Нора Робъртс
Самотни пясъци (14)

Тринадесета глава

Щом ще работи през целия дълъг уикенд, прецени Филип, по-добре да се захване с нещо приятно. Обожаваше работата си. Та какво друго представлява рекламата, ако не познаване на хората и преценка кои копчета да натиснеш, за да ги накараш да разтворят портфейлите си?

Често преценяваше, че това е приемлив, творчески и дори очакван подход да се изпразват тези портфейли. За човек, прекарал първата част от живота си като крадец, професията беше идеална.

Точно в деня преди Деня на независимостта, той приложи талантите си в работилницата, уговаряйки потенциален клиент. Предпочиташе това пред физическата работа.

— Ще ни извините за обстановката. — Направи жест с добре поддържаната си ръка към огромното пространство наоколо, рафтовете, висящите светлини, към все още небоядисани стени и подове. — С братята ми смятаме, че е по-важно да се влага труд в продукцията, и не обръщаме кой знае колко внимание на обстановката.

— Хммм… — обади се Джонатан Крофт и разтърка брадичка.

Беше към тридесет и пет годишен и късметлия да е четвърто поколение на рода фармацевти Крофт. Откакто прадядо му бе положил скромните основи на аптечката в Бостън, родът му бе изградил и разширил империята. Това даваше възможност на Джонатан да задоволява страстта си към плаването.

Висок, строен, загорял от слънцето, с кестеняви коси, подстригани така, че да подчертаят квадратната му челюст и привлекателното лице. Носеше скъпи дрехи, часовникът му бе „Ролекс“, а коланът — от ръчно обработена италианска кожа.

Приличаше точно на онова, което беше: привилегирован богат мъж, който обича да спортува на открито.

— Вие се занимавате с този бизнес едва от няколко месеца.

— Официално — да — потвърди Филип с бляскава усмивка.

Сресваше наситенобронзовите си коси така, че да придават допълнителна привлекателност и хубост на мъжките черти. Носеше модни избелели джинси и зелена памучна риза. Очите му гледаха проницателно, а се усмихваше очарователно.

Приличаше точно на образа, който си изгради: изтънчен градски бизнесмен с отношение към модата и морето.

— Работихме в екипи, които построиха доста яхти и лодки през годините.

Умело насочи Джонатан към поставените в рамки скици на стената. Рисунките на Сет бяха изложени уж небрежно, както Филип смяташе, че подхожда на традиционна работилница за яхти.

— Това е лодката на брат ми Етан. Една от малкото, която продължава да излиза всяка година за миди в залива Чесапийк. Служи му повече от десет години.

— Красавица е — призна Джонатан със замечтан израз, точно както Филип очакваше. Щом искаш хората да си отворят портфейлите, е редно да посочиш най-доброто, на което си способен. — Бих искал да я видя.

— Положително ще успея да го уредя.

Остави Джонатан да погледа още малко, преди да продължи:

— Вероятно познавате тази? — посочи към рисунката на изящната яхта. — „Цирцея“. Брат ми Кам се ангажира и с чертежите, и с построяването й.

— Побеждава моята „Лорили“ на финала две последователни години наред. — Джонатан направи добродушна гримаса. — Разбира се, Кам ръководеше екипажа.

— Добре си познава лодките. — Филип дочу жуженето от бормашината на Кам. — Това, което сега правим, е по чертеж на Етан, Кам нанесе само някои корекции. Желанието ни е изцяло да задоволяваме изискванията и вкусовете на клиентите. — Насочи мъжа към мястото, където Сет лъскаше с гласпапир дървения корпус. Етан беше на палубата и прикрепяше перилата. — Този настоява за бързина, стабилност и известна доза лукс.

Не се съмняваше, че яхтата изглежда великолепно. Самият той й бе посветил доста часове.

— Конструкцията й е красива и същевременно функционална. Използвахме тиково дърво по указание на клиента — добави.

Филип погледна към Етан и вдигна вежди. Разбрал знака му, той се постара да не въздъхне дълбоко и видимо. Ненавиждаше предстоящата част, но брат му настоя да запознат потенциалния клиент с целия процес.

