Нора Робъртс
Самотни пясъци (20)

Деветнадесета глава

Щом видя колата й, паркирана на алеята, Етан едва не хукна към къщата поне да я зърне. Само бегъл поглед, един-единствен. Образът щеше да се запечата в съзнанието му.

Не подозираше, че е възможно така да му липсва жена — да му липсва, като че ли е всичко на света. Чувстваше се пуст и празен час след час, ден след ден. Или нощ след нощ, докато лежеше, заслушан в шумовете отвън, и едва си поемаше дъх.

Струваше му се, че ще полудее.

Напоследък съвсем загуби контрола, който си беше налагал години наред по отношение на нея. Стените на крепостта, където действаше този контрол, се бяха пропукали, вече се срутваха в краката му и той бе готов да се закълне, че се дави от праха, който вдигат.

Струваше му се, че след като човек веднъж изпусне контрола, е трудно да го възвърне отново.

Но нали я остави да избира, напомни си той. А тя не предприемаше никаква стъпка към него и той се опасяваше, че се досеща какъв избор е направила. Нямаше право да я вини.

Ще си намери някой друг, с когото да си изгради живота. Мисълта го смазваше. Но тя заслужава да получи от живота каквото иска: брак, деца и хубав дом. Баща за Обри, мъж, който да ги обича, защото те са истински съкровища, а и да се грижи за тях.

Друг мъж.

Друг мъж ще плъзга ръка по талията й, ще докосва с устни нейните, ще долавя учестеното й дишане.

Някой безименен кучи син, който не е достатъчно добър за нея, ще я привлече към себе си посред нощ, ще потъне в нея. И ще се хили всяка сутрин, защото ще знае, че може отново да го направи.

Господи, помисли си Етан, полудяваше. Фулиш се приближи към него. В устата си държеше оръфана топка за тенис и подканващо размахваше опашка. Етан по навик изкопчи топката и я метна. Фулиш се завтече след нея и се разлая свирепо, когато Саймън изскочи отнякъде и като куршум се устреми в същата посока.

Етан въздъхна, седна и изчака кучето си да се върне, за да продължат играта.

Така поне има извинение, че стои отвън, прецени той. Ще си поиграе с кучетата, ще отиде да огледа лодката си на кея и няма да се появява пред Грейс. Ако иска да го види, знае къде да го намери.

Кучетата постепенно го отведоха в страничния двор и като съжали малко по-бавния и по-неопитен Фулиш, Етан намери пръчка, която да хвърля заедно с топката. Настроението му малко се подобри, докато наблюдаваше как се надбягват, борят се, хващат хвърления предмет и го връщат.

На кучето може да се разчита, помисли си, запращайки топката по-високо, и видя как Саймън хуква да я настигне. Никога не искат от теб повече, отколкото си готов да им дадеш.

Не видя Грейс, докато не заобиколи къщата. И тогава просто застина на място.

Не, един поглед в никакъв случай не стигаше. Никога нямаше да му стигне.

Чаршафът, който простираше, се вееше от вятъра. Слънцето проблясваше в косите й. Наблюдаваше я: тя се наведе, извади калъфка от легена и сръчно я закачи до чаршафа.

Усети как обичта го поглъща целия, прималява му, изпълва го с желание. Вгледа се в нея. Беше ли забелязал досега колко нежен е профилът й? Как косите й са прибрани на тила? Дали ще пуска дълга коса? Или как крачолът на късите й панталони прилепва към бедрото? Тя има толкова дълги бедра.

Фулиш го побутна по глезена и го върна към действителността.

Нервно изтърка ръце в работните си панталони. Дали не е най-добре, прецени той, да се върне обратно, да влезе през предния вход и да се качи в стаята си. Направи първата крачка и спря, защото в този миг тя се извърна. Отправи му продължителен поглед, който той не успя да разгадае, после се наведе и извади още една калъфка.

— Здравей, Етан.

— Здравей, Грейс.

Пъхна ръце в джобовете. Никога не му беше отвръщала с такъв леден тон.

— Глупаво е да заобикаляш цялата къща, само и само да ме избегнеш.

— Готвех се да… проверя нещо по лодката.

— Чудесно. Ще го сториш, след като поговоря с теб.

