Нора Робъртс
Самотни пясъци (15)

Четиринадесета глава

— Готово ли, мамо? Време да вървим?

— Почти, Обри.

За да придаде пикантен вкус и цвят на картофената салата, Грейс я посипа с червен пипер.

Дъщеря й й задаваше този въпрос от седем и половина сутринта. Прецени, че не се раздразни само защото самата тя се чувстваше изпълнена с радостно предчувствие като двегодишното момиченце.

— Мамо-о-о-о…

Капризният тон на Обри едва не я разсмя.

— Дай да те видя. — Грейс сръчно покри салатата, преди да се обърне към малката. — Добре изглеждаш.

— Имам панделка.

Обри кокетно прокара ръка по панделката, с която майка й бе привързала къдриците й.

— Розова панделка.

— Розова — повтори Обри усмихната. — И мама е хубава.

— Благодаря, бебче. — Надяваше се и Етан да е на същото мнение. Как ще я гледа, чудеше се тя. Как е редно да се държат? Ще има толкова много хора, а никой — като се изключат членовете на семейство Куин — не знаеше, че са влюбени.

Влюбени, помисли си тя с блажена замечтана усмивка. Такова прекрасно състояние. Примигна, когато малките ръчички обгърнаха коленете й и здраво я стиснаха.

— Мамо. Готова?

Грейс се засмя. Прегърна Обри и звучно я целуна.

— Добре. Хайде да вървим.

 

 

В часовете преди решителна битка никой генерал не е ръководил по-авторитетно и решително армията си от Анна Спинели-Куин.

— Сет, постави сгъваемите столове на сянката ей там. Филип още ли не е донесъл леда? Няма го вече двадесет минути. Кам! Пораздалечете с Етан онези две маси.

— Само преди минутка — процеди съпругът й през зъби — ги приближихме една до друга.

Но премести масата.

— Така е добре. Чудесно. — Понесла покривки на бели и яркочервени райета, Анна прекоси моравата. — А сега преместете масите с чадърите по-близо до водата.

Кам присви очи.

— Нали каза, че ги искаш по-близо до дърветата?

— Промених решението си.

Тя огледа двора и започна да застила покривките.

Кам понечи да протестира, но улови предупредителното поклащане на главата на Етан. Брат му е прав, прецени той. Споровете няма да променят нищо.

Още от сутринта Анна не спря да дава твърде противоречиви нареждания. Раздразнен и озадачен, Кам го сподели с Етан.

— Уж говорехме, че е практична и организирана жена — завърши. — Не знам какво й става. Струва ми се, че е паникьосана.

— Жените повече разбират от такива работи — изтъкна Етан.

Сети се как Грейс му забрани да си вземе душ в собствената баня, само защото Кам и Анна ще се връщат. Кой може да разбере какво става в женските глави?

— При подготовката на сватбеното тържество не се държеше така.

— Е, тогава умът й сигурно е бил зает с други неща.

— Да. — Кам изпъшка и вдигна една от масите с чадър и все така, пуфтейки, я повлече към сгряната от слънце вода. — Фил постъпи по-умно: направо изчезна.

— Винаги го е умеел — съгласи се брат му.

Нямаше нищо против да мести маси, да разнася столове, да изпълнява някое от десетките други хрумвания — малки или големи — на Анна. Така не му оставаше време да се замисля за по-важни неща.

Останеше ли за миг свободен, и се сещаше за Глория Делаутер. Понеже никога не я бе виждал, си я представяше като висока едра жена с разрошени сламеноруси коси, студени очи с размазан грим, с подпухнали бузи и устни от прекалено честия досег до бутилката.

Очите бяха сини като неговите. Устните, въпреки червилото, имаха формата на неговите. И съзнаваше, че не си представя майката на Сет, а своята.

Времето не успя да изтрие, да замъгли картината. Виждаше я ясно.

Тя продължаваше да разполага с властта да смразява кръвта му, да предизвиква свиване на стомаха му.

Все още изпитваше желание да нанася удари с окървавените си юмруци.

Дочул радостните възгласи, той бавно се извърна. И зърна затичалата се по моравата Обри. Очичките й грееха като слънчеви лъчи. Видя и Грейс, застанала на верандата с топла усмивка, в която се долавяше леко смущение.