— Отделните дъски са прикрепени една към друга без никакво лепило. — Етан имаше чувството, че рецитира добре заучен урок. Винаги се чувстваше неприятно при тези обяснения. — Преценихме, че щом някогашните майстори са успявали да сглобяват лодките, без да използват лепило, значи и ние можем. А и без това съм бил свидетел как не бива да се разчита винаги на лепилото.

— Хммм… — изсумтя отново Джонатан.

Имаше съвсем бегла представа за какво говори Етан. Той плаваше с яхти, но яхти, които е купил чисти и завършени. Сега обаче му допадаше онова, което виждаше и чуваше.

— Чудесна е. Аз самият бих искал бързина и красота.

— Ще я получите — усмихна му се Филип широко.

Направи знак на Етан зад гърба на клиента. Настъпи времето за следващия етап. Етан отиде при Кам, който работеше в каютата.

— Твой ред е там горе — прошепна той.

— Фил оплете ли го вече в мрежата?

— Не знам. Аз си издекламирах моето, а оня тип само стоеше и кимаше. Ако ме питаш, представа нямаше за какво му говоря.

— Разбира се, че няма. Джонатан наема хора да поддържат яхтите и лодките му. — Изправи се и раздвижи изтръпналите си крака. — Той е от тези, дето карат мазерати, без да имат представа от двигатели. Но положително е останал впечатлен от провлачения ти рибарски говор и привлекателния ти вид.

Етан изсумтя, а той го сръга с лакът, докато минаваше покрай него:

— Сега и аз ще му дам един тласък.

Качи се горе и успя да се престори на изненадан, че вижда Джонатан.

— Ей, Крофт, какво правиш?

— Какво ли не и къде ли не. — Той сърдечно пое ръката му и я раздруса. — Изненадах се, като не те видях на регатата в Сан Диего това лято.

— Взех, че се ожених.

— И аз така чух. Честито. А сега си се заловил да строиш лодки, вместо да се състезаваш с тях.

— Не бих казал, че съвсем съм се отказал от състезанията. Смятам да си построя платноходка, ако бизнесът позамре малко през зимата.

— Доста ли сте заети?

— Новините бързо се разнасят — отвърна Кам нехайно. — Яхта, построена от братя Куин, означава качество. А умните искат само най-доброто… Когато могат да си го позволят. — Ухили се внезапно и изпитателно: — Ти можеш ли да си го позволиш?

— Самият аз съм се замислил за платноходка. Брат ти трябва да ти е споменал.

— Да, подхвърли нещо. Искаш я лека и бърза. С Етан преработихме чертежа на онази, която съм замислил за себе си.

— Това са пълни глупости — прошепна Сет така, че само Филип го чу.

— Разбира се. — Той му намигна. — Но са първокласни глупости. — Наведе се по-близо до момчето, като видя, че брат му и клиентът се впускат да обсъждат подробности как се кара платноходка. — Кам знае, а този тип е готов да се състезава с него. Не можеш да победиш Кам в състезание. Затова…

— Затова ще плати луди пари, та Кам да му построи лодка, която дори той не може да победи.

— Всичко си схванал. — Филип леко го потупа по рамото. — Такъв си ми умник. Използвай си мозъка и няма да прекарваш времето си в търкане и лъскане на корпуси. А сега, хлапе, наблюдавай майстора.

Изправи се с лъчезарна усмивка.

— С удоволствие ще ти покажа чертежите, Джонатан. Да отидем в кабинета ми, а? Ще ги открия някъде.

— Нямам нищо против да им хвърля едно око. — Той се спусна от палубата. — Проблемът е, че искам платноходката на вода до първи март. Трябва ми време да я пробвам, да свикна с нея преди летните състезания.

— Първи март. — Филип сви устни и поклати замислено глава. — Може да се окаже проблем. За нас най-важно е качеството. А е нужно време да се построи шампион. Ще хвърля поглед на графика ни — добави, слагайки ръка върху раменете на Джонатан, докато се отдалечаваха. — Ще видим какво да измислим, но, изглежда, няма да успеем да ти предадем висококачествения продукт, който очакваш и заслужаваш, преди май.

