Нора Робъртс
Самотни пясъци (2)

Първа глава

— Хванали са се истински хубавци, кап’тане.

Джим Бодайн хващаше предпазливо раците и ги хвърляше в резервоара. Нямаше нищо против хищните щипки — белезите по загрубелите му ръце го доказваха. Носеше традиционните за занаята ръкавици, но както всеки рибар щеше да потвърди — те бързо се късаха. А имаше ли дупка в тях, раците винаги успяваха да я намерят.

Работеше съсредоточено, застанал леко разкрачен в люлеещата се лодка. Тъмните му очи проблясваха на обветреното от годините, слънцето и вятъра лице. Можеше да е на всякаква възраст от петдесет до осемдесет години и Джим ни най-малко не се интересуваше на колко ще решат, че е.

Винаги наричаше Етан „кап’тане“ и рядко казваше повече от едно изречение наведнъж.

Етан насочи лодката към следващия кош. Управляваше с дясната ръка, а с лявата движеше скоростите. Винаги имаше какво да се пипне и дооправи при всяко заложено гърне за раци.

Заливът Чесапийк можеше да е изключително щедър, когато реши, но обичаше да прави нещата трудни и да те накара да се поизпотиш, за да събереш добър улов.

Младият мъж познаваше залива така добре, както и себе си. Понякога дори си мислеше, че го познава по-добре — променливите му настроения, водите, изпълнени с тайни. От север на юг се стелеше в продължение на триста километра, а на ширина бе едва шест. Сейнт Кристофър се гушеше в южната част на щата Мериленд и обитателите му зависеха от щедростта на залива, затова проклинаха капризите му.

Етан обожаваше водите около дома си; на много места те се превръщаха в тресавища, на други поточета прорязваха сушата и се виеха сред дъбови гори.

Заливът с променливите сезони, внезапните бури и винаги и навсякъде с мирис на вода стана негов свят.

Прецени движението си и с опитна ръка насочи пръта вещо и умело към следващия кош. Само след секунди той се показа от водата — обвит с водорасли и пълен с раци. Видя щипките на порасналите екземпляри, видя по-дребните женски.

— Добре се е напълнил — отбеляза Джим и пое препълнения кош, за да го сложи в лодката, сякаш тежеше грамове, а не килограми.

Водите бяха развълнувани и Етан знаеше, че ще има буря. Управляваше лостовете с колене, когато ръцете му бяха заети.

Погледна на запад, където се трупаха облаци. Разполагат с достатъчно време, прецени той, да минат през всички кошове и да видят колко раци са се уловили. Знаеше, че на Джим му трябват пари, а и на него не бяха излишни, за да поддържа бизнеса със строежа на яхти, който започна заедно с братята си.

Достатъчно време, прецени отново и изчака Джим да спусне обратно коша. Саймън стоеше с изплезен език при носа. И за него, както и за господаря му, нямаше по-любимо място от водата.

Работеха в синхрон и в почти пълно мълчание; разбираха се само с някое и друго изсумтяване, свиване на раменете или тихо проклятие. Работата им доставяше удоволствие: раците бяха в изобилие. А имаше години, когато изглеждаше, че зимата сякаш ги е унищожила до един, или че водите никога няма да се стоплят достатъчно, та да ги примамят.

През такива години всички рибари мизерстваха. Освен ако не се препитаваха и по друг начин. Етан възнамеряваше да си осигури допълнителен доход чрез строеж на яхти.

Братята Куин почти довършваха първата яхта. И каква красавица бе само! А Камерън осигури и следващ клиент — някакъв богат тип, когото познаваше от състезанията. Съвсем наскоро щяха да започнат да строят и втора яхта. Етан не се съмняваше, че брат му ще накара парите да потекат към тях.

Ще успеят, уверяваше се той, въпреки съмненията и оплакванията на Филип.

Погледна към слънцето, прецени часа и установи бавното, но неспирно придвижване на облаците от запад.

