Джон Р. Р. Толкин
Разказ за Децата на Хурин (13)

Глава XII
Завръщането на Турин в Дор-ломин

Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил изминал над четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани Турин стигнал до Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.

Оттам стигнал до проходите за Дор-ломин. От Севера идвали снегове и лют студ, та пътищата били опасни и тежки. Макар да бил минал по тази пътека преди цели двайсет и три години, тя оставала отпечатана в сърцето му — толкоз болка и скръб усещал при всяка крачка подир раздялата с Морвен. Тъй най-сетне се завърнал в страната на своето детство. Безрадостна и пуста изглеждала тя сега, а рядко срещаните хора били груби и негостоприемни; говорели недодялания език на източните пришълци, а древното слово оставяли само за робите и враговете. Затуй Турин вървял предпазливо и безмълвно, с ниско спусната качулка и накрая стигнал до дома, що търсел. Пуст и мрачен бил той и наоколо нямало жива душа; защото Морвен била избягала, а пришълецът Брода (онзи, който насила взел за съпруга Хуриновата сродница Аерин) разграбил дома й, взимайки всички слуги и каквото било останало от имуществото. Дворецът на Брода се издигал най-близо до стария дом на Хурин и изтощен от дългия път и скръбта, Турин се отправил нататък да дири подслон; и наистина го намерил, понеже Аерин все още се мъчела да поддържа старото гостоприемство. Настанили Турин край огъня заедно със слугите и неколцина скитници, мрачни и дрипави като него; и той запитал какво ново има по този край.

При тия слова всички замлъкнали и някои се отдръпнали, като поглеждали боязливо странника. Ала един стар скитник с патерица рекъл:

— Ако трябва да говориш на стария език, добри човече, говори го по-тихо и не питай за новини. Нима желаеш да бъдеш пребит като бунтар или обесен като шпионин? Защото, както те гледам, може да си и едното, и другото. А туй значи — добавил той шепнешком, свеждайки глава към ухото на Турин, — че си от нявгашните благородници, що дойдоха тук заедно с Хадор в златните дни, преди да настанат вълчите времена. Има сред нас и такива, макар че днес са жалки просяци или роби и без добрината на господарката Аерин никога не биха видели огън и топла вечеря. Откъде идваш и какви вести дириш?

— Имаше една господарка на име Морвен — отговорил Турин. — Преди много години живях в нейния дом. След дълго скиталчество пак наминах там да подиря подслон, ала не заварих ни огън, ни люде.

— Тъй е повече от година — отвърнал старецът. — Ала и люде, и огън се срещаха рядко в този дом още от времето на жестоката война; защото, както навярно знаеш, тя беше от древния народ — вдовица на нашия господар Хурин, син Галдоров. Не посмяха да я докоснат обаче, защото им вдъхваше страх; прекрасна и горда бе като кралица, преди скръбта да помрачи лика й. Вещица я наричаха и страняха от нея. Вещица — на новия език туй значи „приятелка на елфите“. Но въпреки страха я ограбиха. Двете с дъщеря й щяха да гладуват, ако не беше господарката Аерин. Казват, че тя им помагала тайно и затуй често търпяла побоища от своя натрапен съпруг, грубиянина Брода.

— Значи повече от година — рекъл Турин. — Мъртви ли са, или поробени? Или може би орки са ги нападнали?

— Никой не знае със сигурност — отговорил старецът. — Но тя изчезна с дъщеря си; а Брода ограби каквото беше останало. Даже кучетата прибра, а слугите пороби, само неколцина тръгнаха по просия като мен. Дълги години съм служил на нея и на благородния господар. Садор Хромия ми е името — някога една проклета секира ме лиши от крак сред горите, инак днес и аз щях да лежа във Великата могила. Добре си спомням деня, когато отпратиха Хуриновото момче и колко плака то тогава; а сетне дълго рида и тя. Казват, че заминало за Потайното кралство. — При тия думи старецът прехапал език, огледал Турин подозрително и добавил: — Изкуфял съм вече и дрънкам глупости добри човече. Не ми обръщай внимание! Но макар че е приятно да си побъбря с човек, що говори древния език както в добрите времена, днешните дни са тежки и трябва да внимаваме. Не всички красиви слова идват от чисто сърце.

— Вярно — рекъл Турин. — Мрачно е сърцето ми. Ала ако се боиш, че съм шпионин на Севера или Изтока, значи не си помъдрял за тия дълги години, Садор Лабадал.

Старецът го погледнал втрещено; сетне продумал с треперещ глас:

— Ела навън! Там е студено, но безопасно. Ти говориш прекалено високо, а аз твърде много в този дом на пришълците.

Когато излезли на двора, той се вкопчил в плаща на Турин.

