Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендариум на Средната земя (1.2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Narn i Chîn Húrin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Джон Р. Р. Толкин, под редакцията на Кристофър Толкин

Децата на Хурин

ИК „Бард“, София, 2007

Художник: Алън Лий

ISBN 978-954-585-831-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и изнасяне на предговори и приложения като отделни произведения

Глава VIII
Земята на Лъка и Шлема

tolkien_hurin_chapter_8.png

През следващите дни Белег много се трудил за благото на отряда. Грижел се за ранените и болните и те бързо оздравявали. Защото в ония дни Сивите елфи все още били велик народ, надарен с голяма мощ и велика мъдрост за живота и живите твари; и макар да не били тъй мъдри и изкусни като Изгнаниците от Валинор, все пак през дългия си живот в Средната земя успели да натрупат редица познания, недостъпни за людете. Освен туй Белег Стрелеца бил прославен сред народа на Дориат; издръжлив бил и силен, надарен със зорък поглед и проницателен ум, а наложело ли се — храбър в битка, като разчитал не само на бързите стрели от дългия си лък, но и на мощния меч Англахел. Ала ден подир ден растяла омразата в сърцето на Мим, що ненавиждал елфите, както бе казано, и гледал със завистливо око обичта на Турин към Белег.

Когато отминала зимата, разтопили се снеговете и дошла пролетта, разбойниците пак трябвало да се захванат с по-сурови дела. Раздвижила се мощта на Ангбанд; като дълги пръсти на опипваща ръка тръгнали челните отряди на несметните му армии да разузнаят пътищата към Белерианд.

Кой ли познава черните замисли на Моргот? Кой би могъл да измери необятната мисъл на оногова, що някога бил Мелкор, най-могъщ певец сред Великата мелодия на Айнурите, а сега седял като мрачен владетел върху мрачния си трон далече на север и със злобно лукавство обсъждал всяка нова вест, узнавайки тъй за делата на своите врагове много повече, отколкото подозирал когото и да било от тях, освен може би кралица Мелиан? Към нея често отпращал мислите си Моргот, ала никога не успявал да разгадае тайните й.

През онази година той насочил злобата си към земите западно от Сирион, където все още имало сила да му се противопостави. Гондолин още стоял, ала бил скрит. За Гондолин знаел, но засега не можел да го превземе. По-нататък бил Нарготронд, към който никой от неговите слуги не бил открил пътя и името му всявало ужас сред тях. А от далечния южен бряг на Арверниен и устието на Сирион, отвъд белите брезови гори на Нимбретил, долитала мълва за Пристанищата на Корабите. Дотам не можел да се добере, преди всичко друго да падне.

Затова орките прииждали откъм Севера на все по-несметни орди. През Анахския проход минали те и превзели Димбар, а подир туй нахлули в северните предели на Дориат. Продължили по древния път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове. Оттам в древни времена пътят навлизал в Охраняваната равнина и покрай подножието на възвишенията около Амон Руд продължавал през долината на Нарог, за да стигне най-сетне до Нарготронд. Но засега орките не смеели да напредват по него; защото из пущинака ги дебнела нова невидима заплаха и от червения връх бдели зорки очи, за които никой не ги бил предупредил.

През онази пролет Турин отново надянал Шлема на Хадор и Белег се възрадвал. Отначало отрядът им наброявал по-малко от петдесет бойци, ала следотърсаческите умения на Белег и доблестта на Турин ги превръщали за врага в цяла армия. Съгледвачите на орките били избивани, лагерите им били вечно под наблюдение, а ако се събирали по много, за да прекосят някоя теснина, от скалите или от дървесните сенки изскачал Драконовия шлем със своите хора, могъщи и люти. Скоро предводителите им се разтрепервали от самата песен на рога му нейде из хълмовете и орките удряли на бяг още преди да чуят свистенето на стрела или да зърнат изтеглен меч.

 

 

Разказват, че когато отстъпил на Турин и неговия отряд потайното си жилище върху Амон Руд, Мим настоял онзи, който бил пратил пагубната стрела по сина му, да пречупи лъка и стрелите си и да ги положи в нозете на Хим; а този човек бил Андрог. Неохотно изпълнил той волята на джуджето. А Мим обявил още, че Андрог не бива вече никога да похваща стрела или да носи лък, и го обвързал с такова проклятие: наруши ли обета, от собствения си лък да загине.

През пролетта на онази година Андрог пренебрегнал проклятието на Мим и пак взел лък при един боен набег от Бар-ен-Данвед; и в схватката бил ранен от оркска отровна стрела, та го донесли обратно умиращ от страшни мъки. Но Белег го изцелил от раната. И Мим започнал още по-люто да ненавижда елфа, осуетил проклятието му; ала казвал: „Нищо, то ще ухапе отново“.