— Да се прибираме, Джим.

Бяха прекарали едва осем часа във водата; кратък ден. Ала помощникът му не се оплака. Знаеше, че не бурята е причина Етан да обърне лодката към брега.

— Момчето ще се прибере от училище по това време — подхвърли.

— Така е — кимна Етан.

И макар че Сет можеше да стои и сам вкъщи следобед, младият мъж не искаше да предизвиква съдбата. Десетгодишно момче с характера на Сет представлява истински магнит за пакостите.

След две седмици Кам щеше да се завърне от Европа; тогава двамата ще съумеят да се справят. Но в момента, той носеше отговорност за Сет.

Водата в залива придоби оловносивия цвят на небето, но нито мъжете, нито кучето обръщаха внимание на разлюлялата се лодка. Сега Саймън стоеше на кърмата с вдигната глава; вятърът вееше назад ушите му, а той се усмихваше, както се усмихват кучетата. Етан сам построи лодката и не се съмняваше, че съдът ще се справи. Не по-малко спокоен от кучето, Джим потърси заслон при тентата и запали цигара.

Туристи оживяваха крайбрежната ивица на Сейнт Кристофър. Ранните юнски дни ги примамваха от близките градове, изкушаваха ги да напускат столичните предградия и Балтимор. Представяше си, че мислят за Сейнт Кристофър като за старинно местенце с тесни улички, къщурки с кепенци и магазинчета. Гостите обичаха да наблюдават рибарите, да следят как вещо се справят с уловените раци, без да пострадат, и да ядат пирог с раци или да се хвалят пред приятели каква вкусна супа са опитали. Отсядаха в пансионите — Сейнт Кристофър се гордееше с четири — и харчеха парите си в ресторантите и магазинчета за сувенири.

Етан нямаше нищо против туристите. Когато заливът не проявяваше особена щедрост, градчето се препитаваше от туризъм. И си представяше как вероятно ще настъпи моментът, когато някой от същите тези туристи ще пожелае ръчно направена яхта.

С приближаването им към кея вятърът се усили. Джим скочи пъргаво, за да поеме въжетата и да привърже лодката. С късите си крака и набито тяло приличаше на скоклива жаба, обута в бели гумени ботуши.

Саймън приседна и остана в лодката, докато мъжете разтоварваха дневния улов; усилващият се вятър караше избелялата зелена тента да танцува. Пит Мънроу се приближи към тях; шапката почти скриваше сребристосивите му коси, панталоните със защитен цвят и червената карирана риза подчертаваха здравото му тяло.

— Добър улов, а, Етан?

Етан се усмихна. Въпреки че господин Мънроу беше голям скъперник, той го харесваше. Със здрава ръка управляваше своя ресторант, известен със специалитети от раци.

Етан бутна шапката си назад и се почеса по врата, където го засърбя от потта и навлажнената коса.

— Бива си го.

— Рано се прибирате днес.

— Ще има буря.

Мънроу кимна. Наетите от него хора за обезкостяване на раци, които работеха под раираните навеси, вече се готвеха да потърсят по-сигурен подслон. Добре знаеше, че дъждът щеше да накара туристите да влязат в заведенията да пият кафе и да ядат сладолед. А понеже държеше „Крайбрежното кафене“, нямаше нищо против.

— Струва ми се, че имаш около седемдесет бушела.

Младият мъж се усмихна още по-широко. Някой би забелязал в израза му пиратско лукавство. Етан едва ли би се обидил, но щеше да се изненада.

— По-скоро бих казал деветдесет.

Знаеше пазарната цена на раците до последния цент, но очакваше, че както обикновено щяха да се пазарят. Извади пурата, неизменно придружаваща подобни преговори, и се захвана за работа.

