекъснато се пресичат. А и не желая. Не искам да не ти се изпречвам на пътя, Етан.

— Казах, че си имам причини. — И ще се сети какви са, ако тя престане да го гледа с тези огромни зелени очи. — Просто искам да те предпазя, Грейс.

— Няма нужда да ме предпазваш. И двамата сме възрастни хора. И двамата сме сами. — Приближи се. Усети одеколона му, но долавяше и мирис на вода. — Не искам да съм сама тази вечер.

Той отново отстъпи. Ако не я познаваше по-добре, щеше да каже, че го преследва.

— Взел съм решение. — Но, по дяволите, в момента не умът му действаше, а слабините. — Стой настрана, Грейс.

— Имам чувството, че цял живот съм стояла настрана. Сега искам да се придвижа напред, Етан, каквото и да значи това. Омръзна ми да стоя назад или на едно място. Ако не ме желаеш, ще го приема. Но ако ме желаеш… — Пристъпи напред, вдигна ръка и я сложи върху лявата му гръд. И откри, че сърцето му бие лудо. — Ако ме желаеш, защо не ме вземеш?

Отстъпи, но се опря на плота.

— Престани. Не съзнаваш какво правиш.

— Разбира се, че знам какво правя — рязко отвърна тя, изведнъж разгневена и на двамата. — Просто не се справям добре, защото ти очевидно си готов да се покатериш на стената, но не и да ме докоснеш. Какво си въобразяваш, че ще стане? Мислиш, че ще се разпадна на хиляди парченца ли? Аз съм зряла жена, Етан. Бях омъжена, имам дете. Знам за какво те моля и знам какво искам.

— Наясно съм, че си зряла жена. Нали имам очи.

— Тогава ги използвай и ме погледни.

Какво друго му оставаше да направи? Защо някога си е въобразявал, че ще се справи? Там на светлината на свещите бе всичко, за което някога е копнял.

— Гледам те, Грейс — пророни той, а наум добави: „С гръб, опрян в стената, и сърце в петите“.

— Пред теб е жена, която те желае, Етан. Жена, която има нужда от теб. — Видя как очите му се промениха при тези думи. Станаха някак по-остри, по-дълбоки, по-концентрирани. Колебливо си пое дъх и леко отстъпи. — Може да се окаже, че аз съм това, което желаеш, от което имаш нужда.

Опасяваше се, че е точно така, и решението му, че може и ще мине и без нея, е съвсем погрешно. Тя бе така прекрасна, цялата розова и златна на светлината от свещите, а очите й бяха толкова бистри и честни.

— Убеден съм, че си — пророни той най-сетне. — Но това не бива да променя нещата.

— Наложително ли е да мислиш през цялото време?

— Започва да ми става трудно — призна той тихо. — Особено в момента.

— Тогава престани. Нека и двамата да спрем да мислим.

Сърцето й биеше учестено, тя не откъсваше поглед от неговия. И вдигна разтреперани ръце към най-горното копче на роклята.

Той я наблюдаваше как го разкопчава и се смая как това простичко движение и разкрилата се сантиметър плът го наелектризират. Усети, че му е трудно да диша, че кръвта му кипва, а желанието му — така дълго потискано — умолява да бъде освободено.

— Престани, Грейс — изрече го нежно. — Не го прави.

Ръцете й безсилно се свлякоха надолу и тя затвори очи.

— Дай аз да го направя. — Светкавично отвори очи и съзря сериозното му изражение, докато пристъпваше към нея. — Винаги съм искал да го сторя — прошепна той и освободи копченцето.

— О… — Дишаше затруднено. — Етан…

— Толкова си хубава.

Тя вече трепереше. Той прокара устни по нейните, за да я успокои.

— Толкова мека. Ръцете ми са груби. — Прокара длан по бузата й, по шията. — Но няма да те нараня.

— Знам. Знам, че няма.

— Трепериш — отбеляза той, разкопчавайки още едно копче, после — следващото.

— Не мога да се спра.

— Няма нищо. — Търпеливо разкопча копчетата до талията. — Май дълбоко в себе си знаех, че ако се появя тук тази вечер, няма да си тръгна.

— Отдавна мечтая да се появиш тук. Толкова отдавна.

— Аз също. — Копчетата бяха така дребни, а пръстите му толкова груби. Кожата й, където се разтваряше роклята и където се плъзна палецът му, бе гладка и топла. — Кажи ми, ако направя нещо, което не ти харесва. Или ако не направя нещо, което искаш.

Звукът, който се изтръгна от нея, бе полустон, полузадавен смях.