— Не бях сигурен дали искаш да разговаряш с мен.

Пристъпи предпазливо към нея. Тонът й сякаш охлаждаше горещия въздух наоколо.

— Опитах се да поговоря с теб онази вечер, но ти не прояви желание да ме чуеш. — Посегна към легена и привидно спокойна, продължи да простира бельото. — А и имах нужда от време да се съвзема, да подредя мислите си.

— Успя ли?

— О, да. Мисля, че да. Първо трябва да ти съобщя, че разказът за преживяванията ти ме шокира и нарани; изпитвам гняв и съжаление заради онова малко момче. — Погледна към него, след като постави поредната щипка. — Но ти не желаеш да чуеш това. Не те интересува какво изпитвам и колко ме е трогнало.

— Не — отвърна той безизразно. — Не исках да те трогне.

— Защото съм крехка. Защото съм деликатна по природа.

Свъси вежди.

— Отчасти. А и…

— Затова таеше тази гадна история в себе си — продължи тя, без да спира да простира дрехите. — Макар да няма нищо в живота ми, което да не знаеш. Но според теб така трябва да бъде: аз да съм като отворена книга, а ти — запечатана.

— Не е точно така…

— А как? — попита тя. Той обаче прецени, че не е истински въпрос, и предпочете да замълчи. — Мислех си за това, Етан. За това и за редица други неща. Защо не се върнем малко назад? Ти обичаш нещата да се движат бавно и логично. И понеже обичаш нещата да са по твоему, просто ще бъдем логични.

Кучетата, надушвайки опасност, се оттеглиха към водата. Етан изпита завист.

— Каза ми, че ме обичаш от години. Години — повтори така яростно, че той почти отскочи назад. — Но не си предприел нищо. Нито веднъж не дойде при мен да ме попиташ дали искам да прекараме известно време заедно. Една думичка от теб, един поглед щеше да ме направи толкова щастлива, но — не. Нищо от Етан Куин, който обича да премисля и да контролира всичко. Просто странеше от мен и ме остави да страдам по теб.

— Представа нямах, че си изпитвала подобни чувства към мен.

— Значи не само си глупав, но и сляп! — сряза го тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Глупав?

— Точно това казах. — Като видя гнева, изписан на лицето му, се почувства по-добре. — Никога нямаше да погледна Джак Кейси, ако ти ми бе дал някаква надежда. Но исках някой да има нужда от мен, а определено изглеждаше, че това никога няма да си ти.

— Почакай! Няма да ме виниш, че заради мен си се омъжила за Джак Кейси.

— Не. Поемам тази вина. Поемам я и не съжалявам, защото така имам Обри. Но виня теб, Етан — зелените й очи, осеяни със златисти точици, искряха, — че бе прекалено глупав да не вземеш онова, което искаш. И не си се променил ни най-малко!

— Ти беше прекалено млада…

— О, млъкни! Ти имаше думата преди. Сега говоря аз!

 

 

В кухнята очите на Сет се свиха от гняв. Той се втурна към вратата, но Анна, която наблюдаваше сцената с не по-малко любопитство от него, го спря.

— Стой тук!

— Той й крещи!

— И тя му крещи!

— Той й се кара. Ще отида да го спра.

Анна наклони глава и дяволито го попита:

— Тя прилича ли ти на човек, който има нужда от помощ?

Със стиснати устни Сет погледна през мрежестата врата. После видя как Грейс отблъсква Етан и промърмори:

— Май не.

— Тя може да се справи с него. — Развеселена, разроши косите на Сет. — Защо не се опитваш да ме защитиш, когато двамата с Кам спорим?

— Защото той се страхува от теб.

Анна откри, че представата й допада.

— О, нима?

— Е, поне малко — ухили се Сет. — Никога не знае какво ще предприемеш. А и освен това вие двамата обичате да спорите.

— Какво наблюдателно хлапе си ми ти.

Той, вече развеселен, сви уж нехайно рамене.

— Виждам, което виждам.

— И знаеш, което знаеш.

Засмя се и застана по-близо до него зад мрежестата врата, като се надяваше оттук да наблюдава по-добре.

 

 

— Да минем на следващото, Етан. — Грейс отмести празния леген от пътя си с крак. — Ще избързаме и ще прескочим няколко години. Дали ще успееш да ме следваш?