 

 

Първите едри капки дъжд закапаха, докато поемаше с моторницата към вкъщи. Остана доволен от парите за продадените раци — за своите осемдесет и седем бушела раци. Каза си, че ако продължи така през цялото лято, догодина може би ще трябва да пусне още сто коша и да наеме екип на непълен работен ден.

Ловът сега не беше както навремето; бактерии унищожиха доста от раците. Това правеше зимите трудни. Няколко добри сезона обаче щяха да му осигурят достатъчно средства, за да вложи и в новия бизнес, и да плати своята част от хонорара на адвоката. При тази мисъл стисна зъби.

Не биваше да стигат до адвокат. Защо да плащат на някой зализан, облечен в костюм лаладжия да изчисти името на баща им? Това нямаше да спре клюките. Щяха да престанат едва когато хората попаднат на нещо по-пикантно от живота и смъртта на Рей Куин.

А и момчето, помисли си, загледан във водната шир. Някои обичаха да приказват за момчето, което ги гледаше с тъмносините очи на Рей Куин.

За себе си не се тревожеше — можеха да го одумват колкото си искат. Но се засягаше, и то дълбоко, щом подхвърлеха лоша дума за човек, когото обича.

Затова ще работи като луд, за да плати на адвоката. И ще направи всичко необходимо да предпази момчето.

Гръмотевица изтрещя като оръдеен залп. Беше притъмняло, а от небето се стелеше безмилостен дъжд. Все пак не се забърза, когато съзря кея при къщата. Нищо няма да му стане, ако се намокри още малко.

Сякаш в отговор на мислите му, Саймън скочи във водата и заплува към брега, а Етан се захвана с въжетата. Прибра кутията, в която носеше обяда си, и тръгна към къщата.

Свали мокрите рибарски ботуши пред задната веранда. Майка му толкова ги гонеше и им се караше като деца, че им стана навик да не нанасят кал вътре. Ала не спря мокрото куче да се вмъкне вътре преди него.

Изведнъж видя блестящия под и лъснатите плотове.

По дяволите, бе единственото, което му мина през ума, докато изучаваше отпечатъците от кучешки лапи и чу щастливото излайване на Саймън. Последва весел писък, нов лай и после — смях.

— Целият си мокър! — Женският глас бе нисък, мек и весел. Но в него имаше и твърдост; това накара Етан да трепне. — Вън, Саймън! Веднага. Иди да изсъхнеш на предната веранда.

Отново последва весел писък, бебешко гукане и момчешки смях. Всички са тук, сети се Етан, като прокара ръка през мокрите си коси. Щом чу приближаващите се към него стъпки, тръгна към килера, където стояха кофата и парцалът.

— О, Етан!

С ръце на тънката си талия и поглед, насочен към следите от кучешки лапи по току-що лъснатия под, Грейс Мънроу стоеше пред него.

— Ей сега ще оправя. Съжалявам. — Парцалът още бе влажен и прецени, че не е най-разумно да я погледне право в очите. — Не се замислих — промърмори, докато пълнеше кофата на мивката. — Не знаех, че ще идваш днес.

— Значи смяташ за редно да позволяваш на мокри кучета да тичат из къщата и да цапат пода, когато ме няма, така ли?

Той сви рамене.

— Когато излязох сутринта, беше мръсно, та няколко мокри лапи нямаше да му се отразят кой знае колко трагично. — Поотпусна се. Напоследък непрекъснато му трябваха няколко минути да се отпусне в присъствието на Грейс. — Но ако подозирах, че ще си тук да ми се скараш, щях да го спра на верандата.

Обърна се усмихнат и това я накара да въздъхне.

— О, дай ми парцала. Аз ще оправя.

— Не. Кучето е мое, то изцапа. Май Обри проплака.

Младата жена се облегна на рамката на вратата. Беше уморена — често й се случваше. И днес работи осем часа. А довечера й предстояха още четири, през които трябваше да разнася питиета в заведението „При Снидли“.

Понякога нощем едва се добираше до леглото и бе готова да се закълне, че не би могла повече да се изправи.