— Само след минута няма да съм в състояние да говоря. Не мога да си поема дъх. Но искам да ме целунеш.

— Това се готвех да направя. — Целуна я бавно, възбуждащо, защото първия път не си остави достатъчно време да вкуси устните й и да им се наслади. Затова този път няма да бърза, ще опитва, ще открие ритъма, подходящ и за двамата. Разкопча още копчета и остави дългата, задълбочаваща се целувка да продължи.

Не я докосвай никъде на друго място; засега. Само по устните. Тя залитна, той вдигна очи и се взря в нейните; бяха замъглени, натежали и очакващи.

— Искам да те видя.

Бавно, сантиметър по сантиметър, той плъзна роклята по раменете й. Те бяха загорели от слънцето, силни и изящно заоблени. Винаги бе смятал, че тя има най-красивите рамене, които е виждал, и сега ги обсипва с целувки.

Гърлените й звуци му подсказаха колко е изненадана и доволна от вниманието му. А той имаше още толкова много да й даде.

Никой никога не я бе докосвал така — сякаш е нещо рядко и скъпоценно. Докосванията пробуждаха у нея нови и топли усещания. Тя сякаш се размекваше и топеше под досега на устните му, а кръвта й се лееше гъста и ленива. Въздъхна, когато роклята се свлече в краката й.

Той леко се отдръпна, а тя успя единствено да го погледне смаяно. Миглите й трепнаха, сърцето й подскочи, когато той прокара внимателно ръка по гърдите й над обикновения памучен сутиен. Прехапа устни, за да не простене, когато той го разкопча и нежно прокара длани по тях.

— Искаш ли да спра?

— Господи… — Главата й се отметна назад и този път не успя да се въздържи да не простене. Пръстите му бавно и ритмично галеха зърната й. — Не.

— Дръж се здраво за мен, Грейс.

Говореше тихо и когато ръцете й обвиха раменете му и се вкопчиха, той отново приближи устни към нейните, ала този път изискваше повече, по-настойчиво.

После я взе на ръце. Изчака отново да отвори очи.

— Ще те обладая, Грейс.

— Слава на Бога!

Усмихна се, когато тя скри глава във врата му.

— Ще те пазя.

За миг, докато я отнасяше, в главата й се мярнаха образи на дракони и облечени в черно рицари. После я обзеха по-прагматични мисли.

— Ще… Ще взема противозачатъчното хапче. Всичко е наред. Не съм била с никого след Джак.

Сърцето му подсказваше, че е така, но изречените думи възбудиха още повече желанието му.

Беше запалила свещи и в спалнята. Бялото легло сияеше на бледата светлина. В стъклената ваза на масичката до леглото красиво бяха подредени бели маргаритки.

Тя си представи, че той ще я положи, но вместо това той седна, като продължи да я държи в прегръдките си и я увличаше в бавни, безкрайни целувки, докато пулсът й се учести. Тогава ръцете му се раздвижиха.

Където и да я докоснеше, избухваха огньове.

Здравите, груби, трудови ръце се плъзгаха по кожата й. Дългите мазолести пръсти изследваха, галеха.

Наболата през деня брада одраска нежната кожа на гърдите й, докато езикът му не се откъсваше от тях. И неизменно устните му се връщаха към нейните за още безкрайни, зашеметяващи целувки.

Тя задърпа ризата му с надеждата да го дари с част от същата наслада, от същата магия. Напипа белезите и мускулите. Тялото му бе стройно, широкоплещесто, а кожата — топла под търсещите й пръсти. През отворения прозорец нахлу лек ветрец.

Отпусна я назад, намести главата й на възглавницата, после се наведе да свали ботушите. Бледата златиста светлина от свещите хвърляше сенки по тялото й. Погледна как дългата й ръка се насочи към гърдите й, за да ги прикрие.

— Не го прави — прошепна той. — Такова удоволствие е да те гледа човек.

Не очакваше да изпита свян, разбираше, че е глупаво, но с усилие спря ръката си. Когато той свали джинсите си, затаи дъх. Никой приказен рицар не бе така съвършен, нито носеше белезите си по-героично.

Изпълнена с любов, протегна ръце напред да го приеме.

Той се отпусна в тях, като внимаваше да не стовари цялата си тежест отгоре й. Тя бе така крехка, така слаба и много по-невинна, отколкото се смяташе.

Въздишки и тихи стонове, бавни милувки, нежни целувки. Ръцете му я възбуждаха, унищожаваха, но никога не бързаха. Нейните го изследваха, възхищаваха се и забравяха да проявяват колебание. Той откри най-чувствителните й места — вътрешната страна на гърдите, коленете, сладката съблазнителна долина между бедрата.