— Така ме лишавате от достатъчно време да свикна с нея — възрази Крофт.

— Повярвай ми, Джонатан, веднага се свиква с лодка от братя Куин. Просто веднага — завърши, обърна се и като се ухили доволно на братята си, влезе в канцеларията.

— Ще ни уреди за май — прецени Кам.

Етан кимна и добави:

— Или ще се уговори за април и ще съдере кожата на нещастника за допълнителни пари.

— Както и да се уговори — увери го Кам и го прегърна през раменете, — до края на деня ще имаме подписан нов договор.

Застанал до тях, Сет само изсумтя:

— Глупости. Ще приключи със сделката до обяд. Той е върхът.

Кам се ухили.

— Най-рано в два, според мен.

— В дванадесет — не отстъпваше момчето, загледан в него.

— Да се обзаложим на два долара?

— Естествено. Парите ми трябват.

 

 

— Знаеш ли — подхвана Кам, докато вадеше портфейла си, — преди ти да се появиш и да объркаш живота ми, бях спечелил доста в Монте Карло.

Сет изсумтя доволно:

— Тук не ти е Монте Карло.

— Сякаш не виждам. — Подаде му банкнотите. Трепна, защото забеляза съпругата си да влиза в помещението. — Внимавай. Насам е тръгнала социалната служителка. Тя не одобрява малолетни да се занимават с комар.

— Това не е комар. Спечелих честно и почтено — отвърна момчето, но бързо пъхна банкнотите в джоба. — Донесе ли нещо за ядене? — обърна се към Анна.

— Не. Съжалявам. — Разсеяно прокара ръка през косите си. Стомахът й се бе свил от напрежение. Отправи му престорена усмивка, която не стигна до очите й. — Нали си направихте сандвичи за обяд?

— Да, ама ти обикновено носиш нещо по-готино.

— Сега бях прекалено заета с приготовлението на храната за пикника утре. — Погали го по главата, а после сложи ръка на рамото му. — Помислих си… да си почина и да видя как вървят нещата при вас.

— Фил току-що уговори един богаташ за цял куп пари.

— Браво — отвърна тя разсеяно. — Тогава да го отпразнуваме. Защо не отидеш за сладолед? Ще успееш ли да вземеш няколко от сладкарницата на Крофорд?

— Да — увери я той с широка усмивка. — Ще се справя.

Тя измъкна пари от чантата с надеждата, че няма да забележи как ръцете й потреперват.

— За мен без никакви ядки, ако обичаш.

— Дадено. Хуквам.

Със свито сърце тя го наблюдаваше как се отдалечава.

— Какво има, Анна? — Кам сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си. — Какво се е случило?

— Момент. Толкова бързо дойдох дотук, че още не съм се успокоила. — Пое си дълбоко дъх и се почувства малко по-добре. — Трябва да извикаш братята си, Кам.

— Добре. — Но се задържа за миг, за да разтърка раменете й. Никога не я бе виждал толкова разстроена. — Каквото и да е, ще се справим.

Отиде при задната врата, където Етан и Фил спореха за бейзбол.

— Нещо е станало — осведоми ги той накратко. — Анна дойде. Отпрати Сет. Доста е разстроена.

Завариха я застанала до работната маса с разтворен пред себе си скицник на момчето. Очите й се насълзиха, когато зърна портрета си, нарисуван от малката момчешка ръка.

От самото начало за нея той беше повече от поредния случай. А сега беше неин, както бяха Етан и Филип. Нейното семейство. Не можеше да приеме мисълта, че нещо или някой ще нарани семейството й.

Овладя се, извърна се и плъзна поглед по сериозните замислени лица на мъжете, станали най-важните в живота й.

— Това пристигна по пощата днес. — Докато ровеше в чантата за писмото, ръката й вече не трепереше. — Адресирано е до семейство Куин. Само толкова — семейство Куин — повтори тя. — И е от Глория Делаутер. Отворих го. Сметнах, че е правилно, а и моето име вече е Куин.

Подаде го на Кам. Без да отрони дума, той измъкна листа и подаде плика на Филип.