— Сет я наглежда. Наложи се да променя графика. Сутринта госпожа Линлей ме помоли да отложа чистенето при нея за утре. Свекърва й позвънила от Вашингтон да се самопокани на вечеря. Разправя, че свекърва й гледала на всяка прашинка като на грях срещу Господа. Реших да почистя при теб днес вместо утре. Нямаш нищо против, нали?

— Включвай ни в графика си, когато ти е удобно, Грейс. Знаеш колко сме ти благодарни.

Докато чистеше пода, я наблюдаваше крадешком. Харесваше я. Заради златистите й коси и дългите крака винаги я оприличаваше на млада кобила. Подстригваше косите си по момчешки късо, но той харесваше прическата й.

Тялото й не се отличаваше много от тези на манекените, които печелят милиони долари, но знаеше, че Грейс не поддържа стройната си елегантна фигура заради модата. Припомни си колко слабичка беше и като дете. Беше седем-осемгодишна, когато той за пръв път се появи в Сейнт Кристофър и в семейство Куин. Значи сега тя бе на двадесет и няколко; а думата „кльощава“ не й подхождаше напълно.

По-скоро като върбова клонка, уточни той и се изчерви.

Тя му се усмихна; зеленикавите й очи на русалка се стоплиха, а на бузите й се появиха трапчинки. Без сама да знае защо, гледката на привлекателен и здрав мъж, който мие пода, я развесели.

— Как мина денят, Етан?

— Добре. — Старателно бършеше пода. Беше акуратен човек. Накрая отиде да изплакне и кофата, и парцала на мивката. — Продадох доста раци на баща ти.

Щом той спомена баща й, усмивката й помръкна. Когато тя забременя с Обри и се омъжи за Джак Кейси; мъжът, когото баща й нарече „онзи мазен нехранимайко от северната част на щата“, двамата се отчуждиха.

Баща й се оказа прав по отношение на Джак. Мъжът й я заряза месец преди Обри да се роди. И отнесе спестяванията й, колата й и огромна част от самоуважението й.

Но успя да го преживее, напомни си Грейс. И продължаваше да се справя. И ще продължи да се справя, без да иска и цент от родителите си; дори ако се наложи да умре от работа, за да го докаже.

Чу отново Обри да се смее със звучния си детски смях и огорчението й се изпари. Имаше всичко, което е значимо: къдрокосото ангелче с грейнали очи в съседната стая го олицетворяваше.

— Ще ви приготвя нещо за вечеря, преди да тръгна.

Етан се извърна и отново я погледна. Лекият загар й отиваше, сгряваше кожата й. Издълженото й лице подхождаше на стройното й тяло; брадичката обаче подсказваше известна упоритост. Ако един мъж я погледне, ще види слаба, привлекателна блондинка с хубаво тяло и лице, което те кара да не бързаш да отместиш поглед. Но ще забележи и сенките под огромните зелени очи и умората около меките устни.

— Няма нужда, Грейс. Иди да си починеш. Нали довечера си на работа „При Снидли“?

— Имам време… А и обещах на Сет Ламята.

Раздвижи се неловко, понеже Етан продължаваше да я гледа втренчено. Отдавна се беше примирила, че настойчивото му взиране кара кръвта й да кипва. Е, още един от малкото й житейски проблеми, примирено си помисли.

— Какво има?

Прокара ръка по бузата, защото предположи, че се е изцапала.

— Нищо. Е, щом искаш да сготвиш, ще трябва да ни помогнеш и да го изядем.

— С удоволствие. — Отпусна се и понечи да вземе кофата и парцала от него, за да ги прибере. — Обри обожава да стои с теб и Сет. Защо не отидеш при тях? Имам още малко пране и ще приготвя вечерята.

— Ще ти помогна.

— В никакъв случай. — И в това отношение проявяваше характерната си гордост. Плащаха й, за да свърши работата. Цялата работа. — Иди при децата в предната стая. И не забравяй да попиташ Сет за контролното по математика, което са им върнали днес.