„Нямаш никакво право — просъска гадният глас в главата му. — Нямаш никакво право да докосваш нещо толкова хубаво и привлекателно.“

О, а как само му се искаше! Обри се хвърли към него — той я вдигна високо, завъртя я и я накара да изпищи от радост.

Копнееше тя да е негова. Желаеше това прекрасно, невинно, засмяно дете да му принадлежи.

С разтреперани колене Грейс приближаваше към тях. Знаеше, че картината, която представляват, ще се вреже в сърцето й: стройният мъж с едри ръце и сериозна усмивка, и златното дете с розова панделка в косите.

Слънцето се изливаше върху тях така щедро, както любовта струеше от сърцето й.

— Искаше да тръгне насам още щом отвори очи сутринта — започна. — Дойдохме малко по-рано, за да помогна на Анна. — Той я наблюдаваше така напрегнато, така тихо, че усети как всеки момент ще затрепери от нерви. — Виждам, че почти всичко е готово, но…

Млъкна, той внезапно я прегърна и силно я притисна към себе си. Остана й време само да си поеме сепнато дъх, преди устните му да се впият в нейните. Груби и ненаситни, от които кръвта й закипя, а главата й се замая. Някъде отдалеч долетя възторженият писък на Обри:

— Целувка, мамо!

„О, да — помисли си Грейс. — Целувай ме, целувай ме, целувай ме.“

Стори й се, че чу някакъв звук да се изтръгва от него. Вероятно въздишка, която идваше дълбоко от душата му. Устните му омекнаха. Ръката, която притискаше гърба й, сякаш той се бореше за живота си, се отпусна и я погали. Нежното движение, не по-малко трескаво от целувката, само доразпали пробуденото от него желание.

Надушваше аромата, топлината на мъжа. И бебешкия аромат на момиченцето. Ръцете му обгръщаха и двамата и инстинктивно ги превръщаха в едно цяло. Когато целувката свърши, тя опря глава върху рамото му.

Никога досега не я бе целувал пред други хора. Знаеше, че Кам е само на няколко крачки, когато Етан я притегли към себе си. А и Сет трябва да ги е видял… И Анна.

Какво значи всичко това?

— И аз иска целувка! — намеси се Обри и потупа бузата на Етан.

Изпълни желанието й и зарови лице във вратлето й, което я погъделичка и я разсмя. После обърна глава и прокара устни по косите на Грейс.

— Не исках да те сграбча по този начин.

— Аз пък се надявах да го сториш — прошепна тя. — Накара ме да повярвам, че си мислил за мен, че ме желаеш.

— Мисля за теб, Грейс. И те желая.

Обри се въртеше в ръцете му; той я остави да отиде при Сет и кучетата.

— Опитвам се да ти кажа, че не исках да съм груб с теб.

— Не беше. А и аз не съм от стъкло, Етан.

— Напротив, крехка си. — Проследи как детето стигна до Фулиш и отново погледна Грейс в очите. — Деликатна си — прошепна — като белите порцеланови чаши с розовите рози, които използвахме на тържеството по случай Деня на благодарността.

Стана й приятно, сърцето й трепна, макар да знаеше, че той преувеличава.

— Етан…

— Постоянно се страхувах, че ще я хвана непохватно и ще я счупя. Така и не свикнах. — Прокара палец по скулата й — кожата бе топла, мека и кадифена. После отпусна ръка. — Хайде да отидем да помагаме, преди Анна съвсем да подлуди Кам.

 

 

Стомахът на Грейс продължаваше да се свива от радостно вълнение, дори когато започна да изнася храната от кухнята и да я подрежда по масите на моравата. От време на време се улавяше, че спира и търси с поглед Етан.

Наблюдаваше как мускулите му се движат под ризата: „Толкова е силен. И толкова търпелив. Обул е джинсите, които изпрах онзи ден. Започват да се нищят на крачолите. В джобчето имаше шестдесет и три цента“.

Видя как Обри се катери по гърба му. Знае, че е добре дошла. Да, ето: протяга ръка назад, за да я задържи. Няма нищо против, когато му сваля шапката и се опитва да я нахлузи на главата си. Косите му са пораснали и краищата им са изрусели от слънцето.

— Хубава картинка — обади се Анна зад гърба й и я накара да подскочи. С лек смях Анна остави огромната купа салата на масата. — И аз правя същото с Кам понякога. Просто стоя и го наблюдавам. Мъжете от семейство Куин са много приятни за гледане.