Пое си дълбоко дъх, защото не желаеше отново да й се разкрещи.

— Започваш да ме дразниш, Грейс.

— Чудесно. Точно това възнамерявам, а мразя, когато не постигам нещо, което съм решила.

Той не бе сигурен кое чувство го владее по-силно: раздразнението или смайването.

— Какво ти става?

— О, представа нямам, Етан. Чакай да помислим. Дали не се дължи на факта, че ме смяташ за безмозъчна и безпомощна жена? Да, изглежда е така… Обзалагам се, че точно това ми става.

— Не те смятам за безмозъчна.

— Значи само за безпомощна. — Преди той да успее дори да си отвори устата, тя продължи: — Да не си въобразяваш, че безпомощна жена ще успее да се справи с всичко, с което се справям аз през последните няколко години? Да не мислиш, че като съм — как ме нарече веднъж… а, да — деликатна като порцелана на майка ти. Не съм никакъв порцелан! — избухна тя. — Аз съм си яка керамика от онази, дето изпускаш и тя пада на пода, но не се чупи. Трябва да положиш доста усилия, за да счупиш здравата керамика, Етан, а аз още не съм счупена.

Насочи пръст към гърдите му и остана доволна, че в очите му проблясва гняв.

— Не бях толкова безпомощна, когато те вкарах в леглото си, нали? А именно там те исках.

— Никъде не си ме вкарвала.

— Ти ще кажеш! Ти си безмозъчен, ако наистина си мислиш нещо друго. Вкарах те, все едно си уловен рак. — Достави й удоволствие — о, такова огромно удоволствие — да види как на лицето му се изписват гняв и раздразнение.

— Ако смяташ, че подобно нещо е похвално за мен или за теб…

— Въобще не желая да ти казвам нещо похвално. Казвам ти направо: желаех те и тръгнах след теб. Ако го бях оставила на теб, щяхме да започнем да се пощипваме по задниците едва когато попаднем в старчески дом.

— Господи, Грейс!

— Млъкни! — Нищо вече не можеше да я спре. Не я интересуваха последствията. — Помисли си за това, Етан Куин. Хубаво и дълго го обмисли и да не си посмял отново да ме наричаш крехка.

Той бавно кимна.

— Това не е думата, която ми хрумва в момента.

— Прекрасно. Не си ми нужен нито ти, нито който и да е, за да ми помага да изградя добър живот за момиченцето си. Разполагам с мускулите, здравето и ума си и правя необходимото, така че не ме оприличавай на порцелан.

— Нямаше да ти се налага да го правиш сама, ако не си толкова горда по отношение на баща си.

Истината я накара да замълчи за миг. Но после сви ръце в юмруци и продължи:

— В момента говорим за теб и мен. Твърдиш, че ме обичаш, Етан, но нито за миг не ме разбираш.

— С това май ще се съглася — промърмори той.

— Натъпкал си тъпата си мъжка глава с налудничави идеи: някой трябвало да се грижи за мен, да ме защитава. А аз имам нужда единствено да ме уважават и обичат. Задай си въпроса, Етан, кой кого съблазни. Кой каза пръв „обичам те“? Кой предложи да се оженим? Толкова ли си късоглед! Не виждаш ли, че все аз предприемах първите стъпки?

— От устата ти звучи все едно си ме водила за носа, Грейс. Не ми допада.

— Не бих могла да те водя за носа, ако ще да прокарам през него и рибарска кука. Ти правиш точно онова, което искаш, Етан, но го правиш влудяващо бавно. Обичам те заради това и се възхищавам, а сега вече дори го разбирам по-добре. Имал си кошмарно детство — тогава не си могъл да контролираш нещата и затова сега толкова внимаваш. Но контролът при теб е само на крачка от твърдоглавието и именно него проявяваш сега.

— Не проявявам упорство. Просто постъпвам както трябва.

— Както трябва? Според теб е редно двама души да се обичат и да не изградят съвместен живот? Редно е цял живот да плащаш заради онова, което друг ти е сторил, когато си бил прекалено малък, за да се защитиш? Редно е да ми заявяваш, че не можеш и няма да се ожениш за мен, защото се чувстваш измърсен и си дал пред себе си глупавото обещание никога да не създадеш собствено семейство?