Толкова бе съсредоточен в нея, че собственото му желание го изненада. Прояви се силно и настъпателно, накара го да изстене, докато отново поемаше гърдата й с уста.

Тя се изви, посрещна го.

Ритъмът се промени.

Дишането му се учести, вдигна глава и се взря в лицето й. Ръката му се плъзна между бедрата й, усети топлината. Откри, че е готова.

— Искам да те наблюдавам как ще свършиш.

Продължи да я гали с пръсти, а тя едва си поемаше дъх. Удоволствие, паника и вълнение се изписваха по лицето й. Той я съзерцаваше как се забързва, приближава, приближава и накрая издава завършващия стон.

Чувстваше се замаяна. Познатата стая се въртеше пред очите й, ясно виждаше единствено лицето му. Чувстваше се пияна, занесена и невероятно възбудена.

Това бе любовта, каквато си я представяше.

Потрепери, когато той прокара бавно език по тялото й.

— Моля те. — Не й стигаше. Дори това не й стигаше. Копнееше да се слеят в едно, да стигнат в един миг до финалната интимност. — Етан… — Разтвори крака. — Сега…

Ръцете му обгърнаха лицето й, устните му се впиха в нейните.

— Сега… — повтори и той и я изпълни.

Дългите стонове на двамата се сляха. Първите тръпки от изпитаната наслада започнаха едновременно. Той проникваше още по-дълбоко в нея. Движеха се заедно, в синхрон, сякаш само това бяха чакали.

Грейс се изви, усети оргазма да се разлива из цялото й тяло, да я гали като кадифе.

Той зарови лице в косите й и я последва.

 

 

Лежеше така притихнал, че тя се притесни. Вярно, държеше я в прегръдките си; тя и не очакваше друго от него, но знаеше, че ще се досети за потребността й да го стори. Ала мълчеше и колкото по-дълго продължаваше тишината, толкова повече се плашеше от думите му, с които щеше да я наруши.

Затова се обади първа:

— Не ми казвай, че съжаляваш. Няма да понеса да чуя, че съжаляваш.

— Нямам намерение да го правя. Бях си обещал да не те докосвам, но не съжалявам за станалото.

Отпусна глава върху рамото му.

— Ще ме докосваш ли и друг път?

— Точно в тази минута ли?

Доловила изумлението в гласа му, тя се отпусна и се усмихна.

— Знам, че не бива да те подтиквам към никакви прибързани постъпки. — Изви глава да го погледне, защото изпитваше жизненоважна потребност от отговора му. — Ще бъдеш ли и друг път с мен, Етан?

Той прокара ръка през косите й.

— Не виждам как бихме могли да се откажем след тази вечер.

— Ако се опиташ, отново ще те съблазня.

— Така ли? — усмихна се той. — Тогава може би да се поддам?

Изпълнена с приятно вълнение, тя се претърколи и го прегърна.

— Следващия път ще се справя по-добре, защото няма да съм толкова притеснена и нервна.

— Не забелязах да си нервна. Виж, аз обаче почти си глътнах езика, когато тръгна към вратата в онази розова рокля. — Зарови лице в косите й, спря и присви очи. — Защо си беше сложила рокля?

— Не знам…

Извърна се и започна да обсипва врата му с целувки.

— Почакай малко. — Знаеше колко бързо ще го разсее, затова я хвана за раменете и леко я отдалечи. — Красива рокля, свещи… Сякаш си ме чакала.

— Винаги съм се надявала, че ще го сториш — отвърна тя и се опита пак да го целуне.

— Да ме изпратят да нося рецепта! — Леко я шляпна по дупето. — Двете с Анна сте го измислили, нали? Нарочно го направихте, а?

— Какви глупости говориш! — опита се да се престори на възмутена, но изглеждаше леко гузна. — Откъде ти хрумват подобни идеи?

— Никога не си можела да лъжеш. — Хвана я здраво за брадичката и я изчака да го погледне в очите. — Нужно ми беше известно време да се досетя, но това е истината, нали?

— Тя просто се опитваше да помогне. Разбра колко съм разстроена от отношенията ни. Имаш право да се сърдиш, но не си го изкарвай на нея. Тя само…

— Да съм казал, че съм сърдит?

— Не, но… — Млъкна и предпазливо си пое дъх. — Не си ли сърдит?

— Благодарен съм. — Бавно и злорадо се ухили. — Но май е добре да се опиташ да ме съблазниш отново. Просто за всеки случай.