— Все си повтарям, че ще хвърля просто един бърз поглед, а после се оказва, че не мога да откъсна очи.

Усмихна се, когато Етан се завъртя и се престори, че търси Обри.

— А и има такъв естествен подход към децата — отбеляза Анна. — Ще стане чудесен баща.

Грейс усети как руменина залива бузите й. И тя си бе мислила същото. Изглеждаше странно как само преди няколко седмици каза на майка си, че никога повече няма да се омъжи. А сега го мислеше, чудеше се дали ще стане и чакаше.

Лесно отхвърляше всякакви идеи за женитба, когато не допускаше, че става въпрос за съвместен живот с Етан. Не се справи с първия си брак, защото сърцето й не принадлежеше на съпруга й. Грешката бе нейна и затова приемаше отговорността от провала.

Но бракът й с Етан би могъл да е различен. Ще изградят заедно дом, семейство и бъдеще, основани на любов, доверие и честност.

Той нямаше да вземе решение бързо. Но я обича. А тя го разбира и го познава достатъчно добре, знае, че следващата стъпка ще е женитбата. И тя беше готова да я направи.

 

 

Във въздуха ухаеше на хамбургери, които се печаха върху скарата, лееше се бира, кънтеше детски смях, извисяваха се гласове на приказливи възрастни, моторницата бучеше във водата, долитаха доволните писъци на младежите, които се возеха в нея.

Аромати, звуци, гледки. Хубави покривки, отрупани с храна маси.

Черешовият пай на госпожа Кътър. Салатата с раци на семейство Уилсън. Царевицата, която донесоха семейство Крофорд. Желирани десерти, плодова салата, пържено пиле и ранни домати. Хората, пръснати на групички, седяха по столове на моравата, на верандата, на кея.

Небето бе ясно, жегата — невероятна.

Грейс се загледа как Фулиш души земята за някое паднало парче месо. Досега бе открил доста и предполагаше, че ще му прилошее до края на деня.

И искаше този ден да не свършва никога.

Нагази във водата, като внимателно придържаше Обри, независимо от широките цветни надуваеми гривни около ръчичките й. Топна дъщеря си и Обри се разсмя, когато крачетата й докоснаха водата.

— Навътре, навътре, навътре — настояваше тя.

— Скъпа, не си взех банския — възрази майка й, но пристъпи, докато водата стигна до коленете й, та Обри да може да пошляпа.

— Грейс! Грейс! Виж ме!

Тя се обърна, присви очи срещу слънцето и видя как Сет скача от кея, извива се във въздуха и цопва във водата. И здравата я разплиска.

— Като снаряд съм — обяви той гордо, когато изплува. После се ухили. — Цялата съм те намокрил.

— Сет, вземи ме. — Обри се задърпа и протегна ръце. — Вземи ме.

— После, Обри. — Той се отправи към другите момчета.

Детето беше готово да заплаче.

— Ще дойде да си поиграете по-късно.

— Сега!

— След малко.

За да я успокои, Грейс я подхвърли във въздуха и я хвана едва когато цопна във водата. Поиграха си така известно време.

Както очакваше Грейс, слънцето, водата и вълнението поизмориха момиченцето.

— Хайде да отидем да пийнем нещо, Обри.

— Искам да плувам.

— После ще поплуваме пак. Сега съм жадна.

Майка й я взе на ръце и се приготви за неизбежната предстояща битка.

— Какво си хванала, Грейс? Русалка ли? — Майка и дъщеря погледнаха към брега и видяха Етан. — Определено е много хубава — обяви той, загледан в Обри. — Ще ми я дадеш ли за малко?

— Не знам. Ще видим. — Наведе се към ухото на детето: — Той смята, че си русалка.

Устничките на Обри продължаваха да потреперват, но тя вече бе забравила за плача.

— Като Ариел ли?

— Да, като Ариел от филмчето.

Когато стигна брега, Етан взе Обри от ръцете й.

— Плувах — осведоми го тя и после отпусна глава върху рамото му.

— Видях те.

— Умори се — добави Грейс тихо — и започна да капризничи. Мокра е. — Тя посегна да вземе детето от ръцете му.

— Добре е тук. — Погали Грейс по влажните лъскави коси. — И ти си мокра. — Прегърна я през раменете. — Хайде да се поразходим на слънце.