— Изпратила го е от Вирджиния Бийч — установи Филип. — Загубихме дирите й в Северна Каролина. Държи бреговата ивица, но се придвижва на север.

— Какво иска? — попита Етан, натиквайки юмруците си в джобовете. Усещаше, че го обзема смразяващ кръвта гняв.

— Онова, което очаквахме — отвърна Кам лаконично. — Пари.

— Драги представители на семейство Куин — зачете той, — чух как е починал Рей. Жалко. Може би не знаете, но с него имахме споразумение. Предполагам, че ще продължите да го спазвате, тъй като задържате Сет. Сигурно се чувства добре при вас в хубавата къща. Липсва ми. Не подозирате каква саможертва бе за мен да го дам на Рей, но желаех най-доброто за единственото си дете.

— Къде ти е сега цигулката да ни разплаче — промърмори Филип на Етан.

— Знаех, че Рей ще е добър към него — продължи Кам. — Погрижи се добре за вас, а у Сет тече неговата кръв.

Той спря за момент. Ето го — черно на бяло. Истина ли е или лъжа, зачуди се и погледна към братята си.

— После ще мислиш за това — обади се Етан. Усещаше сърцето си като стиснато от юмрук. Но разтърси глава. — Дочети писмото.

— Добре.

— Рей беше наясно колко ме боли да се разделя с момчето, затова ме подпомогна. Но сега него го няма. Започвам да се тревожа, че при вас не е най-доброто място за Сет. Склонна съм да ме убедите в противното. Ако смятате да го задържите, трябва да изпълните обещанието на Рей да ми помогне да преживея затрудненията си. Нужни са ми пари. Това ще е знак и за вашите добри намерения. Пет хиляди. Изпратете ми ги „До поискване“ тук, във Вирджиния Бийч. Ще чакам две седмици, защото знам, че на пощите не може да се разчита. Ако не получа отговор, ще разбера, че не искате хлапето. Ще дойда да го взема. Сигурно ужасно му липсвам. Непременно да му кажете, че майка му страшно много го обича и вероятно доста скоро ще го види.

— Кучка! — бе първият коментар на Филип. — Опипва почвата и се опитва да ни изнудва, за да види дали ще се поддадем както татко.

— Не бива да се намесвате. — Анна сложи ръка върху рамото на Кам и усети как потреперва от гняв. — Трябва да позволите на системата да действа. Трябва да ми се доверите, ще се погрижа тя да не успее да го направи. В съда…

— Анна — прекъсна я съпругът й и натика писмото в ръцете на Етан. — Няма да влачим момчето в съда. В никакъв случай, ако можем да го избегнем.

— Нали не възнамерявате да й платите? Кам…

— Нямам намерение да й дам и пукнат цент. — Отдръпна се, за да се пребори с гнева си. — Въобразява си, че ни е хванала натясно, но дълбоко се мами. Ние не сме някакъв самотен възрастен човек. — Извърна се. Очите му блестяха. — Да видим как ще ни прескочи и ще успее да сложи ръка върху Сет.

— Доста е внимавала какво пише — отбеляза Етан, хвърляйки бегъл поглед върху писмото. — Не че не е заплашително, но никак не е глупава.

— Алчна е — обади се Филип. — Ако иска още след онова, което й е платил татко, значи пробва колко е дълбок кладенецът.

— Гледа на вас вече като на свой източник за пари — съгласи се Анна. — Не може да се предвиди какво ще предприеме, ако узнае, че няма да й е така лесно да измъкне пари. — Спря за миг и притисна слепоочията си с ръце, за да помисли по-добре. — Ако се появи отново тук и направи опит да влезе във връзка със Сет, знам как да й попреча — по официален път, но временно — да не влезе в пряка връзка с него. На вас ви е предоставено настойничеството. А и Сет е достатъчно голям, за да изрази желанието си. Въпросът е дали ще го направи. — Вдигна безпомощно ръце. — Разказал ми е много малко за живота си, преди да се появи тук. Нужни са ми повече подробности, за да й попреча по официален път.