Наистина звучеше нелепо, когато тя го изреждаше така. Звучеше… глупаво.

— Така е…

— … защото ти го казваш.

— Обясних ти, Грейс. Дадох ти право да решиш.

— Хората обикновено твърдят, че ти дават право на избор, когато всъщност ти казват да се съобразиш с техните желания. Е, това, което ти искаш, Етан, не ми допада. Твоето предложение отчита единствено миналото, но не се интересува нито от настоящето, нито от бъдещето. Смяташ ли, че не знам какво си очаквал? Ще кажеш какво искаш, а милата сладка Грейс ще се подчини.

— Не очаквам от теб да се подчиниш.

— Или да се оттегля — наранена — и да страдам за теб до края на живота си. Е, няма да получиш нито едното, нито другото. Този път аз ще те оставя да избираш, Етан. Помисли си през следващите един-два века и после ми съобщи какво си решил. Защото аз поставям въпроса така: или женитба, или нищо! Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в копнежи по теб. Ще живея и без теб. — Отметна решително глава назад. — Да видим дали ти можеш да живееш без мен.

Извърна се и се отдалечи, като го остави бесен.

 

 

— Изчезвай — просъска Анна. — Той ще влезе всеки момент. Сега е мой ред.

— И ти ли ще му викаш?

— Може би.

— Искам да гледам.

— Този път — не. — Само дето не го избута от стаята. — Горе ти казах!

— По дяволите!

Започна да се изкачва, после спря и тихо се върна в антрето.

Анна си наливаше кафе, когато Етан затръшна задната врата. Нещо в нея я караше да отиде при него, да го прегърне и да го утеши. Изглеждаше така окаян, нещастен и объркан. Но както тя смяташе — в някои моменти е подходящо да продължиш да риташ повален човек.

— Искаш ли кафе?

Той й хвърли бегъл поглед и продължи през кухнята.

— Не, благодаря.

— Почакай. — Усмихна се приятелски, когато видя нетърпеливото му изражение. — Искам да поговорим малко.

— За днес се наговорих.

Тя издърпа стол.

— Нищо. Ти седни, ще говоря аз.

Жените, реши Етан, са проклятието на живота му.

— Тогава ще изпия едно кафе.

— Добре.

Напълни му чаша и му поднесе лъжичката, та сам да си сипе обичайното огромно количество захар. Седна, скръсти ръце и продължи да се усмихва дружелюбно.

— Глупак такъв.

— Господи! — Закри лицето си с ръце. — Да не продължаваш на същата тема?

— Ще го направя така, че да ти е лесно в началото. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговориш. Влюбен ли си в Грейс?

— Да, но…

— Никакво но — сряза го Анна. — Значи, отговорът е да. Грейс влюбена ли е в теб?

— Трудно ми е да кажа в момента. — Свали ръце и разтърка гърдите си.

— Следователно отговорът отново е да — продължи тя хладно. — Вие двамата свободни възрастни хора ли сте?

Усещаше как настроението му се влошава с всеки миг.

— Да. И какво от това.

— Просто изяснявам фактите. Грейс има дете, нали?

— По дяволите, отлично знаеш, че…

— Има. — Анна вдигна чашата и отпи от кафето. — Обичаш ли Обри?

— Разбира се. Обичам я. Кой би се стърпял?

— А тя изпитва ли привързаност към теб?

— Естествено. Какво…

— Чудесно. Установихме емоциите на замесените страни. Сега да видим кой колко е стабилен житейски. Ти имаш професия и си започнал бизнес. Приличаш на човек с умения, готов да работи и си в състояние да изкарваш добри пари. Направил ли си някакви огромни, непосилни заеми, които смяташ, че ще ти е трудно да върнеш?

— За бога…

— Не искам да те засягам — увери го тя приятелски. — Просто подхождам към въпроса по начина, по който би го сторил и ти: спокойно, търпеливо, стъпка по стъпка.

Той я погледна с присвити очи.

— Изглежда, напоследък хората доста се занимават с това как подхождам към нещата.

— Страшно одобрявам начина, по който подхождаш към нещата. — Пресегна през масата и стисна напрегнатата му ръка. — Обичам те, Етан. Толкова съм щастлива да имам по-голям брат.