— Как се е представил?

— Пак е получил шестица.

Тя намигна и отпрати Етан. Сет е такъв умник, помисли си, тръгнала за мокрото помещение до кухнята. Ако и тя боравеше така добре с цифрите, нямаше да прекара гимназиалното си обучение в безполезни мечти.

Щеше да е овладяла истински занаят, а не както сега да сервира напитки, да чисти чужди домове и да лови раци. Щеше да има професия, на която да разчита, когато се оказа, че е изоставена и бременна, а всичките й мечти да стане танцьорка — разбити.

И без това мечтата й нямаше реално покритие, повтори си, докато вадеше дрехите от сушилнята. Розови сънища, би казала майка й. Но истината беше, че само две неща я интересуваха: да танцува и Етан Куин.

Не получи и двете.

Въздъхна леко и допря топлия чаршаф от коша до бузата си. Чаршафът на Етан; същият, който взе от леглото му днес. Бе усетила дъха му върху него и за миг си позволи да си представи, че двамата се любят на един от тези чаршафи в къщурката му.

Но с мечти работата не се свършваше, нито се плащаше наемът, нито се купуваха необходимите и желани неща за малкото й момиченце.

Започна сръчно да сгъва чаршафите и да ги подрежда върху сушилнята. Няма нищо срамно да си изкарва прехраната, като чисти къщи или поднася питиета. И с двете се справяше добре. Хората имаха нужда от нея; чувстваше се полезна. Това трябваше да я задоволява.

Определено не бе нужна или полезна на мъжа, чиято съпруга беше за кратко. Ако се обичаха истински, щеше да е различно. Тя изпитваше болезнена необходимост да принадлежи някому, да е желана. За Джак… Грейс поклати глава. Наистина нямаше представа какво е представлявала за него.

Вероятно го е привличала, и това завърши с нейното забременяване. Знаеше, че той смяташе за правилно и подобаващо да я отведе в кметството и застанали пред служителя в хладния есенен ден, да изрекат обетите си.

Никога не се държа лошо с нея. Не се напиваше и не я биеше, както чуваше за някои мъже, които не желаят съпругите си. Не ходеше по други жени; поне тя не знаеше да го е правил. Но тя видя — докато Обри растеше в утробата й — нарастващата паника в очите му.

И един ден той просто си тръгна.

Най-ужасното беше, прецени Грейс сега, че тогава тя изпита облекчение.

На практика Джак я накара да порасне, да вземе нещата в ръцете си. А онова, с което я дари, струваше повече от всички звезди на небето.

Взе коша с прането и влезе в предната стая.

Ето го нейното съкровище: с къдравите руси косици, с хубавото, грейнало от радост личице с розови бузки; седи в скута на Етан и му бърбори.

Двегодишната Обри Мънроу приличаше на ангел на Ботичели: цялата розова, златна, със сияещи зелени очи и трапчинки на бузките. Макар да разбираше едва половината от приказките й, младият мъж кимаше сериозно.

— И какво направи Фулиш тогава? — попита той, предположил, че тя му разказва някаква история за кутрето на Сет.

— Лизна ми лицето. — Вдигна и двете си ръчички, за да ги прокара по бузите си. — Цялото. — Усмихната сияйно, тя прокара ръчички по лицето на Етан и подхвана с него една от обичайните им игри. — Олеле! — засмя се. — Блада!

Той се включи охотно и я погали.

— Олеле! И ти имаш брада.

— Не! Ти!

— Не. — Придърпа я към себе си, а тя разтърси раменца от удоволствие, докато той шумно я разцелува по бузките. — Ти.

Вече се заливаше от смях, отскубна се и се настани върху излегналото се на пода момче.

— Сет има блада.

Покри лицето му с мокри целувки. Понеже мъжеството го изискваше, той се възпротиви с достойнство.