— Той не иска да чуе за нея. А и тя не го желае. — Етан едва се въздържа да не смачка писмото на топка и да го захвърли. — Освен ако не й осигури парите за поредната доза наркотик. Пускала е мъжете си да му се нахвърлят.

Анна се извърна към него и го погледна спокойно.

— Сет ли ти го каза? Споменавал ли е, че е имало сексуален тормоз и тя е била съпричастна?

— Казал ми е достатъчно — процеди той. — Но от него зависи дали желае да го признае и пред друг и да го види написано в някакъв си проклет чиновнически доклад.

— Етан — прекъсна го Анна и сложи ръка на рамото му. — Аз също го обичам и искам да му помогна.

— Знам. — Отстъпи, защото гневът му не стихваше и не бе сигурен дали няма да се нахвърли върху останалите. — Съжалявам, но има моменти, когато системата не само не помага, но и влошава нещата. Изпитваш чувството, че те поглъща. — Постара се да възпре надигащата се у него болка. — Той трябва да знае, че ние сме на негова страна, независимо от системата.

— За адвокатите е важна информацията, че ни е писала. — Филип взе писмото от Етан, сгъна го и го пъхна в плика. — А и трябва да решим как ще действаме. Първата ми реакция бе да отида във Вирджиния Бийч, да я издиря и недвусмислено да й обясня какво ще й се случи, ако приближи до Сет.

— Заплахите няма да помогнат — обади се Анна.

— Но ще ми е много приятно да й ги отправя. — Зъбите на Кам се оголиха като на вълк. — Нека аз да отида.

— От друга страна — продължи Филип, — смятам, че ще има въздействие, ако нашата приятелка Глория получи официално писмо от служителя от социални грижи, отговорен за Сет. В него ще са посочени обстоятелствата, възможностите и заключенията, до които се е стигнало, за да се помогне на случая. Да се свържеш — или да направиш опит да се свържеш — с родната майка на дете под твоите грижи, е част от работата ти, нали, Анна?

Тя премисли, знаеше, че ще е сложно, но накрая сподели:

— Нямам право да прибягвам до заплахи. Но… бих могла да я спра и да я накарам да се замисли. Обаче най-важният въпрос е дали да кажем на Сет.

— Той се страхува от нея — промърмори Кам. — По дяволите, тъкмо започна да се отпуска и да вярва, че нищо не го заплашва. Защо трябва да я намесваме отново в живота му?

— Защото има право да знае — обади се Етан тихо. Контролираше се, а това му позволяваше отново да разсъждава трезво. — Трябва да е наясно, че има вероятност да се наложи да се бори. Ако знаеш какво ти предстои, разполагаш с по-добри шансове за успех. И защото — довърши, — писмото е адресирано до семейство Куин, а той е един от нас.

— Бих предпочел да го изгоря — измърмори Филип. — Но си прав.

— Всички заедно ще му кажем — съгласи се Кам.

— Искам аз да говоря.

И двамата изненадано погледнаха Етан.

— Сериозно ли го казваш?

— Имам причини да предполагам, че ще му е по-лесно да го чуе от мен. — Хвърли поглед през рамо и забеляза пристигащия Сет. — Хайде да разберем дали е така.

— Мама Крофорд сложи и допълнително. Направо още колкото цялата поръчка. А долу на кея сигурно има поне милион туристи и…

Възбуденото му бърборене секна. Погледът му стана тревожен. Сърцето му се разтуптя. Долови, че нещо не е наред. Надушваше го.

— Какво става?

Анна пое големия пакет от ръцете му и започна да вади пластмасовите чашки със сладолед.

— Защо не поседнем малко, Сет? — предложи тя.

— Не искам да сядам.

Много по-лесно е да избягаш, ако си прав.

— Днес пристигна едно писмо. — Етан знаеше, че е най-добре лошите новини да се съобщават направо и бързо. — От майка ти.

— Тя да не е тук?

Усети как го обзема паника. Чудеше се дали да не хукне, но Етан сложи ръка на рамото му.

— Не, не е тук. Но ние сме тук и искам да го запомниш.

Сет потрепери.

— Какво, по дяволите, иска? За какво й е да пише писма? Не желая да го виждам.