— Добре.

— Да минем от предната страна на къщата — предложи той и се усмихна, когато усети дъха на Обри във врата си. — Там няма толкова хора.

С изненада, но и с удоволствие Карол Мънроу наблюдаваше как Етан отвежда дъщеря й и внучката й на разходка. Тя съзря повече от това съсед и приятел да се разхожда със съсед и приятел. Импулсивно дръпна ръкава на мъжа си, загледан в играта на мятане на подкови.

— Какво има, Карол?

— Виж, Пит. Виж. Грейс е с Етан.

Леко раздразнен, той сви рамене.

— И какво от това?

— С него е, Пит, дебелоглавецо! — изрече го раздразнено, но същевременно свойски. — Сякаш й е гадже.

— Гадже?

Изсумтя, готов да отхвърли чутото като нелепост, но зърна нещо в начина, по който Етан се обръщаше към Грейс, в начина, по който тя вдигаше глава.

Отмести поглед.

— Гадже — промърмори отново.

Представа нямаше какво трябва да изпитва. Нали не се меси в живота на дъщеря си, напомни си той. Тя вече е поела по своя път.

Свъси вежди, защото си спомни какво изпитваше, когато носеше малкото си момиченце, а главичката му се отпускаше върху рамото му — точно както сега Обри е свела главица върху рамото на Етан Куин.

Докато са такива малки, помисли си, ти вярват и приемат всичко, което им кажеш — дори, че гръмотевиците са ръкопляскания на ангели.

Ала поотраснат ли, започват да се дърпат. Започват да искат разни неща, разни безсмислени неща. Например пари, за да живеят в Ню Йорк; благословията ти да се омъжат за някакъв нехранимайко, който въобще не ги заслужава.

Престават да те приемат за човека, който знае всички отговори, и разбиват сърцето ти. А ти трябва да събереш парчетата, доколкото можеш, и да му сложиш катинар, за да не се случи отново.

— Точно Етан й е необходим на Грейс — нареждаше Карол тихо. — Стабилен, много е добър. Мъж, на когото тя може да се облегне.

— Няма да го направи.

— Кое?

— Няма да се облегне на никого. Прекалено е горда и с това само си вреди.

Жена му въздъхна. Ако трябваше да се изтъкне истината, Грейс бе наследила тази гордост от баща си.

— Ти така и никога не направи опит да й подадеш ръка.

— Не започвай отново, Карол. Нямам какво да кажа. Искам бира — обяви той и се отдалечи.

Филип Куин и неколцина други стояха край бурето с бира.

— Да ти налея ли една, господин Мънроу?

— С удоволствие. — Пит кимна по посока на задния двор. — Доста хора сте събрали тук днес, Фил. И все симпатични. Помня как вашите правеха пикник всяко лято. Добре е, че продължавате традицията.

— Анна го измисли — отбеляза младият мъж и му подаде напълнената пластмасова чаша.

— Жените ги бива повече от мъжете за такива работи. Ако не успея, моля те, предай й колко съм й благодарен за поканата. След около час отивам да пускам фойерверките.

— Твоите винаги са сред най-красивите.

— Традиция — повтори Пит думата, която имаше стойност за него.

 

 

Не само Карол Мънроу забеляза как Етан и Грейс се отдалечиха. Подмятания и хитри усмивки придружаваха унищожаването на салатите.

Мама Крофорд размаха вилицата и я насочи към добрата си приятелка Луси Уилсън.

— Ако питаш мен, Грейс трябва да тропне с крак, та Етан Куин да се размърда, преди момиченцето й да постъпи в колеж. Никога не съм виждала толкова бавен мъж.

— Той обича да обмисля нещата — защити го Луси предано.

— Нищо лошо, но го прави много бавно. Виждала съм ги да се гледат тайничко с копнеж още преди момчето да се сдобие със собствена лодка. Има-няма десетина години оттогава. Двете със Стела — Бог да благослови душата й — сме си говорили за това няколко пъти.

Луси въздъхна, и то не само заради погълнатите калории, и добави:

— Стела познаваше момчетата си отлично.