 

 

През онази година надлъж и шир из Белерианд, над гори, потоци и планински проходи плъзнала мълва, че в най-безнадеждния час отново се вдигат на бой Лъкът и Шлемът, що някога (както се мислело) били паднали в Димбар. Тогава мнозина елфи и люде — прокудени и лишени от всичко бездомници, които бродели без водач подир битки, поражения и разруха — открили в сърцата си нова храброст и се стекли нататък да дирят Двамата военачалници, макар че още никой не знаел где е тяхната крепост. Турин охотно приемал всички, що идвали при него, но по съвет на Белег не допускал ни един новобранец в своето убежище върху Амон Руд (а сега то било наречено Ехад и Седрин, сиреч Лагер на верните); пътя натам знаели само бойците от Стария отряд. Но постепенно създали наоколо други охранявани лагери и укрепления: в горите на изток, по възвишенията и из южните мочурища, от Метед-ен-глад (Края на гората) южно от Теиглинските бродове до Бар-ериб, който се намирал на няколко левги южно от Амон Руд в някогашните плодородни земи между Нарог и Сирионските езера. От всички тия места хората можели да виждат върха на Амон Руд и чрез тайни сигнали да получават вести и заповеди.

Тъй още преди да отмине лятото, последователите на Турин се превърнали в могъща армия; и властта на Ангбанд била отхвърлена. Мълва за тях стигнала дори до Нарготронд и мнозина там се развълнували, казвайки, че щом група бунтовници може да нанесе такъв удар на Врага, то какво ли би сторил владетелят на Нарог. Но кралят на Нарготронд Ородрет не пожелал да промени плановете си. Във всичко следвал замислите на Тингол, с когото разменял вести по тайни пътища; а и бил мъдър владетел, доколкото са мъдри ония, що най-напред мислят за своя народ и как да опазят живота и благоденствието му от вражата сила. Затуй не разрешил на нито един свой боец да се присъедини към Турин и пратил вестоносци да му кажат, че каквото и да планува или върши в своите битки, не бива да стъпва на нарготрондски земи, нито да отблъсква орките натам. Ала макар да отказвал въоръжена подкрепа на Двамата военачалници, във всичко друго им обещал помощ (и за туй вероятно го били посъветвали Тингол и Мелиан).

Тогава Моргот за известно време удържал десницата си; ала често се преструвал, че атакува, та с лесни победи да вдъхне самоувереност на тия бунтовници. Както и станало. Защото Турин вече наричал Дор-Куартол, сиреч Земя на Лъка и Шлема, цялата област между Теиглин и западните предели на Дориат; и като се обявил за неин владетел, си избрал новото име Гортол, що означава Страховития шлем, и в сърцето му се възродила прежната буйна дързост. Ала на Белег му се струвало, че Драконовият шлем не е подействал на Турин така, както той се надявал; и смут го обземал, като се взирал в идните дни.

Веднъж, когато лятото вече преваляло, двамата седели в Ехад и си почивали подир дълъг боен поход. Тогава Турин казал на Белег:

— Защо си тъй угрижен и печален? Нима не ни потръгна, откакто дойде при мен? Нима целите ми не са постигнати?

— Всичко е наред засега — рекъл Белег. — Враговете още са стреснати и изплашени. И тепърва ни предстоят добри дни; до някое време.

— А сетне? — попитал Турин.

— Сетне зимата — казал Белег. — А подир нея още една година за ония, що доживеят.

— А сетне?

— Яростта на Ангбанд. Ние само опарихме връхчетата на пръстите на Черната ръка — нищо повече. Тя не ще се отдръпне.

— Но нима яростта на Ангбанд не е наша цел и радост? — запитал Турин. — Какво друго би искал да сторя?

— Знаеш много добре — отвърнал Белег. — Ала за онзи път си ми забранил да говоря. Чуй ме поне сега. От много неща се нуждае един крал или предводител на могъща армия. Той трябва да има сигурно убежище; трябва да има богатство и мнозина работници, що владеят и друго освен меча. С бройката идва потребност от храна, която не се намира из пущинака. И така тайната свършва. Амон Руд е добро място за малоброен отряд — той има очи и уши. Но е усамотен и се вижда отдалече; даже и малка войска би го обградила напълно — освен ако разполага с могъща армия, каквато нямаме и едва ли ще имаме.

— Въпреки туй искам да бъда пълководец на собствена армия — рекъл Турин, — и ако ми е писано, нека да загина. Тук преграждам набега на Моргот и додето се боря, той не може да използва южните пътища.