— За бога, Обри, недей. — За да я разсее, вдигна една от количките й и я изтъркаля по ръката й. — Ти си като състезателна писта.

Очите й засияха в очакване на новата игра. Тя грабна автомобилчето и започна да го търкаля, без да проявява никаква нежност, по всяка част от тялото на Сет, до която успяваше да се домогне.

Етан се засмя.

— Ти започна, приятелче — подхвърли той на момчето, когато Обри тръгна по краката му, за да достигне и другото му рамо.

— По-добре това, отколкото да те олигавят целия — обяви невъзмутимо Сет.

В продължение на няколко минути Грейс остана загледана в тримата: мъжът, спокойно облегнат в големия фотьойл, наблюдава усмихнат децата на пода; самите деца склонили едно към друго главици — едната покрита със златисти къдрици, а другата — с разрошени тъмноруси коси.

Малкото загубено момченце, мина й през ума, а сърцето й трепна от топлота към него, която се появи, щом го видя за пръв път. Беше си намерило дом. И нейното скъпоценно момиченце — беше обещала още докато Обри растеше в утробата й, да я пази, да я защитава и да й се радва — тя винаги щеше да има дом.

А мъжът — някога самият той загубено момче — който обсеби моминските й фантазии преди години и никога не ги напусна, вече си бе изградил дом.

Дъждът барабанеше по покрива, звукът на телевизора бе намален, кучетата спяха на предната веранда, а влажният бриз подухваше през замрежената врата.

Искаше й се — макар да съзнаваше, че няма право на това — да остави коша с прането, да отиде и да се сгуши до Етан. Да я приемат, да я очакват. Да затвори очи и поне за миг да стане част от цялата картина.

Вместо това тя се дръпна назад. Осъзна, че не е в състояние да направи крачка напред и да се впише в спокойната, делнична сцена. Върна се в кухнята, където светлината й се стори прекалено студена, остави коша на масата и започна да подрежда продуктите, необходими за вечерята.

След няколко минути Етан се появи да си вземе бира. Месото вече придобиваше кафеникав цвят, картофите се пържеха, а тя приготвяше салатата.

— Ухае великолепно — вдъхна дълбоко той.

Застоя се, макар да се чувстваше неловко. Не беше свикнал друг да му готви — от години никой не го беше правил. Навремето готвачът вкъщи беше баща му, а не майка му… Постоянно се шегуваха, че ще се наложи тя да прибегне до всичките си лекарски познания и умения, за да ги спаси, ако изядат нещо сготвено от нея.

— Ще е готово след около половин час. Нали нямаш нищо против да хапнете по-рано? Трябва да се прибера да изкъпя Обри и да се преоблека за работа.

— Никога нямам нищо против яденето, особено когато не съм го готвил аз. А и искам да отскоча до работилницата за няколко часа тази вечер.

— О… — притесни се тя. — Трябваше да ми кажеш. Щях да побързам.

— Не ме бавиш. — Отпи от бутилката. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря. Ще използвам соса за салата, който Филип приготвя. Толкова е по-хубав от готовите.

Дъждът все така се лееше, но тук-там слънчеви лъчи успяваха да проникнат през него. Грейс погледна към прозореца: постоянно се надяваше да види дъга.

— Цветята на Анна вървят чудесно — отбеляза. — Дъждът ще им дойде добре.

— И ми спестява труда да вадя маркуча за поливане. Ще ми откъсне главата, ако загинат в нейно отсъствие.

— Не бих я винила. Положи толкова усилия да ги засади преди сватбата. — Докато приказваше, тя работеше бързо и сръчно. — Каква красива сватба стана — продължи, докато обръщаше месото.

— Добре мина. И извадихме късмет с времето.

— О, нямаше начин да завали точно в този ден. Щеше да е грях.