— Определено. Един ден й казах: „Стела, твоя Етан е хлътнал по момичето на Мънроу“. Тя се засмя — и тя го била забелязала. Така и не разбрах защо Етан не се намеси, когато Грейс се забърка с Джак Кейси. Никога не съм го харесвала. Той не беше лош, а слабохарактерен. Я виж — завърши шепнешком като конспиратор.

Тя кимна към мястото, откъдето се задаваха Етан и Грейс хванати за ръка, а момиченцето спеше спокойно на рамото му.

— Този изобщо не е слабохарактерен — обади се мама Крофорд. — Пък и бавните мъже са страшилище в леглото, не смяташ ли, Луси?

Нищо неподозираща за приказките по неин адрес и спокойната разходка около къщата в горещия летен ден, Грейс спря до една маса, за да налее чай с лед. Преди да напълни първата чаша до половина, майка й — широко усмихната — застана до нея.

— О, дай да подържа скъпоценното съкровище. Няма нищо по-приятно от това да държиш заспало дете. — Пое Обри от ръцете на Етан, докато говореше тихо и забързано: — Така ще имам извинение да поседя на спокойствие под сянката. Честна дума, Нанси Клеърмонт ми наду главата с приказките си. А вие младите идете да се позабавлявате.

— Канех се да я сложа да легне — подхвана Грейс, но майка й махна с ръка, отхвърляйки предложението.

— Няма нужда, няма нужда. И без това рядко ми се случва да я подържа, когато е будна. Идете се поразходете още малко. Но не стойте на слънце.

— Добра идея — обади се Етан, когато Карол се отдалечи. — Малко сянка и тишина няма да ни навредят.

— Ами… Добре. Но след около час трябва да тръгвам.

Тъкмо я насочваше към дърветата с мисълта, че там, закътани от хорските погледи, ще я целуне отново, когато спря и я погледна със свъсени вежди.

— Защо трябва да си тръгваш?

— На работа съм. Довечера съм в заведението.

— Нали днес е свободният ти ден?

— Беше. По-точно: обикновено е така, но ще работя допълнителни часове.

— Ти и без това работиш прекалено много.

Тя се усмихна облекчено, когато стъпиха сред дърветата и усети лек хлад.

— О, става въпрос за още няколко часа. Снидли прояви разбиране и ми ги даде, така ще изкарам пари за колата. Колко е приятно тук. — Затвори очи и се наслади на хладния въздух. — Анна каза, че ти и братята ти ще свирите по-късно. Съжалявам, че няма да ви чуя.

— Грейс, казах ти, че ако имаш парични затруднения, мога да ти помогна.

Тя го погледна.

— Не е нужно да ми помагаш, Етан. Нали работя.

— Знам. Това е горе-долу единственото, което правиш. — Закрачи нервно напред-назад. — Ненавиждам работата ти там.

Грейс се напрегна.

— Не искам да се караме пак за това. Работата е добра, почтена и честна.

— Не се карам. Просто го казвам.

Приближи се към нея. Гневът в очите му бе така очевиден, че тя неволно отстъпи.

— И друг път съм те чувала да го казваш — подхвърли сухо тя. — Това обаче не променя фактите. Работя там и ще продължа да го правя.

— Някой трябва да се грижи за теб.

Сърцето му се свиваше от мъка, че това не е той.

— Не е вярно.

„Как ли пък не!“ — помисли си той. Под променливо зелените й очи вече се забелязваха сенки, а сега му съобщаваше, че ще продължи да разнася табли до два часа сутринта.

— Издължи ли се на Дейв за колата?

— Наполовина. — Чувстваше се унизена. — Направи ми отсрочка до другия месец.

— Няма да му плащаш. — Това поне е в състояние да направи. И ще го направи, за бога. — Аз ще му платя.

Тя гордо вдигна глава.

— Нищо подобно няма да правиш!

При други обстоятелства би започнал да я убеждава, да спори. Или просто щеше да го свърши тихомълком. Но нещо се надигаше у него — нещо, което усети още когато я видя. То не му позволяваше да разсъждава ясно, а само да чувства и да изпитва потребност да действа. С очи, приковани към нейните, плъзна ръка по шията й.

— Тихо.

— Не съм дете, Етан. Не можеш…

— Не мисля за теб като за дете. — Очите й бяха нащрек и сияеха. Те разпалваха желанието му още по-силно. — Спрях да мисля за теб по този начин и това няма да се промени. Направи, каквото искам в момента.