Той се размърда неспокойно на стола. Трогна се от очевидната искреност в очите й, но изпитваше чувството, че тя още опипва почвата и трудната част тепърва предстои.

— Просто не разбирам какво става.

— Ще успееш да го проумееш, сигурна съм. Значи преценяваме, че си стабилен във финансово отношение. Имаш собствена къща и една трета от тази. Продължаваме. Вярваш ли в институцията брак?

Той схващаше дали един въпрос е щекотлив, когато му го отправят.

— При някои се получава, при други — не.

— Не, не. Имам предвид вярваш ли в самата институция.

— Да, но…

— Тогава защо, по дяволите, не си на колене с пръстен в едрата си непохватна ръка, и не молиш жената, която обичаш, да даде на дебелата ти глава още един шанс?

— Аз съм търпелив човек — подхвана Етан бавно, — но обидите по мой адрес започват да ми писват.

— Да не си посмял да станеш — предупреди тя, виждайки го как се надига. — Кълна се, че ще те ударя. Господ ми е свидетел колко ми се иска.

— Това е другото, което непрекъснато ми се повтаря. — Но остана само защото му се струваше, че ще бъде по-лесно да приключи с цялата история веднъж завинаги, и то сега. — Давай тогава и кажи всичко, което си си наумила.

— Въобразяваш си, че не разбирам. Или не ми е ясно какво те измъчва. Е, грешиш. Изнасилиха ме, когато бях на десет години.

Болка сви сърцето му.

— Господи, Анна! Съжалявам. Представа нямах.

— Сега вече имаш. Това променя ли ме, Етан? Не съм ли същият човек, който бях и преди тридесет секунди? — Отново се пресегна към ръката му и този път я задържа. — Знам какво е да си безпомощен, ужасен и готов да умреш. Но и знам какво е да изградиш живота си въпреки това. Наясно съм, че винаги ще нося в себе си ужаса от случилото се, независимо колко съм научила или доколко приемам и осъзнавам, че вината никога не е била моя.

— Не е същото.

— Никога не е едно и също при различните хора. Но ние имаме и още нещо общо помежду си. И аз никога не разбрах кой е баща ми. Дали е бил добър, или лош, висок или нисък; дали е обичал майка ми, или я е използвал. Представа нямам какво точно съм наследила от него.

— Но познаваш майка си.

— Да. А тя беше великолепна. Красива. Твоята не е била такава. Изтезавала те е — физически и емоционално. Превърнала те е в жертва. Защо допускаш и сега да продължава да те превръща в жертва? Защо й позволяваш да те победи дори сега?

— Притеснявам се за себе си, Анна. За това какво съм наследил от родителите си. И не ти говоря за цвят на очите, за алкохолизъм или дълголетие.

— Явно доста си мислил по въпроса.

— Да. Налагаше се да взема решение и го направих.

— И си решил никога да не се жениш и да нямаш деца.

— Няма да е честно.

— Тогава ще се наложи да си поговориш със Сет скоро.

— Със Сет?

— Все някой трябва да му съобщи, че никога няма да има жена и деца. Добре е да го знае отрано, за да се предпази и да не се ангажира емоционално с жена.

В продължение на няколко минути той стоя със зяпнала уста насреща й. Накрая все пак смотолеви:

— За какво, по дяволите, говориш?

— За наследствеността. Как да сме сигурни кои точно лоши черти от Глория Делаутер е наследил? А при нея не са малко: проститутка, алкохоличка, наркоманка.

— Нищо му няма на момчето.

— Какво значение има? — Спокойно посрещна разгневения му поглед. — Не бива да му се позволява да рискува.

— Не можеш да смесваш така двата случая.

— Защо не? И двамата имате почти еднакъв произход. След като си така твърдо решен да не предадеш лошите си гени, Етан, защо не помислиш за стерилитет?

Инстинктивната и чисто мъжка реакция почти я накара да се засмее на глас.

— Достатъчно, Анна!

— Такова ли нещо ще предложиш на Сет?

— Казах — достатъчно.