— Тогава не се налага — увери го Анна. — Но нека Етан да ти обясни, а после ще решим какво ще правим.

— Научила е, че Рей е мъртъв — подхвана младият мъж. — Ясно, че рано или късно щеше да разбере, просто въпрос на време.

— Той й плати. — Момчето се опита да се освободи от обзелия го страх. Членовете на семейство Куин не се страхуват, напомни си то. Не се страхуват от нищо. — Тя си замина. Хич не й пука дали е мъртъв или не.

— И аз предполагам, че е така, но иска още пари. Именно това пише в писмото.

— Иска да й платя? — Нов страх го обхвана. — Че аз нямам пари. Защо ми пише да й изпратя пари?

— Тя не пише до теб.

Сет едва си пое дъх и положи усилие да се концентрира върху изражението на Етан — открит, спокоен поглед, сериозно лице. Етан знае, само това му мина през ума му. Знае за стаичките, за вонята, за грубите ръце в тъмнината.

— Иска вие да й платите! — възкликна момчето.

Част от него копнееше да започне да ги умолява да го сторят. Да й дадат колкото пари иска, а той е готов да се закълне до края на живота си да прави каквото те поискат, за да изплати този дълг.

Но не можеше. Не и когато Етан го гледа и чака. И знае.

— Ако изпълните искането й, тя пак ще се появи и ще иска още. Непрекъснато ще иска още. — Сет прокара потната си ръка по устата. — Докато знае къде съм, постоянно ще се появява. Трябва да отида някъде другаде… Някъде, където няма да ме намери.

— Никъде няма да ходиш. — Етан приклекна пред него. — А тя няма да получи още пари. Няма да победи.

Бавно, несъзнателно, момчето поклати глава.

— Не я познаваш.

— Познавам я донякъде. Достатъчно е умна да осъзнава, че сме решили да те задържим при нас, че те обичаме достатъчно, за да й платим, ако се наложи. — Видя блесналата надежда в очите на момчето, преди то да сведе поглед. — В крайна сметка ще платим, стига така да се сложи край, стига нещата да се успокоят. Но ще стане както казваш — тя пак ще се появи.

— Какво смятате да правите?

— Зависи какво ще направим сега. Всички ние заедно — добави той и изчака момчето да го погледне отново в лицето. — Засега ще продължим да я караме както досега. Фил ще поговори с адвоката, та всичко да е наред.

— Кажи му, че няма да се върна при нея — отсече Сет свирепо и погледна Филип. — Каквото и да стане, няма да се върна при нея!

— Ще му кажа.

— Анна ще й напише писмо — продължи Етан.

— Какво писмо?

— Умно — отвърна му с лека усмивка. — Такова, в което всяка дума струва по петдесет долара и звучи ужасно официално. Ще го направи като социален служител, който отговаря за теб. Така ще даде на Глория да разбере, че законът е на наша страна. Това вероятно ще я накара да забави темпото и да се замисли.

— Тя ненавижда социалните служби — обади се Сет.

— Прекрасно. — За пръв път от час насам Анна се усмихна искрено. — Който мрази нещо, обикновено се страхува от него.

— Сет, и ти би могъл да помогнеш, ако си в състояние да го направиш.

Обърна се отново към Етан.

— Какво е то?

— Да поговориш с Анна, да й разкажеш за някои работи преди… Доколкото ти е възможно да споделиш.

— Не искам да говоря за това. То е приключило. Няма да се върна.

— Знам. — Обгърна треперещите рамене на Сет. — Ясно ми е, че да го разкажеш, значи все едно да го изживееш отново. На мен ми бе нужно доста време, преди да го споделя с мама… Да го кажа на Стела. Да изрека всичкото на глас, макар тя вече да знаеше по-голямата част. А после нещата започнаха да се оправят. Пък и помогна на нея и на Рей по-бързо да приключат с осиновяването.

Сет си припомни как гледа на Етан като на герой.

— Така ли е правилно да се постъпи?

— Да, така.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Иска ли питане! — Той се надигна и му подаде ръка. — Хайде, да си отидем вкъщи и да обсъдим нещата.