— Казваш, че тук си живял преди много години. Господарю Турин, защо се завърна? Най-сетне прогледна моят взор и те чуха ушите ми; имаш глас досущ като баща си. Ала единствен малкият Турин ме наричаше с името Лабадал. Не от зло сърце — по онуй време бяхме щастливи приятели. Що дириш тук сега? Малцина останахме; стари сме и без оръжие. По-щастливи от нас са ония във Великата могила.

— Не съм дошъл тук за битка — отвърнал Турин, — макар че словата ти ме карат да се замисля, Лабадал. Ала това ще почака. Дойдох да търся владетелката Морвен и Ниенор. Не ме бави, казвай каквото знаеш.

— Малко е то, господарю — рекъл Садор. — Те си заминаха тайно. Между нас плъзна мълва, че са повикани от господаря Турин; защото не се съмнявахме, че е станал велик през тия години — крал или пълководец в някоя южна страна. Обаче сега виждам, че едва ли е така.

— Да, не е така — отговорил Турин. — Бях благородник в южна страна, ала сега съм скитник. И не съм ги повикал.

— Тогава не знам що да ти кажа, господарю — рекъл Садор. — Но господарката Аерин несъмнено ще знае. Тя бе посветена във всички планове на майка ти.

— Как да стигна до нея?

— Това не знам. Дори ако някак успеем да й пратим вест, с много страдания ще трябва да заплати, бъде ли хваната да си шушука на прага с окаян скиталец от низвергнатия народ. А просяк като теб не може да тръгне направо из чертога към нейните покои — стори ли нещо подобно, пришълците мигом ще го пребият, а може и по-лошо да му се случи.

Тогава Турин гневно извикал:

— Значи не можело да тръгна през дома на Брода, без да ме пребият? Ела да видим!

С тия думи той излязъл в коридора, отметнал качулката и разблъсквайки всички по пътя си, поел с широка крачка право към трапезната зала, където седели Брода, съпругата му и други знатни пришълци. Неколцина се втурнали да го хванат, ала той ги повалил и се провикнал:

— Никой ли не командва в този дом, или само орки живеят тук? Къде е господарят?

Побеснял от яд, Брода се изправил и рекъл:

— В този дом аз съм господар.

Ала преди да продължи, Турин го прекъснал:

— Значи не си се научил на гостоприемство, каквото имаше в тази страна преди теб. Туй ли е днес мъжката храброст — да пращаш слуги с тояги срещу сродниците на жена си? Защото съм сродник на лейди Аерин и имам работа с нея. Ще ме поканиш ли, или сам да вляза?

— Заповядай — рекъл Брода и се навъсил; а Аерин пребледняла.

Тогава Турин пристъпил към трапезата, спрял и се поклонил.

— Прости ми, лейди Аерин — рекъл той, — че така нахълтвам при теб; но работата не търпи отлагане и отдалеч дойдох заради нея. Търся Морвен, владетелката на Дор-ломин, и нейната дъщеря Ниенор. Ала къщата им е пуста и разграбена. Що можеш да ми кажеш?

— Нищо — отвърнала Аерин, примряла от страх, понеже Брода я гледал втренчено.

— Не ти вярвам — рекъл Турин.

Тогава Брода скочил на нозе, изчервен от пиянска ярост.

— Стига толкоз! — креснал той. — Нима ще търпя жена ми да бъде обвинявана пред мен в лъжа от един просяк, що говори на робски език? Няма никаква владетелка на Дор-ломин. Колкото до Морвен, тя бе от робския народ и избяга, както прави всеки роб, ако не го наглеждат. Побързай да сториш същото, додето не съм заръчал да те провесят на някое дърво!

Изтеглил Турин черния си меч, хвърлил се напред, сграбчил Брода за косата и дръпнал назад главата му.

— Никой да не помръдва — рекъл, — инак тая глава ще хвръкне от раменете! Лейди Аерин, пак бих те помолил за прошка, ако вярвах, че този негодник поне веднъж ти е сторил добро. Говори сега, без да се бавиш. Не съм ли Турин, владетел на Дор-ломин? Трябва ли да ти заповядам?

— Заповядай ми — отвърнала тя.

— Кой разграби дома на Морвен?

— Брода — отговорила Аерин.

— Кога избяга тя и накъде?

— Преди година и три месеца — рекла Аерин. — Господарят Брода и други пришълци от Изтока я тормозеха немилосърдно. Отдавна беше поканена да отиде в Потайното кралство; и най-сетне тръгна натам. Защото по онова време доблестта на Черния меч от Юга бе освободила тамошните земи от злото; ала сега се говори, че бил загинал. Тя се надяваше да открие там своя син. Ала като те виждам тук, боя се, че всичко е тръгнало накриво.

А Турин избухнал в горчив смях.

— Накриво ли? — провикнал се той. — Да, всичко върви накриво — коварно и подло като козните на Моргот!