Помнеше всичко съвсем ясно: зелената трева в задния двор, клокочещите фонтанчета, засадените от Анна цветя, сияещи в различни цветове. И онези, които купи, за да обсипе алеята, по която мина булката.

Бялата рокля се вееше, а зад лекия воал блестяха тъмните, сияещи от радост и щастие очи. По столовете наоколо седяха приятели и роднини. Бабата и дядото на Анна се разплакаха. А Кам — грубоватият и объркан Камерън Куин — погледна булката, сякаш току-що му връчваха ключовете от Рая.

Сватба в задния двор, припомни си Грейс. Получи се изискана, проста и романтична. Идеална.

— Никога не съм виждала по-красива жена. — Тя въздъхна, в което се долови частица завист. — С такава тъмна и екзотична хубост.

— Подхожда на Кам.

— Приличаха на филмови звезди: елегантни, красиви. — Усмихна се, докато заливаше месото с пикантния сос. — А най-романтичното нещо, което съм виждала, беше, когато заедно с Филип изсвирихте валса за първия им танц. — Отново въздъхна и приключи с приготовлението на салатата. — А сега са в Рим. Просто не е за вярване.

— Вчера сутринта ми се обадиха. Прекарвали чудесно.

Тя се засмя. Гърлените звуци сякаш го погалиха.

— Сигурно е така, щом са на меден месец в Рим. — Докато слагаше картофи в тигана, тихо изруга, защото горещото олио пръсна върху ръката й. — По дяволите!

Етан веднага скочи и сграбчи ръката й.

— Лошо ли се изгори? — Забеляза как изящната й издължена китка порозовява и я придърпа към мивката. — Облей я със студена вода.

— О, нищо ми няма. Случва се непрекъснато.

— Няма да се случва, ако си по-внимателна. — Веждите му бяха свъсени. Стискаше здраво ръката й, за да й попречи да се дръпне от струята. — Боли ли?

— Не. — Тя не усещаше нищо, освен неговата ръка върху своята и учестеното биене на сърцето си. Уплаши се, че всеки момент ще направи нещо глупаво, и се опита да се освободи. — Нищо ми няма, Етан. Не вдигай толкова шум.

— Трябва да те намажем.

Пресегна да отвори шкафа, за да намери мехлем, и вдигна глава. Очите му срещнаха нейните. Замръзна на място, а водата продължи да се стича по преплетените им ръце.

Стараеше се никога да не застава близо до нея; никога толкова близо, че да вижда златистите точици в очите й. Защото ще започне да мисли за тях, да си ги представя. После ще трябва да си напомня, че това е Грейс, момиченцето, което израсна пред очите му. Жената, майката на Обри; съседката, която го има за приятел, комуто може да се довери напълно.

— Трябва да се грижиш по-добре за себе си.

Гласът му прозвуча грубовато, а гърлото му внезапно пресъхна. Тя ухаеше на лимон.

— Нищо ми няма. — Не беше на себе си. Изпитваше опияняващо удоволствие и пълно отчаяние. Той държеше ръката й, сякаш е крехко стъкло. И я гледаше свъсено, сякаш тя едва ли има повече разум от двегодишната си дъщеря. — Картофите ще изгорят, Етан.

— О… Добре… — Засрамен, защото си помисли, че устните й вероятно са така меки, както изглеждат, той се отдръпна и усърдно започна да търси тубата с мехлема. Сърцето му биеше лудо, а той ненавиждаше подобно усещане. Предпочиташе нещата да са спокойни и ясни. — Сложи си все пак малко от това. — Остави тубичката на плота и тръгна към вратата. — Отивам да кажа на децата да се измият за вечеря.

Пътьом взе коша с прането и изчезна.

Със съзнателно бавно движение Грейс спря водата, после се втурна да спасява картофите. Остана доволна от вида на храната, взе мехлема, намаза ръката си и пъхна тубичката в шкафа.

После се облегна на мивката и погледна през прозореца.

На небето не се виждаше никаква дъга.