 

 

Мълвата за Драконовия шлем из земите западно от Сирион скоро стигнала до Морготовите уши и тогава Врагът се разсмял, защото тъй отново му се разкрил Турин, който задълго бил укрит в сенките и под воалите на Мелиан. Ала той почвал да се бои, че Турин ще се сдобие с такава мощ, та хвърлената над него прокоба ще се обезсмисли и той ще избегне предначертаната му участ, или пък ще се оттегли в Дориат и пак ще изчезне от взора му. Наумил си тогава да залови Турин и да го пороби, или да го подложи на мъки като баща му.

Право бил казал Белег на Турин, че само са опарили връхчетата на пръстите на Черната ръка и че тя не ще се отдръпне. Но Моргот прикривал кроежите си и засега се задоволявал да праща натам най-умелите разузнавачи; и не след дълго около Амон Руд гъмжало от съгледвачи, що се спотайвали незабелязани из пущинака и не нападали влизащите или излизащи отряди.

Ала Мим усещал присъствието на орки из земите около Амон Руд и омразата към Белег зародила в помрачнялото му сърце зъл умисъл. Един ден към края на годината рекъл на хората в Бар-ен-Данвед, че излиза със сина си Ибун да събират корени за зимните си запаси; но истинската му цел била да намери Морготовите слуги и да ги отведе до скривалището на Турин[1].

Все пак той се опитал да наложи някои условия на орките, които му се присмели, но Мим казал, че нищо не знаят, ако смятат да изкопчат с мъчения нещо от едно Калпаво джудже. Тогава те го попитали какви са условията и Мим ги обявил: да му платят в желязо теглото на всеки пленен или убит човек, а за Турин и Белег платата да е в злато; а когато се отърват от Турин и неговия отряд, да не закачат Мим и да му оставят дома; да оставят Белег завързан, та Мим да се разправя с него; а Турин да пуснат на свобода.

Емисарите на Моргот охотно приели тези условия без никакво намерение да ги изпълнят. Главатарят на орките нямал нищо против да остави Белег в ръцете на Мим; ала да пусне Турин не можело и дума да става — имал най-строга заповед да го отведе жив в Ангбанд. Приемайки поставените условия, той настоял да задържат Ибун за заложник; тогава Мим се уплашил и опитал да се отметне или да избяга. Ала орките държали сина му и той бил принуден да ги отведе до Бар-ен-Данвед. Тъй бил предаден Домът на откупа.

Вече бе казано, че каменистият масив на Амон Руд имал гол и плосък връх, ала колкото и стръмни да били склоновете му, хората можели да достигнат върха по изсечена в камъка стълба, която тръгвала от скалистата тераса пред дома на Мим. На върха имало стражи и те предупредили за наближаването на врага. Но водени от Мим, орките излезли на равната площадка пред портата и Турин и Белег били отблъснати към входа на Бар-ен-Данвед. Някои от хората, които опитали да се изкатерят по скалната стълба, били пронизани с оркски стрели.

Турин и Белег се оттеглили в пещерата и запушили входа с голям камък. В този тежък час Андрог им разказал за тайното стълбище към плоския връх на Амон Руд, което бил открил, когато се залутал из пещерите, както вече бе казано. Тогава Турин и Белег заедно с мнозина от своите хора се изкачили по това стълбище и излезли на върха, като изненадали малцината орки, що вече се били изкатерили по външните стъпала, и ги хвърлили в пропастта. За известно време удържали напора на изкачващите се орки, но на голата скала нямало укрития и мнозина били простреляни изотдолу. Най-храбър сред тях бил Андрог, който паднал на външното стълбище, смъртоносно ударен от стрела в главата.

Тогава Турин и Белег заедно с оцелелите се оттеглили към центъра на върха, където имало стърчащ камък, и като застанали в кръг около него, отбранявали се, додето не загинали всички освен Белег и Турин, защото върху тях орките хвърлили мрежи. Турин бил вързан и отнесен; а ранения Белег оставили да лежи със завързани китки и глезени за железни клинове, забити в скалата.

Като открили отвора на потайното стълбище, орките се спуснали надолу, та плячкосали и осквернили Бар-ен-Данвед. Не открили Мим, понеже се спотайвал дълбоко из пещерите; а когато си тръгнали от Амон Руд, той излязъл на върха. Отишъл до проснатия и неподвижен Белег и със злорад смях почнал да точи ножа си.

Ала не само Мим и Белег били живи на онзи каменен връх. Макар и смъртно ранен, Андрог пролазил сред труповете, сграбчил меч и замахнал срещу джуджето. С ужасен писък хукнал Мим към ръба на канарата и изчезнал — избягал надолу по една стръмна козя пътека, известна единствено нему. А Андрог със сетни сили срязал примките на Белег, та го освободил; и преди да умре, изрекъл:

— Твърде дълбоки са моите рани дори за целител като теб.

Бележки

[1] Ала разказват и другояче: че Мим не търсел преднамерено орките. Към предателството го тласнало залавянето на сина му и заплахата да го измъчват.