Не знаеше дали диша, дали трепери. Усети грубата кора на дървото. Вече не смяташе, че я уговаря да приеме неколкостотин долара от него, за да плати колата.

— Етан…

Другата му ръка се плъзна по гърдите й. Не възнамеряваше да я поставя там, но тя някак естествено се придвижи. Блузата й бе все още леко влажна. Усещаше как кожата й под нея се сгорещява.

— Направи, каквото искам в момента — повтори той.

Очите й бяха огромни. Имаше чувството, че пада в тях, дави се. Сърцето й туптеше под дланта му. Впи свирепо устни в нейните с жажда, която издаваше потребност, ненаситност, но и безпомощност. Чу сподавения й стон. И това само го довъзбуди.

От него бликаше топлина, която я смайваше. Зъбите му грубо хапеха устните й. Това обаче я караше единствено да се разтапя под него, да се наслаждава на проникващия му език.

Чувствата й бушуваха и бързо се подменяха — трудно успяваше да ги разграничи. Ръцете му сякаш бяха навсякъде: дърпаха блузата й, обгръщаха гърдите й, галеха я. Усети го, че потреперва, и го хвана за раменете, за да не паднат и двамата.

В следващия миг той започна да дърпа късите й панталони.

Не — съпротиви се част от съзнанието й, шокирано. Няма да я обладае тук, сега, по този начин, само на метри от събраните хора и играещите си деца. Но друга част от нея стенеше от зашеметяващото усещане, от вълнението и нашепваше „да“.

Тук. Сега. По този начин. Точно по този начин.

Когато проникна в нея, писъкът й щеше да се разнесе оглушително, но той го сподави с устните си.

Проникваше силно, бързо, дълбоко. В ума му нямаше никаква мисъл. Чувстваше единствено нея и потта, която обливаше и двамата.

Изпразването му бе светкавично, неподвластно на контрол.

Дори след това продължи да потреперва, да не смогва да диша. Дочу почукването на кълвача някъде из дърветата, близкия смях на хората. И задъханото дишане на Грейс. Както и стенанието й.

Усети как вятърът го охлажда. И нейните потрепервания.

— Господи! По дяволите — изруга свирепо, но тихо той.

— Етан? — Тя не знаеше, не подозираше, че е възможно някой да таи подобни желания дълбоко в себе си. — Етан? — повтори и щеше да го обгърне с ръце, но той отстъпи назад.

— Съжалявам. Аз… — Нямаше думи. Каквото и да каже, няма да го извини. Наведе се, започна да вдига късите й панталони. Закопча ги. Със същото нежно внимание оправи блузата й. — Не знам какво да кажа. Нищо не ме извинява.

— Не се нуждая от никакви извинения. Никога не са нужни за нищо, което правим заедно, Етан.

Той продължи да се взира в земята и усети как болката запулсира в главата му.

— Не ти оставих никакъв избор.

— Аз вече съм направила своя избор. Обичам те.

Едва тогава я погледна и всичко пред очите му се завъртя. Устните й бяха подпухнали там, където ги бе хапал. Очите й бяха широко разтворени. По тялото й вероятно имаше синини от пръстите му.

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Приятно ми е да мисля, че заслужавам теб. Караш ме да се чувствам… желана. И ми е жал за всяка жена, която не е изпитала това чувство.

— Изплаших те.

— За момент. — Леко притеснена, тя въздъхна. — По дяволите, Етан! Трябва ли да ти казвам, че ми хареса? Чувствах се безпомощна, победена и беше вълнуващо. Загуби контрол над себе си, а обикновено не го правиш. Допадна ми, че аз го провокирах.

Той прокара ръка през косите си.

— Объркваш ме, Грейс.

— Не искам да е така. Но не виждам нищо лошо.

Той въздъхна и пристъпи напред, за да оправи косите й.

— Въобразяваме си, че се познаваме достатъчно добре. А това всъщност не е така. Вероятно в това е проблемът.

Взе ръката й и след като я разгледа замислено, целуна пръстите й по начин, който накара миглите й да трепнат.

— Никога не искам да те нараня. По никакъв начин.

Но знаеше, че вече го е сторил и пак ще се случи.

Докато се връщаха по сгряната от слънцето морава, държеше ръката й. Съвсем скоро ще се наложи да й разкаже за себе си. За да разбере тя защо не е в състояние да й даде повече.