— Да, да. Дори е повече от достатъчно — съгласи се тя. — Но отговори ми на един последен въпрос. Смяташ ли, че едно умно, макар и израсло в лоша среда момче трябва да бъде лишено от нормален живот като възрастен, защото е имало лошия късмет да бъде заченато от безсърдечна, а вероятно и недобра майка?

— Не. Не смятам, че е редно.

— Без никакви възражения този път? Никакви допълнителни коментари? Тогава ще ти кажа професионалното си мнение. Напълно съм съгласна с теб. Той заслужава всичко, което ще успее да вземе от живота; всичко, което ще създаде и всичко, което ще му докаже, че е човек, а не развален продукт на зла жена. Същото важи и за теб, Етан. Ти си онова, което си направил от себе си. Е, може би малко глупав — обяви тя с усмивка и стана, — но добър; будиш възхищение и уважение.

Пристъпи към него и сложи ръка върху рамото му. Когато въздъхна и извърна глава, за да я зарови в рамото й, очите му се насълзиха.

— Не знам какво да правя.

— О, знаеш — отвърна тихо тя. — Тъй като си ти, ще ти трябва известно време да го обмислиш. Но си направи услуга този път и мисли бързо.

— Май ще отида до работилницата да поработя и да си избистря главата.

И понеже изведнъж се настрои съвсем майчински към него, наведе се и го целуна по главата.

— Да ти приготвя ли няколко сандвича?

— Не. — Прегърна я на свой ред. Видя влагата в очите й и я потупа по рамото. — Не плачи. Кам ще ми откъсне главата, ако разбере, че съм те разплакал.

— Няма.

— Е… — Тръгна да излиза, поколеба се, но спря. — Анна, майка ми, истинската ми майка — уточни той, защото единствено за Стела Куин мислеше по този начин, — щеше страшно да те хареса и да те обича.

По дяволите, помисли си тя, когато той излезе, изглежда наистина ще ревне.

Етан не се спря, макар да чу подсмъркването й. Имаше нужда да остане сам, да избистри главата си и да събере мислите си.

— Ей!

С ръка върху дръжката на вратата той погледна през рамо и видя Сет на горната площадка — беше избягал там като заек миг преди Етан да излезе от кухнята.

— Какво?

Момчето бавно заслиза. Беше чуло абсолютно всичко. Дори когато стомахът му се сви от напрежение, остана да слуша. Сега внимателно наблюдаваше Етан и му се струваше, че разбира. И се чувстваше в безопасност.

— Къде отиваш?

— В работилницата. Искам да довърша някои работи. — Видя нещо ново в очите на момчето. — Добре ли си?

— Да. Ще ме вземеш ли със себе си утре?

— Щом искаш.

— Ако дойда, ще свършим по-бързо и може да се захванем с лодката на Кам. А когато Фил се върне за уикенда, ще поработим заедно.

— Би могло — съгласи се Етан озадачен.

Всички заедно, помисли си радостно Сет, ще работят. На глас обаче изрече:

— Работата е адска, защото става горещо като в кучи гъз.

Етан се постара да не се разхили.

— Мери си приказките. Анна е в кухнята.

Момчето сви рамене, но все пак хвърли предпазлив поглед през рамо.

— Тя е готина.

— Прав си. — Усмивката му стана по-широка. — Готина е. Не стой буден до среднощ да рисуваш лодки или да гледаш телевизия, след като ще идваш с мен утре.

— Добре, добре.

Сет го изчака да излезе, после грабна чантата на стола във всекидневната и хукна навън.

— Хей!

— Господи, момче, ще ме оставиш ли да тръгна най-после?

— Грейс си забрави чантата. — Подаде му чантата с невинна физиономия и добави: — Май мислеше за друго, когато си тръгна.

— Май да.

„По дяволите, тежи поне пет кила!“ — помисли си Етан.

— Най-добре е да й я занесеш. Жените пощръкляват, ако си забравят чантите. Е, хайде.

Втурна се обратно в къщата, изкачи стъпалата и залепи нос на прозореца към предния двор. Оттам видя как Етан се почеса по главата, пъхна чантата под мишница, сякаш е футболна топка, и бавно тръгна към пикапа.

Братята му са доста странни, помисли си той. После се ухили. Братята му. Нададе победоносен вик, спусна се по стъпалата и се насочи към кухнята с намерението да изпроси нещо за ядене от Анна.