И изведнъж цял се разтресъл от черен гняв; защото в този миг очите му се разтворили, паднали сетните нишки от магията на Глаурунг и той осъзнал с какви лъжи е бил измамен.

— Нима бях подведен, та да дойда тук и да умра в безчестие, докато можех поне да загина храбро пред портите на Нарготронд? — запитал Турин. И му се сторило, че от нощта край двореца долитат писъците на Финдуилас. — Дори да умра тук, не ще да съм първият! — провикнал се той. После сграбчил Брода и с цялата нечовешка сила на своето отчаяние и гняв вдигнал потисника и го разтръскал като псе. — Морвен от робския народ ли рече? Ти, син на подлеци, крадец, роб на робите!

И подир туй запокитил Брода с главата напред през собствената му маса срещу другите пришълци, що се надигали, за да нападнат Турин. При падането вратът на Брода се строшил, а Турин рипнал след него и съсякъл още трима, които се криели под масата, понеже били без оръжие. Из залата се надигнал шум. Пришълците искали да се нахвърлят срещу Турин, ала наоколо се сбрали мнозина старци от Дор-ломин — дълги години били те безропотни слуги, но сега с гневни крясъци се вдигнали на бунт. Пламнала жестока битка и макар че робите се изправили срещу мечове и кинжали само с готварски ножове и каквото друго им попаднало под ръка, множество жертви рухнали и от двете страни, додето Турин се присъединил към тях и посякъл и последните пришълци.

После подпрял гръб на една колона да си почине и огънят на яростта му се превърнал в пепел. Ала старият Хадор пропълзял до него и го прегърнал през коленете, понеже бил смъртно ранен.

— Дълго очаквах този час, трижди по седем години, че и повече — продумал той. — Ала сега бягай, бягай, господарю! Бягай и не се завръщай без армия. Те ще вдигнат цялата област срещу теб. Мнозина успяха да се измъкнат. Бягай, инак тук ще ти бъде краят. Сбогом!

После се отпуснал на пода и издъхнал.

— Истина изрече той в предсмъртния си миг — рекла Аерин. — Ти узна каквото търсеше. Тръгвай сега, без да се бавиш! Ала най-напред иди при Морвен да я утешиш, инак ще смятам за непростимо всичко, що стори тук. Защото колкото и окаян да бе моят живот, ти ми навлече гибел с тая безумна ярост. Още преди да отмине нощта, пришълците от Изтока ще си отмъстят на всички, що са били в двореца. Прибързани са делата ти, сине Хуринов, сякаш още си онуй дете, което познавах.

— А ти си слаба по дух, Аерин, дъще Индорова, както едно време, когато те наричах „лельо“ и всяко псе можеше да те изплаши — рекъл Турин. — За по-милосърден свят си създадена. Хайде, ела! Ще те отведа при Морвен.

— Навън снегът е натрупал повече от човешки бой — отвърнала тя. — Смъртта ми е неминуема и с теб в пущинака, и с дивите пришълци. Вече не можеш да промениш стореното. Върви! Останеш ли, ще стане по-зле и Морвен ще се лиши от сина си. Върви, умолявам те!

Тогава Турин се поклонил ниско пред нея, обърнал се и напуснал двореца на Брода; а всички бунтовници, които още имали сили, тръгнали подир него. Избягали към планините, защото неколцина сред тях познавали пущинака и сега благославяли падащия сняг, що засипвал следите им. Затуй макар скоро да ги подгонила потеря с множество люде, коне и хрътки, бегълците успели да се доберат до южните хълмове. А като погледнали назад, зърнали пурпурна светлина нейде далече из ония места, що били напуснали.

— Те са подпалили двореца — рекъл Турин. — Защо ли им е трябвало?

— Те ли? Не, господарю, според мен тя го е сторила — възразил някой си Асгон. — Онзи, що стиска меч, често смята търпението за покорство. А тя стори много добрини за нас, макар че скъпо й струваха. Не бе малодушна по сърце и търпението й най-сетне е свършило.

Някои от най-издръжливите, които можели да устоят на зимните студове, останали с Турин и по закътани пътеки го отвели до едно планинско убежище — пещера, известна само на неколцина бегълци и разбойници; вътре имало скрити запаси от храна. Там изчакали снегът да спре, после му дали храна и го изпроводили до един рядко използван проход, водещ на юг към Сирионската долина, докъдето снеговете не били стигнали. На това място се разделили.

— Сбогом, владетелю на Дор-ломин — рекъл Асгон. — Ала не ни забравяй. Сега ще ни преследват като диви зверове; а подир твоето идване вълчият народ ще стане още по-жесток. Затуй върви и не се завръщай, освен ако не доведеш войска, за да ни избавиш. Сбогом!